№ 26
гр. Ямбол, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Яна В. Ангелова
Светла Р. Димитрова
при участието на секретаря В. Д. Д.
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20242300500429 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К. Д. В. от гр.*******, подадена от
пълномощника адв.Н.Р. от ****, против Решение №68/27.09.2024г. на Тополовградски
районен съд, постановено по гр.д. №368/2023г. по описа на този съд, с което е отхвърлен
като неоснователен и недоказан предявеният от въззивницата против „ЕОС
МАТРИКС“ЕООД гр.София иск по чл.439 ГПК, вр. с чл.124, ал.1 ГПК за признаване за
установено между страните, че ищцата К. Д. В. не дължи изпълнение и плащане на парично
задължение в общ размер на 10 810,36 лева, включващо: 9 063,84 лева - главница; 871,05
лева - договорна лихва; 219,38 лева - наказателна лихва; 203,09 лева - внесена държавна
такса и 453,00 лева - адвокатско възнаграждение, които суми са по изпълнителен лист от
25.01.2013г., издаден въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по
ч.гр.д.№9/2013г. по описа на РС -Тополовград и за събирането на които е образувано
изпълнително дело № 720/2016 г. по описа на ЧСИ Г. И., рег. №*** в КЧСИ, поради това, че
правото на кредитора да събира принудително и да изисква плащане на описаните суми е
погасено по давност.
Оплакването в жалбата е за неправилност на решението на първата инстанция,
поради нарушение на материалния закон. Според въззивницата атакуваното решение не е
съобразено с действителното правно положение и неправилно съдът е формирал изводите
си за началото на давността и изтичането й на 25.01.2018г. В мотивите на решението
районният съд приел, че са извършвани изпълнителни действия, прекъсващи давността, но
такива действия не били посочени и според въззивницата няма извършвани такива
изпълнителни действия, като подаването на молбата за образуване на изпълнително дело не
прекъсва давността и в случая с молбата не е било извършено възлагане по чл.18 от ЗЧСИ,
нито е било направено искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ. Длъжникът
изтъква, че според съда изпълнителни действия са молба за налагане на възбрана от
18.03.2019г., молба от 28.08.2019г. за налагане на възбрана, молба за налагане запор на
сметки от 12.03.2021г. и др., но тези изпълнителни действия са поискани след 25.01.2018г.,
т.е. след изтичане на погасителната давност и поради това са без правно значение. По
1
направените оплаквания са изложени аргумненти.
По тези съображения въззивницата моли за отмяна на обжалваното решение и
уважаване на иска, с присъждане на направените съдебно-деловодни разноски пред двете
инстанции.
Въззиваемата страна „ЕОС Матрикс“ЕООД, представлявано от управителите Р.
М.-Т. и Т. В., действащи заедно и поотделно, чрез пълномощника си юрк. М.М., е подала
писмен отговор, с който е оспорила въззивната жалба като неоснователна. Счита, че
обжалваното решение е постановено при спазване на материалния и процесуалния закон,
споделяйки изводите на първоинстанционния съд и излагайки подробни съображения. Моли
ЯОС да постанови решение, с което да потвърди атакуваното решение, с присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.
В о.с.з. въззивницата не се явява и не се предствлява, а пълномощникът й адв.Р. в
депозирана писмена молба заявява, че поддържа въззивната жалба и моли за отмяна на
обжалваното решение и уважаване на предявения иск.
Пълномощникът на въззиваемата страна – юр.к.М. не се явява в о.с.з., също
депозира писмена молба, в която сочи, че поддържа подадения писмен отговор на
въззивната жалба.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена
от легитимирана страна, в срок, поради което следва да се разгледа по същество.
За да се произнесе, въззивният съд установи следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от К. Д. В. от
гр.*******, против „Еос Матрикс“ЕООД гр.София иск с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност ищцата не дължи на
ответника сумите по изпълнителен лист от 25.01.2013г., издаден въз основа на Заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК и образуван в изп.д.№720/2016г. по описа на ЧСИ с рег.№765 в
КЧСИ.
Ищцата е поддържала, че по ч.гр.д. № 9/2013г. по описа на ТРС, въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, срещу нея е бил издаден изпълнителния
лист от 25.01.2013г. Въз основа на изпълнителния лист, на 18.03.2016г. е било образувано
изп.д.№720/2016г. по описа на ЧСИ Г. И. с рег. № *** в КЧСИ, по което на 18.03.2019г. е
било поискано първото изпълнително действие. Към този момент – 18.03.2019г., според
ищцата давностният срок, който е започнел да тече на 25.01.2013г. с издаването на
изпълнителния лист, вече е бил изтекъл, тъй като с подаване на молбата за образуване на
изпълнителното дело давността не е била прекъсната.
Ответникът „Еос Матрикс“ЕООД е подал отговор на исковата молба в срока по
чл.131, ал. 1 ГПК, с който е оспорил предявения иск като неоснователен. Поддържал е, че за
вземането му е приложим общият 5-годишен давностният срок, който е бил многократно
прекъсван, тъй като след образуване на изпълнителното дело регулярно са били искани и
извършвани изпълнителни действия и към датата на образуване на делото давностният срок
не е изтекъл.
Установената по делото фактическа обстановка не е спорна между страните,
разкрита е от районния съд и същата е непроменена пред въззивната инстанция:
Не е спорно и е установено, че по образуваното пред ТРС ч.гр.д.№9/2013г. в полза
на „Банка ДСК“ЕАД на 25.01.2013г. е била издадена заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 ГПК срещу ищцата К. В. за заплащане на сумите: 10 154,27лв. - главница по договор
за текущо потребление от 28.04.2009г. и допълнително споразумение към него от
28.04.20029г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.01.2013г.; 871,05лв.-
договорна лихва от 22.11.2010г. до 24.01.2013г.; 219,38лв.- наказателна лихва от 27.08.2012г.
до 24.01.2013г., както и за разноските в заповедното производство. От заповедта за
изпълнение е установено, че източник на задължението на длъжника В. е договор за текущо
потребление и допълнително споразумение за встъпване в дълг, който договор е бил обявен
за изцяло предсрочно изискуем на 27.08.2012г. Въз основа на заповедта за незабавно
изпълнение в полза на кредитора „Банка ДСК“ЕАД е издаден изпълнителен лист от
25.01.2013г.
2
По молба на „ОТП Факторинг България“ЕАД - частен правоприемник на
кредитора „Банка ДСК“ЕАД по силата на сключен договор за цесия от 24.09.2013г. и въз
основа на изпълнителния лист от 25.01.2013г., на 18.03.2016г. е образувано изп.дело
№720/2016г. по описа на ЧСИ Г.Илчева с рег. № 765 в КЧСИ. С молбата за образуване на
изпълнителното дело взискателят не е посочил изпълнителен способ, нито е възложил на
ЧСИ правата по чл.18 от ЗЧСИ, поискал е от ЧСИ да връчи на длъжника заповедта за
изпълнение и покана за доброволно изпълнение, както и да пристъпи към принудително
изпълнение, като от получените суми да събере и разноските по изпълнителното дело.
Установено е от данните по изпълнителното дело, че на 01.04.2016г. длъжникът К.
В. лично е получила поканата за доброволно изпълнение, вкл.заповедта за изпълнение, като
не е спорно и не се твърди в срок ищцата да е подала възражение срещу заповедта за
изпълнение.
На 18.03.2019г. по изпълнителното делото е подадена молба от взискателя „ОТП
Факторинг България“ЕАД, с която е поискано налагане на възбрана върху притежавани от
длъжника шест недвижими имоти (ид.части). На 28.09.2019г. вискателят е поискал от ЧСИ
да наложи възбрана върху още осем недвижими имоти на длъжника, каквато възбрана ЧСИ е
наложил и поискал вписването й на 17.09.2019г. След тази дата по изпълнителното дело са
постъпвали молби за заличаване на вписана възбрана, молба от взискателя от 02.10.2020г. за
прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, която молба не
е уважена от ЧСИ, молба от 02.03.2021г., подадена от взискателя за налагане на запор върху
всички банкови сметки и върху трудовото възнаграждение на длъжника, ищцата по делото,
по която молба ЧСИ е наложил запор от 30.03.2021г. На 14.10.2022г. ответникът по
настоящото дело „Еос Матрикс“ЕООД е поискал да бъде конституиран като взискател по
изпълнителното дело, легитимирайки се като частен правоприемник на взискателя „ОДП
Факторинг България“ЕАД по сключен между двете дружества договор за цесия от
21.06.2022г. С молбата за конституирането му като взискател, дружеството „Еос
Матрикс“ЕООД е поискало налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в банка
„Юробанк България“АД, а с молби от 03.11.2022г., от 13.12.2022г. и от 06.01.2023г. отново е
поскало ЧСИ да наложи запори върху банковите сметки на длъжника в други банки, както и
върху трудовото му възнаграждение.
При тези данни, с постановеното по спора решение ТРС е отхвърлил предявения от
ищцата иск по чл.439 ГПК като неоснователен. За да постанови този резултат, съдът е приел,
че за вземането на ответника-кредитор на основание чл.110 ЗЗД е приложима общата 5-
годишна давност, която е започнала да тече на 25.01.2013г.– датата, на която е издаден
изпълнителният лист срещу длъжника и на която дата задължението е станало изискуемо.
Съдът е посочил, че давността изтича на 25.01.2019г., но с подадената на 18.03.2016г. молба
за образуване на изпълнителното дело и другите поискани и извършени изпълнителни
действия давността е била прекъсвана и не е изтекла, като наред с това докато трае
изпълнителното производство давност не тече, а следва да се съобразят и постановките
относно давностните срокове на основание Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед тези свои правомощия като въззивна инстанция, при извършената
служебна проверка ЯОС намира, че решението е валидно и допустимо.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение
правилността на решението във връзка с приложението на материалния закон, настоящият
съдебен състав намира следното:
Правилно предявеният иск е квалифициран от първата инстанция по реда на
чл.439, ал.1 ГПК.
С разпоредбата на чл. 439 ГПК е предвидена възможност за длъжника в
изпълнителното производство да оспори вземането, предмет на изпълнението.
3
Законодателят с разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
В случая изпълнителното основание е издадената срещу длъжника-ищцата заповед
за изпълнение. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 от ГПК /отм./. Поради това, разпоредбата на чл. 439, ал.
2 от ГПК следва да се прилага за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене
не се провежда (в този смисъл вж. Определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010
г. на ВКС, ТК, I ТО). На новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, независимо от това, че в заповедното производство съдебно дирене не се
провежда, длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл. 439 от
ГПК ( в този смисъл са и Решение № 781 от 25.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 12/2010г., ІІІ ГО,
Решение № 6/21.01.2016 г. по т.д. № 1562/2015 г. на ВКС, І ТО и др.).
За предявения иск по чл.439, ал.1 ГПК ищцата по делото – длъжникът в
заповедното производство, се е позовала на изтекла погасителна давност за принудително
събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на цедента, праводателя на
ответника изпълнителен лист. С оглед изложените в молбата фактически твърдения,
претенцията по чл. 439 от ГПК е допустима, тъй като ищцата основава иска си на твърдения
за факти, настъпили след издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК и на изпълнителния лист.
По делото не е спорен общият давностен срок – 5 години за вземанията на
ответника (чл.110 ЗЗД). Спорни са въпросите кога е началото на давността, прекъсвана ли е
давността и кога изтича същата. За прекъсването на давността приложима е разпоредбата на
чл. 116, б. "в" ЗЗД, съгласно която давността се прекъсва с предприемане на действия за
принудително изпълнение, а от прекъсването на давността започва да тече нова давност (чл.
117, ал. 1 ЗЗД). Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г.,
постановено по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1
ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имуществено състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и други, назначаването на експертиза за
определяне на непогасен остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязло в сила разпределение и други.
Относно началото на давността, която тече за вземания, изпълнителното основание
за които е заповед за изпълнение, следва да бъде съобразено, че в рамките на заповедното
производство длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита.
Тези способи са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу
заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение,
възражение по чл. 423 ГПК, както и иск по чл.424 ГПК. Това произтича от особения
характер на заповедното производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за
специални процесуални норми, установяващи специфични права /съответно задължения/,
относими само към страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за
изпълнение. Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите
разпоредби на ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна /дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение/, за да бъде заявителят задължен да установява вземането си
4
по исков ред в предвидения в чл. 415 ГПК срок. Пропускането на горепосочените способи за
защита води до неблагоприятни за длъжника последици. С влизането в сила на заповедта за
изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и
длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън
случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и
от чл. 371 ГПК. Следователно, по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла
на чл. 117, ал.2 ЗЗД, поради което в съдебната практика безпротиворечиво е прието, че за
вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, срокът на новата давност е
всякога пет години на основание чл.117, ал.2 ЗЗД. В този смисъл е Определение № 214 от
15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV Г. О., в което е посочено: "Влязлата в
сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение“ В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (Определение № 480 от
27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015
г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).
От всичко изложено следва, че в случаите, когато длъжникът не подаде
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, заповедта за изпълнение влиза в сила.
Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда на чл. 439 ГПК,
но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след изтичане на срока за възражение
и стабилизиране на заповедта за изпълнение. Съдът, който е сезиран с иска по чл. 439, ал. 2
от ГПК е длъжен да извърши преценка кога заповедта за изпълнение на парично задължение
е влязла в сила, доколкото това обстоятелство обуславя основателността на релевираните
доводи за недължимост на оспореното вземане.
В случая при данните за обявената на 27.08.2012г. предсрочна изискуемост на
кредита, който е основанието за вземанията на ответника, въззивният съд приема, че на
посочената дата е започнал да тече давностният срок по чл.110 ЗЗД за вземанията на
кредитора-ответника (чл.114, ал.1 ЗЗД). Давността не е прекъсната с подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, нито с издаването на заповедта за
изпълнение и с издаването на изпълнителния лист. С образуването на изпълнителното дело
давността също не е била прекъсната, както правилно е посочила и въззивната страна,
ищцата, тъй като както се посочи, съгласно приетото в ТР по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, при
съобразяване, че с молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят не е посочил
способ за изпълнение, нито е възложил на ЧСИ правата по чл.18 от ЗЧСИ. Или давността за
вземането на ответника е изтичала на 27.08.2017г.
Неправилно ищцата, сега въззивница, счита, че заповедта за изпълнение е влязла в
сила на 25.01.2013г. с издаването на изпълнителният лист и е изтекла на 18.03.2019г. По
делото е установено, че поканата за доброволно изпълнение, заедно със заповедта за
изпълнение, която е изпълнителното основание за вземанията на ответника, е връчена на
длъжника на 01.04.2016г. Ищцата не твърди, нито установява в срока по чл. 414, ал.2 от ГПК
да е подала възражение срещу заповедта, поради което се налага извод, че заповедта за
изпълнение е влязла в сила на 16.04.2016г. след изтичане на двуседмичния срок за подаване
на възражение в приложимата редакция на нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК (ДВ, бр. 59 от
2007г., в сила от 01.03.2008г.). От датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, по
отношение на длъжника се счита, че давността е прекъсната, тъй като правилото е, че
давността за вземането се прекъсва с изтичането на срока за възражение по чл. 414 от ГПК и
установяване на вземането със съдебно решение (в този смисъл е Решение
№50295/23.012023г. по гр.д.№1030/2022г. на ВКС, четвърто ГО). Или от 16.04.2016г.-
влизането в сила на заповедта за изпълнение, е започнала да тече новата 5-годишна давност
за вземанията на ответника, установени със сила на пресъдено нещо (чл.117, ал.2 ЗЗД).
Давността е следвало да изтече на 16.04.2021г., но същата след 18.03.2019г. (първата молба
на взискателя с искане за прилагане на изпълнителен способ) многократно е била
5
прекъсвана с исканите от взискателя изпълнителни действия (на 28.09.2019г., на
02.03.2021г., на 14.10.2022г., на 03.11.2022г., на 13.12.2022г.). Последното надлежно
поискано изпълнително действие, с което отново е прекъсната давността, е от 06.01.2023г.,
при което към 22.12.2023г.– датата на предявяване на иска новата 5-годишна давност не е
изтекла.
Неправилно ищцата, сега въззивница в производството, е посочила за дата на
влизане в сила на заповедта за изпълнение 25.01.2013г. – издаването на изпълнителния лист
и неправилно е навела факти към основанието на иска, настъпили до 16.04.2016г., когато е
влязла в сила заповедта за изпълнение. Както се разясни и посочи по-горе защитата на
длъжника по чл.439, ал.2 ГПК може да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание, а когато изпълнителното основание е заповед за изпълнение – влизането в сила
на заповедта. В случая фактите, настъпили след 16.04.2016г. - влизането в сила на заповедта
за изпълнение не обосновават изтекла погасителна давност за вземанията на кредитора –
ответника и предявеният иск по чл.439, ал.1 ГПК е неоснователен. Като е отхвърлил иска,
районният съд като краен резултат е постановил правилно решение.
При съвпадане на крайните решаващи изводи на въззивната инстанция с тези на
първата инстанция, обжалваното решение следва да се потвърди като правилно и
законосъобразно. Въззивната жалба е неоснователна и се оставя без уважение.
При този изход на делото пред въззивната инстанция, право на разноските за тази
инстанция има въззиваемата страна, на която следва да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. ( чл.78, ал.8, вр. с ал.3 ГПК и чл.25, ал.1
и ал. 2 от Наредбата за плащане на правната помощ, приета по чл.37 от ЗПП)
Водим от изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №68/27.09.2024г. на Тополовградски районен съд,
постановено по гр.д. №368/2023г. по описа на този съд.
ОСЪЖДА К. Д. В. от гр.*******,с посочени по делото данни, да заплати на „ЕОС
МАТРИКС“ЕООД гр.София, с посочени по делото данни, на основание чл.78, ал.8, вр. с
ал.3 ГПК направените пред въззивната инстанция разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБългария в 1-
месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6