Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 06.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети
ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА Г.
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело № 5974 по описа за 2020г.
по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 18.02.2019г.,
постановено по гр.д. № 18184/2018г. на СРС, ГО, 85 с-в, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
от „Т.С.“ ЕАД обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за установяване съществуването на вземане срещу ответниците П.М.М. и М.П.Б. за
следните суми, дължими в условията на разделност – по 1/2 част за всяка от
ответниците: сумата от общо 1 875, 06 лева, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г. за топлоснабдяван имот с
абонатен номер *******ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане; сумата от общо 15 лева за такса за
дялово разпределение през периода от м.05.2014г. до м.04.2017г.; сумата от общо 248, 32 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за доставена топлинна енергия в размер на законната лихва за периода
от 16.09.2015г. до 27.11.2017г. и сумата от общо
2, 48
лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода от 16.09.2015г. до 13.12.2017г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 85013/2017г. по описа на СРС, ГО, 85 състав. Със същото
решение са отхвърлени предявените искове до пълните им предявени размери като
погасени по давност.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
"Т." ООД.
Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени предявените срещу
ответниците искове е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца “Т.С.” ЕАД. Жалбоподателят навежда
оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно поддържа, че
съдът неправилно е приел, че исковете са
погасени по давност, тъй като не е съобразил, че се претендира сума по обща
фактура от 31.07.2015г. за отоплителен сезон м.05.2014г. до м.04.2015г.
Фактурата била публикувана на 15.08.2015г. и е станала изискуема на
15.09.2015г., който извод следвал от приложимите в случая Общи условия за
продажба на топлинна енергия, в сила от 12.03.2014г. От посочената дата до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК – 04.12.2017г., не бил изтекъл
законоустановения срок по чл. 111 от ЗЗД. По тези съображения е направено
искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с
което предявените искове да се уважат в пълните им размери.
Насрещните страни - П.М.М. и М.П.Б., оспорват
въззивната жалба като неоснователна. Поддържат, че срока за плащане на
задълженията за потребена топлинна енергия според приложимите Общи условия за
продажба от 2014г. не следва да се обвързва с датата на издаване на обща
фактура за тях. В случая процесните задължения били възникнали като срочни, а
месечните суми били дължими в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасяли, поради което вземането за м.05.2014г. до м.11.2014г.,
включително, било погасени по давност. С оглед изложеното е направено искане за
потвърждаване на решението в обжалваната му от „Т.С.“ ЕАД част.
По делото е подадена въззивна жалба и от ответницата П.М.М.
в частта, в която са уважени предявените срещу нея искове.
Въззивницата-ответник поддържа необоснованост на изводите на първоинстанционния
съд, че нейната отговорност следва да се ангажира единствено поради факта, че е
собственик на ½ ид. част от процесния имот. В случая по делото било
установено, че ответницата не живее в имота, за който се претендира заплащане
на топлинна енергия, поради което се налага извод, че не е ползвала услугата на
„Т.С.“ ЕАД, съответно – между страните не съществува облигационно
правоотношение по доставка на топлинна енергия за исковия период. Освен това са
изложени съображения, че след възникване на съсобствеността върху имота между
двете ответници, само единият от тях – М.Б., е подала заявления-декларация за
промяна на партидата, което представлява по своето естество предложение
/оферта/ за сключване на договор за доставка – чл. 13 от ЗЗД. Ето защо счита,
че страна по облигационното правоотношение по доставка на топлинна енергия е
единствено М.Б. и само тя следва да отговаря за натрупаните задължения за
исковия период. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в
обжалваната му част.
Насрещната страна – „Т.С.“ ЕАД оспорва въззивната
жалба като неоснователна.
Третото лице-помагач "Т." ООД не изразява становище по въззивната жалба.
По делото е постъпила въззивна жалба от ответницата П.М.М.
срещу решение от 31.10.2019г., постановено по гр.д. № 18184/2018г. по описа на
СРС, ГО, 85 състав, с което първоинстанционният съд е отказал да допусне
поправка на очевидна фактическа грешка в основното си решение.
Въззивницата релевира оплаквания за неправилност на
обжалваното решение, тъй като е налице несъответствие между формираната от съда
воля в мотивите на решението относно размера и периода на вземанията, които е
приел за погасени по давност, и отразеното в диспозитива на съдебния акт, в
който липсва посочен размер и период на отхвърлените части на предявените
искове. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка чрез
посочване в диспозитива на решението на началната и крайна дата на периода, за
които исковете за главница и за мораторна лихва са отхвърлени като погасени по
давност, съответно да се посочат размерите на претенциите, които са погасени по
давност и пълните им предявени размери.
Насрещната страна – „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач
не изразяват становище по въззивната жалба.
Решението, в частта, в която са уважени предявените
срещу М.П.Б. искове, е влязло в законна сила като необжалвано.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
По въззивната жалба на П.М.М. и М.П.Б. срещу решението
на СРС от 31.10.2019г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК, с което
първоинстанционният съд не е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в
основното решение от 18.02.2019г.:
С определение от 18.09.2019г. въззивният съд е
прекратил производството по образуваното въззивно производство с предмет –
решението от 18.02.2019г., постановено по гр.д. № 18184/2018г. по описа на СРС
и е върнал делото на първоинстанционния съд за преценка наличието на
предпоставките за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в
основното решение. С обжалваното решение, постановено по реда на чл. 247 от ГПК, първоинстанционният съд не е допуснал поправка, тъй като е приел, че не се
установява да е налице несъответствие между формираната воля в мотивите на
решение и обективираната такава в диспозитива.
За да е налице очевидна фактическа грешка в решението,
която може да се поправи по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК, следва да се
констатира несъответствие между формираната воля на съда в мотивите на
решението и изразената воля, обективирана в диспозитива на същото. По този ред могат да се поправят единствено грешки, допуснати в някои
от елементите на решението, съставляващи неговото съдържание.
Съгласно чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК решението трябва
да съдържа произнасяне по въпроса какво постановява съдът по съществото на
спора. При това положение се налага извод, че диспозитива на решението следва
да е съответен на формираните в мотивите изводи относно основателността,
съответно – неоснователността на предявените искове. В случай, че са предявени
искове за парични суми, претендирани за определен период, в диспозитива на
решението следва да се посочи размера на сумата и началния и краен период на
вземането, което се признава, съответно на вземането, което се отхвърля. И в
двата случая спорното право следва да е индивидуализирано по размер и период, което
изискване е пряко относимо към формирането на силата на пресъдено нещо по
повдигнатия спор. В аспекта на изложеното се налага извод, че подадената
въззивна жалба е основателна. В случая е установено, че в мотивите на съдебното
решение първоинстанционният съд е формирал воля за основателност на
релевираното от ответниците възражение за погасяване на част от процесните
вземания за главница и за лихва по давност, като е направен извод, че непогасената част за главница и за
мораторна лихва е за вземанията, които са станали изискуеми след 04.12.2014г.
В диспозитива на решението обаче липсва отразяване на формираната воля за
отхвърляне на исковите претенции за главница и за мораторна лихва - отразено е
само, че исковете се отхвърлят до пълните им предявени размери, без да са
посочени пълните предявени размери на всяко вземане.
Ето защо обжалваното решение следва да се отмени и
вместо него да се постанови друго, в което да се посочат размерите, за които
спорните вземания са отхвърлени, както следва: за главницата за потребена
топлинна енергия – за разликата над сумата от 1 875, 06 лева до пълния
предявен размер от 2 271, 93 лева; за главницата за цена на услугата
дялово разпределение – за разликата над сумата от 15 лева до пълния предявен
размер от 43, 75 лева; за мораторната лихва върху главницата за топлинна
енергия – за разликата над сумата от 248, 32 лева до пълния предявен размер от
300, 87 лева и за мораторна лихва върху главницата за цена за услугата дялово
разпределение – за разликата над сумата от 2, 48 лева до пълния предявен размер
от 7, 22 лева.
По въззивните жалби, подадени срещу основното решение
на СРС:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна
енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта
на вземането.
По отношение на предявените срещу П.М.М. искове:
Спорен на етапа на въззивното производството е
въпросът за съществуването на договорно правоотношение между ищеца и
ответницата П.М.М. за доставка на топлинна енергия, съответно – дали ответницата
има качеството потребител.
Според действащата
от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г.,
ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на
едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен
между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и
е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат,
като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи
съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да
изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149,
ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва
въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.
Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия
факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен
ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за
доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по
време има сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В конкретния случай се установява, че с договор за
дарение на недвижим имот от 12.12.1997г., обективиран в нотариален акт № 187,
нот. дело № 43521/1997г., П.М.М. е дарила на М.П.Б. 1/2 ид. част от процесния
имот, представляващ апартамент № 4, находящ се в гр. София, жк „*****************.
Не е спорно обстоятелството, че другата половина от имота е собственост на
ответницата П.М..
По делото е приета като доказателство заявление-декларация
от М.П.Б. от 22.06.2006г., с която е поискано
откриването на партида за процесния топлоснабдяван имот. С този документ
се установява, че ответницата Б. е направила изрично искане пред ищцовото
дружество да бъде открита
партида на нейно име въз основа на копия от документи, удостоверяващи
правото на собственост на топлоснабдения имот, като това заявление представлява по своето правно
естество предложение за сключване на
договор за доставка на топлинна енергия - арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това
заявление, входирал го е при себе и е продължил да доставя топлинна енергия до процесния апартамент,
ищцовото дружество е приело предложението на М.Б. за сключване на договор за доставка на топлинна енергия. Чрез изразената от нея воля е породено облигационно правоотношение с ищцовото дружество на основание чл. 149, ал. 1, т. 6
от ЗЕ. Постигнато е изрично съгласие с
ищцовото дружество за съществуването на облигационно правоотношение с предмет
доставка на топлинна енергия за процесния имот, тъй като ответникът е поискал
откриването на партида, а предприятието е уважило искането му. От посочената
дата – 26.06.2006г., предхождаща началото на исковия период, между М.Б. и ищцовото дружество съществува правоотношение по договор за покупко-продажба /доставка/ на топлинна
енергия за процесния обект. Ето защо
задължено лице да заплаща стойността на потребената в имота топлинна енергия за
процесния период е единствено ответницата Б..
С оглед изложеното се налага извод, че ответницата П.М.
не е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове. Както
вече бе посочено по-горе, всеки нов договор за топлоснабдявания имот, сключен
по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява
действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния
период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен
договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. В случая
последно по време е сключен изричен договор за доставка на топлинна енергия за
процесния имот единствено с ответницата М.Б., видно от представената
молба-декларация за откриване на партида от 26.06.2006г. С оглед изложеното и
при съобразяване на изрично въведеното от ответницата П.М. оспорване се налага
извод, че последната няма качеството потребител на топлинна енергия и в този
смисъл не е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения иск.
Претенциите срещу нея следва да бъдат отхвърлени в цялост като неоснователни –
както претенцията за заплащане на главните парични вземания, така и иска за
акцесорното вземане за обезщетение за забава.
С оглед изложеното се налага извод, че първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частите, в които са уважени предявените срещу
П.М.М. искове и съответно да бъде потвърдено в частта, в която са отхвърлени
претенциите, макар и по различни съображения. СРС е отхвърлил част от исковете
срещу П.М. като погасени по давност /което възражение е заявено като
евентуално/, а въззивният съд установи, че претенциите срещу нея са
неоснователни поради липса на пасивна материална легитимация.
По въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД:
Както бе посочено по-горе предявените срещу П.М.М.
искове подлежат на отхвърляне в цялост като неоснователни, тъй като между
страните по делото не съществува облигационно правоотношение за доставка на
топлинна енергия за исковия период.
По отношение на първоинстанционното решение, в частта,
в която са отхвърлени исковете срещу М.П.Б., настоящият съдебен състав приема
следното:
Безспорно е на етапа на въззивното производство, че:
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа; че между М.П.Б. и ищецът са налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот, находящ се в
гр. София, жк “*******- 3”, бл. *******абонатен номер *******с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от "Т.С." ЕАД, както и че
стойността на доставената през периода от м.11.2014г. до м.04.2017г.,
включително, топлинна енергия възлиза на 1 875, 06 лева, а стойността на
услугата дялово разпределение – 15 лева.
Спорният между страните въпрос по същество във
въззивното производство е свързан с това дали вземанията за стойността на
доставената топлинна енергия и услугата дялово разпределение, които се отнасят
за периода от м.05.2014г. до м.11.2014г., включително, са погасени по давност.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 3/2011г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011г.,
ОСГТК, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155
и чл.
156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество, в т. ч. и за стойността
на услугата дялово разпределение, съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД.
По отношение на процесните задължения за главници
въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл.
114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл.
84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.
155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г./,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост
заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/. на 11
равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/. на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за
топлоснабдяването.
С оглед уредените в закона и наредбата правила, се
налага извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни
или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата, т. е.,
задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на
месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния период Общи
условия на ищеца, в сила от 12.03.2014г., месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение –
чл. 36, ал. 2 от Общите условия по отношение на заплащането на услугата дялово
разпределение/, представлява по своето естество уговорен между страните начин,
по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение.
Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т. е.
той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи
от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване /изготвянето на
индивидуалната справка за отопление и топла вода/. В конкретния случай
тригодишната давност по чл.
111, б. "в" ЗЗД за вземанията за периода от м.05.2014г. до м.11.2014г.,
включително е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец,
респ. от изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода /по
отношение на цената за услугата дялово разпределение/, и е изтекла преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение – 04.12.2017г., както законосъобразно е приел и СРС. Следователно
процесните главни вземания се явяват погасени по давност за посочения период и
в размера, определен от първоинстанционния съд.
Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното
количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на
чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на
месечните вноски /равни или прогнозни/, респ. на цената на услугата дялово
разпределение. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната
обща фактура, с който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва
да тече погасителната давност, няма действие по отношение на ответниците – арг.
чл.
20а, ал. 2 ЗЗД. Ето защо правилни са изводите на първоинстанционния съд, че
главното вземане за периода от м.05.2014г. до м.11.2014г., включително, е
погасено по давност.
Предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната
жалба срещу приетите за установени от СРС факти относно иска за заплащане на
цената на услугата дялово разпределение, настоящият съдебен състав препраща на
основание чл. 272 от ГПК към мотивите на решението на СРС в тази част и приема
претенцията за неоснователна за разликата над сумата от 15 лева до пълния
предявен размер от 43, 75 лева.
По претенциите за мораторна лихва върху главниците за
доставена топлинна енергия и за такса за дялово разпределение:
Ищецът претендира обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 16.09.2015г. до 27.11.2017г., т.е твърди, че
ответницата е в забава от 16.09.2015г. Съгласно действалите към този момент
Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014г. /а не тези, на които се позовава
търговското дружество във въззивната си жалба, доколкото ОУ от 2008г. са
отменени с ОУ от 12.03.2014г./, месечната дължима сума за доставена топлинна
енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в сградата-етажна собственост и обявената
за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл.
32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребенето
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата/ за изпълнение и изпълнението на
задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Доколкото страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение,
то следва да се приеме, че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора – чл. 84, ал. 2 от ЗЗД.
Вземанията за лихви се погасяват с изтичането на същия
срок за погасяване на главницата, когато те са капитализирани, когато са
присъдени със съдебно решение и когато главното вземане е погасено по давност –
арг. от чл.119 от ЗЗД. В случая, вземането за лихва, дължима за главницата до м.11.2014г.,
включително, е погасено поради погасяването по давност на главното задължение
за този период, както правилно е приел районният съд.
По изложените съображения първоинстанционното решение,
в частта, в която са отхвърлени предявените срещу ответниците искове, следва да
се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора в полза на
въззивниците-ответници следва да се присъдят сторените по делото разноски.
Насрещната страна е релевирала своевременно възражения за прекомерност на
адвокатските възнаграждения и е направено искане за тяхното намаляване по реда
на чл. 78, ал. 5 от ГПК. По така наведеното възражение настоящият съдебен
състав намира следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
Ответницата П.М. претендира възнаграждение за
адвокатска защита и съдействие по подадената въззивна жалба срещу решението на
СРС, постановено по реда на чл. 247 от ГПК в размер на 200 лева. В случая това
възнаграждение е недължимо, независимо от изхода на спора, тъй като
производството, във връзка с което е проведено въззивното производство, не
попада в хипотезата на чл. 81 ГПК. Съгласно посочената правна норма във всеки
акт, който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по
искането за разноски. Акт, който приключва делото е този, който разрешава
спора, предмет на делото. В случая въззивното производството е образувано по
повод обжалване на решение, постановено в производство по чл. 247 ГПК. Това
производство не е самостоятелно, с него не се разрешава спор по същество и не
се слага край на делото. Това производство е функционално свързано със спора по
същество и неговото предназначение е да бъде евентуално отстранена една
очевидна фактическа грешка, допусната в акта, с който се слага край на делото и
с който акт съдът дължи да се произнесе и по сторените от страните разноски по
правилата на чл. 78 ГПК. Адвокатско възнаграждение е определено и присъдено на
страната в основното производство и същото обхваща и труда на адвоката във
всички съпътстващи основното производство по същество на спора производства,
каквито са тези за спиране на основното производство, производството по чл. 248 ГПК, както и производството по чл. 247 ГПК. Производството по чл. 247 ГПК е
продължение на съдопроизводството по конкретно дело и не може самостоятелно да
породи ново задължение за разноски. Посоченият принцип, изводим от чл. 81 ГПК,
е трайно провеждан в съдебната практика във връзка с производствата по чл. 248 ГПК /така напр. определение № 493/26.10.2016г. по гр.д. № 4088/2016г. на IV ГО на
ВКС; определение № 683/21.12.2015г. по ч.гр.д. № 5089/2015г. на III ГО на ВКС; определение № 296/15.08.2017г. по ч.гр.д.
№ 1758/2017г. на III ГО на ВКС; определение №
114/20.05.2016г. по ч.гр.д. № 1847/2016г. на II ГО на ВКС/ и е приложим и в производството по чл. 247 ГПК във всички инстанции до влизане на постановения в него акт в сила.
Последното е застъпено и в практика на ВКС – напр. решение № 194 от 11.10.2019г.
по гр.д. № 4748/2017г. на ВКС, І ГО.
Изложеното обосновава извод, че искането за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение по въззивната жалба, подадена срещу решението по чл.
247 от ГПК на СРС, е неоснователно. На въззивницата се дължи единствено сумата
от 50 лева – заплатена държавна такса по подадената въззивна жалба.
П.М.М. има право на съдебни разноски в настоящото
производство, предвид обстоятелството, че нейната въззивна жалба срещу основното
решение е основателна, съответно – въззивната жалба на насрещната страна е
неоснователна. Въззивницата-ответница претендира разноски за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 400 лева, уговорен и платен както за защитата по
подадената от нея въззивна жалба, така и по защитата срещу въззивната жалба на
„Т.С.“ ЕАД. След като адвокатското възнаграждение е уговорено общо, се налага
извод, че половината от него – 200 лева, е заплатено за процесуално
представителство на страната в качеството й на въззивник-ответник, а другата
половина – 200 лева, е за процесуално представителство по защита в качеството й
на въззиваема страна. При това положение се налага извод, че заплатеното
възнаграждение от общо 400 лева не надвишава минималния размер на адвокатските
възнаграждения по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо в полза на П.М. следва да се
присъдят разноски в общ размер на 462, 80 лева, от които 400 лева за адвокатско
възнаграждение и 62, 80 лева за държавна такса по подадената въззивна жалба.
Ответницата М.П.Б. претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева за осъщественото процесуално
представителство по защита срещу подадената от „Т.С.“ ЕАД въззивна жалба. Материалният
интерес в конкретния случай възлиза на 241, 45 лева /претендираната срещу нея
½ част от отхвърлените вземания/. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакцията изм. и доп., бр. 28 от 28.03.2014 г./, при интерес до 1 000 лева
минималното възнаграждение е в размер на 300 лева. Въззивният съд намира, че
заплатеният адвокатски хонорар, съотнесен към действителната фактическа и правна
сложност на делото /въззивното производство се е развило в 1 съдебно заседание,
като не са събирани доказателства, а конкретният правен спор не е с твърде
висока правна сложност/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до 300 лева.
Ето защо в полза на М.Б. следва да се присъдят разноски за въззивното
производство в размер на 300 лева.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, в която П.М.М. е осъдена да заплати на
ищеца съдебни разноски в исковото производство в размер на 286, 59 лева и в
заповедното производство в размер на 41, 81 лева.
В полза на ответницата П.М.М. следва да се присъдят
допълнително разноски в първоинстанционното производство в размер на още 59, 26
лева, представляващо разлика между приетото за дължимо от СРС възнаграждение в
общ размер на 322 лева с оглед уваженото възражение на ищеца по чл. 78, ал. 5
от ГПК, и присъденото с обжалваното решение – 262, 74 лева.
Настоящият съдебен състав счита, че разноски за
адвокатско възнаграждение, направени от длъжника в заповедното производство,
когато същото е прераснало в исково такова по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, не
се дължат, поради което не следва да се присъжда такова с настоящото въззивно
решение.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260990 от 31.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 18184/2018г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, с което не
е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение №
42765 от 18.02.2019г., постановено по същото дело, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА на основание чл. 247, ал. 1 от ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 42765 от
18.02.2019г., постановено по гр.д. № 18184/2018г. по описа на СРС, ГО, 85
състав, като в диспозитива на решението /на стр. 4-та от решението/, на ред 21
–ви отгоре надолу, след израза: …“като …“ вместо „за разликата до пълните им предявени
размери ОТХВЪРЛЯ исковете като погасени по давност“ ДА СЕ ЧЕТЕ: “ОТХВЪРЛЯ
предявените искове, както следва: за главница за потребена топлинна енергия –
за разликата над сумата от 1 875, 06 лева до пълния предявен размер от
2 271, 93 лева; за главница за цена на услугата дялово разпределение – за
разликата над сумата от 15 лева до пълния предявен размер от 43, 75 лева; за
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия – за разликата над сумата
от 248, 32 лева до пълния предявен размер от 300, 87 лева и за мораторна лихва
върху главницата за цена за услугата дялово разпределение – за разликата над
сумата от 2, 48 лева до пълния предявен размер от 7, 22 лева“.
ОТМЕНЯ решение № 42765 от 18.02.2019г.,
постановено по гр.д. № 18184/2018г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, поправено по
реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК с настоящото решение по в.гр.д. № 5974/2020г. по
описа на СГС, II А въззивен
състав, в частта, в която са уважени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу П.М.М.
обективно кумулативно съединени искове, както и в частта, в която ответницата П.М.М. е осъдена да заплати на ищеца
съдебни разноски в исковото производство в размер на 286, 59 лева и в
заповедното производство в размер на 41, 81 лева И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** Б срещу П.М.М., ЕГН **********,*** обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 937, 53 лева /представляваща 1/2 част
от сумата от общо 1 875,
06 лева/, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г. за топлоснабдяван имот, находящ се в гр. София, жк “*******- 3”, бл. *******абонатен
номер *******ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК
до
окончателното
изплащане; за сумата от 7, 50 лева /представляваща
½ част от общата сума от 15
лева/ за цена на услугата дялово разпределение през периода от м.05.2014г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане; за сумата от 124, 16 лева /представляваща
½ част от общата сума от 248,
32 лева/, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за доставена топлинна енергия в размер на законната лихва за периода
от 16.09.2015г. до 27.11.2017г. и за сумата от 1, 24 лева /представляваща 1/2
част от общата сума от 2, 48 лева/ – обезщетение за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.09.2015г. до 27.11.2017г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 85013/2017г. по
описа на СРС, ГО, 85 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 42765 от 18.02.2019г.,
постановено по гр.д. № 18184/2018г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, поправено
по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК с настоящото решение по в.гр.д. № 5974/2020г.
по описа на СГС, ГО II А въззивен
състав, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** Б да заплати на П.М.М., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК допълнително сумата от още 59, 26 /петдесет и девет лева и 26 ст./ лева - разноски в
първоинстанционното производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 462,
80 /четиристотин
шестдесет и два лева и 80 ст./ лева - съдебни разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** Б да заплати на П.М.М., ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 50 /петдесет/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство за държавна такса по въззивната жалба срещу първоинстанционното
решение, постановено по реда на чл. 247 от ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** Б да заплати на М.П.Б., ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 /триста/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т." ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.