РЕШЕНИЕ
№ 262314
гр. Пловдив,
06.10.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и осми септември две хиляди и деветнадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Катя Грудева,
като разгледа докладваното гр. дело № 14942
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от К.М.Н. против „Файненшъл България“ ЕООД кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 39, 52 лв.,
представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална липса на
правно основание по клауза за такса „Оценка досие“ по договор за потребителски
кредит № ***г. и сумата от 685, 29 лв., представляваща недължимо платена и
получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза за такса
„Кредит у дома“ по договор за потребителски кредит № ***г., ведно със законна
лихва върху тези суми от датата на депозиране на исковата молба – 10.11.2020
г., до окончателното й изплащане.
Цената на
предявените искове е определена, след прието изменение на размера на исковете
на основание чл. 214 ГПК с определение, постановено в открито съдебно заседание
на 16.06.2021 г.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № ***г. По силата
на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на
сумата от 2 500 лв. В договора било установено, че ищеца следва да върне сумата
от 5 250, 57 лв. на 60 седмични погасителни вноски в размер от 87, 51 лв.
Сочи, че размерът на дължимата възнаградителна лихва е за сумата от 493, 14 лв.
и представлява 31, 82 %. Твърди, че
годишният процент на разходите е от 48 %. Твърди, че като допълнителна услуга е
начислена и такса „Кредит у дома“, представляваща услуга по предоставяне на
заемната сума на адреса на длъжника в брой и седмично събиране на вноските в
дома на длъжника, при определено възнаграждение за посочената услуга от
2 132, 43 лв., платима ведно със седмичните погасителни вноски. Поддържа,
че процесният договор бил недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗЗП, тъй като не са посочени условията за изчисляване на договорния
лихвен процент, начина на изчисляване на възнаградителната лихва и как
последната се разпределя с изплащане на всяка една от погасителните вноски.
Счита, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй не е посочен начина на изчисляване на годишния процент на
разходите, което води до липса на яснота относно формирането му. В договора не
били посочени конкретните параметри на общо дължимата сума, като намира, че
годишният процент на разходите надвишава 50 % в отклонение с нормата,
установена в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че в договора са установени
задължения за заплащане на такса „Кредит у дома“ и такса „Оценка досие“, които
прикриват разходи, които по своето естество са включени в ГПР. Твърди, че
годишният процент на разходите, след включване в последния и на задължението за
заплащане на така установените такси, е установен в разрез с разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. По този начин се
достигало до нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Счита, че клаузите
от договора, установяващи задължение за заплащане на такса „Кредит у дома“ и
такса „Оценка досие“ са недействителни на основание чл. 10 а ЗПК, тъй като
представляват разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита.
Поддържа, че нищожността на клаузите за такси произтича както от
обстоятелството, че целият договор е недействителен, така и от
недействителността на самите клаузи, установени в противоречие с добрите нрави
и материалния закон. По така изложените съображения се моли за уважаване на
предявените искове.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е депозирал отговор
на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Счита, че
фактите, на които ищецът основава предявената искова претенция са останали
недоказани в производството по делото, тъй като към исковата молба не е
представен твърдения за сключен договор за кредит, което от своя страна лишава
ответника от право на защита. Твърди, че на основание чл. 154, ал. 1 ГПК всяка
страна доказва фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания. В
случая при непредставяне на договор за кредит не се установява между страните
да е възникнало валидно облигационно правоотношения, като видно от фактите,
изложени в исковата молба, е че ищецът не е запознат с договора, който е
сключил. Счита, че съдът следва да изпълни служебните си задължения като
разпредели надлежно доказателствената тежест. Моли за задължаване на ищеца да
представи на основание чл. 190 ГПК договора за кредит, с приложение на
разпоредбата на чл. 161 ГПК, при неизпълнение на указанията на съда. По
същество твърди, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент, който
е посочен в договора и е ясен за страните. Счита, че не е нарушена и клаузата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е посочен
в договора за кредит, като последният е в размер от 48 % и не е по висок от пет
пъти размера на законната лихва. Твърди, че годишният процент на разходите в
договора е фиксиран, като е посочена общата сума за заплащане от 5 250, 57
лв., както и компонентите, от които последната е формирана. Твърди, че таксата
„Кредит у дома“ не следва да бъде включена в общия годишен процент на
разходите, тъй като последната не е задължителна и се предоставя по избор на
потребителя. Счита, че не е налице соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в изпълнение на посоченото изискване е налице погасителен план,
обективиран в договора за кредит. Счита, че таксите „оценка досие“ и „кредит у
дома“, не са установени в противоречие с добрите нрави, тъй като са израз на
принципа на свободното договаряне, като потребителят се е съгласил доброволно с
цената на тези услуги. Сочи, че в случая не следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 10 ЗПК, тъй като услугата „Кредит у дома“ не се изразява в
действия по усвояване и управление на кредита. Твърди, че с договор за цесия от
01.07.2017 г. вземането е прехвърлено от ответника – с предишно наименование
„Провидент Файненшъл България“ ООД в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като
остатъкът от дължимата сума е в размер от 3 577, 85 лв. Счита, че
договорът за прехвърляне на вземането е произвел правното си действие от
момента на неговото сключване, като следва да се приеме, че длъжникът е
уведомен за прехвърляне на вземането с получаване на препис от отговора на
исковата молба. Счита, че ответникът дължи връщане единствено на платеното в
негова полза, но не и на платеното след прехвърляне на вземането. По така
изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане
на сторените в производството разноски.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
От
събраните по делото доказателства се установява, като това обстоятелство е
безспорно между страните, че между „Провидент Файненшъл България“ ООД –
праводател на ответника „Файненшъл България“ ЕООД и К.М.Н. е сключен договор за потребителски
кредит № ***г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата от
3 500 лв. срещу насрещното задължение на ищцата – кредитополучател, да върне сумата
от общо 5 250, 57 лв. на 60 седмични вноски с размер от 87, 51 лв. и
размер на последната погасителна вноска от 87, 48 лв. - с дата на първото
седмично плащане на 20.01.2017 г. Установено е, че вноските са дължими на ден
от седмицата – понеделник. В договора е уговорено, че установената за връщане
сума се формира, както следва: сумата от 3 500 лв. – главница, сумата от 125
лв. – такса за оценка на досие, сумата от 493, 14 лв. – договорна лихва и
сумата от 2 132, 42 лв. такса услуга „Кредит у дома“. Установен е годишен
лихвен процент от 31, 82 % и годишен процент на разходите от 48 %.
Представено
е извлечение от дължимите суми по договора, в което е посочен общия размер на
погасителната вноска, нейния падеж и компонентите, от които последната е
формирана с уточняване размера на частта, представляваща главница, както и тази
за лихва.
Договорът
между страните не е сключен при отнапред установени от кредитодателя Общи
условия.
В
буква „Б“ от договора страните са уговорили, че е дължима такса за оценка на
досие с фиксиран размер от 125 лв., като последната е включена в общата сума,
която кредитополучателят се е задължил да върне и е разсрочена на погасителни
вноски към вноската за главница и лихва. В буква „Д“ от договора е установена
такса за услуга „кредит у дома“ в размер от 2 132, 43 лв., за която също е
установено, че се дължи на погасителни вноски, ведно с вноските за главница и
лихва, като последната е включена в общия размер на задължението на длъжника. С
клаузата на чл. 25 от Договора е уговорено, че тази услуга е допълнителна и се
предоставя по желание на кредитополучателя. Установено е, че при избор на тази
услуга кредитът се предоставя в брой по местоживеене на клиента и кредитните
вноски се събират седмично по неговото местоживеене. В тази клауза е уговорено,
че 30 % от таксата е равна на разходите, свързани с организирането на
допълнителна услуга кредит у дома и предоставянето на кредита в брой по
местоживеене на клиента, като последната е дължима при подписване на договора,
но се заплаща на равни вноски през периода на кредита за улеснение на клиента.
Установено е, че останалата част от таксата е свързана с разходите за събиране
на седмичните вноски в дома на потребителя и е дължима през срока на кредита и
е включена в седмичните вноски.
От
представената от ответника справка за извършени плащания от страна на
потребителя по договора за кредит, които са отразени в системата на „Файненшъл
България“ ЕООД, се установява, че ищецът е заплатил сумата от общо 1 672,
72 лв. по договора, от които 695, 43 лв. за главница, 252, 48 лв. за договорна
лихва, 39, 52 лв. за такса оценка на досие и 685, 29 лв. за такса услуга
„кредит у дома“.
По
делото е представен Договор за цесия и заместване в дълг от 01.07.2017 г.,
сключен между „Провидент Файненшъл България“ ООД и „Изи Асет Менджмънт“ АД, по
силата на който цедентът е прехвърлил в полза на цесионера всички главни и
акцесорни, настоящи и бъдещи вземания, произтичащи от договори за паричен заем,
описани в Приложение № 1. По делото не е представено приложение към договора за
цесия, в което прехвърлените вземания да са индивидуализирани и от което да се
установява, че предмет на посочения договор е и процесното вземане. Представено
е обаче, издадено от ответника – кредит потвърждение на договора за цесия, в
което е посочено, че се прехвърля задължението на К.М.Н. по договор № ***с
остатък на дължимата сума от 3 577, 85 лв.
В
случая, макар длъжникът – ищец да е уведомен по реда на чл. 99 ЗЗД за
прехвърляне на вземането в полза на цесионера, ответникът е материалноправно
легитимиран по предявените искове, доколкото съдът е сезиран с искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на недължимо заплатени от
страна на ищеца суми в полза на ответника – в качеството му на първоначален
кредитор по договор, получил сумите, за които се твърди да са престирани без
наличие на валидно правно основание за това.
По своята правна същност договорът
за потребителски кредит представлява формален (изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в
зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства,
предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна
парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост
от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на
паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки;
възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да
иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при слключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Страните са уговорили, че
месечната погасителна вноска е в размер от 87, 51 лв., с изключение на
последната погасителна вноска в размер от 87, 48 лв., като е установен месечен
лихвен процент от 31, 82 % и годишен процент на разходите от 48 %. В договора е
включен погасителен план, доколкото е посочена падежната дата на първата
седмична вноска и конкретния ден от седмицата за дължимост на всяка следваща
погасителна вноска, като е посочен общия срок за погасяване на задължението от
60 седмици.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на
разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в
него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно
ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите,
се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо
дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка
във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на
платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с
усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и
разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за
кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Законът
за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че
годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48 %, като последният
се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите
при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане
следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
По така изложените правни съображения
съдът намира, че при сключване на кредита не е било допуснато соченото от
ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не е налице и соченото от страна
на ищеца основание за недействителност на договора за кредит на основание чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото не е посочен начина за начисляване на
възнаградителната лихва. Това е така, доколкото в договора е установен фиксиран
лихвен процент от 31, 82 % на годишна база, приложим за целия срок на договора,
както и размерът на дължимата лихва от 493, 14 лв. В случая следва да се посочи, че
лихвеният процент е фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена
формулата за неговото определяне.
Следователно
съдът в настоящия съдебен състав намира, че не са налице сочените от ищеца основания за недействителност на процесния
договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Последният, както вече
бе посочено, съдържа информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК –
посочен е годишният лихвен процент – 31, 82 %, като не е предвидена възможност
за промяната му, тъй като същият е фиксиран, посочен е годишният процент на
разходите - 48 %, който е в границите, определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице
са и останалите, установени в закона изисквания - изготвен е погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Предвидена е и възможността на кредитополучателката да се
откаже от кредита в определен срок.
По
така изложените съображения съдът не възприема доводите на ищеца за
недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, като следва да се пристъпи към разглеждане
на въведените в исковата молба твърдения за недействителност на клаузите,
установяващи задължение за заплащане на „такса за оценка досие“ и такса „кредит
у дома“, на основание, установяването им в противоречие с добрите нрави и
поради сключването им в нарушение на материалния закон, а именно нормите на чл.
19, ал. 4 ЗПК и чл. 10 а ЗПК.
Съдът
намира, че клаузите от договора, установяващи, че длъжникът дължи и разноски за
оценка на кредитно досие и такса „кредит у дома“ за предоставяне на заемната
сума и събиране на погасителните вноски по местоживеене на длъжника, са нищожни
и не пораждат права и задължения за страните.
Така
установените клаузи са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави, тъй
като по този начин многократно се увеличава размера на кредита без яснота
относно насрещната престация, която получава длъжника.
На
следващо място, тези такси противоречат и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Максималният размер на годишния
процент на разходите, който е предвиден с императивна разпоредба на закона, би
бил многократно превишен, ако в договора има уговорена възнаградителна лихва и
други такси. В случая при установен размер на отпусната главница от 3 500 лв. и
възнаградителна лихва от 493, 14 лв. – представляваща явно установеното
възнаграждение на кредитора, е предвидена още клауза, установяваща такса за
оценка на кредитно досие от 125 лв. и такса за допълнителна услуга „кредит у
дома“ в общ размер от 2 132, 42 лв. По този начин са установени
допълнителни разходи по кредита в размер, надвишаващ размера на уговорената
възнаградителна лихва, като установяват допълнително възнаграждение в размер,
близък до този на предоставения финансов ресурс. Постигнато е съгласие, че
посочените разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски
по кредита, което води до извод, че по този начин е установено допълнително възнаграждение
на кредитодателя, което на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК следва да се приеме за
недължимо като установено в размер, превишаващ посочения в договора и съобразен
с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишен процент на разходите.
Клаузата,
предвиждаща заплащане на такси „кредит у дома“ е установена и в противоречие на
разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Разходите за предостаявяне на отпуснатия финансов ресурс
по местожителството на длъжника и тези за събиране на дължимите погасителни
вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива свързани с изпълнение на
поетото договорно задължение, представляват разходи по управление на договора.
По
същите съображения таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на
кредита, тъй като последната е такава свързана с усвояване на кредита, е
начислена в противоречие с разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, която правна
норма установява забрана за начисляване на такси и разноски, свързани с
усвояване и управление на кредита. Нещо повече – задължение на кредитодателя е да
осъществи преценка за платежоспособността на лицето, в чиято полза се
предоставя за временно и възмездно ползване определен финансов ресурс, като в
противоречие с добросъвестността е да се възлага в тежест на длъжника такса за
оценка на кредитното му досие. Осъществяването му е в полза на кредитодателя,
който въз основа на оценката взима информирано решение за кредитиране на
длъжника на основание платежоспособността му към момента на постигане на
съгласие на страните.
По
така изложените съображения начислените такси и разноски на основание така
установените клаузи от договора за кредит, са престирани без наличие на правно
основание за това, поради което заплатените суми по тези клаузи, установени от
представената справка за плащания от страна на ответника – 39, 52 лв. за такса „Оценка досие“ и сумата от
685, 29 лв. за такса „Кредит у дома“, следва да се възстановят на длъжника, като
предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД са
основателни в пълния им предявен размер.
При
този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата
следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски, в размер от 100 лв.
за заплатена държавна такса.
В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. Съдът определи адвокатското възнаграждение в размер на сумата от
300 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията й действаща към момента на определяне на
възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договора последното не е
определено с оглед приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Възнаграждението
следва да бъде определено за един иск с оглед материалния интерес на правния
спор, тъй като недължимостта на сумите по двете клаузи на договора за паричен
заем се претендира на едно основание, като следва да се посочи, че разпоредбата
на чл. 2, ал. 5 от Наредбата не следва да се съотнася с определянето на вида и
броя на предявените искове, съобразно правилата, установени в процесуалния
закон, а с осъществените действия от страна на процесуалния представител във
връзка с основанието, от което произтича твърдяното спорно право. Следва на
основание чл. 2, ал. 9 от Наредбата да се определи допълнително възнаграждение
в размер на сумата от 100 лв. за явяване на процесуалния представител на ищцата
в трето открито съдебно заседание. Това е така, тъй като повод за отлагане на
делото е дал ответникът, който не представя писмените доказателства, за които е
задължен по реда на чл. 190 ГПК в първото по делото съдебно заседание, а едва
във второто, в което и на основание представените доказателства е направено
изменение на размера на предявените искове по реда на чл. 214 ГПК, дало повод
за отлагане на делото до приключването му в третото по ред съдебно заседание.
Към така определеното общо възнаграждение от 400 лв. следва на основание пар. 2
а от Наредбата да се начисли данък добавена стойност, като се присъди сумата от
480 лв. с ДДС.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА
на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
район Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.
2, офис 40 – 46, да заплати на К.М.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 39, 52 лв., представляваща недължимо платена и получена от
ответника при начална липса на правно основание по клауза за такса „Оценка
досие“ по договор за потребителски кредит № ***г. и сумата от 685, 29 лв.,
представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална липса на
правно основание по клауза за такса „Кредит у дома“ по договор за потребителски
кредит № ***г., ведно със законна лихва върху тези суми от датата на депозиране
на исковата молба – 10.11.2020 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на К.М.Н., ЕГН **********, сумата от 100 лв. – съдебно-деловодни разноски в
производството по гр.д. № 14942/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 във вр. с ал. 9 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ ****, с
адрес ***, сумата от 480 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство по гр.д. № 14942/2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК