СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш Е Н И Е
15.05.17г.
Софийски градски съд І-12 състав с:
Председател: Георги Иванов
Разгледа в съдебно заседание на 13.04.17г. /с участието на секретаря Д.
Цветкова/ гражданско дело № 5842/15г. и констатира следното:
Предявен е иск от НС на Т.П.К.против Х. Х. с правно основание
чл. 124 от ГПК – за установяване, че ответникът не е собственик на: 7, 45% ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 68134.402.82, находящ се в град С., СО, р-н ****, бул
. *** Д.-К., № 11, с площ от 1 695 кв. м., заедно с построената в имота
8-етажна монолитна сграда /Централен комбинат за битови услуги/ с идентификатор
68134.402.82.1, със застроена площ от 1 003 кв. м. и разгъната площ от
7 101 кв. м.
Заявено е и искане по чл. 537, ал. 2 от ГПК – за отмяна на нотариален акт №
192 от 06.08.03г. на нотариус В. И.и на нотариален акт № 31 от 19.03.12г. на
нотариус С. М..
Съображенията на страните са изложени по делото.
Представените по делото доказателства удостоверяват, че:
Процесният нотариален акт № 31 от 19.03.12г. на нотариус С. М. обективира договор за покупко-продажба между „Ш.“ АД
/продавач/ и Х. Х. /купувач/ на 7, 45% ид. ч. от
описания по-горе недвижим имот. В рамките на нотариалното производство
/приключило с изповядване на горната покупко-продажба/ посоченото дружество
/продавач/ се е легитимирало като собственик на имота с процесния
констативен нотариален акт № 192 от 06.08.03г. на нотариус В. И..
Ищецът твърди, че продавачът по сделката /„Ш.“ АД/ не е притежавал правото
на собственост върху процесата идеална част от имота
към момента на покупко-продажбата от 19.03.12г. и поради това поддържа, че
последната сделка не е породила транслативен /прехвърлителен/ правен ефект в полза на ответника. С тези
твърдения се обосновава главният иск по чл. 124 от ГПК /съответно и акцесорното искане за отмяна на двата описани нотариални
акта/.
От една страна – искът е процесуално допустим:
Правният интерес на ищеца да води и поддържа процесният
отрицателен установителен иск в случая следва да се презумира /предвид факта, че настоящата претенция е заявена
като насрещна на тази по г.д. № 29059 от 13г. на СРС 124 състав, където ищецът
е конституиран като ответник и изхода на спора пред СРС на практика зависи от
изхода на спора по настоящото дело/. В този смисъл – предпоставката за
допустимост на процеса /по смисъла на ТР № 8 от 13г. на ВКС/ следва да се
приеме за удостоверена по делото.
От друга страна – искът е основателен:
В хипотеза като процесната /при предявен
отрицателен установителен иск/ е в тежест на
ответника /съобразно принципното правило на чл. 154 от ГПК и правилата на ТР №
8 от 13г. на ВКС/ да установи своето право на собственост. Това предполага да
бъде проследена /назад във времето/ цялата „придобивна
верига“ на собствеността /т.е. – следва да бъде проверено дали праводателят на ответника, а именно „Ш.“ АД е бил
собственик на процесната идеална част от имота към
момента на покупко-продажбата/. В тази връзка - в случая единствено посочената
сделка /процесната покупко-продажба/ легитимира ответника
като собственик на имота /по настоящото дело, а и по първоначално образуваното
пред СРС г.д. № 29059 от 13г. е заявен само деривативен
придобивен способ, но не и оригинерен
такъв; с оглед това – показанията на разпитаните по делото свидетели досежно владението, ползването на имота принципно се явяват
ирелевантни по делото/.
В контекста на изложеното принципно правило:
В тежест на ответника е да установи, че са били налице законовите
предпоставки за издаване на констативният нотариален акт № 192 от 06.08.03г. на
нотариус В. И.. Последният е „основан“ /издаден/ в хипотезата на: „правоприемство“ досежно
собствеността върху земята и „чл. 92 от ЗС“ досежно
собствеността върху сградата /т.е. – на практика правото на собственост на
дружеството е признато, констатирано от нотариуса като произтичащо от правото
на собственост на предходен праводател на „Ш.“ АД,
който праводател е бил титуляр на правото на
собственост върху земята, върху която е построена процесната
сграда/. В тази връзка:
По делото е представен констативен нотариален акт № 31 от 28.02.68г. на
нотариуса към СНС. Този документ на практика удостоверява правата на
собственост върху земята /при съответни квоти/ на изброените в нотариалния акт
кооперативни организация. Обстоятелството, че именно тези организации /както са
изброени в нотариалният акт/ са били собственици на земята – не е спорно.
Поради това – проверка на тези, установени също с констативен нотариален акт
права на собственост на кооперациите върху земята /назад във времето, преди
издаване на посоченият констативен нотариален акт/ не следва да бъде правена по
настоящото дело. Ответникът обаче следва да установи, че праводателят
му /„Ш.“ АД/ се е явявал правоприемник на кооперативните организации /визирани
като собственици на земята в констативния нотариален акт/. В тази връзка по
делото са представени само писмени доказателства, но съдържанието на същите,
преценено само по себе си, без да е придружено с конкретни твърдения не
позволява да се проследи еднозначно релевантната верига на правоприемство
между търговското дружество и кооперативните организации. Досежно
тези обстоятелства са заявени само общи, принципни твърдения за наличие на
последователно настъпили правоприемства между самите
кооперативни организации и между тях и праводателя на
ответника /без обаче да се конкретизира какви точно права на собственост, какви
точно квоти са били „засегнати“ от съответните правоприемства/.
Именно това обстоятелство на практика не позволява да се изчисли крайната
/получената/ от „Ш.“ АД квота на собственост в имота /съответно и квотата на
собственост на ответника/. Косвено /но категорично/ този извод се подкрепя
/потвърждава/ и от факта, че – самият ответник е заявил в съдебно заседание на
13.05.14г. по делото пред СРС /такава теза се поддържа и в писмената защита на
ответника/, че претендира право на собственост върху имота само до размера на
6, 16% ид. ч. /което противоречи пряко на
удостоверената квота в процесният констативен
нотариален акт № 192 от 06.08.03г. на нотариус В. И.и в нотариален акт № 31 от
19.03.12г. на нотариус С. М., от които на практика последователно произтичат
правата на собственост на Х. Х./.
Горните изводи не са в противоречие с правилото по ТР № 11 от 13г. на ВКС
/което на практика размества доказателствената
тежест/ доколкото: проверката на процесната
собственост няма как да бъде сторена без да са заявени изрични /конкретни и
последователни/ твърдения на ответника в горната връзка /твърдения, които да
позволят да се установят еднозначно конкретните права, квоти на собственост
върху земята на всеки предходен праводател и
конкретният вид правоприемство между предходните праводатели и праводателя на
ответника/. Установяването на тези конкретни факти /въпреки правилото на ТР №
11 от 13г. на ВКС/ не може да бъде възложено в тежест на ищеца.
Искането по чл. 537, ал. 2 от ГПК е неоснователно:
Последицата по цитираният текст от закона принципно не може да бъде
приложена спрямо договора за продажба от 19.03.12г. /с оглед правилото на ТР №
3 от 12г. на ВКС/. Тази последица не следва да бъде приложена и спрямо
констативният нотариален акт – предвид факта, че същият удостоверява права на
трето лице „Ш.“ АД, което не е страна по настоящото дело.
Съдът,
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124 от ГПК на НС на Т.П.К.срещу
Х.Д.Х. ЕГН **********, че ответникът не е собственик на: 7, 45% ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 68134.402.82, находящ се в град С., СО, р.н *****, бул
. ***Ал. Д.-К., № **, с площ от 1 695 кв. м., заедно с построената в имота
8-етажна монолитна сграда /Централен комбинат за битови услуги/ с идентификатор
68134.402.82.1, със застроена площ от 1 003 кв. м. и разгъната площ от
7 101 кв. м.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл. 537, ал. 2 от ГПК.
ОСЪЖДА Х.Д.Х. да плати на НС на Т.П.К.– 5 352 лева съдебни разноски и 200
лева юрисконсултско възнаграждение на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП и Наредбата към него.
Решението подлежи на обжалване пред САС в 14-дневен срок от съобщаването му
на страните.
Председател: