Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 14082 по
описа за 2015г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.05.2015г.,
постановено по гр.д. № 32555/2014г. на СРС, ГО, 68 състав, са уважени предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу И.А.А. искове, както следва: иск с правно основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване съществуването на вземането за
сумата от 1 673, 55 лева главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия в апартамент № 56, находящ се в гр. София, жк “*****, вх. В, абонатен
номер 071344 за периода от м.03.2011г. до
м.04.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК
до
окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане в размер на 241, 26 лева – законна
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 01.05.2011г.
до 08.01.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И.А.А..
Жалбоподателят навежда оплаквания за неправилност на постановения
съдебен акт поради нарушение на материалния закон. Поддържа, че СРС в
противоречие с действителното фактическо и правно положение е приел, че
ответникът дължи претендираните суми. Навежда твърдения, че съдът не е
разгледал релевираните от него доводи, че не е ползвал процесния имот за
исковия период, поради което не следва да носи отговорност за доставената
топлинна енергия. Освен това счита, че ищецът носи доказателствената тежест да
установи по реда на пълното и главно доказване, че приетите Общи условия
обвързват ответника и не се налице основания за прилагане на специални условия
по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. С оглед изложеното прави искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се
отхвърли.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от “Т.С.” ЕАД. В хода на висящото производство е взето
становище за неоснователност на въззивната жалба и е направено искане за
присъждане на сторените по делото разноски.
Третото лице-помагач “Б.Б.” ООД не взема становище по
въззивната жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г.,
ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В конкретния случай с оглед представените по делото
доказателства за титулярство в правото на собственост върху топлоснабдявания
имот за исковия период и конкретно – от неоспорения нотариален акт № 169 за
продажба на недвижим имот от 11.07.1991г., се установява, че ответникът е
титуляр на правото на собственост върху топлоснабдявания имот. Следователно, установено
е принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът И.А. дължи заплащане на
стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи
условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден
имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на
посочената по-горе законова разпоредба.
Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се
явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид елемента
на административно регулиране, установен в нормата на чл.153, ал. 1 от ЗЕ,
съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали ответникът реално е
ползвал топлинна енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на
жилище в топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. При това те
остават такива дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната
норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия,
утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги приели
изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не
се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – няма
твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
По изложените съображения се налага извод за неоснователност на възраженията на
ответниците за липса на пасивна материална легитимация по предявените искове.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Установено е въз
основа на заключението по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и
компетентно, че делът на ответника за отопление на имота, за сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба. Технологичните разходи
за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка на
топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия, постъпило в
сградата – етажна собственост, се измервала чрез монтиран в абонатната станция
топломер. Посочено е, че начислените суми за процесния период са в съответствие
с действащите нормативни актове – Наредба № 16-334/06.04.2004г., ЗЕ, Общите
условия за продажба на топлинна енергия. Сумите за потребена топлинна енергия в
имота на ответника била начислявана на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за имота и една изравнителна сметка. За процесния период в имота е
имало две монтирани отоплителни тела и съответно – два броя
топлоразпределители, както и щранг-лира в банята. Ползваната топла вода се
отчитала въз основа на показанията на монтиран водомер. Количеството топлинна
енергия, отдадена от сградна инсталация, била определяна въз основа на пълния
отопляем обем на имота по проект и в съответствие с изискванията на Наредба №
16-334/2004г., като същата е определена съобразно действащите за периода норми
и ограничения. С оглед изложеното се налага извод за неоснователност на твърденията
на жалбоподателя,
че не е ползвал процесния отопляем имот през исковия период, доколкото
стойността на доставената и потребена топлинна енергия е установена въз основа
на извършен реален отчет на уредите за дялово разпределение.
Обстоятелството
колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в жилището на
ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му
съгласно чл. 162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда
топлинна енергия е отчетено от общия топломер. От заключението на приетата съдебно-техническа
експертиза се установява, че в конкретния случай дяловото разпределение е
извършено правилно и съобразно нормативните изисквания, като начислените на
ответника суми съответстват на действително дължимите, като този извод е
направен не само на база едностранно съставени от ищеца частни документи, но и
въз основа на документите за главен отчет на уредите за дялово разпределение.
Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната
за исковия период главница, то следва да се приеме, че за процесния период от
м.03.2011г. до м.04.2013г. ответникът дължи на ищцовото дружество заплащане на
присъдената с решението на СРС сума за главница в общ размер на 1 673, 55 лева,
представляваща стойността на употребената топлинна енергия с включени
изравнителни сметки.
Ответникът дължи и начислената законна мораторна лихва
за исковия период период, доколкото вземането за главница е възникнало като срочно.
Законната мораторна лихва за забава върху главницата за исковия период е в
размер на присъдения от първоинстанционния съд в приложение на правилото на чл.
162 от ГПК. Във въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания срещу
определения от СРС размер на претенцията, поради което и предвид
обстоятелството, че не се установява допуснато от първоинстанционния съд
нарушение на императивни материални норми при изчисляване на размера на
лихвата, следва извод, че решението и в тази част е правилно. Съгласно клаузите
на Общите условия доставената топлинна енергия е следвало да бъде
остойностявана от ищеца /продавача/ всеки месец, като сумите за топлинна
енергия са били дължими от купувачите в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за които се отнасят, т.е. задължението за заплащане на стойността на
топлинната енергия е възникнало като срочно. Следователно, изпадането в забава
не е обусловено от изпращането на покана до длъжника. Според нормата на чл. 84,
ал.1 от ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът
изпада в забава след изтичането му /не е нужно отправянето на покана/. Т.е.,
ответникът следва да се счита за изпаднал в забава на 1-во число на втория
месец, следващ отчетния период, за който се дължи месечната стойност на доставената
топлинна енергия.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на
действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и
сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно
СРС е приел, че исковете за главница и обезщетение за
забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното
решение.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените във въззивното
производство съдебни разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от
27.05.2015г., постановено по гр.дело № 32555/2014г.
по описа на СРС, ГО, 68 състав.
ОСЪЖДА И.А.А., ЕГН **********,*** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Б.Б.” ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.