№ 3698
гр. София, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20231110134289 по описа за 2023 година
„***“ ЕООД е предявило против В. Т. С. установителни искове по реда на чл. 422 ГПК
с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 296,725 лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем № 4165617/06.04.2021 г., ведно със
законната лихва от 25.01.2023 г. до окончателното изплащане, 7,92 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода 18.06.2021 г. – 20.08.2019 г. и 205,06 лв., представляваща
мораторна лихва за периода 30.08.2018 г. – 27.08.2021 г. и 19,35 лева, представляваща
законна лихва за забава за периода 18.06.2021 г. – 05.04.2022 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3800/2023 г. на СРС, 82 състав.
Ищецът твърди, че на 06.04.2021 г. между „***т“ АД и ответницата е сключен Договор
за паричен заем № 4165617, по силата на който кредиторът отпуснал паричен кредит в
размер на 296,72 лв., който ответницата следвало да погасява на 6 равни месечни вноски –
всяка по 119 лв., в срок до 27.08.2021 г. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер
на 40% и ГПР по кредита в размер на 48,35%. Сочи, че на 04.06.2021 г. ответницата е
сключила с „***“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция, по силата на който
дружеството се е съгласило да отговаря солидарни с ответницата пред трето лице - „***т“
АД за задълженията, произтичащи от Договор за паричен заем. Ищецът излага, че
договорите са сключени по електронен път съгласно ЗПФУР. Твърди, че ответницата не е
изпълнила в срок задълженията си, произтичащи от договора за потребителски кредит.
Излага, че на 04.06.2021 г. „***“ ЕООД е погасило дължимите от ответницата суми на
„***т“ АД, а именно процесните суми. На 05.04.2022 г. „***“ ЕООД уведомило длъжника за
извършеното плащане. Сочи, че на 31.03.2022 г. между „***“ ЕООД в качеството на цедент и
1
ищеца в качеството на цесионер е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/, съгласно който „***“ ЕООД прехвърля на ищеца свои ликвидни и изискуеми в
пълен размер вземания по договор за паричен заем с ответницата. Сочи, че с оглед
задължението на цедента за уведомяване съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД на 31.10.2022 г. до
ответницата е изпратен имейл на електронната поща, посочена в договора, съдържаща
уведомление за извършената цесия. В случай че съдът приеме, че уведомяването не е
извършено надлежно, моли същото да се приеме за връчено с връчването на исковата молба
на ответницата.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата чрез особения си представител е подала
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни и
недоказани по размер. Излага, че не са налице доказателства за плащане на претендираната
сума от гаранта към заемодателя. Счита договорът за паричен заем, както и договорът за
предоставяне на гаранция за нищожни. Намира, че не са изпълнени изискванията на чл. 22
ЗПК и липсва ясно разписана методика на формирането на ГПР по кредита. Счита, че
посоченият в договора ГПР не отразява действителния такъв, доколкото не включва
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, което следва да бъде включено
в общите разходи по кредита, в който случай ГПР ще се завиши значително. Излага, че
доколкото „***“ ЕООД е и „***т“ АД са свързани лица, на отделните правоотношения
следва да се гледа като едно цяло. Сочи, че съдът е служебно задължен да следи за
неравноправни клаузи в договор, конкретно дали Посоченият в договора ГПР отговаря на
законовите изисквания. Релевира възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на процесните суми.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Най-напред следва да се обсъди въпроса следва ли да се счита, че цесията е породила
своето действие с връчване на уведомлението заедно с исковата молба на назначения от съда
особен представител на длъжника.
Ищецът извежда надлежната си материална легитимация от Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 31.03.2022 г., с който вземания на „***“ ЕООД към
ответницата са прехвърлени на ищеца. Цесията има действие спрямо длъжника от момента,
в който последният е уведомен за нея от цедента – чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От тогава спрямо
длъжника титуляр на вземането е цесионерът, поради което старият кредитор след
съобщаването на цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД не може да иска от длъжника изпълнение. В
резултат на което цесията да може да прояви действие по отношение на длъжника. Няма
данни уведомлението за извършената цесия да е получено от длъжника, така че същата не е
произвела действие по отношение на него. Ищецът релевира искане цесията да се счита
съобщена на длъжника с връчване на исковата молба. Няма пречка уведомяването да бъде
заместено от връчване на исковата молба, въпреки че това е документ, съставен от
цесионера, тъй като се приема, че последният също има право да уведоми длъжника за
настъпилата цесия. Уведомлението, направено от страна на цесионера, следва да има
2
идентични правни последици като това от цедента. За уведомлението, направено от
цесионера, не е нужно последният да бъде изрично упълномощен от стария кредитор на
вземането. Поради това следва да се приеме, че получаването на препис от исковата молба и
приложенията към нея има характер на уведомление за цесията и от тогава последната има
действие спрямо длъжника.
По делото, обаче, е назначен особен представител на длъжника при условията на чл. 47,
ал. 6 ГПК. Но възниква въпросът може ли уведомяването за извършената цесия да се
отправи до длъжника чрез особения му представител. Без съмнение нормата на чл. 99, ал. 4
ЗЗД е императивна правна норма, която предвижда, че за да произведе действие цесията е
необходимо уведомлението за цесията да е достигнало до длъжника. Законодателят не е
предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен, специален начин, поради
което същото следва да се счита надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с
исковата молба. В съдебно производство, обаче, в което на ответника-длъжник е назначен
особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, длъжникът не се представлява от
упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички
относими към спорното право факти, включително знанието за извършената цесия.
Връчването на особен представител не би могло да се приравни, нито на връчване на
ответника (поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на
особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията), нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия, доколкото
връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на особения представител
спрямо отсъстващата страна произтича от акт на съда, с който е назначен той, като
приложение намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с
общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК (в този смисъл са мотивите на т. 6 на ТР № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), която представителна власт е
ограничена (арг. чл. 29, ал. 5 ГПК), което води до извода, че особеният представител не
притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления, свързани с промяна в
материалното правоотношение. Освен това в мотивите на т. 7 на посоченото ТР е направено
ясно разграничение на фигурата на особения представител и страната, която той
представлява, като се посочва, че таксата се дължи от страната, в чиято полза се предприема
процесуалното действие по защита на правата , тъй като процесуалните представители
упражняват нейните процесуални права. Поради това задължението за внасяне на държавна
такса при обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството
страна в процеса. Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47,
ал. 6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява.
Следователно не особеният представител е задължен за заплащането на такси и разноски, а
представляваната от него страна, която не е освободена от заплащането им. Направено е
ясно разграничение между особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и
страната, която той представлява, като се извежда извода, че не би следвало той да бъде
задължен да заплаща дължимата от страната държавна такса – задължена е страната, а не
особеният представител, който има едно по-особено положение на процесуален
3
представител. Поставя се въпросът как би могъл особеният представител да доведе до
знанието на страната съобщението за цесията и съответно как цесията ще породи действие
за длъжника (в този смисъл и определение № 567 от 18.09.2018 г. по т. д. № 3153/2017 г. на
ВКС).
Поради изложеното съдът намира, че цесията не следва да се счита за съобщена на
длъжника с връчване на препис от исковата молба, доколкото в производството длъжникът
се представлява от назначен от съда особен представител и не може да бъде уведомен лично
за тях съобразно законовото изискване. Така не се установява материалната легитимация на
ищеца, поради което съдът счита предявените искове за неоснователни и като такива следва
да бъдат отхвърлени.
За пълнота съдът намира, че следва да изтъкне следното:
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между „***т“ АД и
ответницата е възникнало валидно правоотношение по договор за паричен заем, по което
кредиторът е предоставил на кредитополучателя уговорената парична сума; настъпилата
изискуемост на задълженията на кредитополучателя; извършено плащане по договора за
паричен заем; наличие на валидно правоотношение по договор за предоставяне на гаранция
между „***“ ЕООД и ответницата; наличие на валидно сключен договор за цесия между
„***“ ЕООД и ищеца; настъпилото правоприемство на страната на кредитора, основано на
прехвърляне на процесното вземане; уведомяване на ответницата за прехвърляне на
вземането. В тежест на ищеца е да установи и наличие на обстоятелства, довели до
прекъсване/спиране на погасителната давност предвид заявеното от ответницата
възражение. В тежест на ответницата и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
По делото е представен Договор за паричен заем № 4165617/04.06.2021 г., сключен
между „***т“ АД и В. Т. С., по силата на който на заемателя се предоставя в заем сумата от
500 лева, която следва да бъде върната на 6 двуседмични вноски в размер на 87,88 лева
всяка при фиксиран годишен лихвен процент от 40% и ГПР от 48,92%.
Представен е и Договор за предоставяне на гаранция № 4165617/04.06.2021 г., сключен
между "***" ЕООД и В. Т. С., по силата на който гарантът се задължава да издаде гаранция
за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „***т“ АД с цел гарантиране
на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно Договора за
паричен заем. За поемане на това задължение потребителят дължи възнаграждение на
гаранта в размер на 186,72 лева, платимо разсрочено на вноски в размер на 31,12 лева,
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем,
сключен с „***т“ АД.
В чл. 4 от договора за паричен заем е предвидено, че в 3-дневен срок от датата на
сключване на договора заемателят се задължава да предостави на заемодателя някое от
посочените в разпоредбата обезпечения. В тази връзка в чл. 1 от договора за предоставяне
на гаранция е посочено, че ***" ЕООД, в качеството си на гарант, отговаря за всички
4
последици от неизпълнението на потребителя, като за целта съгласно чл. 3 от договора за
предоставяне на гаранция потребителят следва да заплати възнаграждение в размер на
186,72 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 31,12 лева.
Във връзка с анализираните два договора, следва да се съобрази следното:
въпреки че всеки един от посочените два договора формално да представлява самостоятелен
договор, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на кредитора на обезпечение по
кредита в 3-дневен срок от датата на сключване на договора за заем, както и с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждение за даване на обезпечение, ведно с основното
задължение по кредита. Поради това съдът намира, че по отношение преценката относно
действителността на процесните договори за предоставяне на заем и гаранция следва да
намерят приложение общите правила на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищцата като физическо
лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
В разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от процесния договор за предоставяне на гаранция е
предвидено, че уговореното възнаграждение, дължимо от ищцата в размер на 186,72 лева,
не постъпва в патримониума на гаранта, а „***т“ АД е овластено да приема вместо гаранта
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция. Съдът счита, че уговореното в чл. 3 от договора за предоставяне
на гаранция задължение за заплащане на възнаграждение не поражда права и задължения за
страните, тъй като накърнява добрите нрави и води до неговата нищожност. С оглед
изложените съображения съдът следва да обоснове извод, че чрез сключването на този
договор за предоставяне на гаранция се цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
доколкото в договора за предоставяне на гаранция се уговаря възнаграждение, което
впоследствие ще бъде изплатено като печалба на „***т“ АД. По този начин се цели едно
допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегне разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. В
самия договор за паричен заем е посочено, че размерът на ГПР възлиза на 48,92%, но в
същия не е включено възнаграждението за предоставената гаранция, възлизащо на 186,72
лева, съобразно нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Следва да се отбележи и обстоятелството, че при направена служебно справка в ТР се
установява, че едноличен собственик на капитала на "***" ЕООД е „***т“ АД. По този
начин печалбата на "***" ЕООД за извършената от него търговска дейност като гарант се
разпределя и в „***т“ АД. Така икономически по-слабата страна /заемополучателят/ се е
задължила да заплати на гаранта възнаграждение, което се дължи в 3-дневен срок от датата
на сключване на договора за заем, без значение дали е изправна страна по същия. Договорът
за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави, доколкото
сумата, която се претендира по него, е определена под условие за всеки ден, за който е в сила
гаранцията, не е включена в ГПР, посочен в договора за заем, като при включване на
5
възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция действителният ГПР би бил в
размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение. По този начин
потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да
направи по обслужване на заема и реално по този начин се калкулира допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за заем.
Във връзка с изложеното следва да се вземе предвид и обстоятелството, че процесните
договори противоречат и на нормата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, с което се цели забранена от
закона цел - въвеждане на допълнителни плащания, чиято
дължимост е свързана с хипотеза на забава на длъжника. Така сключените договори за
предоставяне на заем и гаранция противоречат на закона. От договора за паричен заем е
видно, че предоставянето на гаранция е предпоставка за сключването му, а от начина на
изпълнение на задължението по сключения договор за гаранция е видно, че то се заплаща
заедно със погасителните вноски по заема, съобразно уговорения в договора за паричен заем
погасителен план. Нещо повече - уговорено е, че дължимото възнаграждение за
предоставяне на гаранция с размер на вноската от по 31,12 лева следва да се заплати на
падежа, посочен в погасителния план по договора за заем и същото следва да бъде заплатено
в полза на „***т“ АД. Следва да се отбележи, че дължимите по договора за предоставяне на
гаранция плащания ще бъдат събирани от заемодателя „***т“ АД за сметка на гаранта "***"
ЕООД, както и че плащането на дължими по договора за гаранция суми на „***т“ АД се
погасяват с приоритет пред задълженията на "***" ЕООД.
Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат заем в размер на
500 лева, а е уговорено възнаграждение за предоставяне на гаранция в размер на 186,72
лева, което е прекомерно и по този начин е нарушен принципът на добросъвестност и
справедливост. Изложеното води до извод, че са накърнени добрите нрави, което води до
недействителност на договорите за предоставяне на заем и гаранция. Във връзка с
гореизложеното следва да се вземе предвид и текста на чл. 143 ЗЗП, в който е посочено, че
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената
разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договор се
явява неравноправна, което не е изчерпателно. Клаузата за възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция цели заобикаляне на ЗПК и единствено оскъпяване на заема.
Поради изложеното предявените искове и на това основание следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
При този изход на спора право на разноски има ответницата, но същата е била
представлявана от особен представител и не е сторила разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
6
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от „***“ ЕООД, ЕИК ***, против В.
Т. С., ЕГН **********, установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата
дължи на ищеца следните суми: 296,725 лв., представляваща главница по Договор за
паричен заем № 4165617/06.04.2021 г., ведно със законната лихва от 25.01.2023 г. до
окончателното изплащане, 7,92 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода
18.06.2021 г. – 20.08.2019 г. и 205,06 лв., представляваща мораторна лихва за периода
30.08.2018 г. – 27.08.2021 г. и 19,35 лева, представляваща законна лихва за забава за периода
18.06.2021 г. – 05.04.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 3800/2023 г. на СРС, 82 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7