№ 3790
гр. София, 11.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Георги Стоев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20221100511098 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата пред СРС- Т. Г. Г..
Решението се обжалва в частта в която са уважени исковете по
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.153 ЗЕ за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия за топлоснабден имот – ап.65,
находящ се в гр.София, кв.*******, аб.№ *******, в размер на 3 589, 57 лв. –
главница, ведно със законната лихва от 04.02.2021 г. до окончателното
плащане и във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 440,44 лв., лихва за
забавеното й издължаване, изтекла за периода от 15.09.2018 г. до 25.01.2021
г., вкл.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС,
решение. Сочи, че неправилно СРС не уважил възражението й за погасяване
по давност на вземанията на ищеца за периода от м.05.2017 г. до м.12. 2017 г.,
които се равнявали на стойност от 1 277 лв. Счита, че изискуемостта на
вземанията не може да бъде променено с издаването на нова обща фактура
1
през м.07.2018 г. Сумите за периода възлизали на 215 лв.- главница и 69 лв.-
лихва.
Иска се в обжалваната му част решението да бъде отменено и исковете
отхвърлени като недоказани и неоснователни. Претендират се разноски.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ищеца пред
СРС-„Топлофикация София“ ЕАД. В течение на процеса се излага становище
за неоснователност на същата и правилност на съдебното решение в частта в
която претенциите му по чл.422, ал.1 ГПК са били уважени. Счита, че не са
допуснати сочените от въззивницата нарушения на материалния и
процесуален закон. Претендират се разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“
ЕООД не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 08.08.2022
г., а въззивната жалба е подадена на 22.08.2022 г./по пощата/, следователно
същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
В частта, в която решението се обжалва, СРС е уважил исковете по
чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.153 ЗЕ и във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен интерес от обжалване; въззивната
жалба е допустима.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното
решение е постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 23.02.2021 г. по ч.гр.д.№ 6948 по описа за 2021 г. на
СРС, 70 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
длъжницата е уведомена по реда на чл.47, ал.5 ГПК.
На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по
заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 07. 09.2021 г.
2
Исковата молба е подадена на 07.10.2021 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от
страна на ответницата не се оспорват количествата начислена и остойностена
ТЕ. По направеното възражение за погасяване на вземанията по давност
е прието, че вземанията са периодични поради което се погасяват с кратката
тригодишна давност съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД. Същата се прекъсвала с
подаването на заявлението по чл.410 ГПК на 04.02.2021 г. Така необхванати
от погасителната давност се явявали вземанията, чиято изискуемост била
настъпила след 04.02.2018 г. В случая приложими били правилата на ОУ-2016
г., съгласно които давността за фактурираните месечни вноски по прогнозна
консумация започвала да тече след изтичането на 45 дни от месеца, за който
се отнасят задълженията. При това положение месечната фактура за
задълженията за м.11.10.2017 г. при приложение на правилото на чл.33 от
ОУ-2016 г., била с падеж 14.01.2018 г. При това положение задълженията по
прогнозна консумация за периода до 30.11.2017 г. били погасени по давност.
Непогасени по давност били вземанията за периода от м.12.2017 г. до
м.04.2020 г. При отчитане на неоспорените по делото съобщения към
фактури, както и извършените от потребителя плащания, СРС е достигнал до
извода, че общият размер на всички падежирали след 04.02.2018 г. и
необхванати от погасителната давност задължения, възлизат в размер на
3 589, 57 лв., т.е. толкова, колкото се претендира от ищеца.
С оглед периода за който се претендира вземането за услугата дялово
разпределение, същите не попадали в обхвата на погасителната давност с
изключение на тези по фактурата за м.01.2018 г. Затова е присъдена сумата в
размер на 58,80 лв. за периода от м.02.2018 г. до м.04.2020 г.
Относно лихвата за забава за задълженията за ТЕ при действието на ОУ
– 2016 г. е прието, че такава се дължи само относно изравнителните сметки,
които били дължими в 45-дневен срок от изтичането на периода за който се
отнасят. Същите са начислени от СРС само върху вземанията за главница за
ТЕ, които не са погасени по давност, а самият им размер е изчислен по реда
на чл.162 ГПК. Претенцията за лихва за забава върху вземането на дялово
разпределение е отхвърлена поради недоказване от страна на ищеца на
изпадането в забава на ответницата.
3
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Ищецът претендира за установяване вземания за главница за ТЕ за
периода м.05.2017 г. до м.04.2020 г. в размер на 3589,57 лв., лихва за
забавеното й издължаване за периода от 15.09.2018 г. до 25.01.2021 г. в
размер на 440, 44 лв., стойност на дяловото разпределение за периода от
м.01.2018 г. до м.04.2020 г. в размер на 60,89 лв. и лихва за забавеното му
издължаване, изтекла за периода от 03.03.2018 г. до 25.01.2021 г.; претендира
се и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК – 04.02.2021 г. до окончателното плащане.
Единственият спорен въпрос по делото е дали правилно СРС е
приложил института на погасителната давност и по-конкретно относно
вземането за ТЕ за м.12.2017 г.
Действително, задължението за плащане на ползваната ТЕ е
периодично, тъй като касае повтарящи се през определен период от време
еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-
годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС.
В случая отношенията между страните по спора се уреждат по
правилата на ОУ-2016 г. на които се е позовал и СРС.
Съгласно тези правила вземането за главница за стойността на
доставената и потребена ТЕ е срочно и същото е дължимо от потребителя в
45-дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят. При това
положение правилно СРС е приел, че вземането за м.12.2017 г. не е погасено
по давност, тъй като същото не е било изискуемо към датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК – на 04.02.2021 г.
Видно от отговора по исковата молба /л.55 по делото пред СРС/ от
страна на ответницата не са оспорени по основание и размер претендираните
от ищеца вземания с изключение на тези за които се твърди погасяване по
давност. При това положение и при липсата на доводи във въззивната жалба
относно вземането за дялово разпределение, настоящата инстанция не излага
мотиви по този въпрос и приема, че в тази му част първоинстанционното
решение е влязло в сила.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в
4
обжалваните му части първоинстанционното решение е правилно и като
такова следва да се потвърди.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора първоинстанционното решение не търпи
промяна в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивницата разноски не се следват.
На въззиваемия се следват разноски за юриск.възнаграждение, което
съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7833 от 11.07.2022 г. по гр.д.№ 57651 по описа
за 2021 г. на СРС, 70-ти състав, в частта, в която са уважени, предявените от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу Т. Г. Г., ЕГН **********, искове по
чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.153 ЗЕ за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за топлоснабден имот – ап.65, находящ се в
гр.София, кв.*******, аб.№ *******, в размер на 3 589, 57 лв. – главница,
ведно със законната лихва от 04.02.2021 г. до окончателното плащане и във
връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 440,44 лв., лихва за забавеното й
издължаване, изтекла за периода от 15.09.2018 г. до 25.01.2021 г., вкл., за
които суми е издадена на 23.02.2021 г. по ч.гр.д.№ 6948 по описа за 2021 г. на
СРС, 70 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА Т. Г. Г., ЕГН **********, гр.София, кв.*******, ап.65,
съдебен адрес: гр.София бул.“*******- адв.В.Х., да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“*******, сумата в размер на 100 лв.-
юриск.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
5
инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6