№ 423
гр. София, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО V ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Вера Чочкова
Членове:Тони Гетов
МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря Пенка Анг. Цанкова
в присъствието на прокурора Н. Сл.
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Въззивно
наказателно дело от общ характер № 20221100600844 по описа за 2022
година
Производството е по реда на гл. XXI НПК.
Образувано е по жалба на адв. Л.М., служебен защитник на подсъдимия
И.П. Р. срещу Присъда от 03.12.2021 г. по нохд № 9087/2020 г. на СРС, НО,
134-ти състав, с която И.П. Р. е признат за виновен за извършено
престъпление по чл. 343в, ал. 2 НК, като на основание чл. 54 НК му е
наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година, чието
изтърпяване е отложено по чл. 66 НК за срок от 3 години, както и наказание
„глоба“ от 500 лв.
В жалбата и в допълнението към нея са наведени доводи за
неправилност на обжалвания акт поради това, че районният съд неправилно
приел, че вмененото деяние е извършено от субективна страна. Иска се
отмяна на първоинстанционната присъда и признаване на подсъдимия за
невинен. Не се правят искания за събиране на нови доказателства.
Прокуратурата на Република България не е взела становище по жалбата
и допълнението към нея.
В проведеното по реда на чл. 327 НПК закрито съдебно заседание
въззивният съд е приел, че за правилното решаване на делото не се налага
разпит на свидетели и на вещи лица.
В открито съдебно заседание защитникът на подсъдимия отново
1
навежда доводи за недоказаност на деянието от субективна страна, като сочи
липсата на вредоносни последици от деянието.
Представителят на държавното обвинение оспорва жалбата и моли за
потвърждаване на първоинстанционната присъда, която счита за постановена
въз основа на правилен и задълбочен доказателствен анализ.
Подсъдимият И. Р., нередовно призован, не се явява, като призовката за
него е върната в цялост с оглед удостовереното обстоятелство, че не е
намерен на съответния адрес, като не е уведомил съдебния орган за промяна
на адресната си регистрация, в случай че е извършена такава регистрация.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните и като
провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, на основание
чл. 314 НПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок от надлежно
легитимирана страна срещу съдебен акт, който подлежи на въззивен съдебен
контрол, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Въззивният съд намира, че при извеждане на релевантната фактическа
обстановка от районния съд не са допуснати процесуални нарушения при
формиране на вътрешното му убеждение. Фактическите констатации за
извършеното деяние, залегнали в първоинстанционното решение, се
основават на цялостна преценка на доказателствения материал, относим към
предмета на доказване и съдът в изпълнение на чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 4
НПК е достигнал до крайните си изводи. Доказателствената съвкупност по
делото е еднопосочна, като от нея по един категоричен и безпротиворечив
начин се установяват обстоятелствата, свързани с предмета на доказване. Въз
основа на изложения доказателствен анализ от районния съд може да се
проследи процеса на формиране на вътрешното му убеждение и достигнатите
правни изводи.
Когато и доколкото изразява съгласие с доказателствения анализ,
направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда
отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези,
които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в
жалбата или протеста или тези, които счита за неправилно анализирани
(Решение № 372 от 01.10.2012 г. на ВКС по н.д. № 1158/2012г., III н. о.).
Настоящият въззивен състав отчете, че страните не оспорват приетите за
установени фактически положения, а единствено достигнатите правни
изводи. Доколкото съдът в този си състав се солидаризира с доказателствения
анализ на първата инстанция, счете, че се явява безпредметно той да бъде
преповтарян и в настоящото изложение и ще съсредоточи своя анализ
предимно върху релевираните от страните правни съображения.
По възраженията, наведени в жалбата и допълнението към нея,
2
въззивният съд намира за установено следното:
При самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства
въззивната инстанция не намери основания за промяна на следната
фактическа обстановка по делото:
Подсъдимият И.П. Р. е роден на 24.04.1978 г. в гр. Ямбол, българин,
български гражданин, неосъждан, с регистриран постоянен и настоящ адрес
гр. София, ж.к. „****, ЕГН ****.
На 18.12.2015 г., около 02,15 ч в гр. София, на ул. „Царибродска“, на
кръстовището с ул. „Три уши“, с посока на движение от ул. „Д-р Калинков“
към ул. „Позитано“ подсъдимият управлявал моторно превозно средство - лек
автомобил „Волво С70“ с per. № ****, но бил спрян за проверка от
полицейските служители от 03 РУ-СДВР Н.Г. и М.Е.. Подсъдимият не
представил свидетелство за управление на МПС на проверяващите го
длъжностни лица, които след справка с ОДЧ при 03 РУ-СДВР установили, че
свидетелството за управление на подсъдимия е отнето с административен акт.
Същата констатация направил и свидетелят Д.Н., част от дошлия на
местопроизшествието екип на ОПП-СДВР. Свид. Н. в присъствието на
полицейските служители М.Е. и Н.Г. съставил на подсъдимия АУАН за
нарушение на чл. 150 ЗДвП за управление на превозно средство без съответна
правоспособност за това.
С наказателно постановление № 491 от 14.09.2012 г. на началника на
РУ-МВР Созопол, влязло в сила като необжалвано на 30.10.2012 г.,
подсъдимият загубил правоспособността си да управлява МПС за срок от 8
месеца. С наказателно постановление № 666/07.11.2012 г. на началника на
РУП-Стралджа, влязло в сила като необжалвано на 28.03.2015 г., и с
наказателно постановление № 445/24.10.2013 г. на началника на РУП-
Стралджа, влязло в сила като необжалвано на 28.03.2015 г., подсъдимият е
бил административно наказан за управление на МПС без съответна
правоспособност за това.
Установената фактическа обстановка въззивният съд приема след
анализ на следния доказателствен материал: показанията на свидетелите М.Е.
и Д.Н., приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т.2 НПК, АУАН с бл. № 359047;
справка картон на водача, наказателни постановления от 14.09.2012 г.,
07.12.2012 г. и 24.10.2013 г.; заповед за прилагане на ПАМ от 24.08.2012 г. и
31.10.2013 г.; писмо отговор от ОДМВР – Ямбол с приложена справка за
нарушител/водач; справки за съдимост на подсъдимия, справка от НАП от
08.04.2021 г.
При правилно установената фактическа обстановка първата инстанция е
направила законосъобразни изводи от правна страна, с които настоящият
съдебен състав напълно се солидаризира.
За съставомерността на деянието е необходимо от обективна страна да
бъде установено, че на дееца е наложено административно наказание
лишаване от правоспособност за управление на МПС и в 1-годишния срок на
3
това административно наказване същият да е управлявал моторно превозно
средство без съответна правоспособност за това, а от субективна страна – че
деянието е извършено умишлено. За да формира извода си за съпричастността
на подсъдимия към инкриминираното деяние, първоинстанционният съд
правилно е съобразил, че от значение за ангажиране на наказателната му
отговорност е наличието на влязло в сила към момента на извършване на
деянието наказателно постановление, с което подсъдимият е бил
административно наказан за пореден път за управление на МПС без
правоспособност въз основа на влезли в сила наказателни постановления на
началника на РУП-Стралджа № 666/07.11.2012 г. и № 445/24.10.2013 г.
Правото на повторно освобождаване от наказателна отговорност на
основание чл. 78а от НК е признато в т. 4 от ППВС № 7/85 г., като се приема,
че възниква след изтичане на една година от изпълнение на наложеното
административно наказание. След като осъдените, чието наказание глоба не е
изпълнено поради изтекла давност, могат да бъдат реабилитирани, то те могат
да бъдат и освободени от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание. Необходима предпоставка за повторно
освобождаване от наказателна отговорност на основание чл. 78а от НК е
последователното изтичане на давността за изпълнение на глобата по ЗАНН и
срок, равен на този по чл. 86, ал. 1, т. 3 НК (т. 7 от ТР № 2 от 28.02.2018г. по т.
д. № 2/2017 г., ОСНК на ВКС).
Давностният срок за изпълнение на административното наказание
„глоба“ е 2 години съгласно чл. 82, ал. 1 ЗАНН, а абсолютният давностен
срок, тоест срокът, който тече независимо от спирането и прекъсването на
давността е 3 години съгласно чл. 82, ал. 3 ЗАНН, която разпоредба се
прилага, тъй като изпълнително производство за събиране на наложената
глоба не е образувано в 2-годишния срок по чл. 82, ал. 1 ЗАНН (чл. 82, ал.
4 ЗАНН), имайки предвид, че от справката от НАП се установява, че
изпълнително производство е образувано и заведено в регистъра на
изпълнителните дела на НАП на 06.02.2015 г.
С Решение от 19.12.2020 г. по нахд № 20665/2012 г. на СРС, НО, 104-ти
състав, влязло в сила на 07.01.2012 г., за престъпление по чл. 324, ал. 1 НК
подсъдимият е освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78а
НК с налагане на административно наказание „глоба“ от 1 000 лв., за чието
събиране е образувано изпълнително производство на основание чл. 221, ал. 1
ДОПК, но глобата не е събрана видно от приложената справка от НАП и с
оглед липсата на други доказателства за плащане по делото. Така абсолютната
давност е започнала да тече на 07.01.2012 г. и е изтекла на 07.01.2015 г.
Едногодишният срок, равняващ се на срока по чл. 86, ал. 1, т. 3 НК, е изтекъл
на 07.01.2016 г. При това положение, към момента на извършване на
инкриминираното деяние на 18.12.2015 г. по отношение на подсъдимия не са
изтекли сроковете, необходими за повторно освобождаване от наказателна
отговорност по реда на чл. 78а НК съгласно разрешенията по т. 7 от
горецитираното тълкувателно решение. Така районният съд правилно е приел,
4
че подсъдимият не следва да бъде освободен по реда на чл. 78а НК от
наказателна отговорност.
Въззивният съд се съгласява с изводите на първоинстанционния съд, че
от субективна страна подсъдимият е извършил деянието при наличието на
пряк умисъл, тъй като е съзнавал общественоопасния характер на деянието,
предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването
им. Същият е бил наясно, че не следва да управлява МПС, тъй като е лишен
от правоспособност и също така временно му е отнето СУМПС, но въпреки
това, на 18.12.2015 г. е привел в движение и е управлявал горепосочения лек
автомобил.
След като е направил верни изводи за правната квалификация,
районният съд е предприел и правилен подход при определяне на
наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия. За обсъжданото
престъпление законодателят е предвидил наказание „лишаване от свобода“ от
една до три години и „глоба“ от петстотин до хиляда и двеста лева. Вярно е,
че така предвиденото наказание е в границите на чл. 78а, ал. 1, б. „а“ НК,
както и че от деянието не са причинени съставомерни имуществени вреди,
които да подлежат на възстановяване.
Ето защо правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е
отказал да освободи подсъдимия от наказателна отговорност и е
индивидуализирал неговата наказателна отговорност съгласно чл. 54 НК в
пределите на наказанието, предвидени в съответната норма от Особената част
на НК. При индивидуализацията като смекчаващо вината обстоятелства
правилно съставът на районния съд е отчел чистото съдебно минало на
подсъдимия към момента на деянието с оглед настъпилата реабилитация за
предходно осъждане, без да констатира наличие на отегчаващи вината
обстоятелства.
С оглед всичко гореизложено, съдът в настоящия му състав намира за
правилна преценката на контролирания съд, че наказанието следва да се
индивидуализира съгласно разпоредбата на чл. 54 НК. Ето защо въззивният
съд намира, че правилно СРС е определил наказания в минимално
предвидените в чл. 343в, ал. 2 НК размери при превес на смекчаващи вината
обстоятелства - лишаване от свобода за срок от 1 година, чието изтърпяване е
отложил за срок от 3 години, както и глоба в размер на 500 лв. Правилен се
явява и решаващият извод на първостепенния съд за приложението на чл. 66
от НК, включително и по отношение на неговия срок. Настоящата въззивна
инстанция счита, че минимално предвиденият в НК отлагателен срок е от
естество да окаже необходимото поправително и превъзпитателно
въздействие върху поведението на подсъдимия, както и че с отлагане
изпълнението на наказанието лишаване от свобода, ще бъдат постигнати
целите, визирани в чл. 36 от НК, лицето да се въздържа от противоправни
прояви. С оглед всичко гореизложено, настоящият съдебен състав намира, че
наказанието е справедливо и е определено в съответствие с материалния
5
закон.
Въз основа на изложеното и с оглед съвпадението на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, настоящият въззивен състав приема, че
обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да се
потвърди. Присъдата е постановена при безспорно и коректно изяснена
фактическа обстановка, без да са допуснати нарушения на процесуалните
правила и на материалния закон. Определеното наказание не е явно
несправедливо и напълно съответства на обществената опасност на деянието
и дееца.
Така, при извършената на основание чл. 314, ал. 1 вр. чл. 313 НПК
цялостна служебна проверка на правилността на атакувания съдебен акт,
въззивната инстанция не констатира наличие на основания, налагащи
неговата отмяна, поради което същият следва да бъде потвърден, а въззивната
жалба - да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 НПК,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НК, V въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда от 03.12.2021 г. по нохд № 9087/2020 г. на
СРС, НО, 134-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6