№ 1125
гр. София, 03.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20211000500994 по описа за 2021 година
Производството е по реда на ч.258 и сл. от ГПК, по Въззивна жалба вх.
№267781/21.01.2021 г., подадена от Държавата, представлявана от К. А., като
министър на финансите на Република България, чрез юрк. И. Г., срещу Решение
№261824/16.12.2020 г., по гр.д.№1094/2019 г. по описа на СГС, I-18 състав, В ЧАСТТА
МУ, с която е уважен предявеният от М. Й. и М. Й. иск с правно основание чл.4, ал.3
от ДЕС, вр. с чл.9, пар.1 от Регламент ЕО №1889/2005 г. на Европейския парламент и
на Съвета, като е осъдена Държавата, представлявана от министъра на финансите на
осн. чл.31, ал.1 от ГПК, да заплати на ищците сумата от 392 280,82 лева,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от нарушение на
правото на ЕС, изразяващо се в неотмяна на разпоредбата на чл.251, ал.2 от НПК от
18.07.2017 г. от законодателния орган – Народното събрание, и неприлагане от РС –
Сливница на чл.9, §1 и чл.4,§2от Регламент (ЕО) №1889/2005 г. на ЕП и ЕС при
постановяване на окончателен съдебен акт по НОХД №535/2017 г. по описа на РС –
Сливница, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
24.01.2019 г. до окончателното плащане. Релевирани са оплаквания за недопустимост
на решението в частта му, в която е осъдена Държавата, представлявана от министъра
на финансите, тъй като тя не притежава нито материалноправна, нито процесуална
легитимация да отговаря по така предявения иск. Поддържа се, че искът следвало да
бъде разгледан по реда на ЗОДОВ, съгласно който материално и процесуално
легитимиран ответник е юридическото лице, представлявано от съответния държавен
орган, който или чиито длъжностни лица с виновно и противоправно действие или
бездействие са причинили вреди на гражданите. Според жалбоподателя, надлежни
ответници по иска са Народното събрание и РС – Сливница. Искът срещу Държавата за
вреди се поддържа да е недопустим и поради обстоятелството, че се претендира
1
парична сума като обезщетение на деликтно основание за вреди, изразяващи се в
заплащане на същата парична сума в предходен период от ищеца на ответника – т.е.
претенцията не би могла да има обезщетителен характер, а има реституционен
характер, и следва да се претендира чрез иск за неоснователно обогатяване, какъвто
няма предявен. Правото на ЕС задължава държавите-членки да осигурят ефикасни
средства за претендиране на вреди от нарушение на общностните норми. Принципната
възможност вредите от нарушението да бъдат претендирани както на деликтно, така и
на кондикционно основание, не означава, че ищецът може да избира срещу кой
ответник и по кой процесуален ред да търси защита на правата си. Наличието на друг
годен способ за защита срещу държавата, изключва възможността лицето да търси
обезщетение по реда на чл.4, §3 от ДЕС. На посочените основания се поддържа
недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, и се иска неговото
обезсилване, и прекратяване на производството спрямо държавата, като ответник.
Поддържа се и неправилност на решението в обжалваната част, поради неправилно
приложение на процесуалния закон – решаващият съд не е разгледал делото по
процесуалния ред на ЗОДОВ, като избирателно е спазил само някои от неговите
разпоредби /относно дължимите държавни такси/, като е разгледал делото по общия
исков ред. Поддържа се и нарушение на материалния закон, като е прието, че са налице
всички елементи на фактическия състав на отговорността на държавата по чл.4,§3 от
ДЕС – не се сочи конкретно нарушена норма от общностното право, а в случая не е и
налице такава норма, която да предоставя права на частноправните субекти. В
конкретния случай с Определение от 12.07.2018 г. по дело С-707/17 на СЕС се
установява несъвместимост на разпоредбата на чл.251 от НК с чл.9, §1 от Регламент
(ЕО) №1889/2005 г. на Европейския парламент и на съвета от 26.10.2005 г. С чл.3, §1 от
регламента е въведено задължение на всяко физическо лице, което влиза или излиза от
Общността и носи пари в брой над 10 000 евро, да декларира това обстоятелство пред
компетентните органи на държавата – членка, през която влиза или излиза от
Общността. С чл.9,§1 се предвижда, че всяка държава – членка предвижда санкции за
неизпълнение на това задължение. Нито една от посочените разпоредби не предоставя
права на частноправните субекти, а напротив – въвежда задължение и предвижда
санкция за неизпълнението им. При липса на формулирано материално право, което да
е нарушено, не е изпълнено изискването за същественост на нарушението. Не се
установява и третият елемент от фактическия състав на отговорността – да е налице
причинна връзка между нарушението и вредите, която да е пряка, и лицето да е
положило разумна грижа, за да избегне вредите или да ги ограничи. В случая ищецът
не се е позовал на нормата на чл.9 от Регламент №1889/2005 г. в хода на
производството по НОХД №535/2017 г. на РС-Сливница, не е обжалвал на това
основание, и не се евъзползвал от възможността за възобновяване на производството
на това основание, поради което не е положил необходимата грижа, за да избегне
вредоносния резултат, с което е допринесъл за настъпването му. Настоява се за
обезсилване на решението в обжалваната част, и прекратяване на производството по
делото. При условията на евентуалност настоява за отмяната му, като неправилно, и
вместо него – постановяване на ново решение по същество, с което предявеният иск да
бъде изцяло отхвърлен. Заявява се претенция за присъждане на разноските пред двете
съдебни инстанции, ведно с юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално
легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно
упълномощен процесуален представител с пълномощно към жалбата, въззивната жалба
отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално
2
допустима и подлежи на разглеждане.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещните страни, и в срок е
постъпил Отговор на въззивната жалба вх.№295179/22.03.2021 г., подаден от М. Й. и
М. Й., чрез адв. В.В., редовно упълномощен с пълномощно на л.8 от делото на СГС, с
който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба, като подробни
съображения не се излагат.
При извършване на служебна проверка на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, изготвен е в
изискуемата писмена форма и е подписан, поради което е валиден.
По отношение на допустимостта на съдебния акт съдът намира следното:
Производството е било образувано по искова молба, подадена на 24.01.2019 г. –
преди влизане в сила на новата разпоредба на чл.2в от ЗОДОВ, обн. ДВ
бр.94/29.11.2019 г., с която е уредена отговорността на държавата за вреди от
нарушение на правото на Европейския съюз. С разпоредбата на пар.6, ал.1 от ЗИД на
ЗОДОВ е прието, че разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ се прилага за предявените искови
молби след влизането му в сила, а съгласно чл.6, ал.2 от ЗИД на ЗОДОВ,
неприключилите производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи,
включително при последващо въззивно и касационно обжалване. Чл.7 от
Конституцията на Република България изрично предвижда, че отговорността е на
държавата, а не на отделните нейни органи и длъжностни лица /Тълкувателно решение
№5/15.06.2015 г. по тълк.д.№5/2013 г. на ОСГК на ВКС/. Когато тази отговорност не
може да бъде реализирана по ЗОДОВ (специален закон, уреждащ отговорността на
държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни
процесуални субституенти), отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49
ЗЗД, предвид което предявеният срещу държавата иск е допустим. Отговорността на
държавата за действия, които не попадат в обхвата на ЗОДОВ, се реализира по общия
ред на чл. 45 и следващите от ЗЗД /опр. по ч.гр.д. №3266/13 г. на трето г.о., по ч.гр.д.
№6711/14 г. на първо г.о., р. по гр.д. №93/12 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./.
Следователно, по исковете с правно основание чл.4, §3 от ДЕС, за реализиране на
отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз,
предявени преди влизане в сила на разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, държавата е
процесуално легитимиран ответник на осн. чл.7 от Конституцията на Република
България, която на осн. чл.5, ал.4 от КРБ има непосредствено приложение, и когато
искът е насочен директно към субекта на отговорността, държавата ще се представлява
от министъра на финансите, на осн. чл.31, ал.1 от ГПК /в т.см. Определение
№541/17.12.2019 г. по ч.гр.д.№2980/2019 г. на ВКС – 4-то г.о., Решение
№72/21.04.2020 г. по гр.д.№2377/2019 г. на ВКС – 4-то г.о./.
По изложените съображения, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е
постановен от компетентен съд, в допустимо производство, по предвидения
процесуален ред, по допустим иск, предявен срещу процесуално легитимиран и
надлежно представляван ответник, поради което е допустим.
Съдът намира, че оплакването за недопустимост на предявения иск, тъй като
ищецът претендира присъждане на парично обезщетение за вреда, нанесена чрез
плащането на определена парична сума, с което всъщност се иска не сурогат на
отнетото материално благо, а реституция на същото материално благо, съдът намира за
неоснователно. Настоящият състав на съда намира, че извадката от мотивите на
Решение №1238/15.06.2020 г. по в.т.д.№3140/2019 г. на САС – ТК – 11 състав, на която
3
се позовава жалбоподателя, от една страна е извадена от контекста на съдебното
решение, а от друга страна – същата коментира различен фактически състав, при който
паричната сума е преминала от патримониума на ищеца в държавния бюджет чрез
извършване на плащане на такса, начислена на основание разпоредба, обявена по-
късно за противоконституционна. Т.е. цитираните мотиви обсъждат хипотеза на
извършено от ищеца доброволно престиране на парична сума /плащане/ на правно
основание, по-късно обявено за противоконституционно, докато в настоящия случай се
касае за имущество /парична сума/, което е било принудително отнето от
патримониума на ищеца в полза на държавата.
Следователно, предявената претенция срещу държавата на деликтно основание е
допустима, доколкото в исковата молба се твърди настъпило намаляване на
имуществото на ищците против волята им, в резултат от противоправни действия и
бездействия на държавни органи /Народно събрание и Районен съд – Сливница/.
Отговорността на Държавата за вреди, причинени от противоправни актове или
действия на нейни органи или длъжностни лица, на основание чл.7 от КРБ, е
обективна, има гаранционно-обезпечителен характер, за нея се прилага принципът на
разпределение на риска, и се реализира, без оглед на обстоятелството, виновно ли е
било поведението на съответните длъжностни лица /така в Решение №249/15.01.2021 г.
по гр.д.№4069/2019 г. на ВКС , 4-то гр.отд./.
По правилността на решението в обжалваната част, съдът намира следното:
По делото не е било спорно между страните, че на 18.07.2017 г., преминавайки
през Митнически пункт Калотина, ищците не са декларирали сумата от 200 570 евро, с
левова равностойност 392 280,82 лева. За деянието е образувано незабавно
производство №43/2017 г. по описа на Митница Столична, пр.преписка №752/2017 г.
на РП – Сливница, и на 19.07.2017 г. Районен съд Сливница е одобрил споразумение
по НОХД №535/2017 г., с което на ищеца на осн. чл.251, ал.1 от НК е наложено
наказание 5 месеца лишаване от свобода, на ищцата на осн. чл.251, ал.1 от НК е
наложено наказание 4 месеца лишаване от свобода, и в двата случая наложените им
наказания са условни, като изпълнението им е отложено с три годишен изпитателен
срок. Същевременно, на осн. чл.251, ал.2 от НК, недекларираната сума, предмет на
престъплението, е отнета в полза на Република България. Тази фактическа обстановка
се установява и от приложените материали по НОХД №535/2017 г. на РС – Сливница.
С исковата молба ищците претендират ангажиране на отговорността на
Държавата за причинените им вреди, изразяващи се в отнемането на тяхно имущество
/движими вещи – пари на обща стойност 200 570 евро/, осъществено с акт на държавен
орган – окончателно Определение от 19.07.2017 г., с което е одобрено споразумение по
НОХД №535/2017 г. на Районен съд Сливница, постановено в нарушение на правото на
Европейския съюз, а именно – на чл.9, пар.1 от Регламент (ЕО) №1889/2005 на
Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 г., като искат осъждане на
Държавата, представлявана от министъра на финансите, да им заплати обезщетение за
претърпените имуществени вреди в размер на сумата от 392 280,82 лева,
представляваща левовата равностойност на отнетото им имущество – пари на обща
стойност 200 570 евро.
Спорът между страните е единствено правен, относно наличието на
предпоставките за ангажирането на отговорността на държавата за претърпените от
ищците имуществени вреди от наложеното им наказание на основание чл.251, ал.2 от
НК.
4
По смисъла на чл.7 от КРБ в понятието „незаконен акт“ е вложено широко
съдържание, което обхваща не само задълженията на публичните власти към частно-
правните субекти, предвидени в националното законодателство, но и произтичащите от
международните договори, ратифицирани и обнародвани по конституционен ред, а
след присъединяването на Република България към Европейския съюз, в обхвата на
понятието се включват и актовете на правото на Съюза /съгласно чл.4, ал.3 от КРБ/.
Наред с това, КРБ придава на международния, наднационален правов ред, установен от
европейското законодателство, действащ на територията на РБ, предимство (примат)
над нормите на вътрешното право, които му противоречат /в т.см. Решение
№42/01.07.2019 г. по гр.д.№1914/2018 г. на ВКС – 3-то гр.отд./.
Регламент 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета установява
хармонизирани норми за контрол на движението на пари в брой, които влизат и излизат
от Съюза, с цел предотвратяване, възпиране и избягване на изпирането на пари
посредством въвеждането на принципа на задължително деклариране на суми над 10
000 евро, което позволява събирането на информация за тях. Член 4, параграф
2 от Регламент 1889/2005г. гласи: „Ако задължението за деклариране, предвидено в
член 3, не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на
административно решение в съответствие с условията, предвидени в националното
законодателство". Член 9, параграф 1 от Регламента гласи: „Всяка държава-членка
въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране по
чл. 3. Тези санкции следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи". Цитираните
разпоредби създават правомощия за държавите – членки да изискват деклариране на
парите в брой, трансферирани през границите на Общността, и извършване на
проверка за произхода им, но също така създават у частноправните субекти оправдано
правно очакване недекларираната сума да бъде задържана временно при определени
условия, позволяващи извършване на необходимите проверки и събиране на
информация за произхода на трансферираната сума, както и правно очакване за
пропорционалност на предвидените за нарушението санкции. След приемането на
Република България за член на ЕС през 2007 г. разпоредбите на Валутния
закон и Наказателния кодекс са изменени с цел хармонизиране на вътрешното ни
законодателство в съответната област с правото на ЕС, вкл. съгласно Регламент
1889/2005г. на Европейския парламент и на Съвета, едва през 2017 г. като с
изменението на чл.251, ал.1 от НПК, обнародвано в ДВ бр.101/19.12.2017 г. е променен
размерът на предвидената наказателна глоба – от двойната сума на предмета на
престъплението, на една пета от стойността на предмета на престъплението, а нормата
на чл. 251, ал.2 НК е отменена едва с изменението на НК, обнародвано в ДВ
бр.83/22.10.2019 г.
С постановяване на определението си от 19.07.2017 г., с което е одобрено
споразумение по чл.382 от НПК по НОХД №535/2017 г., Районен съд – Сливница, е
действал като последна съдебна инстанция, предвид разпоредбата на чл. 382, ал.9 от
НПК, предвиждаща необжалваемост на определението, с което се одобрява
споразумението. Въпреки че към момента на одобряване на споразумението на
19.07.2017 г. разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК не е била отменена, същата е била в
противоречие с разпоредбата на чл.4, пар.2 от Регламент 1889/2005 г., която не допуска
отнемането на недекларираната сума като санкция за неизпълнение задължението за
деклариране, а единствено задържането й с цел да се позволи на компетентните органи
да извършат необходимия контрол и проверка във връзка с произхода на сумата,
предназначението и местоназначението й.
5
Съгласно разпоредбата на чл.9, параграф 1 от Регламента, при неспазване на
задължението по чл. 3 от Регламента държавите-членки са компетентни да изберат
санкции, които считат за подходящи, но този избор следва да се осъществи при
спазване правото на Съюза и на неговите общи принципи, включително принципа на
пропорционалността, който в случая е и изрично прогласен от нормата на чл.9, пар.1
(изискването санкциите да са съразмерни). Това ще рече, че санкционните мерки, не
трябва да надхвърлят границите на необходимото за постигане на легитимно
преследваните от законодателството цели и да бъдат в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения. Съвместното прилагане на наказанието лишаване от
свобода по чл.251, ал.1 НК с отнемане на недекларираната сума в полза на държавата
по чл.251, ал.2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност. Такова е
тълкуването, дадено с по-късно постановените определения на СЕС от 12.07.2018 г. по
дело № С-707/17 и от 30.01.2019 г. по дела С-335/18 и С-336/2018, постановени по
преюдициални запитвания, отправени от РС- Свиленград, СГС и САС, с които е
прието, че кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал.1 НК с отнемането на
недекларираната сума по чл. 251, ал.2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите
на чл.4, параграф 2 и чл.9, параграф 1 от Регламент 1889/2005г. на ЕС и Съвета. Това
тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма или в случая от
2007 г., когато Р България става член на ЕС, т.е. в този смисъл същата е следвало да се
разбира и към 2017 г., когато е одобрено споразумението от РС - Сливница.
Съгласно чл.4, пар.3 от ДЕС държавите-членки са длъжни за осигурят спазването на
правото на ЕС, като прогласеното там задължение за лоялно сътрудничество изисква от
тях да гарантират върховенството и ефективното прилагане на правото на ЕС.
Даденото от съда тълкуване не създава нови норми, не създава нови задължения, а
указва как тълкуваната разпоредба е трябвало да бъде разбирана и прилагана от самото
начало. В този смисъл прeюдициалните тълкувателни решения действат с обратна
сила, което за случая означава, че към 19.07.2017 г. Народното събрание, като
законодателен орган на Държавата, не е било изпълнило задължението си да
хармонизира вътрешното право с правото на ЕС, като отмени кумулативното
приложение на санкцията на чл. 251, ал.2 НК с някоя от санкциите по чл. 251,
ал.1 НК още от 01.01.2007 г., когато Република България е приета за член на ЕС.
Същевременно, Районен съд - Сливница е имал самостоятелна възможност и е
бил длъжен да отчете противоречието на нормата на чл. 251, ал.2 НК с нормите на чл.4
и чл.9 от Регламента, и в изпълнение на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република
България, да не я приложи. С така осъщественото бездействие РС-Сливница също е
допуснал нарушение на правото на ЕС - нормите на чл.4 и чл.9 от Регламент №
1889/2005 г.
Така допуснатото нарушение е достатъчно съществено, съобразно критериите,
установени в практиката на СЕС (решението на Съда по съединени дела С‑46/93 и
С‑48/93 - делото Brasserie du pêcheur et Factortame). При постановяване на акта на РС –
Сливница от 19.07.2017 г. е била налице установена към този момент практика на Съда
на ЕС в тази област, инкорпорирана в постановеното по-рано Решение на СЕС от
16.07.2015г. по дело С- 255/14 Chmielewski2, с което е прието, че член 9, пар.1 от
Регламент № 1889/2005г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална
правна уредба, съгласно която за неизпълнение на предвиденото в член 3 от
Регламента задължение за деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на
60 процента от недекларираната сума, когато последната е по – голяма от 50 000 евро.
Към датата на одобряване на споразумението решението е съдържало приложимото
6
тълкуване, с което РС–Сливница е следвало да се съобрази. Вместо това, РС-Сливница
е постановил необжалваем по същество акт, като е одобрил, на основание чл. 382,
ал.7 НПК, споразумението по чл. 382 НПК, приемайки, че не противоречи на закона и
морала, и е прекратил производството по нохд № 535/2017г. Според правилото на чл.
267, ал.3 ДФЕС, националната юрисдикция, чието решение не подлежи на обжалване,
е длъжна да сезира Съда на ЕС по относим за главния спор въпрос относно тълкуване
правото на ЕС, за да предотврати установяването на национална съдебна практика,
която не е в съответствие с разпоредбите на правото на ЕС. Тълкуване на чл.4 и чл. 9
от Регламента е бил относим за висящото пред РС - Сливница въпрос, а актът на
последния, имащ последиците на влязла в сила присъда, е окончателен
(вж. чл.384 и чл. 382, ал.9 НПК ). Ето защо, РС – Сливница е бил длъжен служебно да
отправи преюдициално тълкувателно запитване за съответствието на чл. 251, ал.2 НК с
общностното право. Неизпълнението на това задължение, съчетано с постановяване на
необжалваем съдебен акт, който противоречи на правото на ЕС, следва да бъде
квалифицирано като „достатъчно съществено“ нарушение на правото на ЕС.
Налице е пряка причинно - следствена връзка между нарушението на правото на
ЕС от страна на НС и РС - Сливница и понесената от ищците вреда в размер на
отнетата сума. Загубата й е директно следствие от постановената от съда мярка по чл.
251, ал.2 НК и следва да бъде обезщетена чрез паричната равностойност на отнетото.
Възражението за неполагане на разумната грижа от страна на увредените лица,
за да бъдат избегнати вредите, или да бъдат ограничени по размер, съдът намира за
неоснователно. На първо място, ищците не отричат извършеното от тях нарушение на
изискването на чл.3 от Регламент 1889/2005 г., което е инкриминирано в националното
ни законодателство с нормата на чл.251, ал.1 от НК. В същата разпоредба е предвидена
наказателна отговорност за извършеното от тях престъпление, която те са понесли.
Срещу тях е образувано незабавно производство на 18.07.2017 г., когато около 17:40 ч.
са направили опит да преминат през Митнически пункт Калотина. Още същата вечер са
привлечени в качеството на обвиняеми, като ищецът е бил задържан за 24 часа със
Заповед за задържане по ЗМВР на л.43 от НП №43/2017 г., а по отношение на ищцата е
била взета мярка за неотклонение „подписка“. Двамата са участвали в досъдебното
производство със служебно назначен преводач от турски език. Още на следващият ден
е бил внесен срещу тях обвинителен акт в съда, и е сключено споразумение, с което
същите са се признали за виновни за извършване на престъплението, в което са били
обвинени, и са се съгласили да понесат определеното със споразумението наказание.
Следователно, ищците е са имали възможност ефективно да организират защитата си,
така че да се позоват на общностното право още в наказателното производство.
Съгласно чл.381, ал.5 от НПК, при приключване на наказателното производство със
споразумение, може да се определи наказание при условията на чл. 55 от Наказателния
кодекс и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността
обстоятелства. Прилагането на нормата на чл.251, ал.2 от НК е предвидено
кумулативно с наказанието по чл.251, ал.1 от НК, поради което ищците не биха могли
да се признаят за виновни за престъплението по чл.251, ал.1 от НК, без да се съгласят
да настъпят за тях последиците на чл.251, ал.2 от НК. Следователно, ако не се съгласят
с настъпването на предвидените в НК последици, те не биха могли да се възползват от
облекчението при определянето на вида и размера на предвиденото в чл.251, ал.1 от
НК наказание, поради което не са могли ефективно да релевират възраженията си пред
РС – Сливница, без да утежнят значително правното си положение. Определението, с
което е одобрено споразумението, е окончателно, и те не биха могли да релевират
7
възраженията си по реда на обжалването. Същите не са били длъжни да използват
извънредните способи за отмяна по реда на НПК, като тяхно право е да изберат
защитата на правата си по гражданскоправен исков ред. По изложените съображения
съдът намира, че не е налице неполагане на дължимата грижа от страна на ищците за
предотвратяване или ограничаване на вредите от нарушението на правото на ЕС.
В заключение, държавата дължи на ищците обезщетение за претърпените вреди
в резултат от извършеното от НС, като законодателен орган, бездействие да отмени
разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК, като нарушаваща принципа на пропорционалност,
заложен в нормата на член 9, пар.1 от Регламент № 1889/2005г., и извършеното от РС -
Сливница нарушение на правото на ЕС чрез одобряване в противоречие с
разпоредбите на чл.4, пар.2 и чл.9, пар.1 от Регламент 1889/2005. на споразумение
по чл. 382 НПК, с което наред с наказание лишаване от свобода, се отнема, на
основание чл. 251, ал.2 НК, предмета на престъплението - недекларираната сума от 200
570 евро. Претендираният размер на обезщетението е определен в левовата
равностойност на отнетата парична сума, в размер на 392 280,82 лева, поради което
предявеният иск е основателен до пълният му предявен размер.
Като е достигнал до същите правни изводи, първостпенният съд е постановил
правилно и законосъобразно решение, което следва изцяло да се потвърди.
При този изход от спора, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК, в полза на въззиваемите
следва да бъдат присъдени направените от тях разноски за въззивното производство.
Със списък по чл.80 от ГПК въззиваемите са претендирали присъждане на сумата от
9380 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение, които са
удостоверени с приложен ДПЗС с реквизити на разписка за извършеното плащане.
Насрещната страна е релевирала възражение, че с оглед липсата на правна и
фактическа сложност, разноските за адвокатското възнаграждение следва да бъдат
присъдени под минималния размер. Съдът констатира, че с оглед размера на иска,
минималното адвокатско възнаграждение се изчислява по реда на чл.7, ал.2, т.5 от
Наредба №1/09.07.2004 г. в размер на 9375 лв., като претендирания размер от 9380 лв. е
близо до минималния. Съдът намира, че предвид необходимостта от приложение на
общностното право и практиката на СЕС, въпреки че не е налице фактическа сложност
на делото, е налице правна сложност, поради което претендираните разноски за
адвокатско възнаграждение не са прекомерни, поради което следва да бъдат присъдени
в претендирания размер.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261824 от 16.12.2020 г., постановено по гр.д.
№1094 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, I-18 състав, В ОБЖАЛВАНАТА
МУ ЧАСТ, с която е осъдена Република България, представлявана от министъра на
финансите на осн. чл.31, ал.1 от ГПК, на основание чл.4, ал.3 от ДЕС, вр. с чл.9, пар.1
от Регламент ЕО №1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета, да заплати на
М. Й. и М. Й. сумата от 392 280,82 лева, представляваща обезщетение за причинени
имуществени вреди от нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неотмяна на
разпоредбата на чл.251, ал.2 от НПК от 18.07.2017 г. от законодателния орган –
Народното събрание, и неприлагане от РС – Сливница на чл.9, §1 и чл.4,§2от
Регламент (ЕО) №1889/2005 г. на ЕП и ЕС при постановяване на окончателен съдебен
8
акт по НОХД №535/2017 г. по описа на РС – Сливница, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 24.01.2019 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите на
осн. чл.31, ал.1 от ГПК, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, да заплати на М. Й., роден на
******** г., и М. Й., родена на ******** г., с адрес: Германия, гр. ***, ул.“***“№**,
сумата от 9380 лв. /девет хиляди триста и осемдесет лева/, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от
ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките на ч.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9