Р Е Ш Е Н И Е
№ …………....../…………......
2020 г.
гр. Варна
ОКРЪЖЕН
СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети
февруари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена
Янакиева
като разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал
въззивно търговско дело № 2125 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано
е по повод въззивна жалба с вх. № 80242/31.10.2019 г., депозирана от „Агена 13”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, р-н
„Одесос”, ул. „Тодор Влайков” № 80, действащ чрез адв. П.Ч., против Решение № 4026/03.10.2019 г., постановено по
гр. д. № 850 по описа за 2019 г. на РС-Варна, с което, на основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
е прието за установено в отношенията между страните, че въззивникът дължи на „Ринекс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, район „Младост”, ул. „Крайезерна” № 38, действащ чрез
адв. И.З., сумите, както следва: 2557.00
лева, представляваща сбор от неизплатени възнаграждения по договори за
ремонт на автомобили от дата 05.10.2017 г., 09.10.2017 г., 10.10.2017 г. и 28.10.2017
г., за които са издадени следните фактури: 1.) фактура № 3118/05.10.2017 г. на стойност
186.00 лева; 2.) фактура № 3119/05.10.2017 г. на стойност 545.00
лева; 3.) фактура № 3120/10.10.2017 г. на стойност
290.00 лева; 4.) фактура № 3121/10.10.2017 г. на стойност
1090.00 лева и 5.) фактура № 3122/28.10.2017 г. на стойност
446.00 лева, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 11.10.2018 г., до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 258.75 лева, представляваща сбор от дължимите мораторни лихви върху
посочените главници, начислени за периода от датата на издаване на всяка
фактура до 10.10.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение № 8542/16.11.2018 г. по частно гражданско дело № 15422 по
описа за 2018 г. на РС-Варна.
Във въззивната жалба се навеждат доводи
за това, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния и
процесуален закон, като приетите за установени фактически положения не съответстват
на събрания и приобщен по делото доказателствен материал. Моли се съдът да
отмени обжалваното решение изцяло и вместо него да постанови ново, с което
отхвърли исковата претенция. Въззивникът поддържа, че изводите на
първоинстанционния съд досежно наличието на
договор за изработка на леките автомобили, са неправилни. Излага, че не е
доказано по несъмнен начин възлагането на ремонтните операции, както и
предаването и приемането на извършената работа, за да се приеме, че е породено
задължението за плащане на претендираните суми. Твърди, че възлагането на
работата обичайно предхожда издаването на фактурата. В конкретния случай
фактура № 3119/05.10.2017 г. обхваща ремонтни операции по процесните МПС-та за
минал период от време – м.09.2017 г.
Сочи, че отразеният във фактурите обем на работа не съответства на
обективната действителност. Въззивникът не оспорва, че процесните фактури са
осчетоводени от него и че е упражнил правото си на приспадане на данъчен
кредит, но твърди, че признаването на претендирнато вземане не означава
признание за възлагането, реалното извършване и приемане на работата. Поддържа,
че представените по делото писмени доказателства – поръчка за извършена услуга
– не са подписани от представител на въззивното дружество, което обуславя липсата
на съгласие за сключване на договора за изработка.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
подаден отговор на въззивната жалба.
Въззиваемият излага доводи за правилността на постановеното от РС-Варна
решение. Поддържа, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да
се остави без уважение, а обжалваният съдебен акт да се потвърди. Сочи, че
процесните фактури са осчетоводени от въззивното дружество като задължение към
въззиваемото. Твърди, че работата е реално възложена, извършена и приета, доколкото
всички фактури, установяващи претенцията на въззиваемия са двустранно
подписани, като липсват доказателства въззивникът да е възразил относно
ненадлежно свършената работа, респективно отклонение от същата. Навежда доводи,
за това че между двете дружества съществуват трайни търговски отношение, поради
което е налице мълчаливо приемане на работата, включително и по отношение на
останалите елементи от договора. Моли атакуваният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен, както и присъждане в негова полза на сторените съдебно-деловодни разноски.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не изпраща
представител. С молба с вх. № 5397/17.02.2020 г. поддържа въззивната жалба и
моли за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.
Въззиваемият,
редовно призован за същото съдебно заседание, чрез адв. И.З. поддържа отговора
на въззивната жалба и инвокира възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар, уговорен в полза на процесуалния представител на въззивника.
Настоящият
съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и
приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани с въззивната
жалба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установени следните фактически
положения:
От представените двустранно
подписани фактури - №
3118, № 3119, №
3120, № 3121 и № 3122, които са в унисон с поръчките за извършена услуга, се
установява, че през м.10.2017 г. – на 05.10.2017 г., 09.10.2017 г., 10.10.2017
г. и на 28.10.2017 г. по възлагане на „Агена 13“ ЕООД, „Ринекс“ ЕООД е
отремонтирало със свои авточасти леките автомобили „Ауди“ и „Фиат“.
От заключението на вещото лице по
назначената Съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като
компетентно изготвено и неоспорено от страните, резултат от приложени специални
знания при преценка на счетоводните записвания на ищеца и ответника и
осчетоводените от тях данни, по несъмнен начин се установява, че всички
процесни фактури са надлежно осчетоводени в хронологичния счетоводен регистър
на ищеца по сметка 411 „Клиенти" като с цялата стойност по фактурата е
дебитирана сметка 411 „Клиенти", с данъчната основа е кредитирана сметка
от група 70 „Приходи", а със стойността на ДДС е кредитирана сметка 453/1
„Начислен ДДС по продажбите" на датите на издаване на фактурите.
Осчетоводени са по аналитична партида на клиент „Агена 13" и са включени в
дневник за продажбите за м. 10.2017 г., а данните са били декларирани с подадената СД по ЗДДС в ТД на НАП с
вх. № 0300-2963146/13.11.2017 г.
В счетоводството на
ответника-въззивник всички процесни фактури също са били осчетоводени без
фактура № 3121/10.10.2017 г. на стойност 908.33 лева, ДДС на стойност 181.67
лева и обща стойност 1 090.00 лева. Тази фактура не е била получавана в
счетоводството и не е била осчетоводявана. Останалите
фактури са били осчетоводени в хронологичния счетоводен регистър на ответника
по сметка 401 „Доставчици" като с данъчната основа е дебитирана смета от
група 60 „Разходи за дейността", със стойността на ДДС е дебитирана сметка
453/2 „Начислен ДДС по покупки", а с цялата стойност по фактурите е
кредитирана сметка 401 „Доставчици" на датите на издаване на фактурите.
Осчетоводени са по аналитична партида „Ринекс". Фактурите са били включени в дневник за
покупки за м.10.2017 г. без фактура № 3121/10.10.2017г., а данните са били
декларирани с подадената СД по ЗДДС в ТД на НАП с вх. № 0300-2956509/13.11.2017
г.
Съобразно
тези счетоводни записвания и отразяването им в дневниците за покупки и продажби
и СД по ЗДДС счетоводствата и на двете търговски дружества са били водени по
хронологичен и аналитичен признак и при спазване на счетоводното и данъчно
законодателство.
От
приложеното ч. гр. д. № 15422 по описа за 2018 г. на РС-Варна, ГО се
установява, че процесните суми са удостоверени в издадената по реда на чл. 410
от ГПК Заповед № 8542/16.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение, срещу
която длъжникът-възложител е подал възражение за недължимост.
При
така изложената фактическа обстановка настоящият съдебен състав достига до
следните правни изводи:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението
е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По
отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съгласно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни
правни норми.
Районен съд – Варна е сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. За
да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника-възложител,
ищецът-изпълнител следва да установи по несъмнен начин в условията на пълно и
главно доказване кумулативното наличие на следните юридически факта: 1.) наличието на сключен договор; 2.) че е изпълнил
възложената му работа съобразно поръчката на възложителя; 3.) приемането на
работата, както и 4.) размера на предявеното гражданско притезание.
В тежест на ответника-възложител е да проведе насрещно
доказване по тези факти, а при установяване на горното от ищеца – че е погасил
претендираната сума или че задължението е изпълнено лошо, обуславящо
възникването на права по чл. 265 от ЗЗД.
Безспорно, съществувалите между
страните отношения, имат
характеристиката на договора за изработка. Договорът за изработка е консенсуален, двустранен, възмезден и неформален
договор. Той се счита за сключен с постигането на съгласие между страните по
него и създава задължения за двете страни – за изпълнителя да изработи нещо на
свой риск съобразно поръчката, а за възложителя да приеме изработеното и да го
заплати. Договорът за изработка е неформален, тъй като не е предвидена форма за
неговата действителност. Тези характеристики на правната сделка се извеждат от
разпоредбата на чл. 258 от ЗЗД. Предмет на задължението на изпълнителя е
конкретен трудов резултат, т.е. изпълнителят не дължи труд, а конкретно
уговорен резултат, поради което не му се дължи възнаграждение, ако работата му
не даде резултат или при невиновна невъзможност за изпълнение – арг. от чл. 267
от ЗЗД. В конкретния случай договорът за изработка е сключен между търговци по
смисъла на чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ във връзка с упражняваната от тях дейност,
поради което сделката е търговска по смисъла на чл. 286, ал. 1 от ТЗ и съгласно
чл. 288 от ТЗ спрямо нея намират приложение общите разпоредби на ТЗ относно търговските
сделки и субсидиарно общите разпоредби на ЗЗД за договорите и специалните
разпоредби на ЗЗД, уреждащи договора за изработка.
За доказване на учреденото
облигационно правоотношение с въззивника, с когото безспорно са в трайни
търговски отношения, и изпълнението на възложената поръчка касателно процесните
леки автомобили, въззиваемият е представил общо 5 бр. двустранно подписани от
законните представители на дружествата фактури /видно от вписванията по
партидата на търговците в ТР към м.10.2017 г./. Принципен отговор на въпроса за
значението на фактурата като доказателство за сключения между страните договор,
неговото изпълнение и наличието на основание за плащане на уговорената в
договора цена е даден с множество решения на ВКС - така, решение № 96 от 26.11.2009 г., по т. д. № 380/2008 г., I т. о.; решение № 30/8.04.2011 г., по т. д. № 416/2010 г., I т.
о.; решение № 118/5.07.2011 г., по т. д. №
491/2010 г., II т. о.; решение № 42/2010 г., по т. д. № 593/2009
г., II т. о., решение № 211/30.01.2012 г., по т. д. №
1120/2010 г., II т. о.; решение № 109 от 7.09.2011 г., т. д. № 465/2010 г., , II т. о.; решение № 92/7.09.2011 г., по т. д. № 478/2010 г., II т. о., решение № 46/27.03.2009 г. по т. д. №
546/2008 г., II т. о.; решение № 71/22.06.2009 г. по т. д. № 11/2009 г.; решение № 62/25.06.2009 г. по т. д. № 546/2008 г.; решение № 166/26.10.2010
г. по т. д. № 991/2009 г., II т. о.; решение № 252 от 3.01.2013 г. на ВКС по т.
д. № 1067/2011 г., II т. о., ТК; решение № 20 от 25.03.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 206/2012 г., I т. о., ТК; решение № 114 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д. №
255/2012 г., I т. о., ТК; решение № 103 от 11.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2334/2013 г., II т. о., ТК; решение № 71
от 8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II т. о., ТК; решение № 46 от
6.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60140/2016 г., I г. о., ГК и др. В цитираната
трайна практика на ВКС еднозначно е обосновано становището, че фактурите
отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването
им, включването им в дневника за покупко - продажби по ДДС и ползването на
данъчен кредит по тях по см. на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на
задължението и доказва неговото съществуване. Последното е включително и когато
същата не съдържа всички изискуеми по ЗСч реквизити.
От заключението на
вещото лице по ССчЕ се установява, че процесните фактури са надлежно
осчетоводени от двете страни, отразени са в дневниците за покупко-продажби и е упражнено
правото на приспадане на данъчен кредит по тях, което обуславя крайния извод на
въззивния съд, че между страните е учредено облигационно правоотношение въз
основа на договорите за изработка, както и това че въззиваемият е изпълнил
възложената му от въззивника поръчка да отремонтира леките автомобили. Единствено
фактура № 3121/10.10.2017 г. на стойност 1090.00 лева с ДДС, не е осчетоводена
от възложителя, но същата е осчетоводена от изпълнителя, подписана е от двете
страни и съдържа съществените елементи от съдържанието на договора, поради
което съдът приема, че този частен свидетелстващ документ е годно доказателство
да установи наличието на договор за изработка между страните и изпълнение на
възложената поръчка, като се има предвид цялата доказателствена съвкупност.
В същото време въззивникът оспорва и
приемането на възложената работа. В чл. 264, ал. 1 от ЗЗД е предвидено, че
поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.
Следователно приемането на извършената работа е не само право, но и задължение
на възложителя. Приемането на работата обхваща както едно фактическо действие –
реално получаване фактическата власт върху изработеното, така и правно действие
– одобрение на изработеното, т.е. признание, че то действително съответства на
възложеното с договора /Решение № 231 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. №
1056/2009 г., II т. о., ТК/. Приемане на възложената работа е налице както
когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за
съобразено с договора, така и когато такова одобрение е изразено с конклудентни
действия – както е в конкретния случай – с подписването на издадените от
изпълнителя фактури, както и с осчетоводяването им /с изключение на тази под №
3121/10.10.2017 г./, включването им в дневника за покупко-рподажбите по ДДС и
ползването на данъчен кредит.
Възложителят има право да откаже да
приеме работата, ако тя не отговаря на поръчаката му. При приемането на работата той трябва да прегледа работата и да направи
всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива
недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или
се появят по-късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести
изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят
е знаел недостатъците – арг. от чл. 264, ал. 2 от ЗЗД.
В настоящия случай
въззивникът не е ангажирал никакви доказателства, от които да се установи
наличието на несъответствие между възложеното и изработеното и неговото
несъгласие с престираното от изпълнителя, както и това че процесните фактури са
издадени във връзка с поръчки, различни от процесните. В тежест на ответника,
съгласно чл. 154 от ГПК, е да установи тези обстоятелства. Бездействието на
възложителя и пропускът му да прегледа работата и да направи възраженията си в срок
води до предвидените в чл. 264, ал. 3 от ЗЗД неблагоприятни последици за него –
при липса на възражения за неточно изпълнение работата се счита за приета от
възложителя. В този случай се преклудира правото на последния да прави
последващи възражения срещу предявен от изпълнителя иск за заплащане или
установяване на уговореното възнаграждение, а едновременно с това безусловно задължава
изпълнителя да заплати уговореното с договора възнаграждение за приетата
работа.
Размерът на исковата претенция се
установява по несъмнен начин от представените частни свидетелстващи документи –
фактура № 3118 от 05.10.2017 г. на стойност 186.00 лева; фактура № 3119
от 05.10.2017 г. на стойност 545.00 лева; фактура № 3120 от 10.10.2017 г. на
стойност 290.00 лева; фактура № 3121 от 10.10.2017 г. на стойност 1090.00 лева
и фактура № 3122 от 28.10.2017 г. на стойност 446.00 лева, като общият размер
на главницата по описаните фактури е 2557.40 лева.
Кумулативно са установени всички
елементи от фактическия състав на договорната отговорност на
ответника-възложител, поради което предявеният положителен установителен иск се
явява основателен досежно горепосочената главница. Основателността на главното
вземане, обуславя дължимостта на произтичащите от него акцесорни задължения за
законна лихва считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
11.10.2018 г. до окончателното погасяване на задължението и за мораторна лихва в
общ размер на 259.45 лева за периода от датата на издаване на всяка фактура до
11.10.2018 г.
С оглед принципа на диспозитивното
начало, залегнал в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, искът за главницата
следва да бъде уважен до предявения размера от 2557.00 лева, а този по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД – до 258.75 лева.
Поради съвпадане крайните изводи на въззивния
съд с тези на РС-Варна, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Поради
съвпадащ резултат от разглеждането на делото по същество, въззивният съд не
може да ревизира произнасянето по отношение на разноските.
При
този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна
жалба, следва да бъде уваженна. В полза на същия следва да се присъди сумата в
общ размер на 400.00 лева, представляваща заплатено в брой адвокатско
възнаграждение, съобразно представения списък на разноски по чл. 80 от ГПК и
договор за правна помощ и съдействие, имащ характера на разписка – арг. от т. 1
от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Водим
от изложените мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №
4026/03.10.2019 г., постановено по гр. д. № 850 по описа за 2019 г. на РС-Варна.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Агена 13” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, р-н „Одесос”, ул.
„Тодор Влайков” № 80, ДА ЗАПЛАТИ на „Ринекс”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, район
„Младост”, ул. „Крайезерна” № 38, сумата в размер на 400.00 лева, представляваща сторени пред въззивния съд съдебно-деловодни
разноски, включващи адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се обяви в
регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.