№ 63
гр. Благоевград , 26.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД в публично заседание на двадесет и
осми януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Гюлфие Яхова
Александър Трионджиев
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Александър Трионджиев Въззивно
гражданско дело № 20201200501099 по описа за 2020 година
съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК. Инициирано е по повод
депозирана въззивна жалба от И. П. С., чрез адвокат В.С., срещу Решение № 472 от
24.02.2020 г., постановено по гр.д. № 1384/2018 г. по описа на Районен съд – С., с което
частично е уважен иск с правно основание чл. 200 от КТ.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано въз основа на искова
молба, предявена от И. П. С., ЕГН ********** против „Е П Д Т“ ООД, ЕИК .., с която се
твърди, че към 2018 г. между ищеца и ответника бил сключен трудов договор, по силата на
който ищецът заемал длъжност международен шофьор. Сочи се, че на 17.06.2018 г., около
14.38 часа, изпълнявайки курс от Гърция за Румъния, на главен път Е-79, на около 2-3
кмилометра преди отклонението от с. Р., между Монтана и В., ищецът, управлявайки
товарен автомобил „Скания“, с peг.№ Е..КС, с прикачено към него ремарке с peг. № Е..ЕВ,
собственост на ответника /работодателя/, попаднал в дупка, с диаметър около 60 сантиметра
и дълбока около 25 сантиметра, навираща се в неговата лента за движение, която видял, но
не могъл да избегне. Според И.С. след удара кормилното устройство блокирало,
автомобилът станал неуправляем и се насочил в насрещната лента за движение, преминал
през мантинелата, прескочил крайпътната канавката и се блъснал в дърво, което се счупило.
Твърди, че след удара в дървото не помни нищо и че когато дошъл в съзнание, разбрал, че
автомобилът е спрял в полето и е счупил второ крайпътно дърво, след което излязъл на пътя
и започнал да търси помощ, спрял друг шофьор, като последният се обадил на телефон 112.
На мястото пристигнала полиция и бърза помощ, медицинските лица прегледали
пострадалия и установили спукване на дясната вежда. Твърди, че отишъл в хотел във В.,
където по време на вечерята му станало лошо, започнало да му се вие свят и му причерняло,
била извикана спешна помощ и бил отведен в спешното отделение на МБАЛ „Св.Петка“ АД
в гр.В.. Там му направили скенер и поискали да го настанят в болницата, но отказал. На
1
следващия ден се прибрал в С. и бил в отпуск по болест общо 25 дни при домашен
амбулаторен режим и прием на лекарства. Ищецът заявява, че злополуката от 17.06.2018 г. е
призната за трудова по надлежния ред. В исковата молба е посочено още, че настъпилата
трудова злополука се е отразила емоционално и стресово на пострадалия, който често имал
главоболие, професията му била свързана с напрежение, което допълнително го
натоварвало и се отразявало на здравето му, бил неработоспособен повече от месец и
изпитвал болки и страдания. В първото открито съдебно заседание, проведено пред
районния съд, ищецът допълва исковата молба, твърдейки, че пътното превозно средство,
което управлявал в момента на злополуката и което е собственост на работодателя, било с
техническа неизправност на кормилната уредба, за което работодателят бил уведомен преди
това. С исковата молба се настоява ответникът, на основание чл. 200 от КТ, да бъде осъден
да заплати на ищеца сумата от 15000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки, страдания и неудобства в ежедневието, следствие на
претърпяна трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на увреждането до
окончателното изплащане.
Ответникът „Е П Д Т“ ООД е подал писмен отговор, посредством който оспорва
предявения иск. Прави възражение, според което част от твърдените и претендирани
неимуществени вреди не са в причинно-следствена връзка с настъпилата трудова злополука.
Заявява, че на ищеца била предоставена длъжностна характеристика, подписана от него и от
работодателя, включваща задължението да съобразява пътната обстановка и да избира
подходяща скорост за движение, както и че му бил проведен първоначален, ежедневен,
периодичен и извънреден инструктаж от работодателя във връзка с безопасността. Според
ответника ищцовата страна е проявила груба небрежност при изпълнение на трудовите си
задължения, понеже е управлявала моторното превозно средство със скорост, която не била
съобразена с пътната обстановка - участък с неравности.
В производството, по искане на ответното дружество, първостепенният съд е
конституирал „ДЗИ-О.З.“ ЕАД, ЕИК .. като трето лице – помагач на страната на ответника,
тъй като са наведени твърдения, че между застрахователя и работодателя е сключен
договор за застраховка „Трудова злополука“.
С оспореното решение първостепенният съдебен състав е приел, че ищецът И. П. С. е
претърпял неимуществени вреди в следствие на трудово злополука, настъпила от
пътнотранспортно произшествие. Размерът на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД е определен
на 4000 лева. Тъй като Районен съд – С. е констатирал, разглеждайки възражението на
насрещната страна, че пострадалият е проявил груба небрежност и по този начин е
допринесъл за вредите, ответното дружество, на основание чл. 200 от КТ, е осъдено да
заплати обезщетение в размер на 2400 лева, като претенцията за разликата над тази сума до
претендираните 15000 лева е отхвърлена като неоснователна. За да постанови този резултата
първоинстанционния съдебен състав е стигнал до извод, че е настъпила трудова злополука, в
резултат на която активно легитимираната страна в процеса е претърпял неимуществени
вреди, като в същото време е приел, разглеждайки възражението на ответника, че ищецът е
проявил груба небрежност и с поведението си е допринесъл за вредите, като неговият
принос е определен на 40%.
С въззивната жалба се оспорва решението в частта, с която исковата молба е оставена
без уважение. Изложени са подробни доводи, според които първоинстанционният съдебен
състав неправилно е приел, че пострадалият е допринесъл за настъпване на
неимуществените вреди. На следващо място се сочи, че определеният размер на
обезщетението не е справедлив и не може да доведе до репариране на вредите. Настоява се
оспореният акт, в обжалваната му част, да бъде отменено и да се уважи в цялост исковата
претенция. Според жалбоподателя неправилно районният съд е осъдил ответника да заплати
2
на ищеца сумата в размер само на 156.80 лена, представляваща заплатен адвокатски
хонорар. В тази връзка се сочи, че минималният нормативно определен размер на
възнаграждение за предоставена защита и съдействие в производство по искови дела е 300
лева и съдът, дори и когато исковата претенция не е уважена в цялост, не може да присъжда
по ниска сума от тази. С въззивната жалба не се правят доказателствени искания.
Депозиран е отговор на въззивната жалба, в който „Е П Д Т“ ООД, посредством своя
представител, излага съображения, според които въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а атакуваният акт – потвърден. С отговора също не се правят доказателствени
искания.
Ответникът по иска не е подал жалба срещу онази част от решението, с която е
осъден да заплати сумата от 2400 лева, ведно със законната лихва върху нея, поради което
съдебният акт в тази се част е влязъл в сила.
Настоящият въззивен съдебен състав е приел депозираната въззивна жалба за
допустима, тъй като изхожда от лице, която има правен интерес от нея, подадена е в срок и е
насочена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.
Пред Окръжен съд – Благоевград не са събрани нови доказателства. В проведеното
открито съдебно заседание страните не се явяват лично и не изпращат представители. Преди
провеждане на заседанието процесуалните защитници на въззивника и въззиваемия са
депозирали подробни писмени становища по съществото на въззивния спор. Третото лице -
помагач "ДЗИ-О.З." също не се явява в съдебното заседание и не представя становище.
След извършена служебна проверка, окръжният съдебен състав констатира, че
решението на районния съд е валидно и допустима. Това предполага разглеждане на
жалбата по същество.
Окръжен съд – Благоевград, след като се запозна с материалите по делото и
наведените от страните доводи и възражения, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от КТ за вреди (имуществени и/или
неимуществени) от трудова злополука или професионална болест, които са причинили
временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 на сто или смърт на
работника или служителя, работодателят отговаря имуществено, независимо от това дали
негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. Трудова
злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало по време на и във връзка или по
повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието, когато се е стигнало до временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност или смърт. За основателността на предявения иск, с правно основание чл.
200 от КТ, в тежест на ищeца е да докаже 1) съществуването на трудово правоотношение
между него и ответното дружество, 2) настъпила по време на действие на трудовото
правоотношение злополука, която е приета за трудова по установения ред, 3)
обстоятелството, че същата е довела до временна нетрудоспособност и че в резултат на нея
са причинени сочените в иска вреди. Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е
безвиновна, поради което не следва да се доказва наличието на вина у него или у негови
служители.
В разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е разписано, че обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съдебния състав по справедливост. Тази преценка, която задължително
се прави от сезирания съд, не изключва задължението на увредената страна да ангажира
доказателства относно настъпването на вредите, включително и относно техния размер, но
3
право на съда е да посочи, на базата на установените по делото факти, какъв е
справедливият размер на обезщетението, с което следва да се репарират неимуществените
вреди.
Ответникът по иска за обезщетяване на вреди, настъпили като резултат от трудова
злополука, носи доказателствената тежест да установи твърдените от него предпоставките,
водещи до изключване или намаляване на отговорността му, в това число е длъжен да
докаже, ако е направил възражения в този смисъл, че работникът е проявил груба
небрежност, поради което е допринесъл за собствената си увреда.
В настоящия случай не е спорно между страните по делото, а и представеният като
писмено доказателство Трудов договор № 68 от 02.05.2018 г. го установява, че към
17.06.2018 г. ищецът и ответникът са се намирали в трудови правоотношения. Не е спорно и
че на същата дата ищецът е изпълнявал курс, като международен шофьор на товарен
автомобил и че по време на изпълнение на служебните му задължения е настъпило
пътнотранспортно произшествие с управляваното от него превозно средство, собственост на
ответното дружество. Това обстоятелство се доказва от Протокол за ПТП № 1315.., издаден
на от младши инспектор В.Р.В., а така също и от Акт № 570075 за установяване на
административно нарушение и от издаденото въз основан на него Наказателно
постановление № 18-0242-... В този смисъл да и показанията на свидетелите В.В. и А.И. –
полицейски служители, които са посетили пътнотранспортното произшествие.
За пълнота следва да се посочи, че бе доказан и механизмът на настъпване на
пътнотранспортното произшествие /трудовата злополука/, а именно, че поради попадане в
дупка в пътното платно, управляваният от ищеца тежкотоварен автомобил е напуснал пътя,
преминал е през мантинелата, ударил се е в крайпътно дърво и е спрял в полето.
Действително, в протокола за пътнотранспортно произшествие не е посочено, че на
плътното за движени, в което се е движим пострадалият, е имало дупка или други
неравности. В тази връзка следва да се има предвид практиката на ВКС, според която
протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с
обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него,
непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП.
Ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта да докаже
механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато
според него протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за произшествието
обстоятелства. В този смисъл е Решение № 71/16.08.2017 г., постановено по гр.д. №
60343/2016 г. по описа на ВКС, II Г.О. В настоящия случай ищецът твърди, че
произшествието е станал поради дупка в пътното платно. Тази факт /наличието на дупка/,
макар и да не е отразен в протокола за ПТП, бе доказан от ангажираните от ищцовата страна
доказателства. В тази връзка следва да се посочи, че разпитаните полицейски служители
В.В. и А.И. са категорични, че на мястото на инцидента е имало дупка. Първият от тези
свидетели дори пояснява, че на няколко пъти са пускани сигнали до съответните институции
за наличието на дупката. Показанията на свидетелите са дадени по отношения на
обстоятелства, които те са възприели непосредствено след пристигане на мястото на
катастрофата. Също така показанията им са еднопосочни, не се опровергават от останалия
доказателствен материал, поради което на същите следва да се даде вяра.
От приетото като писмено доказателство Разпореждане № 5104-01-44 от 07.07.2018 г.
категорично се установява, че злополуката, станал с И.П. С., на основание чл. 60, ал. 1, във
вр. чл. 55, ал. 1 от КСО е приета за трудово злополука.
Изложеното дотук обосновава с категоричност извод, че жалбоподателят /ищец пред
първа инстанция/ е претърпял трудово злополука на 17.06.2018 г. Предвид това, той има
4
право, на основание чл. 200 от КТ, да претендира от своя работодател обезщетяване на
настъпилите имуществени или неимуществени вреди /в случай претенцията е само за
неимуществени вреди/.
По делото са приложени писмени доказателства, представляващи медицинска
документация, от съдържанието на които е видно, че във връзка с претърпения на
посочената в исковата молба дата инцидент И.С. е получил увреждане на здравето. Така
например в Лист за преглед на пациент в КДБ/СО от 17.06.2018 г. е отразено, че И.С. е
претърпял на същия ден ПТП и че по-късно вечерта е усетил силно главоболие, гадене,
виене на свят и причерняване пред очите. В същия този лист, а също и в допълнителен лист
към него е отразено, че пациентът не е губил съзнание и че има спомен за случилото се. В
представения от ищеца с исковата молба документ, представляващ разчитане на
рентгенография на черепа, е посочено, че „на лицевата и страничната краинографии не се
установяват травматични промени в костите на лицевия и мозъчен череп“.
Изготвената и приета от първа инстанция съдебно медицинска експертиза дава
заключение, че в резултат на инцидента от 17.06.2018 г. И.С. е получил травма, обхващаща
част от лицето, а така също и лекостепенно мозъчно сътресение. Експертът е категоричен,
че в нито един момент по време и след инцидента пострадалият не е изпадал в състояние,
което да е застрашавало неговия живот. Пояснено е, че е получил степенно мозъчно
сътресение, без пълна загуба на съзнанието, което по своя медико-биологичен критерии е
довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, изразяващо се в
оплаквания от главоболие, световъртеж и гадене. Според вещото лице преживяното мозъчно
сътресения може да остави церебрестенна симптоматика с астенна картина (лесна умора,
промени в кръвно налягане, безпокойство, слабост на вниманието), което може да продължи
от няколко седмици до няколко месеца. В съдебно заседание експертът поддържа
заключението си и пояснява същото. Заключението по експертизата, заедно с поясненията
на вещото лице в съдебна зала, дава подробен отговор на поставените въпроси, като същото
е изготвен от специалист, притежаващ необходимите медицински знания и опит, поради
което следва да бъде кредитирано като годно доказателство, даващо достоверна информация
относно релевантни за спора факти.
По делото се доказа и обстоятелството, че поради претърпяната злополука,
пострадалото лице е ползвало отпуск по болест в продължение на двадесет и пет дни. Това е
видно от Болничен лист № Е201819.. и болничен лист № Е20181...
От показанията на свидетеля П.Х., се установява, че в деня след инцидента
жалбоподателят е имал наранявания в областта на главата и е бил изплашен от случилото се.
Като свидетел по делото е разпитана и Н.Д. – жената, с която С. живее на съпружески
начала. Тази свидетелка дава информация за това, че когато И.С. се е прибрал у дома след
катастрофата, е били видимо изплашен, с огромна аркада на веждата и с голям оток на
окото. Според същата пострадалият бил изпаднал в състояние на шок, не е могъл да спи
известно време, взимал е успокоителни и други медикаменти. Уточнява, че след повече от
месец след инцидента С. се е върнал обратно на работа. Показанията на свидетелката са
логични, последователни и кореспондиращи с останалия доказателствен материал, поради
което следва да бъдат кредитирани като достоверни.
Изложеното дотук дава основание на въззивния съдебен състав да заключи, че в
резултат на трудовата злополука жалбоподателят е получил травматични увреждания в
областта на главата, които са предизвикали у него чувство на болка и страдание. Подобно
изживяване /катастрофа с тежкотоварен автомобил/ е от естество и да повлияе на психиката
и душевното здраве на пострадалото лице. Всичко това дава основание на последното да
5
поиска от работодателя обезщетяване на причинените му неимуществени вреди.
Както бе посочено и по-горе, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятие „справедливост“,
обаче, няма абстрактен характер. Затова, да бъде определено обезщетението по
справедливост, следва да се вземат предвид характерът на увреждането, начинът и
обстоятелствата, при които е настъпило, допълнителното влошаване на състоянието на
здравето на лицето, продължителността на негативните изживявани, изпитани от
пострадалия, интензитета на болките, промяната на емоционалното му състояние след
инцидента, здравословното му състояние преди това, продължителността на
възстановителния период, затрудненията, който е изпитвал по време на възстановяването,
неговата възраст. В този смисъл е и т. II от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум
на ВС. Доколкото по делото безспорно се установи, че по време на катастрофата
жалбоподателят е получил наранявания в областта на главата, неопасни за живота, след като
съдът съобрази становището на вещото лице, според което физическото възстановяването от
подобен вид нараняване продължава около няколко седмици до няколко месеца и предвид
обстоятелството, че по делото не са ангажирани доказателства, за това че пострадалият е
следвало да предприеме специален вид лечение, изискващо задължителна хоспитализация
или извършване на оперативна намеса, настоящият съдебен състав приема, че справедливото
обезщетение за причинените неимуществени вреди правилно е определено от
първоинстанционния съд в размер на 4000 лева.
Твърдението в исковата молба и във въззивната жалба, че дори и след изтичане на 25-
те дни болничен И.С. не е бил напълно възстановен и две седмици след отпуска по болничен
е бил принуден да започне работа, защото той единствен е осигурявал доходи на
семейството, остана недоказано. По делото не се съдържат доказателства, от които да се
направи извод, че и след отпуска по болест пострадалото лице е продължило да изпитва
болки и страдания, които да са оказали негативно влияние върху неговото психическо и
емоционално поведение и които да са му предизвикали необичаен за него дискомфорт по
време на изпълняване на служебните му задължения или в ежедневието. В тази дръзка
следва да се имат предвид и показанията на свидетелката Н.Д., жената, с която
жалбоподателят живее на съпружески начала и която се предполага, че има на пълни
впечатления от здравословния му статус. Същата заявява, че С. е бил в болничен първо 15, а
после още 10 дни, че през това врече не се е чувствал добре, имал е главоболие, почивал си е
вкъщи, бил е „изпаднал в шок“, не е спял спокойно и е взимал успокоителни. Свидетелката
не твръди, че след периода на болничния пострадалият е продължавал да изпитва болки и
страдания и че въпреки това е започнал работа, понеже той единствен е изкарвал доходи за
семейството.
С отговора на исковата молба е направено възражение с правно основание чл. 201, ал.
2 от КТ, в която разпоредба изрично е разписано, че отговорността на работодателя може да
се намали, ако работникът е допринесъл за злополуката, проявявайки груба небрежност.
Това възражение е било уважено от първостепенния съдебен състав, който е приел, че И.С.
се е движел с несъобразена скорост и че същият не е упражнявал постоянен контрол върху
превозното средство, като е направен извод, че съпричастността на жалбоподателят към
настъпилия резултат се равнява на 40%, с какъвто процент е намалено и обезщетението от
4000 лева.
За да бъде намалено обезщетението при трудова злополука, в тежест на работодателя
е да установи такова поведение на пострадалия, което съобразно установената съдебна
практика съставлява неполагане на тази дължима грижа, която и най-небрежният би
положил в подобна обстановка, тоест - когато не е положено елементарно старание и
внимание, а правила за безопасност са били пренебрегнати. В този смисъл са Решение №
6
291/11.07.2012 г., постановено по гр.д. № 951/2011 г. на ВКС, ІV Г.О., Решение №
548/24.07.2012 г., постановено по гр.д. № 1490/2010 г. на ВКС, ІV Г.О., а така също и
Решение № 18/08.02.2012 г., постановено по гр.д. № 434/2011 г. на ВКС, I Г.О. Това
означава, че не всяко съпричиняване на вредите, а само онова, извършено при груба
небрежност, може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя.
Именно поради факта, че пострадалият участва в увреждането, това негово поведение
следва да бъде отчетено при определяне на дължимото му се обезщетение.
В настоящия случай разпитаните по делото полицейски служители В.В. и А.И.
заявяват, че преди мястото на инцидента не е имало поставен знак за ограничаване на
скоростта, което означава, че на основание чл. 21, ал. 1 от ЗДвП позволената максимална
скорост за тежкотоварен камион /влекач/ с ремарке е била 70км/ч. Същите свидетели са
категорични, че времето /метеорологичната обстановка/ към момента на инцидента е било
слънчево и ясно, а пътната настилка - суха и че на мястото преди катастрофата е имало знак,
показващ че по пътното платно има неравности. Според настоящия състав наличието на
такъв знак предполага водачите на превозни средства да проявяват още по-голямо внимание
и да съобразят скоростта на движение със състоянието на пътя. Въпреки това, от
приложената по делото като доказателство джипиес разпечатка е видно, че непосредствено
преди инцидента скоростта на управлявания от жалбоподателя автомобил е била 73 км/ч.
Изложеното дотук обосновава извод, че пострадалият работник не се е съобразил с
изискванията на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП /водачите са длъжни да контролират непрекъснато
пътните превозни средства, които управляват/, а така също и най-вече с изискването на чл.
20, ал. 2 от същия закон /водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране
скоростта на движението да се съобразяват с релефа на местността и със състоянието на
пътя за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, като водачите са
длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне
опасност за движението/. Само за пълнота може да се отбележи, че съдът не дава вяра на
показанията на свидетеля П.Х. в частта, в която той посочва, че на пътя не е бил поставен
знак за неравности. Това е така, тъй от показанията му се установява, че на отиване към
Румъния този свидетел е минал през друг път, а на връщане за С., макар и да е минал през
въпросния участък, посоката му на движение е била обратна на посоката на движение на С.
и трудно би могъл да възприеме знаците, поставени в обратната на неговата посока. Също
така показанията на П.Х. в тази им част противоречат изцяло на показанията на свидетелите
В.В. и А.И..
От значение е и фактът, че по повод реализираната на 17.06.2018 г. катастрофа по
отношение на И.С. е издадено Наказателно постановление № 18-0242-.., с което му е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева за нарушение на чл. 20,
ал. 2 от ЗДвП. От приложената по настоящото дело административно наказателна преписка,
по която е издадено наказателното постановление, не се съдържат информация относно това
дали постановлението е обжалвано. Подобно твърдение, обаче, не се прави и от страните по
делото. В същото време към преписката е приложено платежно нареждане от 10.01.2019 г.,
от което е видно, че И.С. е заплатил наложената му „глоба“ в размер на 200 лева.
Изложеното обосновава с категоричност извод, че по време на изпълнение на
служебните си задължения /управление на тежкотоварен автомобил/, жалбоподателят е
нарушил съществени правила, регламентиращи движението по пътищата, по този начин е
допуснал груба небрежност и с поведението си е допринесъл за настъпване на
пътнотранспортното произшествие. В тази връзка следва да се има предвид, че тежките
нарушения на правилата за движение по пътищата, станали причина за пътнотранспортно
произшествие, при което е пострадал работникът или служителят, претендиращ обезщетение
от своя работодател, винаги съставляват груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от
7
КТ. В този смисъл е Решение № 18/08.02.2012 г., постановено по гр.д. № 434/2011 г. на
ВКС, ІII Г.О.
С оглед на горното, правилно районният съдебен състав е приел, че е налице
съпричиняване, което е резултат на проявена груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2
от КТ. Правилно е преценено и че съпричиняването е в размер на 40%, с какъвто процент е
намален определеният по реда на чл. 52 размер на обезщетението /намалено е от 4000 лева
на 2400 лева/. Управляването на моторни превозни средства е дейност, която се отличава с
висока степен на риск и при която и най-малкото невнимания може да предизвика тежки
последици. В случая пострадалият е разполагал с обективната възможност да възприеме
поставения знак, показващ, че по пътя има неравности /времето е било слънчево и ясно/.
Бил е в състояние на види и дупката на пътното платно /пътната настилка е била суха/.
Въпреки това поведението му не е било съобразено с пътните условия и с изискванията на
закона и е допринесло /наред с наличието на дупка в пътя, за чиято поддръжка са отговорни
съответните държавни и общински органи/ за причиняване на неимуществените вреди.
Всички тези съображения водят до извод, че съпричиняването следва да се определи в
размер именно на 40%.
Недоказано остана и пред настоящата инстанция твърдението, според което причина
за катастрофата е неизправност в кормилната уредба на превозното средство, собственост на
работодателя, което е управлявано от жалбоподателя в момента на инцидента. По делото не
са ангажирани каквито и да било доказателства, от които да може да се направи извод на
подобна повреда, предшестваща катастрофата. Показания за неизправност в кормилната
уредба се съдържат единствено в обясненията на ищеца, който обаче е заинтересоват от
изхода на делото. Действително, свидетелят П.Х. споменава, че е знаел за наличието на
подобен технически проблем, но за него е разбрал не на базата на свои лични възприятия, а
по информация от самия ищец.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, според което неправилно
районният съд е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата в размер само на 156.80 лена,
представляваща заплатен адвокатски хонорар, а не на 300 лева, какъвто бил минималният
размер на адвокатското възнаграждение. В тази връзка следва да се има предвид, че
съгласно текста на чл. 78, ал. 1 от ГПК, сторените от ищеца разноски, включително за
адвокат, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска. Законът не съдържа
изискване, според което при частично уважаване на претенцията, присъденият в полза на
ищеца размер на адвокатско възнаграждение да бъде не по-малък от минимално
регламентирания в законодателството такъв. Минималният размер на адвокатските
възнаграждения, определен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., има значение единствено за
определянето на хонорара, дължим от клиента на неговия защитник и евентуално за
прилагането на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Изложеното дотук налага извод, че оспореното решение в обжалваната му част е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото пред въззивния съд, въззиваемата страна има право да й
бъдат присъдени сторените от нея в настоящото производство разноски. Доколкото не се
претендират от ответника по жалбата разноски, такива не следва да му се присъждат.
Мотивира от горното и на основание чл. 272 от ГПК, Окръжен съд – Благоевград
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА , в обжалваната част, Решение № 472 от 24.02.2020 г.,
постановено по гр.д. № 1384/2018 г. по описа на Районен съд – С..
Решението е постановено при участието на третото лице – помагач „ДЗИ-О.З.“
ЕАД, ЕИК ...
Решението на въззивния съд подлежи на обжалване пред Върховния касационен
съд на Република България в едномесечен срок, който срок тече за всяка от страните от
връчването ѝ на препис от решението.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9