Р
Е Ш Е
Н И Е №260107
Гр.Варна, 11.06.2021г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Варненският апелативен
съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на единадесети май през двехиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА
МАРИЯ ХРИСТОВА
При участието на секретаря Ели Тодорова
Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 623
по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно, образувано по жалба на М.М.М. и М.А.М.,*** срещу решение № 260220
от 02.09.2020г. по търг.дело № 1818/19г. по описа на Варненски окръжен съд, търговско
отделение, в частите му, с които е прието за установено, че двамата дължат на
„Първа инвестиционна банка“ АД в условията на солидарност, в качеството си на
кредитополучатели, следните вземания: сумата 49 795.36 евро,
представляваща главница по договор за б. кредит № 94КР-АА-0128 от 15.05.2006г.
и анекс № 1 от 14.07.2009г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението в съда – 26.11.2018г. до окончателното
изплащане на задължението; сумата от 14 972.02 евро, представляваща
възнаградителни договорни лихви за периода от 25.08.2015г. до 14.08.2018г. и
сумата от 2 934.06 евро, представляваща наказателна лихва за периода от
25.03.2015г. до 14.08.2018г., както и са осъдени да заплатят направените по
делото разноски в размер на сумата 3 300.03лв.
В жалбата
се твърди че по делото са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до
ограничаване на правата им да участват в производството.
Твърдят
че не са уведомени за датата на последното съдебно заседание, в което делото е
обявено за решаване. Твърдят че на това съдебно заседание са изслушани две
съдебно – счетоводни експертизи. Твърдят че при отлагане на делото в
предпоследното съдебно заседание поради неизготвена в срок експертиза, в тяхно
отсъствие, съдът е насрочил следващо съдебно заседание след по-малко от месец,
за което не са уведомени.
Молят
съда да отмени обжалваното решение. В съдебно заседание, чрез процесуален
представител, поддържат жалбата и молят съда да отмени обжалваното решение.
Въззиваемата
страна „Първа инвестиционна банка“ АД със седалище гр.София, в срока по чл.263
ал.1 от ГПК е депозирала писмен отговор, в който изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното
първоинстанционно решение. Претендира направените по делото разноски. В съдебно
заседание, чрез процесуален представител, моли съда да потвърди обжалваното
решение.
По
оплакването за допуснато процесуално нарушение въззивният съд се е произнесъл в
подготвително заседание по чл.267 от ГПК.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на
въззивното производство, приема за установено следното:
Предявен е установителен иск след заповедно производство от „Първа Инвестиционна
Банка“ АД срещу М.М.М. и М.А.М., с който да се приеме за установено в
отношенията между страните съществуването на вземания на банката срещу тях
солидарно по договор за б. кредит № 94КР-АА-0128 от 15.05.2006г. и анекс към
него – главница в размер на 49 795.36 евро, договорни лихви за периода
25.08.2015г. – 08.11.2018г. в размер на 16 025.48 евро, наказателна лихва
за периода от 25.03.2015г. до 25.11.2018г. в размер на 4 421.53 евро и
разноски и такси в размер на 61.36 евро, за които суми има издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 от ГПК. Предмет на въззивно обжалване е решението в частта
му, с която искът е уважен - за главницата изцяло, за договорната лихва до
размера на сумата 14 972.02 евро и за наказателна лихва до размера на
сумата 2 934.06 евро.
Като доказателство по делото е представен писмен договор за б. кредит №
94КР-АА-0128 от 15.05.2006г., сключен между страните, по силата на който
банката е приела да извършва разплащания при условията на овърдрафт по
разплащателна сметка при максимално допустим размер на дебитното салдо в размер
до 60 000 евро и срок на ползване до 03.06.2011г. Не е спорно че преди
изтичане на първоначално договорения срок между страните на 14.07.2009г. е
подписан анекс № 1 към договора, с който крайният срок за ползване на
овърдрафта е променен. Уговорена е дължима лихва след закриване на овърдрафта в
размер на базов лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 3
пункта. Базовият лихвен процент към датата на сключване на анекса е изрично
посочен и същият е в размер на 7.29 % годишно. Подписан е погасителен план за
погасяване на размера на разрешения овърдрафт
на основа на базовия лихвен процент на банката към датата на подписване
на анекса и същият е с краен срок за погасяване на задълженията 25.06.2024г.
Плащанията, извършвани от въззивниците преди закриване на овърдрафта са
ирелевантни към настоящия спор. От значение е само сумата на непогасения размер
на разрешения овърдрафт към 14.07.2009г. – датата на закриването на овърдрафта,
която сума следва да се издължава съгласно подписан от страните погасителен
план до 25.06.2024г. Установено е от приетата от първата инстанция
съдебно-счетоводна експертиза, че към тази дата непогасения размер на усвоения
овърдрафт е 59 981.39 евро.
Установено е от експертизата, че кредитополучателите редовно са
погасявали задълженията си до м.март 2015г. След тази дата са извършвани още
няколко плащания като последното е от 01.07.2017г. и сумите са отнасяни от
банката за погасяване на падежирали договорни лихви и натрупани наказателни
лихви.
Съобразно т.31.2 от договора за кредит банката има право да обяви
кредита за предсрочно изискуем, в случай на неплащане на дължима вноска повече
от пет работни дни, след падежа. Поради което и с оглед установената забава и
спиране на плащанията по договора, въззивният съд намира, че са налице
обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Представени са
покани, връчени лично на кредитополучателите М.М. и М.М. от ЧСИ на 06.08.2018г.
Поканите съдържат писмено изявление на банката, че счита кредита за предсрочно
изискуем поради просрочие на дължими вноски по главница и лихви по договора за б.
кредит. Не е спорно пред въззивна инстанция получаването на изявлението на
банката от кредитополучателите.
С оглед на така
изложеното и съобразно даденото разрешение в т.18 на Тълкувателно решение №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд приема за установено по делото че
вземането на банката, произтичащо от договор за б. кредит е станал предсрочно
изискуем на 06.08.2018г.
По съществуването на неравноправни клаузи в договора за кредит:
Не е спорно че въззивниците Мимат качеството на потребители по ЗЗП
както и възможността да се ползват от предвидената в закона защита, като за
установяване на нищожност на клаузи на договора съдът има задължение служебно
да следи.
На основание чл.143
ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорката
във вреда на потребителя, която не отговоря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
Съобразно
константната практиката на ВКС /решение № 9 от 27.02.2020г. по т. д. № 62/2019
г., I т. о.; решение № 384 от 29.03.2016г. по т. д. № 2520/2016г. IІ т. о.;
решение № 205 от 07.11.2016г. по т. д. № 154/2016г., І т. о.; решение № 144 от
08.11.2017г. по т. д. № 2155/2016 г. ІІ т. о., решение № 87 от 06.11.2019г. по
т. д. № 848/2017г. І т. о., се приема, че уговорките, които определят основния
предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат
преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145 ал.2 от ЗЗП.
Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора
за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само
ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от
съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и
средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и
съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора.
Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, съставите на Върховния
касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се налага от
обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно
разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от
договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца,
съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна
едностранна преценка на доставчика на услугата.
Последователна е
практиката на касационната инстанция по
въпроса за действителността на клауза в договор за б. кредит, която предвижда
възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално
договорения размер на лихвения процент.
С решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г., на IV г.о. е
обявена за правилна практиката, че при систематичното тълкуване на разпоредбите
на чл.143 и чл.144 от ЗЗП, отчитайки и целта на закона, е допустима уговорка в
договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално
уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия:
обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са
изрично уговорени в договора или в общите условия; тези обстоятелства следва да
са обективни, т. е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне
или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; методиката за
промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ, т. е. да е
ясен начинът на формиране на лихвата; при настъпването на тези обстоятелства да
е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената
лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до
"значително неравновесие между правата и задълженият на търговеца и
потребителя" съгласно чл.143 от ЗЗП.
При конкретна
преценка на клаузите на договора и анекса към него базовият лихвен процент,
прилаган при определяне на размера на лихвата по кредити, предоставяни от
банката, е дефиниран в т.1 от анекса като променлив лихвен индекс, определян от
банката на база съотношение между планираната стойност на пасива на банката и
пазарните лихвени индекси за съответната валута. Уговорено е в т.7 от анекса
при промяна на базовия лихвен процент на банката, договореният лихвен процент
да се променя съответно, считано от датата на промяната без да е необходимо
предоговаряне, в който случай банката има право едностранно да променя размера
на месечните погасителни вноски, посочени в погасителния план.
При тази дефиниция на
базовия лихвен процент като съотношение, промяната му е обусловена от промяната
в два фактора. Първият от тях е стойността на лихвените индекси за съответната
валута. Лихвеният индекс е извън контрола на банката, промяната му е обективен
факт и е лесно установима за потребителя. Но липсва правило, което да
регламентира на какъв период от време или при какви параметри на промяна на
лихвения индекс може да пристъпи към промяна на базовия лихвен процент. Поради
което и промяната на лихвения процент поради изменение на обективен факт е
поставена в субективната власт на банката да реши кога да предприеме промяна.
Вторият фактор – планирана стойност на пасива на банката не е обективен критерий и е поставен изцяло в преценката на банката.
Общи условия към договора за кредит няма представени по делото. Дори и да
съществува методология
на банката, включена във вътрешните и правила, за това при какви условия и по
каква формула се изменя базовия лихвен процент, то тя не е част от кредитния
договор. Поради което и при договаряне на променлив лихвен процент в
договора, кредиторът не може да се счита
за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по
чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП.
Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми
критерии, при които цената на заетите
парични средства може да бъде променена е законово задължение на
банката, произтичащо от текста на чл.147 ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за
възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които
търговецът би могъл да внесе в първоначално уговореният размер на лихвата, така
и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна
вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на
потребителя /чл.1 от ЗЗП/, респективно задължение на добросъвестния търговец е
да даде на потребителя информация, позволяваща му да направи своя избор /чл.4
от ЗЗП/.
Поради което и
въззивният съд намира уговорките в т.3 и т.7 от анекса към договора от
14.07.2009г., предвиждащи възможност за едностранна
промяна на лихвения процент от страна на банката спрямо първоначално
съгласувания между страните размер на лихвата, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на
кредита, за неравноправни клауза по смисъла на чл.143 ал.1 т.10 и т.12 от ЗЗП,
поради което и нищожни.
Поради което в отношенията между страните по повод предоставения
кредит при определяне на дължимите възнаградителни лихви, и съответно в
хипотеза на забава и при определяне на наказателна лихва следва да намери
приложение изрично уговорения между страните в т.4 от анекса от 14.07.2009г.
лихвен процент, а именно – 7.29 %.
Размерът на задълженията при лихва 7.29 % за целия период е
определен от приетата от въззивната инстанция съдебно-счетоводна експертиза,
обективно и компетентно дадена, кредитирана от съда изцяло. Към 06.08.2018г.,
датата на предсрочната изискуемост на целия размер на кредита, дължимата
главница е общо в размер на сумата 46 127.01 евро, от които 11 428.40
евро – просрочена главница и 34 798.61 евро редовна главница към тази
дата; сумата 13 238.84 евро –
просрочени договорни лихви за периода от 25.07.2015г. до 06.08.2018г. и сумата
3 253.82 евро – наказателни лихви за просрочена главница до 06.08.2018г.
Договорна лихва и наказателна лихва са дължими до датата на
обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 06.08.2018г.
По отношение на претенцията за наказателни лихви въззивният съд
намира и следното:
Видно от т.4 от договора от 15.05.2206г. първоначално допустимият
размер на отпуснатия овърдрафт е за закупуване на недвижим имот. В т.24.1 от
договора е уговорено като обезпечение на вземането на банката учредяване на
договорна ипотека върху недвижим имот. Предвид на размера на кредита
60 000 евро, договорът не е за потребителски кредит на основание чл.3 ал.3
т.5 от ЗПК /отм./, или на основание чл.4 ал.1 т.2 от ЗПК. Поради което и императивната
норма на чл.19 ал.1 от ЗПК /отм./ и на чл.33 ал.1 от ЗПК, регламентиращи
правото на кредитора да получи в случаите на забава обезщетение само в размер
на законната лихва, са неприложими. Възражение за прекомерност на уговореното в
чл.9 от договора обезщетение за забава в размера на годишната лихва плюс 20 пункта
няма направено, поради което и съдът не следва да го обсъжда.
Направено е възражение, че неправилно в експертизата е начислявана
лихва за забава на база 365 дни за година, което се твърди че е в противоречие
с уговорката на чл.7.4 от договора за изчисление на лихви на база 360 дни за
година. Въззивният съд намира възражението за неоснователно. Касае за лихва за
забава, която е дължима за всеки ден на забавата, до обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Уговорката в договора се отнася за определяне на размера
лихвата за ден или месец. А наказателната лихва се формирана от договорната
плюс 20 пункта.
Съобразно разрешението, дадено в т.9 на тълкувателно решение
4/2013г. от 18.06.2014г. удовлетворяване на вземането на кредитора чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес не следва да се отчитат в производството по чл.422 от ГПК.
Като доказателство по делото е представено сключено между страните
по делото в хода на предприето принудително изпълнение споразумение от
28.10.2019г., в което е налице установителна част по размера на задълженията на
кредитополучателите. Въззивният съд намира същото за нищожно. Когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна
и поради това нищожна съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП, спогодбата, основана на
такава клауза, също е нищожна по смисъла на чл.366 от ЗЗД. Договор за спогодба
или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на
страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха
представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим.
Едностранно определеният от търговеца размер на дълга в резултат от прилагането
на неравноправна клауза и сключването впоследствие на спогодба, зачитаща този
размер на дълга, представлява спогодба върху непозволен договор по смисъла на
чл.366 от ЗЗД независимо от обстоятелството, че основният договор не е обявен
за нищожен в неговата цялост.
С оглед на така установеното, въззивният съд намира претенцията на
банката за доказана и основателна до размера на сумата 46 127.01 евро –
главница, сумата 13 238.84 евро – просрочени договорни лихви за периода от
25.07.2015г. до 06.08.2018г. и сумата 3 253.82 евро – наказателни лихви връху
просрочена главница до 06.08.2018г. Предвид на това и решението на
първоинстанционния съд по иска за главница следва да бъде потвърден до този
размер и отменено за разликата до 49 795.36 евро; по иска за договорни
лихви следва да бъде потвърдено до размера на сумата 13 238.84 евро и
отменено за разликата до 14 972.02 евро и по иска за наказателна лихва
следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед частично променения размер на уважената част от искове от
въззивния съд следва да бъдат промените и дължимите от въззивника разноски в
първоинстанционното производство. Дължимите в полза на банката за първа
инстанция разноски за държавна такса, възнаграждение за вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение са в общ размер на сумата 2 924.57лв. Поради
което и решението на първоинстнационния съд в осъдителната му част за присъдени
разноски следва да бъде отменено за разликата над тази сума.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК и съразмерно уважената част от исковете,
дължимите в полза на въззиваемото дружество разноски за въззивна инстанция са в
размер на сумата 138.08лв. – юрисконсултско възнаграждение определено в
размерите на Наредбата за заплащането на правната помощ.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК и съразмерно отхвърлената част от
исковете, дължимата в полза на въззивниците сума за разноски за въззивна
инстанция е в размер на 22.39лв., представляваща възнаграждение за вещо лице.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 260220 от 02.09.2020г. по търг.дело № 1818/19г. по описа на Варненски
окръжен съд, търговско отделение, в частите му, с които е прието за установено,
че М.М.М. и М.А.М. дължат на „Първа инвестиционна банка“ АД в условията на
солидарност, в качеството си на кредитополучатели, следните вземания: главница
по договор за б. кредит № 94КР-АА-0128 от 15.05.2006г. и анекс № 1 от
14.07.2009г. до размера на сумата 46 127.01 евро, ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
26.11.2018г. до окончателното изплащане на задължението; възнаградителни
договорни лихви до размера на сумата 13 238.84 евро и сумата 2 934.06
евро, представляваща наказателна лихва, за които вземания е издадена заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № 18929/18г. по описа на ВРС, както и в частта, с която са
осъдени да заплатят на банката направените по делото разноски до размера на
сумата 2 924.57лв.
ОТМЕНЯВА
решение № 260220 от 02.09.2020г. по търг.дело № 1818/19г. по описа на Варненски
окръжен съд, в частите му, с които е прието за установено, че М.М.М. и М.А.М.
дължат на „Първа инвестиционна банка“ АД в условията на солидарност, в
качеството си на кредитополучатели, следните вземания: главница по договор за б.
кредит № 94КР-АА-0128 от 15.05.2006г. и анекс № 1 от 14.07.2009г. за разликата
над 46 127.01 евро до 49 795.36 евро, ведно със законна лихва и
възнаградителни договорни лихви за разликата над 13 238.84 евро до
14 972.02 евро, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело №
138929/18г. по описа на ВРС, и и в
частта му, с която са осъдени да заплатят на банката направените по делото
разноски за разликата над 2 924.57лв. до 3 300.03лв. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
иска на „Първа Инвестиционна Банка“ АД със седалище гр.София срещу М.М.М. и М.А.М.,***,
с който да се приеме за установено че М.М.М. и М.А.М. дължат солидарно на
„Първа Инвестиционна Банка“ АД разликата над 46 127.01 евро до
49 795.36 евро, претендирана като главница по договор за б. кредит №
94КР-АА-0128 от 15.05.2006г. и анекс № 1 от 14.07.2009г. и разликата над 13 238.84 евро до
14 972.02 евро, претендирана като договорна лихва за периода от
25.08.2015г. до 08.11.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело №
18929/18г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА М.М.М.,
ЕГН ********** и М.А.М., ЕГН **********,***, да заплатят на „Първа
Инвестиционна Банка“ АД със седалище гр.София, ЕИК *********, сумата 138.03лв. /сто
тридесет и осем лева и три стотинки/, представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивна инстанция.
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна Банка“ АД със седалище гр.София, адрес
на управление гр.София, бул.“Драган Цанков“ № 37, ЕИК *********, да заплати на М.М.М.,
ЕГН ********** и М.А.М., ЕГН **********,***, сумата
22.39лв. /двадесет и два лева и тридесет и девет стотинки/, представляваща
направени разноски за въззивно производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: