Р Е Ш Е Н И
Е
гр.
София, 30.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV Б въззивен състав, в публичното заседание, проведено на дванадесети
декември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
младши
съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в. гр. дело № 12553 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
137774/10.06.2019 г., постановено по гр. д. № 21240/2015 г. по описа на СРС,
ГО, 69 състав, първоинстанционният съд е признал за незаконно и е отменил на
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ прекратяването на трудовото правоотнотшение
на А.С.К., ЕГН **********, извършено със Заповед № 218/27.02.2015 г., издадена
от директора на П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, Булстат ******на основание чл.
328, ал. 1, т. 12 КТ.
С решението и на
основание чл. 74, ал. 4 КТ, първоинстанционният съд е обявил за недействителна
клаузата за определяне срок на трудовия договор - т. 7 от трудов договор №
06/01.04.2014 г., сключен между А.С.К., ЕГН ********** и П.Г.по Е.и Б.„Проф.
д-р ******“, Булстат ******.
С решението и на
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ А.С.К. е възстановен на заеманата до
уволнението длъжност - „касиер в счетоводството“ в П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“,
Булстат ******.
С
първоинстанционното решение и на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225,
ал. 1 КТ П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, Булстат ******е осъдена да заплати на
А.С.К., ЕГН ********** сумата от 2308,80 лева, представляваща обезщетение за
оставане без работа, поради незаконно уволнение за периода 01.03.2015 г. -
01.09.2015 г., като искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ е
отхвърлен за разликата над уважената част от 2308,80 лева до пълния предявен
размер от 2400 лева.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, Булстат ******е
осъдена да заплати на А.С.К., ЕГН ********** сумата от 769,20 лева
представляваща разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, Булстат ******е
осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 532,35 лева
представляваща дължима държавна такса и възнаграждение за вещо лице в
производството, съразмерно на уважената част от исковете.
Срещу решението
и в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от
ответника П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, Булстат ******, чрез директора инж. Н.В.,
в която са изложени съображения за недопустимост и неправилност на същото.
Поддържа се, че
решението е недопустимо, поради липса на правен интерес от страна на ищцата. В
тази връзка се посочва, че с представеното по делото заявление ищцата по
категоричен начин е изразила обективната си невъзможност да работи и желанието
си да напусне работа, поради което и след като прекратяването на трудовото
правоотношение е осъществено по искане на ищцата, същата няма правен интерес да
обжалва освобождаването си от работа.
На следващо
място се излагат и съображения за неправилност на обжалваното първоинстанционно
решение. Поддържа се, че работодателят не е имал друга възможност, освен да
уважи желанието на ищцата за прекратяване на трудовото й правоотношение.
Посочва се, че между ищцата и нейния пряк ръководител - гл. счетоводител са
причина за възникване за обективна невъзможност за ищцата да продължи да работи
при работодателя П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, Булстат ******.
Посочва се, че
не е предпочетена хипотезата за прекратяване на трудовото правоотношение по
дисциплинарен ред, за да се избегнат неблагоприятните последици за служителя,
свързани с дисциплинарното уволнение.
Моли се за
обезсилване на първоинстанционното съдебно решение, а в случай, че бъде прието
за допустимо, същото да бъде отменено, като бъдат отхвърлени в цялост
предявените искове.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна А.С.К., ЕГН **********
е депозирала отговор на въззивната жалба, чрез адвокат К.Г., в който се излагат
съображения за неоснователност на същата и се моли за оставането й без
уважение. В отговора се поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел,
че уволнението на ищцата е извършено незаконосъобразно. Поддържа се, че за да е
законосъобразно прекратяването на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1,
т. 12 КТ, работодателят е следвало да посочи конкретни факти и мотиви за
прилагането на горепосочената разпоредба, което в случая не е направено. В тази
връзка се сочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че
процесната заповед на работодателя е бланкетна и немотивирана, както и че
същата не съдържа данни за конкретни факти и обстоятелства, които работодателя
е приел, че са довели до обективна невъзможност работника да изпълнява
възложената му работа. Поддържа се, че отношенията между ищцата и нейния пряк
ръководител не биха могли да се квалифицират като обстановка, която да даде
право на работодателя да прекрати трудовия договор на посоченото в заповедта
основание, тъй като същите не биха могли да бъдат определени като безвиновна
фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Посочва се, че от
събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата и прекия й
ръководител е бил налице конфликт, който е възникнал поради неизпълнение на
задължението на работодателя да осигури нормални условия за работа и поради
неизпълнение на работниците да не пречат на другите при неизпълнение на
работата им.
Моли се
потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение. Претендират се
разноски.
Софийски градски
съд след извършена преценка на представените по делото доказателства и
изложените във въззивната жалба доводи, приема следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба вх. № 6158/20.04.2015 г., подадена от името на А.С.К.,
ЕГН ********** срещу П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, с която е поискано от
съда на основание на чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, да признае за незаконно и отмени уволнението му, извършено със Заповед № 218/27.02.2015
г. на директора на П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, да го възстанови на
заеманата преди уволнението длъжност „касиер“ в П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“
и да осъди ответника да му заплати сумата от 2400 лева, представляваща
обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за период от 6
месеца - от 01.03.2015 г. до 01.09.2015 г., както и разноски по делото. С
исковата молба е поискано и да бъде
обявена, на основание чл. 74, ал. 4 КТ, за недействителна клаузата от трудов
договор № 06/01.04.2014 г., която предвижда срок на трудовото правоотношение в
трудовите правоотношения между ищцата А.С.К. и ответника П.Г.по Е.и Б.„Проф.
д-р ******“.
В исковата молба
се твърди, че ищецът А.С.К. е назначена на длъжност „касиер в счетоводството“,
съгласно сключен по реда на чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ трудов договор №
06/01.04.2014 г. при ответника П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, както и че със
Заповед № 218/27.02.2015 г. е прекратено трудовото ѝ правоотношение на
основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, считано от 01.03.2015 г.
Посочва се, че
на 19.02.2015 г. отивайки на работа ищцата е посрещната от прекия си
ръководител К.В.на длъжност главен счетоводител, която я нападнала с обиди
свързани с работата ѝ и я изгонила от работа. Посочва се също, че на
горепосочения ден /19.02.2015 г./, а и през цялата седмица, директора на
гимназията – г-жа В.била в отпуск, поради което ищцата нямала възможност да я
уведоми за случая. Поддържа се, че на 23.02.2015 г. ищцата е подала заявление
до директора на гимназията, с което уведомила последната за случая и за
обстоятелството, че е изгонена от работа, поради което не по своя воля не може
да изпълнява задълженията си. Твърди се, че в заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение освен основанието за прекратяването, чрез посочване на
нормата от Кодекса на труда, не е посочено никакво описание на причините и
мотивите за решението на директора, както и че в подаденото от ищцата заявление
до директора на гимназията не се е съдържало изявление от нейна страна за
прекратяване на трудовия договор, още повече поради това, че смята, че е налице
обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор на която и да е от
страните по същия. В тази връзка се поддържа, че в заявлението отправено до
директора се съдържало единствено оплакване, че по независещи от ищцата причини
и по вина на прекия ѝ ръководител обективно не може да изпълнява
задълженията си на работното си място.
Излагат се и
твърдения, че сключеният между страните в производството срочен трудов договор
№ 06/01.04.2014 г. на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, не попада в приложното
поле на чл. 68, ал. 3 и ал. 4 КТ. В тази връзка се поддържа, че задълженията на
длъжността „касиер в счетоводство“ в учебно заведение не могат да се определят
като временна, сезонна или краткотрайна дейност, като такъв извод не можело да
се направи и от изискванията, съдържащи се в длъжностната характеристика,
утвърдена от директора на гимназията и връчена на ищцата на 01.04.2014 г.
Поддържа се и че ищцата е постъпила за първи път на работа при този работодател
и в този смисъл е новопостъпваща, но не е налице условието предприятието да е сред
обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия, за да бъде изпълнена
хипотезата на чл. 68, ал. 3, пред. 2 КТ. Твърди се също, че не е налице и
изключението, което се предвижда от разпоредбата на чл. 68, ал. 4, изр. 1 КТ.
В срока по чл.
131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от името на ответника П.Г.по Е.и Б.„Проф.
д-р ******“, с който се оспорват предявените искове. Поддържа се, че
включването в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, наред с
правното основание за прекратяването, и на факти, които налагат прекратяването е
относимо към случаите, при които посочването на тези факти е необходимо за
поясняване и допълване на правното основание, какъвто не е процесния случай. В
тази връзка се посочва, че в процесния случай прекратяването на трудовото
правоотношение е поискано от самия служител, който в подаденото от него
заявление вх. № 195/25.02.2015 г. е посочил, че се намира в обективна
невъзможност да изпълнява служебните си задължения. Излагат се съображения, че
посочването на фактическите основания за прекратяване на трудовото
правоотношение не са задължителен елемент от съдържанието на заповедта. По
отношение на твърденията за недействителност на клаузи от трудовия договор,
сключен между страните в настоящото производство, се излагат съображения за
неоснователност на същите. В тази връзка се поддържа, че разпоредбата на чл.
68, ал. 4 КТ предвижда възможност по изключение срочен трудов договор по чл.
68, ал. 1, т. 1 КТ за срок най-малко от 1 година да бъде сключен и за дейности,
които нямат временен, сезонен и краткосрочен характер, както и че процесният
трудов договор е сключен на 01.04.2014 г. със срок на действие до 02.04.2015 г.
Твърди се също, че дори в трудовия договор да не са посочени факти, обуславящи
изключението, каквато е разпоредбата на § 1, т. 8 от ДР на КТ, то тази липса не
е основание за обявяване на трудовия договор за недействителен, а за
прилагането на разпоредбата на чл. 68, ал. 5 КТ, съгласно която трудов договор
в нарушение на чл. 68, ал. 3 и ал. 4 се смята за сключен за неопределено време.
Посочва се, че дори в трудовия договор да не са посочени факти, обуславящи
изключението, каквато е разпоредбата на § 1, т. 8 от ДР на КТ, то това не влияе
на законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение, доколкото
основанието за прекратяване по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е еднакво приложимо,
както при прекратяване на срочен трудов договор, така и по отношение на трудов
договор за неопределено време. Твърди се още, че видно от представените по
делото три броя доклади на главния счетоводител на гимназията, ищцата след
направена забележка от прекия ѝ ръководител самоволно е напуснала
работното си място, оставила е касата без надзор, след което в продължение на 3
дни не се е явила на работното си място, което поведение се твърди, че
представлявало основание за дисциплинарно уволнение, но в случая е избран
по-благоприятен за ищцата вариант за прекратяване на правоотношението.
Моли се за
отхвърляне на предявените искове.
По делото са
приети неоспорени от страните трудов договор № 06/06.01.2014 г. и допълнителни
споразумения към него от 01.09.2014 г., от 17.10.2014 г. и от 17.11.2014 г.,
съгласно които страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по
силата на което ищецът е заемал при ответника длъжността „касиер“.
По делото е
приета и не е оспорена от страните длъжностна характеристика за длъжността „касиер“
при П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, в която са посочени преките задължения на
ищеца, заемащ горепосочената длъжност при ответника.
По делото е
приета Заповед № 218 от 27.02.2015 г. на инж. Н. В.– директор на П.Г.по Е.и Б.„Проф.
д-р ******“, с която на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ е прекратено
трудовото правоотношение с А.С.К. на длъжност „касиер“ в П.Г.по Е.и Б.„Проф.
д-р ******“.
По делото е
прието и не е оспорено от страните заявление от 23.02.2015 г., подадено от
ищцата А.С.К. до Директора на П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, съгласно което
ищцата заявила, че е приведена в обективна невъзможност да изпълнява служебните
си задължения, доколкото на 19.02.2015 г. при идването си на работа била
изгонена от главния счетоводител на гимназията – Катерина Веселкова.
По делото е
приет Доклад от 19.02.2015 г. на К.Г.В.– главен счетоводител до Директора на П.Г.по
Е.и Б.„Проф. д-р ******“, съгласно който на 19.02.2015 г., след извършена
проверка на ведомостите за заплати за месец февруари и платежните документи за
банката установила, че ищцата К. е допуснала грешка и не е отразила изплатения
аванс за месеца на служителя Р.П., за което направила забележка на ищцата и я
предупредила за последствията от допуснатата грешка. Съгласно доклада от същата
дата, малко след направената забележка В.потърсила ищцата К., при което
установила, че последната е напуснала работното си място.
По делото са
приети Доклад от 20.02.2015 г. на К.Г.В.– главен счетоводител до Директора на П.Г.по
Е.и Б.„Проф. д-р ******“ и Доклад от 23.02.2015 г. на К.Г.В.–
главен счетоводител до Директора на П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, съгласно
които ищцата А.К. не се явила на работа на 20.02.2015 г. и 23.02.2015 г.
По делото е
приет заверен препис от трудова книжка на А.С.К., съгласно които за периода
01.03.2015 г. – 01.09.2015 г. ищцата не е постъпвала на работа по валидно
сключено трудово правоотношение.
По делото са
събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля К.Г.В.– главен
счетоводител в П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“.
Разпитан по
делото свидетелят В.заявява, че на на 19.02.2015 г., след извършена проверка на
ведомостите за заплати за месец февруари установила, че ищцата К. е допуснала грешка
и не е отразила изплатен аванс за месеца на служител на гимназията, за което
направила забележка на ищцата. Заявява още, че ищцата К. реагирала бурно на
направената забележка, както и че когато я потърсила по-късно през същия ден
констатирала, че същата била напуснала работното си място, като оставила касата
отворена. Свидетелят В.заявява също, че след случая, който описва в показанията
си, ищцата К. не се явила повече на работа.
По делото е
прието заключение на вещо лице по допусната в хода на производството съдебно-счетоводна
експертиза, изготвена след запознаване от страна на вещото лице с представените
по делото документи и след извършена проверка в счетоводството на ответника.
Съгласно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза
последният пълен работен месец на ищеца е месец август 2014 г., за който месец
брутното трудово възнаграждение е в размер на 384,80 лева.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е
допустимо.
В тази връзка
въззивният съд намира за неоснователно възражението, направено с
въззивната жалба, за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение,
поради липса на правен интерес за ищцата да оспорва прекратяването на трудовото
ѝ правоотношение, тъй като същото било извършено във връзка с желанието
на ищцата за прекратяване на трудовото ѝ правоотношение. Правният спор
накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната
сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то
засяга определени нейни права. Всяка от двете страни разполага с право на иск,
за да може да защити това свое право, което според нея се накърнява от правния
спор. От това логично следва, че всеки, който претендира, че е носител на
право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да
стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник.
В конкретния случай с депозираната от ищцата искова молба се търси защита срещу
твърдяно от същата незаконосъобразно прекратяване на трудовото ѝ
правоотношение, поради което и се налага извод, че за същата съществува правен
интерес от предявените искове, следователно същите правилно са разгледани от
първоинстанционния съд и решението на последния, което е предмет на въззивна
проверка е допустимо.
По правилността
на решението в обжалваната му част:
По иска с правно
основание чл. 74, ал. 1 вр. чл. 74, ал. 4 КТ:
Между страните
не е спорно и се установява от приетия по делото трудов договор № 06/01.04.2014
г., че на 01.04.2014 г. между страните по делото е сключен договор, по силата
на който въззиваемата е заемала длъжността "касиер" при въззивника. В
трудовия договор е предвидено, че същият се сключва на основание чл. 68, ал. 1,
т. 1 КТ при условията на чл. 70 КТ, като съгласно т. 7 от договора същия се
сключва за срок от една година, а именно до 02.04.2015 г., като в т. 10 от
договора е предвиден и срок за изпитване в полза на работодателя в размер на 6
месеца.
Сългасно чл. 68,
ал. 1, т. 1 КТ срочен трудов договор се сключва за определен срок, който не
може да бъде по-дълъг от 3 години, доколкото в закон или в акт на Министерския
съвет не е предвидено друго.
Сългасно чл. 68,
ал. 3 КТ срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 се сключва за изпълнение на
временни, сезонни или краткотрайни работи и дейности, както и с новопостъпващи
работници и служители в обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия.
Съгласно чл. 68,
ал. 4 КТ по изключение срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 за срок най-малко
една година може да се сключва за работи и дейности, които нямат временен,
сезонен или краткотраен характер. Такъв трудов договор може да се сключи и за
по-кратък срок по писмено искане на работника или служителя. В тези случаи
срочният трудов договор по ал. 1, т. 1 със същия работник или служител за същата
работа може да се сключва повторно само веднъж за срок най-малко една година.
В конкретния
случай настоящият съдебен състав напълно се солидализира с приетото от
първоинстанционният съд, че по делото не е установено наличието на изискванията
на чл. 68, ал. 3 КТ, доколкото не са събрани доказателства, от които да се
установява, че заеманата от ищцата длъжност е оглед временна, сезонна,
краткотрайна работа и дейност, както и че работодателят-ответник е обявено в
несъстоятелност или ликвидация предприятие.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че по делото не е установено наличието и на
изискванията на чл. 68, ал. 4 КТ.
По въпроса за
правната природа на срочния трудов договор за определен срок и приложението на
чл. 68, ал. 4, вр. с, ал. 1, т. 1 КТ, вр. с § 1, т. 8 ДР на КТ, определящи по
изключение сключването на срочен договор за работи и дейности, които нямат
временен, сезонен или краткотраен характер е налице непротиворечива съдебна
практика - решение № 104/23.02.2010 г. по гр. д. № 453/2009 г. на III г. о. на
ВКС, решение № 164/18.02.2010 г. по гр. д. № 4656/2008 г. на I г. о. на ВКС,
решение № 66 от 27.04.2016 г. по гр. д. № 4329/2015 г. на III г. о. на ВКС. В цитираната
съдебна практика еднозначно е прието, че с нормата на чл. 68, ал. 3 КТ
законодателят е ограничил възможността да се сключват срочни трудови договори
по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, позволявайки го само за работа с временен,
краткотраен или сезонен характер.
Съгласно чл. 68,
ал. 4 КТ е допустимо сключване на срочни трудови договори за срок най-малко от
една година и за работи и дейности, които не попадат в хипотезата на чл. 68,
ал. 3 КТ, а се отнасят до основния предмет на дейност на работодателя, но това
е разрешено само по изключение, легално дефинирано в § 1, т. 8 ДР на КТ.
"Изключение" по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ би било налице при
конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни
причини от подобен характер. Тези обстоятелства обаче следва да са налице към
момента на сключването на трудовия договор, да бъдат посочени в него и да
обуславят срочността му.
Цитираните
разпоредби са императивни, поради което формулираното в § 1, т. 8 ДР на КТ
изискване към съдържанието на трудовия договор - обуславящите срочността на
трудовото правоотношение обстоятелства, да са вписани в трудовия договор - е
задължително.
В конкретния
случай и видно от процесния трудов договор № 06/01.04.2014 г. формулираното в
§ 1, т. 8 ДР на КТ изискване към съдържанието на трудовия договор -
обуславящите срочността на трудовото правоотношение обстоятелства, да са
вписани в трудовия договор не е изпълнено, то се налага извод, че клаузата, с
която е уговорен модалитет на процесното трудовото правоотношение -
прекратителен срок, противоречи на повелителни правила на закона - чл. 68, ал.
3 и 4 КТ, поради което същата е недействителна и следва да се приложат
правилата за безсрочния трудов договор - в този смисъл е и разпоредбата на чл.
68, ал. 5 КТ. Съобразно горното, първоинстанционното решение в частта, с която
е прогласена недействителността на клаузата за срок, предвидена в т. 7 от трудов
договор № 06/01.04.2014 г., сключен между страните в настоящото производство е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По иска с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ:
Релевираните във
въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение са
свързани с твърдения за неправилност на изводите на съда по отношение на
липсата на предпоставките за прекратяване на трудовия договор по реда на чл.
328, ал. 1, т. 12 от КТ.
Основанието по
чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ обуславя безвиновна фактическа невъзможност за
изпълнение на трудовия договор между страните. Субективното право на уволнение
е упражнено от работодателя законосъобразно, когато е възникнала нова
обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало
невъзможно по причини, извън волята на страните по договора. Обективната
невъзможност може да се дължи на различни причини, обикновено външни за
страните по трудовия договор, затова основанието по т. 12 е формулирано общо /в
този смисъл Решение № 218 от 17.03.2010 г. по гр. д. № 984/2009 г., Г. К., ІІІ
Г. О. НА ВКС/.
Като юридическо
основание за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят се е
позовал на нормата на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. В своята дейност съдът
проверява осъществили ли са се фактите, посочени от работодателя, и подвеждат
ли се под посоченото правно основание. Цитираната разпоредба предвижда като
основание за прекратяване на трудовото правоотношение обективната невъзможност
за изпълнение на трудовия договор. В практиката на ВКС - решение от 13.07.2010
г. на ВКС по гр. д. № 1336/2009 г., III ГО и решение № 342 от 04.10.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 11/2011 г., I V ГО, са изведени характеристиките на основанието
за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ.
Посочено е, че това основание се обуславя от безвиновна фактическа невъзможност
за изпълнение на трудовия договор между страните. В тези решения е прието, че
субективното право на уволнение е упражнено от работодателя законосъобразно,
когато е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия
договор е станало невъзможно по причини, извън волята на страните по договора.
Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, обикновено
външни за страните по трудовия договор, затова основанието е формулирано общо.
Такива основания могат да бъдат, когато работникът не е получил лиценз или
разрешение, от което се нуждае, за да изпълнява работата си; когато е изтекъл
срок за валидност на разрешение за работа на чужденец; когато работникът или
служителят бъде отстранен от работа по силата на наложена процесуална мярка от
прокурор или от съд и др. Общото между всички тези случаи е, че причините,
които са породили тази обективна невъзможност, трябва да бъдат непреодолими за
и от страните. Липсата на възможност на работника или служителя да престира
работна сила трябва да се дължи на обективни обстоятелства, стоящи извън волята
на страните по трудовото правоотношение.
Поради това, че
процесното основание за уволнение е безвиновно, съществено изискване към
съдържанието на акта на работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение е той да бъде мотивиран. Последното предпоставя задължение на
работодателя да отрази конкретните обстоятелства, формирали волята му да
прекрати трудовия договор на това основание, за да може, при преценка
законосъобразността на уволнението, съдът да провери съществуват ли посочените
от работодателя факти в обективната действителност и дали правилно са
квалифицирани. В този смисъл непосочването на конкретни обстоятелства, свързани
с правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение или самото
посочване на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ и текстовото му възпроизвеждане в акта за
уволнение, не представлява надлежно мотивиране и прави невъзможен съдебния
контрол на акта за уволнение, а поставя и работника в затруднено положение с
оглед защитата му. Това е така, тъй като съдът не може да извършва проверка
извън данните в този акт, както и да преценява законосъобразността на
уволнението чрез събиране на доказателства в съдебната фаза на спора, понеже той
следи за законосъобразността му само в рамките на посочените от работодателя
обстоятелства. От друга страна работникът трябва да знае конкретните факти, на
които се основава уволнението, за да може да ги обори при оспорване на
законността му пред съда.
В практиката на
ВКС е прието, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение следва
да е мотивирана. Обективният характер на отговорността при безвиновните
уволнителни основания предпоставя задължение на работодателя да мотивира
заповедта за уволнение, тъй като само в тези рамки съдът може да извърши
преценка за законност. Основание за прекратяване на трудовото правоотношение са
фактите и обстоятелствата, които пораждат съответното право за работодателя или
за работника. Когато работодателят издава заповедта за уволнение той посочва в
нея фактите и обстоятелствата, от които произтича правото му и съответния текст
на закона, който го урежда. Съдът не може да прекрати трудовото правоотношение
на основание факти и обстоятелства, които не са посочени в заповедта за
уволнение или в друг документ, известен на работника, към който тя препраща, но
може да признае уволнението за законно, ако твърдените факти пораждат право на
работодателя да прекрати трудовото правоотношение и правото е надлежно
упражнено /решение по гр. д. № 380/09 г. на ВКС, I V ГО, и определение №
1218/21.12.2015 г. по гр. д. № 5090/2015 г. на ВКС, III ГО/.
В конкретния
случай и видно от приетата по делото заповед № 218/27.02.2015 г. на инж. Н. В.–
директор на П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“ в същата е посочено единствено, че
трудовото правоотношение на ищцата се прекратява на основание чл. 328, ал. 1,
т. 12 КТ и подадено заявление. Това съдържание на заповедта за прекратяване на
процесното трудово правоотношение не е достатъчно, за да може да се направи
обоснован извод, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между
страните в настоящото производство е мотивирана. В процесната заповед не са
изложени никакви факти и обстоятелства, въз основа на които за работодателя се
е породило правото да прекрати трудовото правоотношение с ищцата на посоченото
в процесната заповед от 27.02.2015 г. основание. Следва да бъде посочено и
обстоятелството, че посочването в заповедта, че трудовото правоотношение се
прекратява на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ и подадено заявление, без
последното да е конкретизирано и без да е посочено какво именно е било
съдържанието на конкретното заявление не позволява да се направи извод, че
процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение между страните в
производството е мотивирана.
Следва да бъде
посочено, че твърдените от работодателя и посочени от свидетеля В.в разпита
ѝ пред първоинстанционния съд, нарушения на трудовата дисциплина, извършени
от ищцата, биха могли да ангажират дисциплинарна отговорност за ищцата и да
обусловят възможност за работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение на правно основание, предвидено в КТ, но не и на това посочено в
процесната заповед № 218/27.02.2015 г. за прекратяване на процесното трудово
правоотношение.
Предвид всичко
гореизложено искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява основателен и правилно е
уважен от първоинстанционния съд. Поради това и с оглед обстоятелството, че
настоящият съдебен състав прие, че трудовото правоотношение между страните е
безсрочно, основателен се явява и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за
възстановяване на ищеца на предишната работа.
По отношение на
иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ:
Настоящият
съдебен състав приема, че са налице основанията за ангажиране отговорността на
работодателя по чл. 225, ал. 1 КТ, която е договорна и е за имуществени вреди –
пропуснати ползи /осуетено от незаконното уволнение увеличение на имуществото
на работника или служителя/.
Установи се по
делото, че ищецът е останал без работа за претендирания с исковата молба
период, а именно от 01.03.2015 г. до 01.09.2015 г., за който период следва да
му бъде присъдено обезщетение, тъй като в
причинна връзка с незаконосъобразното прекратяване на трудовото му
правоотношение са настъпили вреди, които съгласно разпоредбата на чл. 225, ал.
1 КТ се съизмеряват с пропуснатото брутно трудово възнаграждение за съответния
период. Първоинстанционният съд е установил размера на дължимото обезщетение по
чл. 225, ал. 1 КТ за претендирания период в общ размер от 2308,80 лева. С
жалбата не са наведени оплаквания срещу тези изводи на съда, като не се
установява и първоинстанционният съд да е нарушил императивна правна норма,
поради което настоящият съдебен състав приема същите за установени. Те се
установяват и от събраните по делото доказателства, в това число заключението
на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза.
Предвид всичко
гореизложено въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението
на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските пред СГС:
При този изход
на спора право на разноски в производството пред СГС има въззиваемият – ищец по
делото А.С.К.. От същата е направено своевременно искане за присъждането на
разноски, като същевременно са представени и доказателства за реалното
извършване на такива, а именно разноски за заплатено адвокатско възнаграждение
за осъществена в производството пред СГС правна защита и съдействие в размер на
800 лева.
От името на
въззиваемата страна П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“ е направено възражение за
прекомерност на претендираните от насрещната страна в производството разноски
за адвокатско възнаграждение. По така направеното възражение, като отчете, че
настоящото производство не се отличава с голяма фактическата и правна сложност,
както и обстоятелството, че активното процесуално поведение на пълномощника на въззиваемата
се изразява в депозиране на отговор на въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение и в явяване в проведеното пред настоящата съдебна инстанция едно открито
съдебно заседание, въззивният съдебен състав намира същото за основателно, като
в тази връзка претендираното от въззиваемата А.С.К. адвокатско възнаграждение
на един адвокат в производството пред СГС следва да бъде редуцирано до размера
от 400 лева.
Предвид горното П.Г.по
Е.и Б.„Проф. д-р ******“, БУЛСТАТ ******със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „**** следва да бъде осъдено да заплати в полза на А.С.К., ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК сумата от 400 лв.,
представляващи разноски за възнаграждение на един адвокат в производството пред
СГС.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящият съдебен акт подлежи на касационно обжалване
пред Върховен касационен съд.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 137774/10.06.2019 г., постановено по гр. д. № 21240/2015 г. по описа на СРС,
ГО, 69 състав.
ОСЪЖДА П.Г.по Е.и Б.„Проф. д-р ******“, БУЛСТАТ ******със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „******да заплати в полза на А.С.К., ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК сумата от 400 лв.,
представляващи разноски за възнаграждение на един адвокат в производството пред
СГС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.