РЕШЕНИЕ
№ 886
гр. Пловдив, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20225300501341 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258, ал.1 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД против
Решение № 909/18.03.2022г., пост. по гр.д.№ 7610/2021, ПдРС, в частта, в която
жалбоподателят е осъден да заплати на А.А.И. на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во”
ЗЗД сума в размер от на 615лв. – недължимо платена по клауза за възнаградителна
лихва по договор за заем № *** от ***г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда / ***г./, до окончателното й
изплащане.
Жалбоподателят „Профи кредит България“ ЕООД сочи, че в обжалваната част
решението е неправилно и необосновано. Твърди, че договорът за кредит отговаря на
всички законови изисквания и е сключен при спазване разпоредбите на ЗПК относно
изискванията за форма и съдържание. Липсва законови изискване за посочване на
методиката на формиране на ГПК, а изискването на посочване на начина на
формиране на референтния лихвен процент е спазено. Поради това счита за неправилен
извода на съда за недействителност на договора на осн. чл.22 във вр. с чл.11, ал.10 от
ЗПК. Поддържа, че посочената клауза б.Д на договора не противоречи на нормата на
1
чл.11, ал.1, т.11 и ал.2 от ЗПК, доколкото в случая са спазени изискванията за форма
на договора за потребителски кредит по ЗПК. Счита, че дори и да се приеме че
процесната уговорка в договора противоречи на ЗПК, то същата не влече нищожност
на договора, а единствено че е недействителна самата клауза. Развива подробни
съображения относно същността на ГПР, какво представлява, какви разходи включва,
респ. не включва и какви функции има. С това изложение обосновава тезата си защо
възнаграждението за допълнителен пакет услуги не следва да бъде включвано
изначално при формиране на ГПР и че съдът не може да тълкува разширително
нормата, доколкото същата е транспонирана директно от правилото на чл.10, §2, б.Ж
от Директива 2008/48/ЕО. Евентуално счита, че дори и да се приеме, че следва да се
включва това възнаграждение по допълнителния пакет услуги в ГПР, то това би довело
само до недействителност на съответната клауза на договора, но не и на целия
договор.- чл.19, ал.5 от ЗПК. Развива и доводи за това, че потребителят в случая е
наясно и при елементарни математически познания може да установи какво ще е
задължението му по договора, с което е постигната целта на Директива 2008/48/ЕО.
Оспорва и твърдението в исковата молба , че с включването на допълнителен пакет
услуги потребителят се поставя в неравностойно положение, т.к. се оскъпява кредита,
което противоречи на чл.3 и чл.4 от Директива 93/13/ЕИО. Поддържа, че процесните
клаузи са индивидуално уговорени, което изключва приложение на Директивата. На
следващо място поддържа, че клаузата не е уговорена в ущърб на потребителя, а
напротив – в негова защита. Той е знаел предварително за нея и е приел същата да бъде
включена в договора. Освен това от кредитната история на потребителя се установява,
че е сключвал и други договори при тези условия. Предвид изложеното счита, че
процесния договор за кредит е валиден и е породил права и задължения за страните по
него, респ. правото на жалбоподателя да получи възнаградителна лихва. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено
ново такова, с което този иск бъде отхвърлен. Моли за корекция и на разноските при
отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение на другата страна.
Въззиваемата страна А.А.И. е подал отговор на въззивната жалба, в който
поддържа че решението е правилно и законосъобразно. Застъпва тезата, че мотивите,
изложени във въззивната жалба относно противоречието на възнаградителната лихва с
морала са правилни. Поддържа, че пакетът допълнителни услуги представлява „скрит
разход“ по кредита и следва да бъде включен в ГПР. Нищожността на клаузата за ГПР
означава, че същата не съществува, с което се нарушава чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което
води до недействителност на договора за потребителски кредит на осн. чл.22 от ЗПК.
Позовава се на съдебна практика. Развива доводи и за присъдените разноски, макар в
жалбата да няма оплаквания в тази насока. Моли за потвърждаване на решението в
обжалваната част. Претендира присъждане на разноски на осн. чл.38 от ЗАдв.
2
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.
Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната
жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.
Очертаният във въззивната жалба предмет на въззивното производство е
единствено спорът относно действителността на потребителския договора за кредит,
респ. евентуалната недействителност на отделни негови клаузи влече
недействителност на целия договор. За да уважи иска за връщане на недължимо
платена договорна лихва първоинстанционният съд е приел, че клаузите в този договор
за неравноправни по смисъла на ЗЗП, т.к. е длъжникът е задължен да изпълни договора
при непредставяне на екземпляр от договора, общите условия, погасителен план, което
е в явно противоречие с чл.11, ал.1, т.11, ал.2 от ЗПК, което води до извод за цялостна
недействителност на договора. Приел е, че процесният договор противоречи на чл.11,
ал.11, т.10 от ЗПК поради обвъзраността му със задължението за сключване на
допълнителен пакет услуги, които освен всичко и влизат в кръга на дейност на
кредитора. Приел е и че в договора не са посочени компонентите на ГПР, който факт
приравнява на липса на ГРС. Отделно е посочил и че заплащането на допълнителния
пакет услуги не е включен в ГПР. По тези съображение е приел, че договорът
противоречи на чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10, поради което се явява и
недействителен. В този случай се дължи връщане само на заемната сума , а
възнаградителната лихва е недължима. В случай че тя е платена, то подлежи на
връщане като платена без основание.
От фактическа страна по делото се установява , че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № *** на ***г., по силата на който дружеството
кредитор предоставя на кредитополучателя А.И. сумата от 2500лв., със задължението
да ги върне на 24 месечни вноски при годишен лихвен процент от 41,17% и ГПР
49,89%. , като с договора е сключено и споразумение за допълнителен пакет услуги на
стойност 3001,20лв. Подписана е и декларация, която в т. Д , в което се декларира, че
непредставянето на потребителя на екземпляр от договора и общите условия и
погасителния план не го освобождава от изпълнение на договора.
3
Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител,
поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е
посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва надвишаваща трикратния
размер на законната лихва. Доколкото потребителя е по-слабата икономически страна,
уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем / каквото се
явява уговорената възнаградителна лихва/, противоречи на принципа на
добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка уговорка накърняваща добрите
нрави, съгл. чл.26 от ЗЗД, е нищожна. В тази насока е и ориентирана трайната съдебна
практика, съгласно която, максималният размер на лихвата (възнаградителна или
такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити –
двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави /виж Р № 906/
30.12.2004г. ,гр. д. № 1106/2003, IIг.о., Р № 378/ 18.05.2006г., гр. д. № 315/ 2005 г.,
IIг.о., Р№ 1270/ 09.01.2009г.,гр. д. № 5093/ 2007 г. , IIг.о., О № 901/10.07.2015г.,гр. д. №
6295/2014г., IVг.о. Тази практика е възприета от съдилищата, като се застъпва тезата,
че допустимият размер на договорната лихва гарантира добросъвестното упражняване
на права и забраната за неоснователно обогатяване, които са основополагащи
принципи в уредбата на гражданските правоотношения. Възнаградителната лихва е
само една от съставните части на общите разходи по кредита, към които се включват
още и други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид и
т.н. С този текст законодателят цели ограничаване не на възнаградителната лихва, а на
общите разходи по кредита, които могат многократно да надвишават договорената
лихва. Така с ограничението в ЗПК относно ГПР не се въвежда нов, различен от
общоприетия лимит на договорната лихва, чийто обществено приемлив размер е до
трикратния размер на законната. Така, уговореният в процесния договор размер на
тази лихва над 30% , а именно – 41,17% , се явява противоречащ на добрите нрави.
По отношение на посочения ГПР, съдът констатира, че в договора действително
е посочен размер под нормативно установения минимум. Настоящата инстанция не
споделя извода на първоинстанционния съд, че е задължително да се посочат и
компонентите, които образуват ГПР, доколкото нямо такова нормативно изискване. В
действителност, обаче ГПР не съответства на действителните разходи по кредита и
това е очевидно в случая и без наличието на специални знания. Така при отпуснат
кредит от 2500лв., кредитополучателят дължи връщане на 6710,40лв., т.е. дължимата
обща сума надвишава със 100% заетата такава. Това се дължи предимно на
договорените допълнителни услуги, за които се дължи заплащане от 3001,20лв. Този
пакет от услуги е част от договора за кредит, при което дължимото по него
4
възнаграждение следва да е включено в ГПР, за да може потребителят да прецени
икономическата изгода от кредита. На осн. чл.19, ал.5 от ЗПК подобни клаузи са
нищожни.
С оглед изложеното съдът намира, че е налице е нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК, което на осн. чл.22 от ЗПК води до недействителност на договора за
кредит. На осн. чл.23 от ЗПК при недействителен договор за кредит потребителят
дължи връщане само на лихви и други разходи.
По делото няма спор, че ищецът е заплатил договорна лихва в размер на 615лв.
Същата е платена по недействителен договор, т.е. при начална липса на основание,
поради което и на осн. чл.55 от ЗЗД подлежи на връщане.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на Адвокатско
дружество „Г.“, БУЛСТАТ ***, да оказана плавна помощ и съдействие на въззиваемия
А.А.И., сумата от 360лв. с ДДС, адвокатско възнаграждение на осн. чл.38 от ЗА.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 909/18.03.2022г., пост. по гр.д.№ 7610/2021, ПдРС в
обжалваната част.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА“Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ ***, да оказана плавна помощ и съдействие на
въззиваемия А.А.И., сумата от 360лв. с ДДС, адвокатско възнаграждение на осн. чл.38
от ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5