Решение по дело №3646/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1126
Дата: 26 октомври 2017 г. (в сила от 26 октомври 2017 г.)
Съдия: Стефан Емилов Милев
Дело: 20171100603646
Тип на делото: Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване: 2 август 2017 г.

Съдържание на акта

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

№……………

гр. София, 26 октомври 2017 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

                                  

 

 

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ІІ въззивен състав в публичното заседание на 20.10.2017 г. в състав:

                                                                       

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван КОЕВ

                                                                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ:          Стефан МИЛЕВ

                                                                                       

 

 

 

               Христина НИКОЛОВА,

 

 

 

 

при участието на секретаря Миланова и прокурор Садай, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 3646/17 г., намери за установено следното:

 

Подсъдимият В.Б.Д. (ЕГН: **********) и служебният му защитник Д.П. са оспорили в срок с две самостоятелни въззивни жалби по реда на гл. ХХІ от НПК правилността на постановената от Софийския районен съд (НО, 121 с.) по н.о.х.д. № 18773/16 г. присъда от 05.04.2016 г., с която Д. е бил признат за виновен в две престъпления по чл. 150, ал.1 НК, извършени на 26.10.2015 г. и 09.11.2015 г. и наказан за всяко едно от тях - с лишаване от свобода за срок от 4 години и 4 месеца (като резултат от прилагането на чл. 58а, ал.1 НК), която санкция е определена и като общо наказание по чл. 23, ал.1 НК.

Жалбата на адв. П., поддържана на 20.10.2017 г. пред въззивния съд със същите аргументи, критикува размера на наказанието с искане за неговото намаляване. Подсъдимият обаче е на различна позиция – той оспорва авторството на двете деяния с мотива, че по време на тяхното извършване е търпял в жилището си мярка за неотклонение „домашен арест“ по н.о.х.д. № 5854/13 г. на СРС/НО, 4 с. Д. аргументира направеното от него пред първата инстанция признание по чл. 371, т.2 НПК с желанието си всичко „… да свърши по-бързо“.

Прокурорът при СГП пледира за отхвърляне на двете жалби.

СГС намери, че фактите по делото са изяснени правилно и няма основание за тяхното ревизиране. Първоинстанционната процедура по гл. 27 от НПК (във вида й по чл. 371, т.2 НПК) е била проведена по изрично желание на подс. Д., който не само не е оспорил обстоятелствата по обвинението (именно във връзка с авторството на двете описани деяния), а напротив – направил е самопризнание, въз основа на което СРС (след преценка по чл. 372, ал.4 НПК) е допуснал съкратено съдебно следствие. Така процесуалното му поведение на практика е предпоставило неоснователност на неговата въззивна жалба, доколкото с нея се отричат фактите по обвинението и се иска събиране на доказателства в подкрепа на „алибито“ му, че на двете процесни дати не е напускал жилището си. Не съществува възможност въпросният петитум да бъде изпълнен, защото „… при процедурата по чл. 372, ал.4 и чл. 373, ал.3 НПК първоинстанционният и въззивният съд не могат да допускат и събират доказателства, които са несъвместими с признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт“ (т.8 от Т.р.1/09-ОСНК).

От друга страна, Районният съд е имал пълно основание да допусне проведената съкратена процедура, защото правилно е констатирал, че признанието по чл. 371, т.2 НПК се подкрепя от събраните при разследването материали. Няма как от въззивната инстанция да се иска да се отклони от установените факти във връзка с двете инкриминирани посегателства срещу пострадалите Магдалена Захаринова и СветлаА.. При първото от тях, осъществено около 22.30 ч. на 26.10.2015 г. в с. Казичане (Столична община), подс. Д. проследил св. Захаринова в близост до дома й и целейки да възбуди полово желание без да се съвкупява, я сграбчил отзад, запушил устата й с дясната си ръка, а с лявата започвал да стиска едната й гърда, допирайки едновременно с това остър предмет в гърба й. Вторият случай датира от 09.11.2015 г.  и при него около 22.30 ч., също на територията на с. Казичане и преследвайки същата развратна цел, подсъдимият нападнал св.А.; насочил към главата й пистолет, изричайки думите „ще те заведа в един фургон да ми направиш свирка“; започна да дърпа пострадалата към близките храсти и да опипва с ръка дясната й гърда.  

За да приеме така описаните факти, първата инстанция с основание е преценила, че самопризнанието на Д. не е голословно, а е подкрепено от досъдебните доказателства, уличаващи подсъдимия. Той е бил категорично разпознат и от двете пострадали жени (л. 60 и л. 61). Протоколите за това действие по разследването са изрядно оформени и липсват данни, които да поставят под съмнение тяхната достоверност. Описанието на двете нападения в показанията на свидетелите Захаринова (л.42) иА. (л.44) съвпада с фактите, които въпросните лица са разказали впоследствие пред свидетелите Д. (л.44) и Ц.(л.50). Независимо, че въззивният съд няма правомощие да събира доказателства за обстоятелства, които са в противоречие с признатите от подсъдимия факти, за прецизност следва да бъде отбелязано, че версията на Д. за местонахождението му на 26.10.2015 г. и 09.11.2015 г. е нестабилна. Вярно е, че към посочения период той е търпял мярка за неотклонение „домашен арест“ по воденото срещу него н.о.х.д. № 05854/14 г. на СРС/НО. Но от приложения на л. 41 от д.п. график за извършвани проверки в жилището му от органите на СДВР/08 РУ е видно, че на двете инкриминирани дати домът му не е бил посещават от полицейски служители. Налице са обаче писмени доказателства, че подсъдимият е имал склонност да се отклонява от задълженията си по въпросната мярка за неотклонение и нерегламентирано да напуска своето жилище (л.33-35), което дискредитира лансираната от него теза.

Законосъобразно Софийският районен съд е решил въпросите около правната страна на делото, квалифицирайки двете деяния като отделни престъпления по чл. 150, ал.1 НК. Осъществените спрямо пострадалите Захаринова иА. развратни действия покриват един от актовете на изпълнителното деяние на блудството спрямо лица, навършили 14 години, а употребената в случая принуда (спрямо Захаринова – сила, а спрямоА. – сила и заплашване) придава на фактите и наказателна съставомерност. Характерът на развратните действия обективира и извода, че с тях от субективна страна подс. Д. е целял единствено да възбуди полово желание, без да пристъпва към принудително съвкупление. Съобразено е било и правилото на чл. 26, ал.6 НК, по силата на което признатите обстоятелства по обвинителния акт са квалифицирани като осъществени в съвкупност две престъпления по чл. 150, ал.1 НК, вместо като две деяния в рамките на една продължавана престъпна дейност.

Отделно определените за двете престъпления наказания не са били правилно индивидуализирани и в тази насока въззивната жалба на служебния защитник е частично основателна. При диапазон между 2 и 8 години (чл.150, ал.1 НК) СРС е отмерил срока на лишаването от свобода в размер над средния, в близост до максимума – 6 години и 6 месеца, редуцирани впоследствие с една трета при условията на чл. 58а, ал.1 НК до 4 години и 4 месеца. Тази санкция е прекомерно завишена, защото двете изтъкнати отегчаващи обстоятелства в нейна подкрепа (предходната съдимост на дееца и осъществяване на престъпленията в период на търпян по друго дело „домашен арест“) не са достатъчни, за да я обосноват. Все пак следва да бъдат отчетени не само изразеното от подсъдимия съжаление за случилото се  и неговото изрядно процесуално поведение, но и фактът, че и при двете посегателства, след реакцията на пострадалите, той е взел решение да преустанови дейността си и да се оттегли от местопрестъплението, без да ескалира в агресията си. Така, че в  случая е напълно резонно двете престъпления да бъдат санкционирани с лишаване от свобода към средния размер – 5 години (при баланс между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства), като всяко от наказанията да се намали в съответствие с чл. 373, ал.2 НПК, вр. чл. 58а, ал.1 НК до 3 години и 4 месеца лишаване от свобода. В същия размер (3 г. и 4 м. ЛС) следва да остане и срокът на дължимото при условията на чл. 23, ал.1 НК общо наказание, без да са налице основания за промяна в постановения от СРС общ режим за неговото изтърпяване (чл.57, ал.1, т.3 ЗИНЗС).

Съобразно изложеното и на основание чл. 337, ал.1, т.1 НПК, Софийският градски съд прецени, че следва да измени в частта относно наказанието оспорваната  присъда, поради което:

 

 

                                                                

 

 

 

Р Е Ш И:

 

             

 

 

 

ИЗМЕНЯ присъда от 05.04.2017 г. по н.о.х.д. № 18773/16 г. по описа на СРС (НО, 121 с.), като: а) намалява размера на определените при условията на чл. 58а, ал.1 НК две наказания „лишаване от свобода“ до 3 години и 4 месеца за всяко от едно от престъпленията по чл. 150, ал.1 НК; б) определя на основание чл. 23, ал.1 НК едно общ измежду двете наложени наказания в размер на 3 години и 4 месеца лишаване от свобода.

 

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалите й части.  

 

Решението е окончателно.

 

                                                                                                

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                          ЧЛЕНОВЕ: