№ 156
гр. София, 20.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мария Георгиева
Членове:Владимир Вълков
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Мария Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241000501384 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззина жалба на ищеца в производството – М. М. С.,
против решение № 1569/19.03.2024 г., постановено по гр.д. № 4182/2023 г. по
описа на СГС, с което е отхвърлен предявеният от М. М. С., против
Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от
ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 124 000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от
нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на
следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в следствено дело
№ 780-II/1998 г. и след това - в досъдебно производство № II-048/1999 г. по
описа на Военноокръжна прокуратура - София, ведно със законната лихва,
считано от 25.03.2020 г. до окончателното изплащане, като неоснователен.
В жалбата на ищеца са изложени доводи за неправилност на решението.
Поддържа се, че практиката на ВКС по чл. 2б от ЗОДОВ, конкретно по делата
на пострадали от същото досъдебно производство е, че прекомерното забавяне
е единствено по вина на Прокуратурата, която не е изпълнила своето
задължение по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че то
1
да приключи в разумен срок. Относно търсените неимуществени вреди се
твърди, че събраните доказателства по делото обосновават основателност.
Относно размера въззивникът счита, че съдът е следвало да съобрази
принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД, относимата практика на ВКС по
въпроса и всички конкретно съществуващи обстоятелства, като определи
справедлив размер на обезщетение на ищеца. Моли решението да бъде
отменено и бъде уважена исковата претенция както е заявена. Претендира
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ответника, който е
взел становище по жалбата. Поддържа нейната неоснователност.
В хода на производството пред въззивната инстанция ищецът М. М. С. е
починал и на основание чл. 227 ГПК негово място са конституирани неговите
наследници – Х. Х. Ч.(съпруга) и М. М. Т. (дъщеря).
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта -
само в обжалваната му част. Относно проверката на правилността на
обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
При тези правомощия и като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства по делото, Апелативен съд – гр. София намира следното:
Пред СГС е предявен иск с правно основание чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ от
М. М. С. срещу Прокуратурата на Република България, за заплащане на
сумата от 124 000 лв., представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в
разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в
следствено дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в досъдебно производство
№ II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура - София, ведно със
законната лихва, считано от 25.03.2020 г. до окончателното изплащане.
Не се спори, че се търси обезщетение за претърпени вреди от забавеното
правосъдие спрямо виновниците за т.нар. “възродителен процес“. Не се спори,
че е налице образувано досъдебно производство, придобило гражданственост
като дело за „възродителния процес“, на 30.01.1991 г., като сл.дело 1/1991 г. по
описа на Прокуратурата на Въоръжените сили. Не е спорно, че към датата на
депозиране на исковата молба в съда - 06.04.2023 г., същото е във фаза на
досъдебно производство т.е. касае се за период от около 34 години.
2
Пред СГС е представено и прието копие от Удостоверение с изх. №
13728/20.11.1991 г., издадено от Министерство на вътрешните работи (л. 270,
271), от което се установява, че ищецът М. М. С. (с принудително даденото му
име М. М. М.) е бил сред репресираните по време на т.нар. “възродителен
процес“, като от 08.13.1986 г. до 13.09.1988 г. е бил изселен в с.Обнова,
Плевенско и за времето от 13.09.1988 г. до 03.04.1989 г. е бил изселен в
с.Завет, Разградско. За времето от 16.04.1985 г. до 08.12.1986 г. е престоял по
политически причини в лагер в Белене. След освобождаването му от затвора е
върнат в населеното място, в което живеел, като през 1989 година е бил
принуден да напусне страната и да се установи в РТурция, където живее и до
днес. Наложено му е да промени рожденото си име.
Не е спорно, че ищецът е член на Сдружение „За правосъдие, права,
култура и солидарност на Балканите“. Установено е още, че част от
пострадалите са подали жалби против постановлението за спиране на
производството, но ищецът не е сред тях. Няма данни ищецът да е
възпрепятствал производството.
При така установената фактическа обстановка Апелативен съд София
приема от правна страна следното:
С иска по чл. 2б от ЗОДОВ, вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС се цели да бъде
защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани
причинените му вреди от нарушаване правото му за разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, независимо от вида на делото и от неговия изход,
като този иск могат да предявят както страните в гражданско или наказателно
производство, така и всички други лица, чиято правна сфера е накърнена
пряко от съответния процес.
Съгласно трайно установената съдебна практика неразумната
продължителност на водено производство (гражданско, административно,
наказателно, в съдебна или досъдебна фаза) причинява неимуществени вреди,
поради което не е необходимо да се доказват обичайните, типични
неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството
е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и
безпокойство за неговото развитие и при евентуален неблагоприятен изход,
накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността и
др.
3
Въз основа на критериите по чл. 2б, ал.2 от ЗОДОВ,
първоинстанционният съд е приел че процесното наказателно производство,
независимо от неговата фактическа и правна сложност, необходимостта от
извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг
лица (идентифицирани са голям брой лица, затворени в ТВО Белене, чиито
адреси е следвало да бъда открити, като голяма част от тях не са били в
страната), както и обстоятелството, че производството е водено срещу лица,
заемащи високи длъжности, така и с оглед установяването, че към настоящия
момент наказателното производство не е приключило, е приел, че е налице
наказателно дело с обща продължителност над 34 години. Тази
продължителност, надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност,
не може да бъде оправдана с характера и сложността на обществено значимо
дело. Въпреки това СГС е приел, че твърдените от ищеца вреди не подлежат
на обезщетяване по реда на чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ, тъй като законодателят е
уредил тези обществени отношения в Закона за политическа и гражданска
реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ). Приема, че след като ищецът е
бил реабилитиран с Решение на Народното събрание на Република България,
обн. ДВ, бр.44 от 01 юни 1990 г., то той има право на обезщетение за
претърпените от него имуществени (а за такива твърдения дори не са
въведени) и неимуществени вреди, съобразно чл. 4, ал.2 от ЗПГРРЛ. Приема,
че вредите от осъществената спрямо него репресия по време на възродителния
процес са извън обхвата на настоящото производство и не могат да обосноват
извод за основателност на предявения иск по чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ.
Настоящият състав не споделя последния извод на СГС. Напротив,
приема, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция,
че неразумната продължителност на производството причинява такива,
поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните,
типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато
съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на
доверието му в държавността поради забавяне на делото (в този смисъл
решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 272 от
27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. и решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. №
1610/2019 г., и трите на IV г. о. на ВКС).
4
Поради това и доколкото не са ангажирани доказателства,
опровергаващи твърденията на ищеца, съдът намира, че същият е претърпял
неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба
на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение,
че виновните лица няма да бъдат наказани за извършените спрямо него
репресивни действия. По делото обаче не са ангажирани каквито и да било
доказателства, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по
интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на
следственото дело. Не се установява по делото продължителността на
воденото производство пряко да е рефлектирала върху начина на живот на
ищеца или да е причинила други неудобства, вън от обичайните. САС споделя
виждането, че за репресивните действия спрямо ищеца с естество на изселване
и въдворяване в лагер обезщетение се търси по друг ред, което обстоятелство
е извън предмета на водения спор.
По изложените съображения настоящият състав приема, че предявеният
иск от М. М. С. (в лицето на правоприемниците му Х. Х. Ч. и М. М. Т.) против
Прокуратурата, с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ, е частично основателен
и че справедливото обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване
право за разглеждане на делото в разумен срок е в размер на 15 000 лева, в
която част решението на първата инстанция следва да бъде отменено, а в
останалата обжалвана част за горницата над тази сума до претендираните 124
000 лева, решението следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 86 ЗЗД на ищеца се дължи обезщетение за забавено
парично плащане, равняващо се на законната лихва от 06.04.2020 г. Датата се
определя с оглед на направеното от ответника възражение за настъпила на
основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД погасителна давност спрямо акцесорното
вземане.
С оглед изхода на делото на ищцовата страна следва да и бъдат
присъдени разноски в размер на 15 държавна такса за производството пред
двете инстанции.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
5
ОТМЕНЯ решение №1569 от 19.03.2024 г., постановено по гр.д.№
4182/2023 г. по описа на СГС, в частта, в която е отхвърлен предявеният от М.
М. С., против Прокуратурата на Република България, иск с правно основание
чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
до 12 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на
следствено дело № 1/1991 г., преобразувано в следствено дело № 780-II/1998
г., съответно - досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на
Военноокръжна прокуратура - София, ведно със законната лихва, считано от
25.03.2020 г. до окончателното изплащане на главницата, вместо което
постановява:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2б,
ал. 1 от ЗОДОВ, да заплати на Х. Х. Ч. и М. М. Т., правоприемници на
основание чл. 227 ГПК на починалия в хода на въззивното производство ищец
М. М. С., сумата от 15 000 (петнадесет хиляди) лв., обезщетение за
неимуществени вреди, които произтичат от нарушаване на правото на
разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г.,
преобразувано в следствено дело № 780-II/1998 г., съответно в досъдебно
производство № II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура -
София, ведно със законната лихва от 06.04.2020 г. до окончателното
изплащане на главничното задължение.
Потвърждава решението в останалата обжалвана част.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му
на страните с касационна жалба пред ВКС при условията на чл.280, ал.1 и ал.2
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6