Р Е Ш Е Н И Е
№ 209
гр. Габрово, 05.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГАБРОВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, в публично съдебно заседание на девети май, две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: БОЯН КОСЕВ
при
секретаря ЕЛИСАВЕТА ИЛИЕВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 1954 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ,
дял І ГПК.
Образувано
е по искова молба на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК
*********, предявена срещу П.Н.А., ЕГН **********.
Ищецът
твърди, че депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника за сумата 624.73 лева - главница по сключен договор за паричен
заем № 2640185 от 14.09.2016 г. с „Изи Асет Мениджмънт” АД, заедно със
законната лихва върху главницата, считано от 29.12.2017 г. до изплащане на вземането, сумата 54.82 лева –
договорна лихва за периода от 30.09.2016 г. до 14.04.2017 г., сумата 313.20
лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, сумата 56.17 лева – обезщетение за забава върху непогасената
главница за периода от 15.04.2017 г. до 29.12.2017 г., както и за направените
по делото разноски - държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. По
предявеното заявление било образувано ч. гр. дело № 23/2018 г. по описа на ГРС, и била
издадена заповед за изпълнение, която била връчена при условията на чл. 47, ал.
5 ГПК, поради което и в законоустановения едномесечен срок ищецът предявил
искова молба за установяване със сила на пресъдено нещо, че е носител на
правата на вземания за посочените суми.
Ищецът излага, че на 14.09.2016 г. между „Изи
Асет Мениджмънт" АД като заемодател и П.Н.А. като заемател е сключен договор
за паричен заем № 2640185, по силата на който заемодателят предоставил на заемателя паричен заем в общ размер на 750
лева, а последният се е задължил в срок до 14.04.2017 г. да върне сума в
размер на 833.25 лв., ведно с договорната
лихва на 15 равни двуседмични погасителни вноски, в размер на 55.55 лева всяка
(включваща
първоначална главница и договорна лихва).
На следващо място заемателят съгласно уговореното между страните не
представил на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора в 3-дневен
срок от подписване му и на същия била начислена неустойка за неизпълнение, която се дължи като допълнителна сума към всяка от
погасителните вноски. Сочи,
че към настоящия момент дължимата неустойка е в размер на 313.20 лева.
Посочва,
че срокът на договора бил изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а
именно 14.04.2017 г., като заемополучателят бил
извършил плащания по заема в общ размер на
277 лева.
Излага, че ответникът дължи и обезщетение за забава върху непогасената
главница в размер на 56.17 лева за периода от 15.04.2017 (датата, следваща деня на
последната погасителна вноска на паричния заем) до датата на подаване на
заявлението в съда – 29.12.2017 г.
Твърди, че на 30.01.2017 г. между „Изи Асет Мениджмънт"
АД и „Агенция за
контрол на просрочени задължения" ООД е сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017 г. с
Приложение № 1 към него, по силата на който вземането на „Изи Асет
Мениджмънт" АД, произтичащо от договора за паричен заем е прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени
задължения" ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви. Претендира направените разноски по делото.
В
законоустановения срок, предвиден в чл.131 ГПК ответникът не е депозирал
отговор на исковата молба.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна
следното:
От
представеното предложение за сключване на договор за паричен заем и договор за
паричен заем № 2640185 от 14.09.2016 г. подписан от ответника П.Н.А. се установява,
че последният е получил от „Изи Асет Мениджмънт” АД сума в размер на 750 лева,
която се задължил да върне на 15 двуседмични погасителни вноски, всяка с размер
от 55.55 лева, като първа погасителна вноска е с падеж 30.09.2016 г., а
последната погасителна вноска е с падеж 14.04.2017 г.. Уговорен е годишен
лихвен процент - 35 %, ГПР – 40.80 %, като общата сума за плащане е 833.25
лева. С подписването на договора страните са се съгласили с част от отпусната
сума да се погаси изцяло задължението на ответника по друг договор за заем № 2555151
в размер на 228.78 лева, като заемополучателят е декларирал, че е получил остатъка
от сумата по договора.
В чл. 4 от
договора, страните се споразумели заемателят в тридневен срок да предостави
едно от посочените обезпечения 1). двама поръчители, отговарящи на условията на
чл. 4, ал.1, т. 1 от договора за заем
или 2). банкова гаранция при условията на чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора
за заем. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора в случай, че заемателят не
предостави договореното обезпечение в тридневен срок, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 391.50 лева, платима на разсрочено плащане
заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя
сумата в размер на 26.10 лева. Съгласно
чл. 8 от договора при забава на плащане на някоя погасителна вноска, заемателят
дължи законна лихва за забава за всеки ден забава.
Представен е договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 30.01.2017
г. и извлечение от приложение № 1 към него от 01.11.2017 г., по силата на който „Изи Асет Мениджмънт” АД е
прехвърлило вземането си по процесния договор за паричен заем на ищеца.
Прехвърлянето е потвърдено писмено от цедента. Видно от представеното
пълномощно, прехвърлителят е оправомощил приобретателя да уведоми длъжниците по
цедираните вземания относно настъпилото частно правоприемство.
От
приложеното за послужване частно гражданско дело № 23 по описа за 2018 г. на
РС- Габрово, се установява, че ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД се
снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за процесните суми.
По отношение на установителните
искове, с правна квалификация чл. 422 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240,
ал.1 и 2 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
На първо
място, следва да се посочи, че предявените установителни искове са допустими,
тъй като в производство по чл.410 ГПК, ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение за процесните суми, поради което разполага с изпълнително основание.
При връчване на издадената заповед при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, заявителят следва да предяви иск в 1-месечен
срок от получаване на съобщението с указанията на съда за установяване на
вземането си, който срок е спазен.
Основателността
на предявен установителен иск при квалификацията на чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, се обуславя от
кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение по договор за заем
(потребителски кредит), елемент от съдържанието на което е задължението на кредитополучателя да
върне сумата, предмет на договора със съответния процент разходи, настъпила изискуемост на задължението и
релевирано от задълженото лице неизпълнение.
В тежест на ищеца е да докаже и
наличието на сключен договора за цесия, с който е придобил вземанията, както и
факта на съобщаване на цесията на длъжника.
С
постигане на съгласието между кредитора „Изи Асет Мениджмънт” АД и ищеца,
оформено в сключения формален договор за цесия от 16.11.2010 г., са настъпили
целените правни последици и носител на вземането, но само по отношение на
прехвърлителя, е станало „Агенция за контрол на просрочени задължения " ООД
/понастоящем „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК *********/.
За да породи сключеният без участие на длъжника договор за цесия правните си
последици и по отношение на него, законът с разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД,
изисква прехвърлянето да му бъде съобщено от предишния кредитор.
Следователно,
правната последица на съобщаването на цесията на длъжника е в това същият да
знае спрямо кой правен субект е задължен от този момент.
Трайно
установена е съдебната практика, обективирана и в постановените
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., решение
№ 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., че установеното
в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно логично е въведеното
от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде
извършено именно от стария кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде
достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с
нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо
лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо,
законодателят е предвидил, че правно релевантно за действието на цесията е
единствено съобщението до длъжника, извършено от стария кредитор.
Приложеното към исковата молба уведомление за
извършената в полза на „Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД цесия на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е направено от предишния
кредитор – „Изи
Асет Мениджмънт” АД, чрез надлежно упълномощения пълномощник –
цесионера „Агенция за
контрол на просрочени задължения" ЕООД. С решение
№ 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., е прието, че
по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, поради което е прието, че предишният кредитор може да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за извършената цесия, като това
съобщение поражда предвиденото в чл. 99, ал.4 ЗЗД действие спрямо длъжника.
Следователно, в конкретния случай, уведомлението изхожда от стария кредитор „Изи Асет Мениджмънт” АД,
каквото е изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съдържа всички данни необходими за
индивидуализиране на прехвърленото вземане и на личността на новия кредитор,
достигнало е до ответника - длъжник с връчване на приложенията към исковата молба
и е приобщено като доказателство към делото по предвидения за това процесуален
ред. С връчване на уведомлението цесията е породила действие в отношенията
между ищеца - нов кредитор и ответника - длъжник, съгласно изричната разпоредба
на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, т. е. легитимиран кредитор за вземането срещу П.Н.А. произтичащо от договор за паричен заем № 2640185 от 14.09.2016 г.,
е ищецът „Агенция за
контрол на просрочени задължения" ЕООД.
За
установяване на валидно правоотношение между страните с типичното за заема за
потребление съдържание, следва да бъде доказан правопораждащия го факт –
сключен договор. Договорът е винаги двустранна
правна сделка и по необходимост включва взаимните, припокриващи се волеизявления
на страните по нея. Договорът, по аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК
е формален, като в зависимост от волята на страните може да е реален или
консенсуален (чл. 9 ЗПК). В случая, с подписването на процесния договор за
потребителски заем № 2640185 ответникът е изразил воля в предписаната писмена форма, за
поемане на правно задължение да върне предоставената му сума, на 15 двуседмични
вноски, с размер от 55.55 лева всяка, включващи съответната договорна лихва и
разходи, определени на годишна база.
Предаването
на сумата не е елемент от фактическия състав на сделката, а съставлява
изпълнение на вече възникналото за кредитодателя правно задължение, което сочи,
че сключеният договор за потребителски кредит, е консенсуален и пораждането на задължението на потребителя за връщане на
сумата чрез внасяне на уговорените погасителни вноски не се обуславя от факта
на предаване на предмета му на заемателя.
Следователно,
договорът от 14.09.2016 г. е породил валидна облигационна връзка между „Агенция
за контрол на просрочени задължения" ЕООД, от една страна и ответника, от
друга. Изпълнението на поетото от заемодателя задължение да предостави
паричната сума е установено от положения от ответника подпис, с който същият е
признал факта на получаване на сумата по договора. Ето защо, в правната сфера
на ответника е възникнало задължение за връщане на предоставената му парична
сума.
В договора
е предвидено задължението на ответника за погасяване на предоставената в заем
сума, заедно със съответната договорна лихва и процент разходи, в общ размер на 833.25 лева, да бъде изпълнено
на части – на 15 двуседмични вноски, всяка с падеж на определен ден, уговорен в
договора. Следователно, с настъпване на падежа на съответната вноска,
заемателят е изпадал в забава, без да е било необходимо осъществяването на
допълнителни юридически факти (покана на кредитора, например). По отношение на
всяко от месечните задължения падежите са настъпили преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
С оглед
обстоятелството, че ответникът не оспорва размера на претендираното вземане, а
неизпълнението на ответника по отношение на така установеното задължение, съдът
приема за доказано, тъй като последният не е изпълнил доказателствената си
тежест да установи точно във времево отношение изпълнение, съдът намира, че в
правната сфера на ответника е налице задължение да престира главницата и договорна лихва, които са с настъпил
падеж. При определяне
на размера на дължимата сума съдът следва да съобрази изричното признание на
ищеца, че е получено частично изпълнение по договора за заем в размер на 277
лева, с която сума е погасил съответна част от неустойка за неизпълнение,
договорната лихва и главница. Затова
определянето на размера на главното вземане и това за договорна лихва ще се
извърши след преценка съществуват ли вземанията, с които ищецът е прихванал
изпълнението.
По
отношение претендираната неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора:
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена /глобално или в процент/ парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно задължение, без
да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, основателността на иск
при квалификацията на чл. 422 ГПК, вр. 92, ал. 1 ЗЗД, се обуславя от
предпоставките: наличие на главно задължение, договорено акцесорно задължение
за неустойка и релевирано неизпълнение на главното задължение.
В решение
№ 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е
предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно
неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката
за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на
закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на
принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските
правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави
уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и
препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките
и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с
решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите
на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно
значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието
със закона - нищожност на договора. Следва да се отбележи, че константната
практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за неустойка, е
категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите
нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка
дължи самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза,
независимо дали страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл
решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение №
229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на
уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът
намира, че същата противоречи на добрите нрави, тъй като тази уговорка между
страните излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функция на неустойката.
Основното
задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на
интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем. С клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за паричен
заем обаче, е предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главното
задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в
тридневен срок от подписване на договора, да представи обезпечение за
кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в
размер на 52.20 % от размера на сумата, дадена в заем. При преценка на тези
обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк.
д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна,
обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на
задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно
обогатяване. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на
задължение различно от главното, като начинът по който е уговорено сочи, че
заемателят всякога ще дължи неустойка в размер на 52,20 % от заетата сума, ако в краткия тридневен
срок от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е
изправна страна по отношение на основното си задължение – да върне на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на
кредитора по договора за заем да е удовлетворен – чрез престирано точно
изпълнение на главницата и възнаградителната лихва, кредиторът ще има право да
получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на
същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в
която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума,
кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се
изпълнява, но и в този случай, уговорената в чл. 4, ал. 2 неустойка за
непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи
вреди от това и да не му е необходимо обезпечение.
С оглед изложеното, клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора
между страните е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради което и
същата не поражда права и задължения, което изключва възникването
вземане за неустойка за сумата 391.50 лева.
Следва да
се отбележи, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от
процесния договор е и
неравноправна по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което също е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя
и цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза
на вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема.
Този извод се подкрепя от обстоятелството, че е
изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски, като
се разсрочи изпълнението й. Поради това следва да се приеме, че уговорената
неустойка не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските
отношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
заемателя и заемодателя.
Налице е
и неравноправност по чл. 143, т. 5 ЗЗП, според която разпоредба е
неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С оглед изложеното е безпредметно
съдът да обсъжда дали заемателят е изпълнил задължението за предоставяне на
надлежно обезпечение по договора за заем. Вземане за неустойка не е породено,
поради нищожност на клаузата.
Ето защо плащането от заемателя на сумата от 277 лева, е произвело погасителен ефект по
отношение на съответната част от уговорената възнаградителна
лихва и главница и в никакъв случай плащанията не е
следвало да бъдат отнасяни от заемодателя в погасяване на нищожното задължение
за неустойка, което е несъществуващо. Доколкото ищецът не твърди, да е
отнасял сумата към погасяване на обезщетение за забава, то съдът приема, че към
момента на частичното плащане ответникът все още не е бил изпаднал в забава и
не е дължал обезщетение за забава.
След
прихващане на плащането от 277 лева към
възнаградителната лихва и главницата (750 лева), то остава единствено дължима сумата от 556,25
лева (833,25 лева – 277
лева), представляваща непогасена главница. С оглед изложеното искът за сумата от 54.82 лева,
представляваща възнаградителна лихва следва да бъде отхвърлен.
Относно акцесорния иск с правна
квалификация чл.422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
С оглед
изложеното при разглеждане на главния иск, съдът прие за установено, че за
ответника е възникнало задължение за заплащане на погасителни вноски с уговорен
падеж, съгласно договор от 14.09.2016 г., в който страните постигнали съгласие
при забава на длъжника, в негова тежест да се поражда задължение за заплащане
на обезщетение за периода на забавата, в размер на законната лихва. Размерът на
законната лихва е нормативно определен, на основание чл. 86 ал. 2 ЗЗД -
основният лихвен процент на Българската народна банка за периода, увеличен с 10
пункта (Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения в сила от 01.01.2015
г.), затова обезщетението за забава върху главницата от 556.25 лева за претендирания период /15.04.2017 г. – деня, следващ
падежа на последната погасителна вноска до 29.12.2017 г./, възлиза на сумата 40.02 лева, определена по реда на чл.162 ГПК чрез математическа операция, за извършването на която не са необходими
специални знания, с каквито съдът да не разполага.
Съгласно
указанията, дадени в т.12 на ТР №4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който разглежда
иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство.
Предвид
частичното уважаването на установителните искове, в ползва на ищеца следва да
бъде присъдена сумата 71.06 лева – разноски за исковото производство, формирани
от заплатената държавна такса (25 лева) и юрисконсулско възнаграждение (100
лева, съгласно
чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ), пропорционално на уважената част от исковете. Действително в исковото
производство е внесена държавна такса от 175 лева, която обаче над сумата 25
лева е недължимо внесена, в резултат на дадени неправилни указания на съда и
поради това подлежи на възстановяване. Възлагането в тежест на ответника на
разноски, които подлежат на възстановяване в полза на ищеца, би довело до
неоснователното му обогатяване, което не следва да се допуска.
В
заповедното производство доказаните разноски представляват внесена държавна
такса в размер от 25 лева и юрисконсулско възнаграждение (50 лева), от които ищецът има право на 42.63
лева.
За
настоящото производство ответникът П.Н.А. не претендира разноски и съответно
такива не следва да му се присъждат.
Така
мотивиран, СЪДЪТ,
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
за установено по предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
Оборище, ул. "Панайот Волов" № 29, ет. 3, обективно, кумулативно
съединени искове, с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П.Н.А., ЕГН **********, адрес: ***, му дължи заплащане на сумата 556.25 лева (петстотин петдесет и шест лева
и двадесет и пет стотинки) - главница по сключен договор за заем № 2640185 от 14.09.2016 г. с
„Изи Асет Мениджмънт" АД, заедно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда /29.12.2017 г./ до изплащане на вземането, сумата 40.02 лева (четиридесет лева и две стотинки) – обезщетение за
забава за върху непогасената главница за периода от 15.04.2017 г. до 29.12.2017 г., за които суми в
производството по ч. гр. д. № 23/2018 година по описа на РС Габрово е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като
ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за
разликата над сумата от 556.25 лева до пълния предявен размер от 624.73 лева, иска за
обезщетение за забава за разликата над
сумата от 40.02 лева до пълния предявен
размер от 56.17 лева, както и исковете с правна квалификация чл.
422 вр. чл. 240, ал. 2
ЗЗД, вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл.99 ЗЗД, за дължимост на сумата 54.82 лева - договорна лихва за периода от 30.09.2016 г. до 14.04.2017 г., за сумата 313.20 лева - неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА П.Н.А., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Оборище, ул. "Панайот Волов" № 29,
ет. 3, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата 42.63 лева (четиридесет и
два лева и шестдесет и три стотинки) – разноски за заповедното производство и
сумата 71.06 лева (седемдесет и
един лева и шест стотинки) разноски за исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Габровски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: