№ 134
гр. Враца, 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Пенка Т. Петрова
Камелия Пл. Колева
при участието на секретаря Мария К. Ценова
като разгледа докладваното от Камелия Пл. Колева Въззивно гражданско
дело № 20211400500406 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Образувано е по въззивна жалба на О. М. Р., ЕГН **********, с адрес с. ***, против
решение № 260056 от 13.05.2021 г., постановено по гр. д. № 445/2020 г. по описа на Районен
съд – Оряхово, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от него срещу
"Макроадванс" АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. *** иск с правно
основание чл. 124 ГПК за приемане за установено, че не дължи на последния сумата от
3182,04 лева, представляваща главница по цедиран Договор за потребителски кредит с
поръчителство № 148/05.04.2005 г., сключен между него и "Ейч Ви Би Банк Биохим" АД,
както и следващите се върху кредита лихви и разноски поради погасяване на същите по
давност.
Във въззивната жалба се твърди, че представените по делото споразумения, на които
се е позовал районният съд, не са изпълнени от жалбоподателя, което ги прави неликвидни.
По тази причина се иска атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което кредитът да бъде признат за недължим поради изтекла
погасителна давност.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна – "Макроадванс" АД гр. София,
чрез юрк. Л. И., подава отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, намира, че същата е
неоснователна и моли да бъде оставена без уважение, а решението – потвърдено, като
1
правилно, мотивирано и законосъобразно. Поддържа и пред настоящата съдебна инстанция,
че погасителната давност за вземането не е изтекла, тъй като от изискуемостта на вземането
през 2006 г. тя е многократно прекъсвана по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД с подписването
на допълнителни споразумения и подаването на молби, представляващи признание на дълга,
а именно на датите 30.03.2007 г., 16.12.2010 г., 30.06.2015 г., 17.11.2015 г., 01.11.2016 г,
04.11.2016 г., 20.10.2017 г. и 13.11.2018 г. и към момента предвиденият в закона петгодишен
срок за погасяване на вземането по давност не е изтекъл. Твърди се още, че давността не е
изтекла, тъй като е била спряна по време на образуваното на 14.04.2006 г. изпълнително
производство съгласно постановките на ПП на Върховния съд № 3/1980 г., приложимо в
случая до постановяването на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 на ОСГТК на
ВКС. Релевира се и пред въззивния съд, че давността за вземането е 5-годишна и че размера
на задължението не може да бъде оспорван, щом като жалбоподателят се е съгласил с него,
подписвайки следващите договора споразумения за разсрочването му.
При тези доводи се иска решението на районния съд да бъде потвърдено. Претендира
се присъждането на сторените пред въззивната инстанция разноски.
В откритото съдебно заседание по делото въззивникът О.Р., редовно призован, не се
представлява. От назначения му особен представител е постъпило писмено становище, в
което не се възразява срещу хода на делото в негово отсъствие. Посочва се, че въззивникът
обжалва като неоснователно и незаконосъобразно решението на районния съд. Излагат се
съображения, че не се отрича изпадането в забава, обявяването на кредита за предсрочно
изискуем, образуване на изпълнително дело, налагане на запори върху трудовото
възнаграждение на солидарните длъжници и прекратяване на изпълнителното дело поради
перемпция. Твърди се обаче, че поради наличието на постановление за прекратяване на
изпълнителното производство въззивникът счита, че кредиторът не е потърсил вземането си
за събиране в предвидения в закона срок за това, поради което то е погасено по давност.
Въззиваемото дружество "Макроадванс" АД гр. София, редовно уведомено, не се
представлява. От пълномощника му е депозирано писмено становище, с което не се
възразява срещу даване ход на делото в негово отсъствие, не се правят възражения срещу
проекта за доклад и няма доказателствени искания. Иска се обжалваното решение да бъде
потвърдено, претендирайки разноски. В становището са изложени повторно доводите от
отговора на въззивната жалба.
Пред въззивния съд не се представиха, поискаха и приеха нови доказателства.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Районният съд е бил сезиран с искова молба, уточнена с няколко молби, от О.Р.
срещу "Макроадванс" АД гр. София с искане да бъде признато за установено, че не му
дължи сумата от 3182,04 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № 148/05.04.2005 г., сключен между ищеца и "Ейч Ви Би Банк Биохим" АД.
В обстоятелствената част на исковата молба и уточненията към нея се посочва, че
ищецът е кредитополучател по договор за потребителски кредит с поръчителство №
148/05.04.2005 г., по силата на който е получил от кредитора „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД в
заем сумата от 7000,00 лева, с краен срок на погасяване 25.03.2010 г. На 12.03.2007 г.
2
кредитополучателят отправил предложение към кредитора за преструктуриране на
кредитното задължение, следствие на което между страните било сключено допълнително
споразумение № 1/30.03.2007 г., с което бил определен нов погасителен план и изменен
крайния срок на погасяване до 25.03.2011 г. Тъй като не обслужвал кредита и таксите към
него редовно и в срок, задължението било обявено за предсрочно изискуемо, било
образувано дело № 199/2006 г. и бил издаден изпълнителен лист № 587/2006 г. на Районен
съд – Враца, за което длъжникът бил уведомен с писмо № 2351/15.10.2007 г. на „Уникредит
БулБанк“ АД, представляваща „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД. Въз основа на това
неизпълнение било образувано изпълнително дело № 386/2006 г. по описа на ЧСИ М. Н.,
рег. № ***, с район на действие – Окръжен съд – Враца. Наложен бил запор върху трудовото
възнаграждение на поръчителите по кредита, от който бил погасяван част от дълга.
Многократно ищецът искал погасяване на задължението и издължаването му на равни
месечни вноски съобразно възможностите му и въпреки липсата на доходи, но му било
отказвано. Изпълнителното дело не било спряно и не били вдигнати запорите до промяна на
законодателството. С договор от 15.11.2010 г. всички вземания на „Уникредит БулБанк“ АД
били цедирани на нов кредитор - "Макроадванс" АД, за което длъжникът бил уведомен и
било сключено ново споразумение на 04.11.2016 г., съгласно което дългът бил в общ размер
на 4157,64 лева, от които 3182,04 лева главница. Със съобщение от 22.05.2019 г. ищецът бил
уведомен, че изпълнително дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради
перемпция. Ищецът твърди, че от няколко години не е извършвал плащания, тъй като не бил
съгласен размера на начисляваната лихва. При тези доводи е поискал да бъде установено, че
задължението е погасено по давност съгласно чл. 110 ЗЗД, считано от образуване на
изпълнителното дело през 2006 г., от който момент кредитът не е обслужван своевременно и
взискателят не е изявил претенции към ищеца в петгодишен срок.
В срок ответника "Макроадванс" АД гр. София е депозирал писмен отговор, с който е
оспорил иска като недопустим, а при евентуалност – ако не бъде прието възражението за
недопустимост, като неоснователен. Недопустимостта на иска е обоснована с липса на
правен интерес от страна на ищеца да завежда такъв иск, тъй като не е налице спор между
страните за вземането, защото изпълнителното дело е прекратено, а други действия по
принудителното събиране на вземането не са били предприети. Ответникът е посочил, че с
договор за потребителски кредит на частни лица с поръчителство, сключен на 05.04.2005 г.
между „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД /чийто частен правоприемник е „Уникредит БулБанк“
АД/ и ищеца, на последния е отпуснат потребителски кредит в размер на 7000,00 лева с
краен срок на погасяване 25.03.2010 г. при равни месечни вноски 59 на брой в размер от по
154,00 лева, дължими до 25-то число на всеки месец, без отделен погасител план. Сключен
бил на същата дата и договор за поръчителство между кредитора и М. Р., М. Г. и Р. Г.. Осем
месеца след подписването на договора кредиторът пристъпил към производство по издаване
на изпълнителен лист срещу длъжника и поръчителите поради преустановяване плащанията
на кредита. На 06.02.2006 г. бил издаден изпълнителен лист, въз основа на който било
образувано изпълнително дело № 85/2006 г. по описа на ДСИ-Оряхово, което по молба на
взискателя било изпратено за продължаване на изпълнителните действия при ЧСИ М. Н. и
3
образувано под нов № 381/2006 г. На 30.03.2007 г. било сключено допълнително
споразумение към договора между ищеца и „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД, с което са
уточнили размера на дълга към този момент и било разсрочено плащането му до 25.03.2011
г. На 15.11.2010 г. бил сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
между „Уникредит БулБанк“ АД и „Макроадванс“ АД, с който договор на последния било
прехвърлено вземането на банката срещу ищеца О.Р., за което прехвърляне последният бил
уведомен. След уведомяването за договора за прехвърляне на вземане на 16.12.2010 г.
ищецът подал заявление до ответника, с което признал основанието и размера на
задължението му и се задължил да го погаси на шест равни месечни вноски от 18.01.2011 г.
до 18.06.2011 г. Предложението на ищеца било прието от ответника, следствие на което
била постъпила на 30.06.2011 г. сума от 50,00 лева. Между страните били сключени още две
споразумения на 30.06.2015 г. и на 04.11.2016 г., с които ищецът признал основанието и
размера на задължението му и е постигнато съгласие за разсрочване на погасяването му.
След сключване на споразуменията са постъпвали плащания, които били преустановени
след последната вноска на 02.03.2017 г. След изложената хронология на събитията
ответникът е посочил, че на ищеца са дадени възможности да изпълни доброволно
задължението си, което не било сторено. Изложени са твърдения, че при тези факти и
характера на сключените споразумения предвидената в закона и приложима в случая 5-
годишна давност не е изтекла, тъй като е многократно прекъсвана по смисъла на чл. 116, б.
„а“ ЗЗД както със сключването на всяко едно от споразуменията, така и с всяко едно от
извършените плащания. Отделно ответникът е изложил доводи, че погасителната давност не
е изтекла, тъй като е била спряна по време на образуваното на 14.04.2006 г. изпълнително
производство съгласно постановките на ПП на Върховния съд № 3/1980 г., приложимо в
случая до постановяването на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 на ОСГТК на
ВКС. Относно оспорване размера на дълга ответникът е изложил твърдения, че това
оспорване е заявено едва след признаване на вземането, а по същество това оспорване
представлява искане на ищеца до ответника за отказ от част от вземането.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран е отрицателен установителен иск по
чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не му
дължи сумата от от 3182,04 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № 148/05.04.2005 г., сключен между ищеца и "Ейч Ви Би Банк Биохим" АД. Доклад
по делото е изготвен и обявен за окончателен, а доказателствената тежест по иск е
разпределена между страните, които не са възразили нито пред районния, нито пред
въззивния съд за нарушения в тази дейност на съда.
По основателността на предявеният иск районният съд се е произнесъл с решението,
чиято отмяна се иска, отхвърляйки го. За да постанови този резултат след анализ на
събраните по делото доказателства съдът е изследвал валидността на договора за
потребителски кредит, допълните споразумения към него и изпълнението им от страните,
заключвайки наличието на валидна облигационна връзка между ищецът и банката, по
силата на която банката е изпълнила всичките си задължения, докато ищецът, в качеството
му на кредитополучател, е изпаднал в забава, въпреки разсрочванията, поради което
4
кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, а банката се е снабдила с изпълнителен лист.
Въз основа на издадения изпълнителен лист било образувано изпълнително дело, което с
Постановление от 22.05.2019г. на ЧСИ М. Н. било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК. Посочил е, че вземането на банката кредитор е било цедирано на ответното
дружество на 15.11.2010г. по време на изпълнителното производство, за което ищецът бил
надлежно уведомен. При изяснената фактическа обстановка, контролираната инстанция е
заключила от правна страна, че предявеният иск е допустим, независимо от прекратяването
на изпълнителното производство, защото под заплаха за повторното му образуване за ищеца
съществува правен интерес да установи погасяване на задължението му по давност, поради
което между страните е налице правен спор за дължимостта на сумата, който подлежи
на разрешаване от съда. За неоснователността на иска съдът е заключил, че в полза на
ответника е признато вземането с влязла в заповед за изпълнение и изпълнителен лист,
поради което то е станало установено по размер и основание /ликвидно/ и изискуемо през
2006 г., като на 14.04.2006 г. е било образувано изпълнително дело № 85/2006 г. по описа на
ДСИ – Оряхово, от който момент е започнала да тече нов 5-годишен давностен съгласно чл.
117, ал. 2 ЗЗД. Съобразявайки писмените доказателства по делото е приел, че ищецът
нееднократно е правил признание на вземането, обещавайки да изпълни, а именно на
30.03.2007 г., 16.12.2010 г. и 30.06.2015 г., когато е сключено споразумение между
ответника „Макроадванс“ в качеството на кредитор и ищеца в качеството му на длъжник и
на 04.11.2016 г. когато е сключено ново споразумение след заявление от страна на ищеца от
01.11.2016 г. Установявайки това, съдът е заключил, че течението на 5-годишния давностен
срок е било прекъсвано няколкократно при условията на чл. 116, ал. 1 б."а" ЗЗД, като
давностния срок към момента от последното прекъсване с подписването на 04.11.2016 г.
споразумение за разсрочено плащане и опрощаване на лихви, след отправеното до
ответника заявление от страна на ищеца Р. от 01.11.2016 г., не е изтекъл, поради което и
вземането на ответника против ищеца не е погасено. При тези съображения решаващият
състав е постановил съдебния си акт, възлагайки в тежест на ищеца сторените по делото
разноски.
Настоящият съдебен състав, като съобрази наведените оплаквания в жалбата,
становището на въззиваемата страна и събраните по делото доказателства,
основавайки се на своето вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа
страна следното:
Доказва се от представените по делото доказателства, а и не е спорно между
страните, че на 05.04.2005 г. между ищеца и „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД, е сключен
Договор за потребителски кредит на частни лица с поръчителство № 148/05.04.2005 г., с
който на ищеца е бил отпуснат кредит в размер на 7000,00 лева със задължение за връщане
до 25.03.2010 г. при изплащане на 59 равни месечни вноски в размер на 154.00 лева,
дължими на 25-то число на месеца и при предвидена в договора възнаградителна лихва.
Договорът за кредит е обезпечен със сключването на договор за поръчителство с М. М. Р.,
М. Х. Г. и Р. С. Г.. Поради нередовното погасяване на кредита, банката е обявила кредита
предсрочно за изцяло изискуем и в полза на същата е издаден изпълнителен лист по гр. д. №
5
187/2006 г. по описа на Районен съд - Враца. Въз основа на изпълнителния лист е
образувано изпълнително дело № 85/14.04.2006 г. по описа на ДСИ при Районен съд –
Оряхово. С молбата е поискано извършването на конкретни изпълнителни способи. След
образуване на делото съобщение за доброволно изпълнение е изпратено и получено от О.Р.,
Р. Г., М. Р. и М. Г.. На 26.04.2006 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на Р.
Г., М. Р. и М. Г., за който са уведомени. По запора са превеждани суми, за което има
представени по делото платежни нареждания
На основание чл. 324 ГПК изпълнителното дело е прекратено на 02.11.2006 г. и
изпратено на ЧСИ М. Н. с рег. № ***, с район на действие Окръжен съд - Враца, където е
образувано под нов № 2006***0400381 по описа на ЧСИ М. Н..
От представеното по делото допълнително споразумение № 1/30.03.2007 г. към
посочения договор за кредит е видно, че въз основа на отправено от кредитополучателя
предложение, страните са посочили размера на задължението към онзи момент и са се
договорили издължаването на кредита да се извършва по нов погасителен план, посочен в
споразумение, като крайният срок на това издължаване е до 25.03.2011 г. След сключването
на споразумението „Уникредит БулБанк“ с молба от 06.08.2007 г. до съдебния изпълнител е
поискала да бъде вдигнат наложения върху трудовото възнаграждение запор на Р. Г. поради
сключване на допълнително споразумение с главния длъжник О.Р.. Следствие на тази молба
съдебният изпълнител е изпратил съобщение до работодателя на Р. Г., с което го е уведомил,
че вдига наложения запор.
Представено е с исковата молба и писмо от банката от 15.10.2007 г., отправено до
ищеца, с което той е уведомен, че поради неизпълнение в срок от негова страна на
предвиденото в допълнителното споразумение задължение, предвиденият с него
погасителен план не е влязъл в сила.
Представеният по делото договор за продажба и прехвърляне на вземане от
15.11.2010 г., ведно с приложените към него счетоводни справки, свидетелства, че
„Уникредит БулБанк“ АД /частен правоприемник на „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД/ е
прехвърлила на „Макроадванс“ АД вземането си срещу ищеца О.Р.. За извършеното
прехвърляне жалбоподателят е уведомен на 03.01.2011 г.
След уведомяването за договора за прехвърляне на вземане на 16.12.2010 г.
жалбоподателят е подал заявление до ответника, в което е посочил, че „задължава се да
погасява кредита си на шест равни вноски, за период от 18.01.2011 г. до 18.06.2011 г.“. По
делото няма данни дали отправеното предложение е прието от въззиваемото дружество.
По повод на това прехвърляне на 02.09.2011 г. „Макроадванс“ АД е отправил молба
до съдебния изпълнител с искане да бъде конституиран като визскател по делото,
представяйки договора и уведомленията до страните. С нова молба от 12.09.2011 г.
взискателят е поискал да бъде извършена справка за регистрирани трудови договори на
длъжника и, при установяването на такива, да бъде наложен запор върху трудовото му
възнаграждение. Исканата справка е извършена и регистриран трудов договор е открит. На
09.12.2011 г. с нова молба взискателят е поискал да бъде извършена справка за регистрирани
трудови договори на поръчителите М. Р. и М. Г. и, при установяването на такива, да бъде
6
наложен запор върху трудовото им възнаграждения. Исканите справки са извършени и е
констатирано наличието на трудов договор на М. Р., при което е наложен запор върху
трудовото й възнаграждение. На 03.10.2012 г. е отправена нова молба от взискателя до
съдебния изпълнител за извършването на справки за регистрирани трудови договори на М.
Р. и М. Г.. На 12.06.2014 г. има нова молба от взискателя за налагане на запор върху арендно
вземане на поръчителя М. О..
На 26.03.2015 г. взискателят е подал молба с искане за извършване на справка за
налични трудови договори на О.Р. и налагане на запор върху трудовото му възнаграждение,
ако има такива. Исканите справки са извършени. Със запорни съобщения от 12.05.2015 г. е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на О.Р. и от 05.05.2015 г. е наложен запор
върху трудовото възнаграждение на М. Р..
Установява се от приетото като доказателство по делото споразумение от 30.06.2015
г., че страните са разсрочили изплащането на задължението, като е указан общия размер на
непогасените и дължими към момента на подписване на споразумението суми в общ размер
и поотделно главница и лихва, който общ размер длъжникът се съгласява да заплати.
Представена е молба на въззивника от 17.11.2015 г., адресирана до въззиваемото
дружество, от която се установява, че е поискано последното да опрости начислената лихва
за периода 15.11.2010 г. – 30.06.2015 г. в размер на 1504,23 лева, вземайки предвид
здравословното състояние и дълготрайната му безработност.
От представеното заявление, подадено на 01.11.2016 г. до въззиваемото дружество, се
установява, че въззивникът „желае да му бъде изготвено и предложено ново споразумение,
чрез което да му бъде намалено част от общото задължение, представляващо главница,
наказателна лихва или законна и/или от тук натам да не му се начислява законна лихва до
окончателното изплащане на задължението му, като се задължава, считано от 01.11.2016
г. да прави ежемесечни плащания по 100,00 лева.“
Прието като доказателство споразумение от 04.11.2016 г. свидетелства, че въз основа
на подаденото заявление страните са се договори да разсрочат задължението, като за целта
на споразумението в него е посочен общия размер на непогасените и дължими към момента
на подписване на споразумението суми в общ размер и поотделно главница и лихва, който
общ размер длъжникът се съгласява да заплати. В чл. 1, ал. 3 от това споразумение е
посочено още, че с „подписването му длъжникът заявява, че признава задължението и
няма никакви възражения по отношение на размера и основанието му“.
Поради прекратяване на трудовия договор на М. Р., взискателят с нова молба от
02.11.2016 г. е поискал извършването на нова справка за регистрирани трудови договори и
налагане на запор върху трудовото й възнаграждение. Исканата справка е извършена и
запор е наложен със запорно съобщение от 12.12.2016 г.
Представени са още молба и заявление на жалбоподателя до въззиваемото дружество
съответно от 20.10.2017 г. и от 13.11.2018 г., от съдържанието на първото от които се
установява, че лицето се задължава да плаща, но моли да бъде изчакан поради крайно
затрудненото му финансово положение, а по силата на второ жалбоподателят е поискал
сключването на ново споразумение.
7
С постановление от 22.09.2019 г. ЧСИ М. Н. е прекратил образуваното пред него изп.
дело № 381/2006 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради перемпция.
Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ
ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и
е действително, произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск
е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.
Съобразно обхвата на проверката по чл. 269, ал. 1 ГПК обжалваното решение е и
правилно, а въззивната жалба - неоснователна, по следните съображения:
За да бъде уважен искът по чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът е този, който при условията на
пълно и главно доказаване следва да установи, твърдените от него за настъпили
правопогасяващи факти, в случая свързани с изтичането на предвидения в закона
петгодишен давностен срок, а в тежест на ответника е да докаже валидното правно
основание, което е породило вземането, неговият размер, изискуемост и настъпването на
твърдените факти, довели до прекъсване и спиране на давността. По своя характер искът е
отрицателен установителен, поради което законът изисква доказването на правен интерес.
Правният интерес следва да е конкретен и се извежда от твърденията в исковата молба. За
съда съществува задължение служебно да следи за наличието на правен интерес през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. В този смисъл са и разясненията, дадени в тълкувателно
решение № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според които правният
интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на
делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати
производството, без да се произнася по основателността на иска.
Изложените принципни разбирания, разгледани през призмата на настоящия случай,
дават основание на въззивния съд да приеме искът и решението за допустими, споделяйки
напълно мотивите на районния съд в тази част. От твърденията в исковата молба ясно е
изводим правният интерес на въззивника от подаването на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК,
въпреки че изпълнителното производство спрямо него е прекратено, защото притежаването
на годен изпълнителен титул, обективиращ подлежащо на принудително изпълнение
вземане, винаги дава възможност на кредитора да търси принудително изпълнение,
респективно дава право на длъжника да търси защита срещу това.
Основателността на иска според въззивния съд е свързана с разрешаването на
спорния момент между страните, изразяващ се в отговора на въпроса дали депозираните от
въззивника молби, респ. сключването на допълнителни споразумения между страните по
делото, са годни да прекъснат давността.
Преди да бъде даден отговор на този въпрос от значение е определянето в случая на
8
приложимата погасителна давност. След като вземането е установено с изпълнителен лист в
съответствие с разпоредбата на чл. 110 ЗЗД то се погасява с изтичането на петгодишна
давност. Началният момент на давността е свързан с изискуемостта на вземането, а именно
обявяването на кредита за предсрочно изискуем на 30.01.2006 г. След тази дата обаче на
14.04.2006 г. е било образувано изпълнително дело. За определяне на въздействието на това
действие върху давността съдът счита, че приложими са тълкуванията, дадени с
действащото по време на образуването му Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. №
3/80 г. на Пленума на ВС. Към момента посоченото постановление е обявено за изгубило
силата си с т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК. Въпреки това обаче съществува противоречива практика по въпросите, чийто
отговор е различен с двата акта, поради което е образувано т. д. № 3/2020г. по описа на ВКС,
Гражданска и Търговска колегии. Тъй като към момента няма произнасяне по
новообразуваното тълкувателно дело и с оглед становището, изразено в най-новата съдебна
практика, обективирана в Решение № 252/17.02.2020 г. по гр. д. № 1609/2019 г., ІІІ гр. отд.,
ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и цитираните в него Решение № 170/17.09.2018 г.
по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018
г. на ВКС, ІV г.о., настоящият съдебен състав счита, че приложими са разрешенията, дадени
с цитираното постановление до момента на приемане на тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК. С постановлението е дадено задължително
тълкуване на чл. 116, ал. 1, б. "в" ЗЗД, според което образуването на изпълнително
производство прекъсва давността, като прекъснатата вече погасителна давност се спира (не
тече), докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Поради това не е необходимо да се предприемат нови действия за принудително
изпълнение за прекъсване на погасителната давност, защото такава давност всъщност не
тече. Изразеното принципно становище дава основание да се приеме, че с образуването на
изпълнително дело на 14.04.2006 г. давността по отношение на вземането е прекъсната и от
този момент е спряла да тече. На 02.11.2006 г. изпълнителното дело е прекратено и
изпратено за продължаване по молба на взискателя на ЧСИ М. Н. с рег. № ***, с район на
действие Окръжен съд - Враца, където е образувано под нов № 2006***0400381. След тази
дата в хода на образуваното ново изпълнително дело изпълнителни действия, насочени
срещу главния длъжник О.Р., не са искани и извършвани. Това означава, че в периода от
02.11.2006 г. до 02.11.2008 г. взискателят не е искал извършването на изпълнителни
действия спрямо този длъжник, поради което изпълнителното производство спрямо него
следва да се счита за прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар.
"перемпция", защото прекратяването на това основание се счита за настъпил по силата на
закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, което
в случая би имало само декларативно, а не конститутивно действие. В случаи като
настоящия, съобразно постановките на цитираното постановление, новата погасителна
давност за вземането започва да тече от датата на изтичане на релевантния (двугодишен)
срок. При това положение от 02.11.2008 г. е започнала да тече нова 5-годишна давност за
погасяване на вземането. Настоящият съдебен състав счита за нужно да посочи, че
9
поисканите и извършени в хода на образуваното дело изпълнителни действия по налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на солидарните длъжници не са годни по смисъла на
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК да обусловят прекратяването му. В случаите на множество длъжници
по едно и също изпълнително дело, прекратяване на изпълнението може да настъпи по
отношение както на всички тях, така и само по отношение на част от тях. Срокът на чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК тече самостоятелно за всеки длъжник, предприетите изпълнителните действия
по отношение на един от длъжниците са без правно значение и последици спрямо другия
такъв, т. е. предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК подлежат на установяване единствено
спрямо длъжника, поискал прекратяване на изпълнението. Този извод се обуславя както
характера на пасивната солидарност под която са поети задълженията и регламентацията на
института на давността в ЗЗД, приложим по аналогия според въззивния съд за случаите по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ЗЗД. За пълнота следва да се посочи, че при направения извод за
прекратяване на образуваното изпълнително дело поради перемпция всички останали
изпълнителни действия, насочени към жалбоподателя О.Р. и по правил години да прекъснат
давността /например исканията за налагане на запор и наложен такъв на 12.05.2015 г./ са без
правно значение, тъй като са извършени след изтичането на двугодишния срок по чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК, в случая след 02.11.2008 г., поради което са незаконносъобразни като
извършени по вече прекратено изпълнително дело /в този смисъл е решение № 169 от
4.06.2018 г. по в. гр. д. № 271/2018 г. на ОС – Враца/
От началния момент на новата погасителна давност и в рамките на
законовоизискуемия петгодишен срок според настоящия съдебен състав е налице
прекъсване на давността по смисъла на разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изразяващо се в
признание на вземането от длъжника с подадената от него молба на 16.12.2010 г. до
кредитора „Макроадванс“ АД. В молба си длъжникът е посочил, че „задължава се да
погасява кредита си на шест равни вноски, за период от 18.01.2011 г. до 18.06.2011 г.“. За
определяне на годността на изявлението по признание на дълга от значение е практиката на
върховната съдебна инстанция, част от което е решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. №
194/2010 г. на ВКС, II т. о., с която е дадено разрешение, че признание по смисъла на този
текст е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на
признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и
недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на
вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на
давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които
произхожда. Признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига
същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретен дълг към кредитора. Непротиворечиво трайната съдебна
практика приема, че признаване на вземането, годно да прекъсне давността, е налице, когато
се признае съществуването на задължението, независимо дали съдържа изложение на
фактическия състав. Изложените принципни постановки подкрепят разбирането, че
направеното от длъжника към кредитора „Макроадванс“ АД изявление, с което изразява
10
готовност да заплаща на вноски кредита, обективира по ясен и недвусмислен начин
знанието и съгласието на длъжника с това задължение, респ. с него длъжникът изразява
пряко и недвусмислено задължеността си към кредитора и съществуването на задължението
към този момент. При тези съображения и доколкото изявлението на длъжника отговаря на
необходимата според закона и съдебната практика яснота, то следва да се определи като
признание на вземането, с което давността е прекъсната съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. От
този момент - 16.12.2010 г., по силата на чл. 117, пар. 1 ЗЗД започва да тече нова
петгодишна давност, чийто краен момент е 16.12.2015 г.
В рамките на този период от време обаче според въззивния съд давността е отново
прекъсната със сключването на споразумение между страните от 30.06.2015 г. С това
споразумение страните не са договорили само периода на изпълнение и размера на
месечните погасителни вноски, а са постигнали съгласие и за размера на задължението към
момента на подписване на споразумението. На стр. 1, т. 5 от споразумението вземането е
описано както в общия му размер, така и поотделно главница, възнаградителна и законна
лихва, а в чл. 1, ал. 1 и чл. 2 е изразено съгласието на длъжника да погасява по новия
договорен начин именно този размер на задължението, установен и посочен на стр. 1, т. 5 от
споразумението. След сключването на споразумението от 30.06.2012 г., се поставя началото
на нов петгодишен давностен срок за погасяване на вземането, чийто край настъпва на
30.06.2020 г. В рамките на определение срок страните са сключили още едно споразумение
- на 04.11.2016 г., по силата на което по описания вече начин са договорили ново
разсрочване на задължението, посочвайки размера му към момента на сключване на
споразумението. Освен това, в чл. 1, ал. 3 от това второ споразумение е изрично е записано,
че с „подписването му длъжникът заявява, че признава задължението и няма никакви
възражения по отношение на размера и основанието му“. Описаните действия, изразяващи
се в сключване на две споразумения, изпълват изискванията на закона и съдебната практика
за направено по ясен и недвусмислен начин признание на съществуването на задължение на
длъжника спрямо кредитора и обуславят, както бе посочено, прекъсване на давността по
смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
В заключение, от датата на последното действие, прекъсващо давността, до момента
на завеждане на иска – 29.09.2020 г., не е изминал предвидения в закона срок, в рамките на
който вземането да се счита за погасено по давност, поради което искът не следва да бъде
уважен. Достигайки до същия извод, районният съд е постановил решение, което следва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 8 във връзка с ал. 3 ГПК във
връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ в полза на "Макроадванс"
АД гр. София следва да бъдат присъдени направените от него и своевременно поискани
разноски за юрисконсултско възнаграждение в пълния размер предвид липсата на
възражение за прекомерност, който възлиза на 300,00 лева.
Мотивиран от изложеното по-горе и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд -
Враца, в настоящия съдебен състав
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260056 от 13.05.2021 г., постановено по гр. д. №
445/2020 г. по описа на Районен съд – Оряхово.
ОСЪЖДА О. М. Р., ЕГН **********, с адрес с. ***, да заплати на "Макроадванс"
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от В. Г. С.,
направените пред въззивния съд разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
300,00 /триста/ лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно разпоредбата на чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12