№ 31
гр. София , 20.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и седми октомври, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Тодор Тодоров
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20201001002281 по описа за 2020 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по жалба на Националната агенция по
приходите /НАП0/, чрез пълномощника А. А., насочена против Решение № 648/24.04.2020
г., постановено по т.д. № 1063/2019 г. по описа на СГС, ТО, с което са отхвърлени
предявените от въззивника против „Брин“АД /н/, искове с правно основание чл.694 ТЗ, за
установяване, че публични вземания за данъци, осигурителни вноски, имуществени
санкции, глоби и държавни такси в общ размер от 3 833 219,66 лв., от които главници в
размер на 2 648 383,90 лв. и лихви, начислени към 14.01.2019 г. в размер на 1 184 835,76 лв.,
обезпечени с Постановление изх.№ С160009-022-0017423/03.08.2016 г. за налагане на
обезпечителни мерки, издадено от ТД на НАП Пловдив, вписано в ЦРОЗ под №
2017052601391, по справка, неразделна част от решението, са с привилегия по чл.722, ал.1,
т.1 ТЗ.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение, иска се отмяната му и постановяване на друго решение по
съществото на спора, с което предявеният от жалбоподателя иск да бъде уважен, със
законните последици, претендират се разноски и за двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата и синдикът на дружеството в несъстоятелност оспорват същата
и поддържат правилност на обжалваното решение.
1
Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като извърши проверка на
редовността на въззивното производство, както и на обжалваното първоинстанционно
решение, при условията и в пределите, установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
съобразно която въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и
срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Решението, като постановено от законен съдебен състав в рамките на дискреционните
правораздавателни правомощия на съда, в императивно установената от процесуалния закон
писмена форма и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно
обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и
5 от ГПК), е валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на първоинстанционното
решение, при условията и в пределите, установени от цитираната разпоредба на чл. 269 от
ГПК, така както същите са разяснени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г., не се установява неприлагане от страна на първоинстанционния съд на
императивни правни норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да
следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от
брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка правилността на обжалваното
първоинстанционно решение, настоящият въззивен съд е ограничен от оплакванията в
жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата му,
първоинстанционното решение се явява правилно, поради следното:
Както правилно е приел и първоинстанционният съд в мотивите си, по фактите не се
спори по делото, поради което и относно установеното по делото от фактическа страна,
настоящият въззивен състав препраща към мотивите на обжалваното първоинстанционно
решение.
Спорът по делото е чисто правен и се заключава в това дали процесните публични
държавни вземания, за обезпечаването на събирането на които по реда на ДОПК са вписани
в ЦРОЗ и по реда на ЗОЗ запори, се ползват с ред на удовлетворяване по т. 1 от ал. 1 на чл.
722 от ТЗ от получената сума при реализацията на обезпечението и в рамките на
производството по несъстоятелност, след предаването му от публичния изпълнител на
2
синдика, и след изтичането на шестмесечния срок по чл. 193, ал. 4 от ДОПК за
реализирането му по реда на ДОПК, съответно – от публичния изпълнител, и извън
производството по несъстоятелност, или не.
Отговорът на въззивния състав на този спорен в производството въпрос, така, както и
на първоинстанционния съд, е отрицателен.
Настоящият състав споделя доводите на СГС изложени в подкрепа на посочения краен
извод, поради което и препраща към тях по реда на чл.272 ГПК. Във връзка с оплакванията
във въззивната жалба, излага и следното:
Както теорията, така и съдебната практика са единни в разбирането си, че
привилегията е процесуално неделимо акцесорно право, което се упражнява в
изпълнителния процес. Неин адресат е органът, който има задължението да определи кой
кредитор има право да се удовлетвори с предпочитание от получената от осребряването на
имуществото на длъжника сума.
Основното деление на привилегиите е на общи и особени, като няма спор както в
теоретичните разработки, така и в константната практика, че запорът не е привилегия и не
може да бъде отнесен нито към общите, нито към особените такива.
Обективното ни право дефинира като привилегии залогът и ипотеката, а нормата на
чл.397, ал.1, т.2 ГПК определя запора не като привилегия, а като вид обезпечителна мярка.
Предвид на това, че ТЗ не съдържа други изрични и различни постановки следва да се
приеме, че общите правила относно привилегиите и обезпечителните мерки намират
приложение и по отношение на производството по несъстоятелност, независимо от
специфично универсалния му характер на изпълнително производство, имащо за цел
справедливото за удовлетворяване на всички кредитори.
Изложеното предпоставя, че след като запорът не е привилегия, а обезпечителна мярка,
то налагането му има онези действия по отношение длъжника и кредитора-взискател,
установени от чл. 451 и чл.452 ГПК. Те обаче по никакъв начин не установяват
привилегията в лицето на взискателя да се удовлетвори предпочтително от осребряването на
запорираната вещ.
Горните разсъждения следва да се отнесат и по отношение действието на запора,
наложен като обезпечителна мярка в хода на образувано производство по събиране на
публични задължения по реда на ДОПК, какъвто е и процесния.
За същия безсъмнено установените по делото факти сочат, че запорът е наложен с
постановление от 03.08.2016 г., респ. – вписан по реда на ЗОЗ на 28.12.2017 г. – т.е. преди
датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност /в случая то е
3
постановено на 13.12.2018 г./.
Нормата на чл.638, ал.1, във вр. с ал.4 ТЗ и по арг. от чл.193 ДОПК установява
предимство на публичния изпълнител да довърши по-рано предприетото принудително
изпълнение спрямо имущество на несъстоятелния длъжник, обезпечено с предварителни
изпълнителни мерки, в отделно производство по реда и при условията на ДОПК.
В случая не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че това е било сторено – т.е.
че публичният изпълнител е реализирал успешно предприетото принудително изпълнение
срещу длъжника по отношение на имуществото, спрямо което са наложени обезпечителните
мерки. Ето защо и по арг. от чл.193, ал.4 ДОПК последното следва да се предаде на синдика
и да се реализира в производството по несъстоятелността. Предвид на това, че решението за
обявяване неплатежоспособността и откриване производство по несъстоятелност спрямо
длъжника е от 13.12.2018 г. следва, че в казуса шестмесечният срок е изтекъл на 13.12.2019
г. В тази хипотеза и съобразно чл.225, ал.1, т.7 ДОПК публичният изпълнител следва да
прекрати производството пред себе си с разпореждане. Дори и при липсата на такова обаче
не може да се формира друг извод освен, че производството пред публичния изпълнител се е
прекратило по силата на закона /така и Определение № 238 от 13.05.2019 г. на ВКС по т. д.
№ 2553/2018 г., I т. о., ТК/.
Като последица от прекратяването и предвид придадената им функция от чл.195, ал.2
ДОПК, наложените обезпечителни мерки в производството трябва да бъдат вдигнати
служебно. Независимо дали това е сторено обаче те са непротивопоставими на кредиторите
в производството по несъстоятелност, т.к. функцията им е да обезпечат само принудително
изпълнение, развиващо се по реда на ДОПК, като с прекратяване на същото се прекратява и
тяхното действие. Последното се проявява единствено при висящо производство по
принудително изпълнение на публично задължение, аналогично на наложения като
обезпечителна мярка запор по реда на ГПК от съдебния изпълнител, имащо действие само в
рамките на образуваното пред него изп.производство.
Аргумент в горната насока може да се изведе и от нормата на чл.684, ал.4 ТЗ, според
която наложените в прекратеното изпълнителното производство запори и възбрани, са
непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността.
Няма как горният императив да се счита за неприложим по отношение наложените от
публичния изпълнител обезпечителни мерки по образувано пред него производство,
предвид идентичния му характер с общото изпълнително производство, развиващо се по
реда на ГПК, вкл. с оглед на това, че самата норма не съдържа такова изключение по
отношение на производствата, развиващи се по ДОПК.
Изложеното изключва привилигирования характер на процесното вземане по реда на
чл.722, ал.1, т.1 ТЗ.
4
На отделно и самостоятелно основание, дори изложените доводи да се игнорират и да
се приеме, че наложената обезпечителна мярка в хода на вече прекратеното производство по
принудително изпълнение на публично задължение все още действа, то от систематично
тълкуване на нормите на чл.193 и чл.194 ДОПК се извежда, че заложният кредитор, в полза
на когото са учредени залог или ипотека, или който е упражнил право на задържане върху
имущество от масата, срещу което са започнали изпълнителни действия или са наложени
обезпечения по чл. 193 от ДОПК, се смята за присъединил се в производството пред
публичния изпълнител и се удовлетворява преди всички останали кредитори, вкл. преди
обезпечения /чл.194, ал.3 ДОПК/.
Тази правна конструкция предпоставя, че и в хипотезата на при вписан запор по реда
на ЗОЗ, във вр. с чл.193 ДОПК в полза на публичното вземане, заложният кредитор се
удовлетворява преди него – т.е. зачита се неговата привилегия, за сметка на обикновената
обезпечителна мярка.
От изложеното следва, че след като в особеното производство по ДОПК обезпеченото
чрез запор публично вземане няма привилегия, която да позволява удовлетворяването му
преди или наравно с това на заложния кредитор, поради което и няма как да се приеме, че
същото ще се ползва с първа по ред особена привилегия по чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ.
Аргумент в подкрепа на гореизложеното може да се почерпи и от нормата на чл.724
ТЗ, уреждаща хипотезата, при която продажната цена на заложена или ипотекирана вещ не е
достатъчна да покрие изцяло вземането и натрупаната лихва. Нито същата, нито друг текст в
ТЗ обаче регламентира идентична процедура в случай, че вещта е възбранена или
запорирана.
Изложеното идва да покаже още веднъж /така правната доктрина и налагащата се
практика на корективно тълкуване на нормата на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ– Определение №
9/07.01.2019 г. по т.д. № 1619/2018 г., II т.о., ВКС, Определение № 519/15.11.2019 г. по т.д.
№ 515/2019 г., I т.о., ВКС/ , че в хипотеза като настоящата запорът има характера на
обезпечителна мярка, налагана по реда на ГПК и/или ДОПК, с която се забранява
извършване на разпоредителни действия от страна на длъжника с предмета й. Същата има
действие само в рамките на висящия изп.процес, след прекратяването му е
непротивопоставима на кредиторите по несъстоятелността, а ако се счете, че същата урежда
привилегия, то тя се изчерпва с противопоставимост на правата на обезпечения кредитор по
отношение на кредитор, в чиято полза е учреден по-късно особен залог върху запорираното
имущество /чл. 12, ал. 2 и чл. 30, ал. 1 ЗОЗ/. Така при принудително изпълнение заложният
кредитор ще има качеството на хирографарен, а не за обезпечен.
Обратното не може да се извлече вкл. от нормата на чл.722 ТЗ, защото самия ЗОЗ не
предвижда различно действие на запора при вписването му по реда на същия закон.
Докладчикът и по настоящото дело, е част от друг въззивен състав и докладчик по друго
5
дело със сходен предмет, по което спорният и в настоящото производство въпрос е решен по
различен начин – практика обаче, която с оглед цитираната, актуална практика и на
касационната инстанция, обективираната в описаните по-горе в настоящите мотиви съдебни
актове, следва да се счита за преодоляна.
По изложените съображения обжалваното решение на СГС се явява правилно и следва
да се потвърди.
Доколкото въззиваемата страна не е претендирала разноски в производството, съдът не
присъжда такива.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 648/24.04.2020 г., постановено по т.д. № 1063/2019 г. по описа
на СГС, ТО.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6