Р Е Ш Е Н И Е
№
12.08.2019г., гр. Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ДВАНАДЕСЕТИ
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито съдебно заседание на осемнадесети юли две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА
МАРИНСКА
При секретаря Петя Иванова и прокурора.........................., като разгледа
докладваното от председателя гр.д.№7393/2018г.
по описа на ПлРС, за да се произнесе, намери за установено следното:
Искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр.чл.415, ал.1
от ГПК, вр чл. 240, ал.1, вр. чл. 79,
ал.1, вр чл. 143, ал.1 от ЗЗД, вр чл. 86, ал.1 от ЗЗД.
Пред ПлРС е
депозирана искова молба от ”А.З.К.Н.П.З.”***, чрез юрк. ***, против И.Ю.И., с
която се твърди, че между ответника- като кредитополучател и ***- като
кредитодател, е сключен договор за кредит №265687/01.07.2015г., във формата на
ел. документ, въз основа на който, ответника, е предоставен кредит от 400лв, за
срок от 180 дни и лихва- съставляваща печалба на кредитора от 47,96лв. Твърди
се, че „съгласно договора,
кредитополучателя е декларирал, че приема всички условия, посочени в
преддоговорната информация и на Общите условия. Твърди се също, че на същата
дата, между страните ответника.- кредитополучател и ***- като гарант, е сключен
договор за гаранция № 265687, по силата на който гарантът се задължава в полза
на кредитора, да гарантира изпълнение на задълженията по договора, при солидарна
отговорност с длъжника. Посочва се, че на основание чл. 5,8 от ОУ, при
неизпълнение на задълженията от страна на кредитополучателя, кредиторът има
право да предяви претенциите си направо към гаранта. Твърди се също, че на
основание договора за гаранция, кредитополучателя се е задължил да заплати на
гаранта, такса от 234,73лв. Твърди се, че отв. И. не е изпълнил задълженията си
по договора за кредит на падежа, поради което кредиторът е поискал изпълнение
от гаранта, който е изпълнил задължението, поради което за гаранта е възникнал правен интерес от
предявяване на претенции спрямо кредитополучателя. Твърди се също, че
последната вноска по кредита е била е падеж 28.12.2015г. и след тази дата, вземането е станало изискуемо в пълен размер.
Твърди се също, че на основание чл.10 от ОУ, при забава от 20 дни, от падежа,
се начислява такса, в зависимост от просрочието, която в случая е начислена
100лв- административна такса за събиране. Твърди се, че на 01.12.2017г., е
подписан договор за цесия и Приложение Г от 01.12.2017г между гаранта *** и
ищеца „А.З.К.Н.П.З.”***. Твърди се, че по договора за кредит, ответникът не е
извършвал плащания, и общият размер на дълга по договора за кредит и по договора за гаранция, е
801,22лв., от които: сумата от 400лв.- главница, сумата от 47,96лв.- договорна
лихва за периода 31.07.2015/ падежа на първата вноска/ -28.12.2015г./ падежа на
последната вноска/, сумата от 100лв.. адм. такса обслужване, сумата от 234,73лв.-
такса гаранция, сумата от 18,53лв.-лихва за забава, за периода
29.12.2015-17.05.2018г. Посочва се също, че по заявление по чл. 410 от ГПК, е образувано
ч. гр.д.№ 3729/2018г на ПлРС, по което е издадена заповед за изпълнение.
Моли съдът да постанови решение,
с което да признае за установено спрямо ответника И.Ю.И., че дължи сумата
801,22лв., от които: сумата от 400лв.- главница, сумата от 47,96лв.- договорна
лихва за периода 31.07.2015/ падежа на
първата вноска/ -28.12.2015г./ падежа на последната вноска/, сумата от 100лв..
адм. такса обслужване, сумата от 234,73лв.- такса гаранция, сумата от
18,53лв.-лихва за забава, за периода 29.12.2015г. -17.05.2018г., ведно със
законната лихва, считано от датата на ИМ. Претендират се разноски. Моли също уведомлението
за станалата цесия да бъде връчена на ответника с препис от ИМ.
Ответникът И.Ю.И.,
ред. пр., в срока на чл.131 от ГПК, не
изразява становище по предявените искове.
Съдът, като съобрази становищата
на страните, на основание събраните по делото доказателства и закона, намира за
установено следното:
Безспорно по делото се установява
факта на издаване на заповед за изпълнение №2252/30.05.2018г. по ч. гр.д.№3729/2018г.,
връчена по реда на чл. 47, ал.6 от ГПК. В указаният от съда срок по чл. 415,
ал.1, т.2 от ГПК е предявен настоящия установителен иск.
По делото, с ИМ, от страна на
ищеца, е представена на хартиен носител информация за заявка за кредит, с № на
кредита-265687/01.07.2015г., със заявител- отв. И., изпратена по електронен път,
с посочен IP адрес, от който е изпратена заявката; с размер на отпуснатия кредит-
400лв., и договорна лихва от 47,96лв; гаранция в размер на 234,73лв, срок на
договора за кредит– 180 дни, с падеж на вноската – 31.07.2015г. От същата се установява, че заемът е потвърден
на 01.07.2015. и преведен на същата дата. По делото, от страна на ищеца няма представен
на хартиен носител, процесния договор за заем.
По делото, от страна на ищеца са представени
Общи условия към договора за заем. В същите са уговорени начина на плащане, неустойки
и другите разходи при просрочие на плащанията, както и условията за настъпване
на предсрочна изискуемост на вземанията по договора за заем. Съобразно нормата
на чл.13,1 от ОУ, при непогасяване изцяло или частично на главницата, лихвата,
разноските и таксите по заема, вземането става предсрочно изискуемо, като за
това се уведомява заемополучателя. По делото се установява факта на настъпване
на крайния падеж на задължението по кредита- през м. юли. 2016г, поради което
същият не е обявяван за предсрочно изискуем. В чл. 10 от ОУ са уговорени
случаите на начисляване на такси, във
връзка с неизпълнение на договора за кредит.
По делото, от страна на ищеца няма
представен описаният в ИМ договор за гаранция, сключен между *** и ответника И.,
от 01.07.2015г., въз основа на който се твърди изпълнение на задължението по
кредита, от страна на гаранта и съответно- встъпване в правата на
удовлетворения кредитор.
По делото се установява факта на
сключване на договор за цесия от 01.12.2017г., между ***- като цедент и ищеца-
като цесионер, в който договор е посочено, че предмет на същия са просрочени
кредити, отпуснати от ***, прехвърлени на цедента след гаранционно плащане. Представено
е писмено потвърждение за сключената цесия от страна на цедента, както и че
задължението на ответника по процесния
договор за заем е включено в
предмета на цесията. По делото са представени доказателства, че цедентът е упълномощил
цесионера- ищец, да уведоми длъжниците за станалата цесия. По делото няма
представени доказателства, че ответникът е надлежно уведомен за станалата
цесия, преди датата на заявлението по чл. 410 от ГПК, поради което съдът приема,
че същият счита да се счита уведомен, най- късно с връчването на преписите от
ИМ и приложенията й за отговор, връчени лично на страната.
В хода на съдебното дирене, по делото се
установява, че процесното вземане, е прехвърлено от страна на ищеца „А.З.К.Н.П.З.”***
на ***, въз основа на договор за цесия. Въпреки дадените от съда указания,
такъв договор за цесия не е представен
по делото. Дори и да се приеме, че такъв съществува, то на основание чл. 226,
ал.1 от ГПК, производството продължава между първоначалните страни.
По делото е изслушано и прието
заключението по ССЕ, от което се установява следното: отпуснатия кредит е в
размер на 400лв, със срок 180 дни и погасителна вноска от 74,66лв, последната
дължима вноска е с падеж 28.12.2015г. Общото задължение по договора, към
момента на сключването му е общо 682,69лв., от които: 400лв-главница, 47,96лв-
лихва и 234,73лв- такса гаранция, като погасителната вноска, вкл. и гаранцията
е в размер на 113,78лв. ВЛ е посочило, че въпреки многократните запитвания,
както до ищеца, така и до цесионера ***, към датата на изготвяне на
заключението, не са й предоставени справки, въз основа на които да даде
заключение по поставените задачи на
експертизата. ВЛ е посочило, че от представените по делото писмени
доказателства, се установяват следните дължими суми: 400лв.- главница, 47,96лв-
договорна лихва, за периода 31.07.2015-28.12.2015, 234,73лв- такса гаранция и
100лв.- адм. такса, начислена на основание чл. 10 от ОУ- общо 782,69лв. ВЛ е
посочило, че от страна на цесионера ***,
й е предоставена справка, от която е установила, че има начислена лихва за
забава в размер на 18,53лв., за периода 29.12.2015-17.05.2018г.
По делото, от страна на
ответника, не са представени
доказателства, за извършено
плащане по договора.
По делото, от страна на ищеца „А.З.К.Н.П.З.”***,
няма представени никакви доказателства, във връзка с разпределената доказателствена
тежест, относно факта, е неговият
праводател- цедент по договора за цесия- *** , е встъпил в правата на
удовлетворения кредитор по договора за цесия.
При така установеното от фактическа
страна, съдът намира за установено от правна страна следното:
Въз основа на събраните по делото
доказателства, обсъдени по- горе, съдът намира, че предявеният установителен
иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв. По делото, не се
установи по безспорен начин, при условията на пълно и главно доказване,
качеството на кредитор на ищеца спрямо ответника И. и е активно легитимиран да
предяви исковете в настоящето производство.
По делото не се установи
твърдяното от ищеца заплащане на сумата по кредита, от страна на гаранта ***, в
полза на кредитора ***, съобразно изложеното по- горе и нарочно дадените
указания от съда. Неизяснено остана по делото и в какво качество ***, е
придобило вземането, за да се твърди, че той е встъпил в правата на кредитора.
В случая, няма представен договор за гаранция между ответника и ***, и не може
да се установи, дали страните са имали предвид сключване на договор за банкова
гаранция или договор за поръчителство. Ако се приеме, че намерението на *** е
било сключване на договор за поръчителство, то липсва най-важният елемент на
такова обезпечение, уреден в нормата на чл. 138 и сл. от ЗЗД - договор между ***
и ***, т.к. според ЗЗД договорът за поръчителство, е договор между кредитора и
поръчителя, а не, както в случая – между длъжника и поръчителя. Единствено при
такъв договор, а и при доказателства за плащане от страна на поръчителя, той би
имал обратен иск за платеното по чл. 143 от ЗЗД и би встъпил в правата на
кредитора по чл. 146 от ЗЗД. При липсата на представен валиден договор за
поръчителство/между кредитор и поръчител/, не може да се приеме, че ***, който
се сочи за праводател на ищеца, е имал правото да претендира вземания от
ответника. От друга страна, ***, не е регистрирана банкова институция в РБ,
поради което не би могла да издава уредената в чл. 442 от ТЗ банкова гаранция,
а също така, за гаранта липсва правна уредба, позволяваща му да придобие
вземането, която да е аналогична на разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗД.
Отделно от претенцията, касае ща вземането по договора за кредит, съдът намира,
че претенцията, касаеща такса гаранция, също се явява неоснователен, и следва
да бъде отхвърлен, тъй като същата се претендира въз основа на договор за
гаранция, който по своята правна същност не учредява поръчителство по смисъла
на ЗЗД, съобразно изложеното по- горе, а от друга страна, въпреки клаузата, че
се дължи в полза на Гаранта, сумата се
генерира от заемодателя и е включена в договора за кредит.
Следва като неоснователно да бъде отхвърлено искането на ищеца,
обективирано в писмена молба, за постановяване на неприсъствено решение, тъй
като не са налице предпоставките на чл.
239, т.2 от ГПК- искът не се явява
изцяло вероятно основателен въз основа на твърденията в ИМ и представените с
нея писмени доказателства.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
На основание чл. 239, ал.3 от ГПК, ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК ***, за
постановяване на НЕПРИСЪСТВЕНО РЕШЕНИЕ, против ответника И.Ю.И., ЕГН **********,
като НЕОСНОВАТЕЛНО.
ОТХВЪРЛЯ,
предявените от „А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от *** и ***, искове с
правно основание чл. 422, ал.1, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр.
чл. 240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1, вр.
чл. 143, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл. 86, ал.1 от ЗЗД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, спрямо
И.Ю.И., ЕГН **********,***, ЧЕ ДЪЛЖИ сумата
от общо 801,22лв., от които: сумата от 400лв.- главница, сумата от
47,96лв.- договорна лихва за периода 31.07.2015г.-28.12.2015г., сумата от
100лв.- адм. такса обслужване, сумата от 234,73лв.- такса гаранция, сумата от
18,53лв.- лихва за забава, за периода 29.12.2015г. -17.05.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на заявлението по чл. 410
от ГПК- 29.05.2018г., до окончателното й изплащане, за които суми има
издадена заповед за изпълнение №2252/30.05.2018г. по ч.гр.д.№3729/2018г. на
ПлРС, като НЕОСНОВАТЕЛНИ И
НЕДОКАЗАНИ.
Решението в частта, с която е оставено искането по чл. 238 от ГПК,
без уважение, има характер на определение и не подлежи на обжалване. В
останалата си част, Решението може да бъде обжалвано от страните, с въззивна
жалба, пред ПлОС, в двуседмичен срок от съобщението, че е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: