Р Е Ш Е Н И Е № 4005
23.11.2018 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
районен съд, 20 гр. състав, в открито
съдебно заседание на първи ноември две хиляди и осемнадесета година в следния
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ МИТЕВА
при участие
на секретаря Марина Кънева като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 527 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск от „Мост Финанс
Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, против К.Е. Ч. (Д.) с искане за осъждане на
ответницата да заплати сума в общ размер на 1080,85 лв., от които 582,85 лева - остатък
от главница по Договор за потребителски заем ***; 226,15 лева - договорна
лихва, за периода 28.09.2012г.-23.08.2013г., 140,00 лева - неустойка за забава
от датата на настъпване на предсрочната изискуемост 17.05.2013 г. до датата на сключване на договора за цесия
14.10.2015г., 131,85 лева - законна лихва от дата 15.10.2015г. до 05.01.2018г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 09.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумите. Претендират
се разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
В исковата молба е посочено, че между ответника
и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД бил сключен договор за потребителски заем **
г. По договора за заем на лицето била отпусната сумата от 1000 лева. Договорено
било сключване на застраховка „Защита на плащанията" в размер на 40,00 лв.
Договорен бил годишен процент на разходите в размер на 561,79%, който е добавен
към дължимата главница и е изготвен погасителен план с фиксирани седмични
вноски, а именно 48 седмични вноски по 45,00 лева /четиридесет и пет лева/.
Лихвеният процент се равнявал на 194,01 %. Договорен бил падежът на всяка
вноска и крайният срок за издължаване на отпуснатия кредит, а общата стойност
на плащанията по кредита е 2160,00. Ищцовото
дружество поддържа, че съгласно Общите условия на Договора за заем, група „Удостоверявания",
заемателят удостоверява че е получил посочената в
група „Параметри и условия" сума и преддоговорна
информация, в съответствие със Закона за потребителския кредит и екземпляр от
договора за заем. Посочва се, че с Договор за цесия от ** г. и Приложение № 1
към него, „БНП Париба Пърсънъл
Файненс" ЕАД прехвърля на „Мост Финанс Мениджмънт" АД, вземанията към К.Е.Ч. (Д.), ЕГН
********** по Договор за потребителски заем **. Ищецът твърди, че ответницата извършила
плащания към предходния кредитор в общ размер на 1351 лв,
като последната вноска е извършена на 29.04.2013г. съответно предсрочната
изискуемост е настъпила на 17.05.2013г. на основание чл. 4, изр. второ от
Договор за потребителския заем **. Претендира дължимост
и на законна лихва от 15.10.2015г. до датата на изготвяне на исковата молба в
размер на 131,85 лева. Цедентът и цесионерът,
съвместно изпратили Уведомително писмо с изх. № *** г. за цесията, което не било
връчено, поради което се прилага към искова молба.
В срока по чл. 131 от ответникът чрез
назначения о.п. оспорва исковете. В отговора на исковата молба се излагат подробни съображения за недействителност на
договора за потребителски кредит поради неизпълнение на императивни изисквания
по чл. 11 ЗПК. Твърди се недействителност на основание чл. 20, ал. 1 ЗПК на
клаузите на договора и общите условия, касаещи основните негови реквизити.
Твърди се нищожност на клаузи от договора на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК .
Претендира се, че на основание чл. 23 ЗПК дължима е само чистата стойност на
кредита, но не и лихва и други разходи по кредита, т.е. сумата от 1000 лева.
Твърди се, че клаузите относно годишния лихвен процент и размера на годишния процент на разходите са
нищожни поради накърняване на добрите нрави и следва да бъдат заместени от
повелителните норми на закона. Предвид посоченото вместо уговорената възнаградителна лихва ответницата дължи законната лихва за
срока на договора в размер на 94,25 лева. Предвид посоченото се поддържа, че
ответницата не дължи претендираните в исковата молба
суми. Претендира, че е налице недължимост на претендираната договорна лихва за периода от 28.09.2012 г.
до 23.08.2013 г. в размер 226,15 лева, тъй като ответницата е заплащала
задълженията си до 26.04.2013 г. Оспорва се претенцията за неустойка, като се
твърди, че същата не е уговорена между страните. Оспорва се искането за законна
лихва от деня, следващ датата на договора за цесията до датата на изготвяне на
исковата молба, като недължима и неясно формулирана.
Правната квалификация на предявените искове е
по чл. 240, чл. 86 и чл. 92 вр. чл. 99 от ЗЗД. Същите
са родово и местно подсъдни на Районен съд- Пловдив.
След
преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира следното:
Видно от представените по делото писмени
доказателства между ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД бил сключен
договор за потребителски заем *** г. За дата на сключване на договора следва да
се приеме ръкописно посочената такава при подписването му от страните именно **
г., а не сочената от ищеца дата ** г. По договора на ответницата била отпусната
сумата от 1000 лева. От заключението на
с.-с. е. и изявлението в Условия по договор за
потребителски заем, група Раздел Удостоверявания, изречение във връзка с ред първи от Раздел „Параметри и
условия“ се установява, че ответницата е получила сумата от 1000 лева на
20.09.2012 г. Съгласно ред 2 от Раздел „Параметри и условия“ от договора и
Сертификат № Cash
10034351 на ответницата е
предоставена в заем и сума в размер на 40 лева, която е изплатена директно на
застрахователен агент „Директ сървисиз“
като застрахователна премия по застраховка „Защита на плащанията“ при „Кардиф Животозастраховане, клон България“ КЧТ, ЕИК *********.
Посочените суми било уговорено да бъдат
върнати на 48 погасителни вноски съгласно погасителен план в период от 28.09.2012
г. до 23.08.2013 г. Видно от съдържанието на
Раздел „Параметри и условия“ от договора за потребителски заем
предвидено е погасителната вноска да е в размер на 45 лева, като общата
стойност на дължимите суми е в размер на 2160 лева / т.е. 45*48/, какъвто
размер е посочен и като „обща стойност на плащанията“. В цитираната договорна
част е посочено и „годишен процент на разходите: 561,79%“ и „годишен лихвен процент: 194,01 %“.
В т. 3 от Условия по договор за потребителски заем е посочено, че
предоставянето на посочената в поле „Общ размер на кредита“ сума съставлява
изпълнение на задължението на Заемодателя да предостави заема и създава
задължение за Заемателя да заплати на Заемодателя
погасителни вноски, указани по размер в поле „Погасителна вноска“ и брой в поле
„Брой погасителни вноски“. В същата разпоредба е предвидено, че погасителните
вноски съставляват изплащане на главницата по кредита ведно с добавка,
покриваща разходите на Заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка,
съставляваща печалбата на заемодателя, като лихвеният процент е фиксиран и е посочен в поле „Лихвен процент“. От посочените договорни клаузи не би могло да
се направи еднозначен извод какви са вземанията на заемодателя по договора за
заем, освен за получаване на предоставената от него в заем сума в размер на
общо 1040 лева. Разликата между общия размер на сумата, която е записана като
обща стойност на плащанията в раздел „Параметри и условия“ – 2160 лева и
предоставените от заемодателя средства – 1040 лева, възлиза на 1120 лева. Тази
сума съгласно посоченото в т. 3 от Условия по договор за потребителски заем би
следвало да представлява сбор от добавка, покриваща разходите на Заемодателя по
подготовка и обслужване на заема и
определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя. За размерите обаче
на тези вземания липсва еднозначна договорна разпоредба. В този смисъл съдът
съобразява, че действително в Раздел „Параметри и условия“ са посочени размер на годишен процент на разходите и годишен лихвен
процент. Липсва обаче ясно уговаряне и посочване по вид, размер и падеж на
задължението на ответницата да заплаща възнаградителна
лихва. Предвид посоченото липсва яснота каква е била договорната воля на
страните и по какъв начин е определена сумата от 2160 лева, която ответницата е
следвало да заплаща на 48 вноски от по 45 лева всяка. В погасителния план
липсва посочване на размерите на компонентите на погасителните вноски, поради
което не е ясно какви са размерите на поетите задължения за заплащане на
добавка за разходи и за печалба в полза на заемодателя. Формално погледнато
ищецът твърди възникване на вземане за възнаградителна
лихва, но договорът не предвижда уговорка на такава, а две отделни задължения
на потребителя за заплащане на добавка за разходи и за печалба в полза на
заемодателя, които не са ясно посочени като конкретни размери. Посочената
празнота в условията на договора е съществена и предвид невъзможността за
преценка на реда на погасяване на задълженията, дори и да се приеме, че валидно
е възникнало задължение за заплащане на възнаградителна
лихва с оглед посочването на лихвени проценти, които следва да са индикация за
поемане на задължение за заплащане на възнаграждение за ползването на паричната
сума.
Създадената
неяснота във волята на страните не би могла да се преодолее чрез тълкуване на
клаузите на договора. Поради това съдът намира, че в полза на заемодателя не е
валидно възникнало вземането за сумата над предоствените
заемни средства от 1040 лева до „общия размер на плащанията“, посочен в Раздел „Параметри и условия“ - 2160 лева, а именно за сумата от 1120 лева.
С оглед установените от в.л.и признати от ищеца плащания по договора в размер
на 1351 лева задължението на ответницата да върне на заемодателя предоставената
ѝ в заем парична сума в размер на 1040 лева се явява изпълнено.
За пълнота следва да се посочи, че настъпилата
неяснота относно различните вземания по договора е видна и от заключението на с.-с.е., представляващо очевидно механично пресъздаване на
данните от заемодателя „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД. Съгласно
заключението на в.л.ответницата е извършила плащания в общ размер 1351 лева,
извършени както следва – в размер 45 лева на 21.09.2012 г, в размер 180 лева на
26.10.2012 г., в размер на 225 лева на 29.11.2012 г., в размер 180 лева на
29.12.2012, в размер 180 лева на 25.01.2013 г., в размер 180 на 01.03.2013 г. в
размер на 225 лева 26.03.2013 г. и в размер на 136 лева на 29.04.2013 г.
Едновременно с това според в.л.съгласно предоставената му информация с
посочените плащания е извършено погасяване на главница в размер на 707,01 лева
и на лихва в размер на 932,85 лева, т.е. общо погасените задължения възлизат на
1639,86 лева (707,01 + 932,85), което е сума, по-голяма от заплатената от
ответницата съобразно същата точка от заключението. Изложеното дава основание
на съда да не кредитира изготвеното заключение в тази му част.
На следващо място
следва да се отчете и фактът, че ответницата притежава качеството на потребител
по смисъла на параграф 13 от ЗЗП. В случая липсва яснота относно механизма на
сключване на процесния договор, тъй като видно от
представените писмени доказателства на 20.09.2012 г. ответницата е подписала
Формуляр за потребителски заем, в който е посочен размер на заема 1000 лева,
застраховка „Сигурност на плащанията“ –
40 лева и погасителни вноски - 48 броя по 45 лева. Твърдението на ищеца е, че
заемната сума е предоставена на ответницата именно на 20.09.2012 г. Към тази дата обаче по делото не бе
установено, че ответницата е имала възможност да се запознае с всички параметри
на договора за потребителски кредит включително и с раздел „Параметри и
условия“, който съдържа годишния лихвен процент и годишния процент на разходите
по кредита. Това е така тъй като независимо от напечатаната дата на лист 1 от
договора 20.09.2012 г. същият е подписан на 21.09.2012 г. съобразно ръкописното
отбелязване и на двете страни в неговия край при полагане на подписите. Поради
това следва да се приеме, че потребителя не е имал възможност да изрази воля и
съгласие относно лихвения процент, както и относно общите параметри на договора
за потребителски кредит. В този смисъл са и разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителите в редакциите им към
20.09.2012 г. Съгласно чл. 11 от ЗПК (Обн.
в ДВ, бр. 18 от 05.03.2010г.) сред задължителните реквизити от всеки договор за
потребителски кредит са лихвеният
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; и годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В случая, самият
начин на сключване на договора и предоставяне на пълните му условия и клаузи
след предаване на заемната сума поставя в изключително неблагоприятно положение
потребителя спрямо търговеца, което противоречи на добросъвестността и налага
приложението на разпоредбата на чл.143 ЗЗП вр. чл.24 ЗПК.
Дори и да се приеме, че е налице информирано
съгласие за размера и параметрите на възнаградителната
лихва и че същата е достатъчно ясно уговорена
/което както бе посочено според настоящия състав не е налице/ обоснован е и
изводът, че размерът на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави и добросъвестността, поради което уговорките за дължимост на такава възнаградителна
са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Действително, както възразява ищеца,
към датата на сключване на процесния договор за заем
не е имало императивни разпоредби на закона по отношение на размера на възнаградителната лихва като договорно съглашение между
страните. Едва с допълнението в ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.
на ЗЗП са приети разпоредбите на ал. 4, 5 и 6 на чл. 19 ЗПК, предвиждащи
параметрите на ГПР и последиците от неговото превишаване. Според
посочените разпоредби годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Тези законодателни промени и императивно ограничение на
свободата на волята по отношение на възнаградителната
лихва са неприложими за процесния случай поради
липсата на ограничение по закон към датата на сключване на договора. Но към
датата на сключване на договора в сила е било изискването за съответствие на
договорното съдържание с добрите нрави. Добрите нрави в качеството на ограничител
на свободата на волята на страните са неписани, но трайно утвърдили се житейски
правила, непосредствено свързани със справедливостта и нормалното развитие на
обществените отношения. Предвиждането на законодателни изменения по отношение
размера на ГПР се явява именно отражение на насложените разбирания за
справедливо и равноправно третиране на потребителя при обвързването му със
задължение за заплащане на възнаграждение за ползваната в заем сума.
В конкретния случай посочения ГПР
в размер на 561,79 % и предвидения годишен лихвен процент 194,01 % надвишават
многократно размера на законната лихва, утвърдена трайно като мерител за валидността на клаузите за договорни лихви и
неустойки. Принципно, възнаградителната лихва
съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена,
се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008
г. на ВКС, ІV г. о., "понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност....".
Когато едната престация е предоставяне в собственост
на парични средства, то насрещната престация -
заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и
със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума. Ето защо съдът намира,
че при потребителски заем за сума от 1000 лв., със сравнително кратък срок на ползване - 11 месеца уговарянето
на възнаградителна лихва в полза на кредитора в
размер на от 194,01 % и ГПР 561,79 % не
е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Посочените
клаузи драстично нарушават принципа на справедливост и създават условия за
неоснователно обогатяване на заемодателя. Поради изложеното, съдът счита, че
уговорката за връщане на сума повече от два пъти над получената в заем е в противоречие с добрите нрави, поради което
е нищожна.
С оглед изложеното съдът намира,
че клаузите в договора за потребителски заем, касаещи уговорката
за размер на годишния процент на разходите и годишния лихвен процент са нищожни
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Предвид посоченото в полза на заемодателя е
възникнало вземане единствено за получаване на предоставената в заем сума в
размер на 1040 лева, което обаче с оглед
извършените от ответницата плащания е било погасено в цялост.
По
отношение на претенцията по чл. 92 ЗЗД
Не се установява възникване в полза на
заемодателя и на вземане за неустойка за забава както предвид липсата на такава
съобразно гореизложените съображения за погасяване на главницата чрез
направените плащания, така и предвид липсата на договорна клауза в представения
договор, с която ответницата да е поела задължение за заплащане на неустойка. В
този смисъл самият ищец не твърди, че неустойката е възникнала от конкретна
договорна разпоредба, а декларативно поддържа, че такава се дължи. Неустойката
за забава е последица от неизпълнението в уговорения срок на договорно
задължение и същата, за разлика от законната лихва, следва да бъде надлежно
уговорена между страните, поради което липсата на договорна клауза в този
смисъл води и до невъзникване на подобно задължение в тежест на страната, чието
неизпълнение се твърди.
По
отношение на претенцията по чл. 86 вр. чл. 99 ЗЗД за
сумата 131,85 лева - законна лихва от дата 15.10.2015г. до 05.01.2018г.
С оглед установеното плащане на дължимата по
договора главница и невъзникването на валидно задължение за възнаградителна
лихва, следва да се приеме, че извършените от ответницата плащания са направени
в срок и към претендирания период от 15.10.2015г. до 05.01.2018г. не е било
налице неизпълнение, което да обосновава дължимост на
обезщетение за забава.
Предвид посоченото и липсата на непогасени
вземания в полза на заемодателя „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД по договор
за потребителски заем *** г., ищецът в настоящото производство в претендираното от него качество на частен правоприемник на
заемодателя съгласно Договор за цесия от
14.10.2015 г. също не е кредитор на вземания спрямо ответницата. Изложеното
аргументира извод за неоснователност на предявените искове и налага тяхното
отхвърляне.
Относно
разноските
С оглед изхода на спора на ищеца не се следват
претендираните разноски в производството, а
ответницата не е сторила и не е претендирала такива, поради което с решението
съдът не разпределя отговорност за разноски между страните.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Мост
Финанс Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, против К.Е. Ч.
с ЕГН ********** искове по чл. 240, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 582,85 лева - остатък от главница по Договор за потребителски заем **
г.; по чл. 240, ал. 2 вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 226,15
лева - договорна
лихва за периода от 28.09.2012г. до 23.08.2013г., по чл. 92 вр.
чл. 99 ЗЗД за сумата 140,00 лева - неустойка за забава от 17.05.2013 г. до 14.10.2015г. и по чл. 86 вр.
чл. 99 ЗЗД за сумата 131,85 лева - законна лихва за периода от 15.10.2015г. до
05.01.2018г., както и за законната лихва върху главницата от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 09.01.2018 г. до окончателното изплащане
на сумите.
Решението подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив, в двуседмичен срок
от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п./ Л.
Митева
Вярно с оригинала.
М.К.