№ 581
гр. Стара Загора, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Велина Пенева
при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева
като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №
20245530105013 по описа за 2024 година
Предявени са първоначални обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът по първоначалните искове твърди в исковата си молба, че на 23.11.2023г.
между него, в качеството му на кредитодател и ответницата, в качеството си на
кредитополучател, бил сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
*************. Договора бил сключен при условията на 3ПФУР. Сключването на самия
договор се извършвало въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес:
www.minizaem.bg. На същия електронен адрес били публикувани и общите условия за
предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите, сключването на договора ставало
след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на
полето “Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно приемал същите.
След това кандидатът получава и-мейл, в който се съдържала преддоговорна информация за
условията на договора. Ако кандидатът бил одобрен, той получавал на личния си и-мейл
договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало по следния
начин: клиентът получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен
номер четирицифрен, уникален, код. Той получавал втори и-мейл, в който се съдържал
специален линк, като след отварянето му следвало да въведе получения от него код. По
принцип преди извършване на паричния превод с клиента се провеждал видеоразговор за
потвърждение на самоличността, разговора се записвал. По този начин той отново
потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
При кандидатстване ответницата посочила следния телефонен номер: ************* и
1
следният имейл: ************. Активиращият код бил ****. Сключването на договора чрез
електронната платформа се явявало годно доказателство, по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във
вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР, във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. В хода на
кандидатстване кредитополучателката изпратила снимка на личната си карта, от която било
видно, че предоставените лични данни съвпадат. По време на разговора била предоставена
снимка тип „селфи“ с личната карта, от която било видно, че снимащият се и лицето от
снимката на личната карта съвпадат. Доколкото нямало сигнал, че документът за
самоличност бил откраднат, то било явно, че именно ответникът предоставил снимките.
Проведен бил видеоразговор, по време на който длъжникът потвърдил договора. Основна
функция на разговора била идентификация на потребителя. Разговорът бил в реално време,
поради което техническата подправка била почти невъзможна. По този начин
кредитополучателката сключила договора за предоставяне на кредит от разстояние, а
кредитодателят й изпратил съобщение по телефон, с което я уведомил, че паричните
средства са преведени по посочения от нея начин. Гореописаната процедура била извършена
от ответницата по първоначалния иск, в резултат на което на същата бил отпуснат кредит с
главница в размер на 900 лв. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Договора кредитодателят се задължил
да преведе на кредитополучателката сума в размер на 900 лв. Съгласно чл. 2, ал. 2 от
договора предаването на сумата следвало да бъде извършено по посочен от
кредитополучателката начин. В случая сумата по кредита била преведена по банкова сметка
с титуляр ответницата Р., а именно: в „**************** с IBAN *******************, BIG
********. Видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит вземането на главница в размер на
900 лв., било дължимо на 2 вноски, всяка от които в размер на 450,00 лв. с падежни дати
23.12.2023г. и 22.01.2024г. Погасена била главница в размер на 350,00 лв., с което била
погасена част от вноската за 23.12.2023г. Цялото вземане падежирало, преди подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Поради това, следвало да се уважи
цялата претенция по заявление и по настоящата искова молба за главница за периода:
остатъка от вноската за 23.12.2023г. – 22.01.2024г. за сумата в размер на 550,00 лв. При
изплащане на вноските по кредита клиентът трябвало да преведе освен дължимата главница,
още и договорна лихва, която била фиксирана и не търпяла изменения по време на договора.
Договорната лихва била уточнена в договора. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от него лихвения
процент бил в размер на 40.15 %. Нямало плащания за договорна лихва. Претендира
договорна/възнаградителна лихва за периода 23.11.2023г. до 22.01.2024г. в размер на 44,55
лв. Кредитът бил изцяло падежирал на датата на последната дължима вноска по
погасителен план, а именно: 22.01.2024г. Кредитът не бил погасен, поради което на
основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД ответникът бил в забава от датата на падежиране на
целия кредит - 22.01.2024г. Крайната дата на претендираната лихва 21.08.2024г. била
произволно избрана, така че да е преди датата на входиране на заявлението в съда. С оглед
горното претендира вземане за законна лихва в размер на 44,75лв. за периода 22.01.2024г. до
21.08.2024г. Правели се опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен
ред. Същите били безуспешни, като ответникът не погасявал задълженията си съгласно
договореното. Вследствие ищецът депозирал пред Районен съд Стара Загора заявление за
2
издаване на заповед за изпълнение, в резултат на което било образувано ч.гр.д. № *****г. По
същото била издадена заповед за изпълнение, която била надлежно връчена на ответницата
по делото. Тя подала възражение срещу нея. Поради това и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1
от ГПК съдът указал на кредитора да предяви установителен иск. Към датата на входиране
на настоящата искова молба кредитополучателят дължал на кредитодателя сумата от 639,30
лв., от които: 550,50 лв. главница по предоставения кредит, 44,55 лв. претендирана със
заявление по заповедното производство договорна/възнаградителна лихва за периода
23.11.2023г. до 22.01.2024г. и 44,75 лв. лихва/обезщетение за забава за периода от датата на
забавата 22.01.2024г. до 21.08.2024г. ведно със законната лихва върху претендираната сума
от датата на входиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, до пълното
погасяване на дължимата сума.
Искането до съда е да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 639,30 лв., от които 550,00 лв.
главница по предоставения кредит, 44,55 лв. претендирана със заявление по заповедното
производство договорна/възнаградителна лихва за периода 23.11.2023 г. до 22.01.2024 г. и
44.75 лв. лихва/обезщетение за забава за периода от датата на забавата – 22.01.2024г., до
21.08.2024г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата
сума, за които суми има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № *****г. на Районен съд
- Стара Загора. Претендират се сторените по настоящото и заповедното производство
разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с
който счита предявените искове за допустими, но неоснователни. В случая не оспорва
сключването на заема, получаването на сумите или претенциите на ищеца по размер, а ги
оспорва по основание, с оглед на което моли по делото да не се назначават допълнителни
експертизи. Счита, че исковете на ищцовото дружество са неоснователни, тъй като
процесният договор за потребителски заем бил недействителен поради неточно посоченото
в него ГПР.
В срока по чл. 211 ГПК е предявена насрещна искова молба от Д. Р. Р. против „Изи
Финанс“ ЕООД. Ищцата по насрещния иск Д. Р. Р. твърди в исковата си молба, че съгласно
чл. 3 (1) от договора за заем следвало в срок до пет дни от сключването на договора за заем
да предостави на кредитора едно от следните обезпечения, а именно: 1. Банкова гаранция в
полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 4 със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по настоящия договор или 2. две физически лица -
поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от
работодател за размера на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е
в размер над 1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са
потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“
ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към
други банкови и финансови институции или ако имат - кредитната им история в ЦКР към
3
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за
поръчителство. В чл. 3 (2) от договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на кредитора
неустойка в размер на 121.50 лв. В процесния случай не представила подобно обезпечение и
въпросната неустойка била начислена към общото задължение по договора за заем, макар и
да не била претендирана в настоящото производство. В действителност общата сума, която
следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в
размер на 944.55 лева, а по-голяма - в размер на 1,066.05 лева. Счита клаузата, с която се
начисляват допълнителни суми за неустойка при непредоставяне на обезпечение в
изключително кратък срок след сключване на договора за заем за нищожна на осн. чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД. Същата по същество се явявала скрита лихва, маскирана като „неустойка“ с
цел да не бъде включена в ГПР. Счита, че договорът е недействителен поради неточно
посоченото в него ГПР. В случая бил налице правен интерес от внасяне на яснота в
отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри на
съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредитора в настоящия съдебен процес
да твърди, че не претендира суми по процесната клауза, това не го лишавало от
възможността да търси в бъдеще плащане по клаузата и представлявало неяснота, създаваща
несигурност в правното положение на потребителя. С оглед гореизложената фактическа
обстановка и съдържанието на договора за заем счита, че клаузата уреждаща начисляването
на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна.
Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ нямало характер на такава, то било
изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като
такава функции. Кредиторът го именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл.
19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземали предвид при
изчисляване на ГПР. Кредиторът си гарантирал, че ще получи това вземане като създал
прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на
поръчители или на банкова гаранция в еднодневен срок. Това вземане се явявало
допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за
търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка” не изпълнявала
обезщетителна функция, тъй като тя не зависела от вредите от неизпълнението на основното
договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от
неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно
така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в
срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Без отговор оставал
въпросът в тази хипотеза какви са вредите, които би понесъл въпросния кредитор. Очевидно
било, че неустойката била уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора,
многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази
дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция,
кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно
неизпълнение от страна на кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят
определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.
4
Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92
ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не
защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла па чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на
потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължала не при неизпълнение на
основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял
вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция.
На следващо място неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение
преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от страна на кредитополучателя. Нямало житейска и правна логика един
кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено
обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следвало да се приеме, че кредиторът не желаел да извърши предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не можело да се приеме, че
неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не
било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение било невъзможно в предвидения еднодневен срок от
подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушавал и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. На отделно основание счита, че с
въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност
обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но
именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва се явявало недопустимо. По този
начин неустойката се отклонявала още повече от основните си функции - обезпечителна и
обезщетителна и предоставяла сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало
допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречала
на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което
представлявала неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен
ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба се сочело, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
5
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на
договор при общи условия, какъвто е настоящият. Предвид съдържанието на договорите
счита, че може да се направи обоснован извод, че договорите са бланкови и изготвени при
предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне
обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Счита, че
посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва
да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с
добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо
отпуснатите суми. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора. Счита, че процесният договор за кредит формално отговарял на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите било налице посочване на лихвен процент,
годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези
величини, посочени в договора, обаче не съответствали на действителните такива съобразно
поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
разпоредба се отнасяла за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме
обратното, означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение
на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит била налице именно такава
хипотеза, тъй като било уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и
неустойка за неизпълнението му, които не били взети предвид при изчисляване на посочения
в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответствал
на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи
по кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията
на закона, е нищожна, то в процесния договор бил налице явен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в договора размер на
ГПР не съответствал на действителния, следователно бил нищожен. Счита, че договорът за
6
заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не
е посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща
търговска практика. Искането до съда е да постанови решение, с което да признае за
установено, че Договор за предоставяне на кредит №************* от 23.11.2023г. е
недействителен поради неточно посоченото в него ГПР. Претендират се разноски.
Ответникът по насрещния иск „Изи Финанс“ ЕООД представя писмен отговор в
срока по чл. 131 ГПК. Счита, че с насрещния иск не се въвежда нов предмет на делото. Това
била една от предпоставките за завеждане на насрещен иск - връзка между първоначалния
иск и насрещния. В случая целият насрещен иск бил с предмет, който вече бил част от
първоначалния иск. Намира, че задължителната предпоставка за наличие на насрещен иск -
въвеждане на нов предмет липсва. С насрещния иск не се правело и възражение за
прихващане. Следователно отпадала и втората предпоставка за завеждане на насрещен иск -
с него да може да стане прихващане. С насрещната искова молба се правели редица
твърдения за недействителност на договора за кредит. Липсвали твърдения в друг смисъл и
с друго съдържание. Липсвало и искане, което да е различно от прогласяване на
недействителност на договора. Ищецът следвало да направи всички тези действия по повод
първоначалния иск. Именно в това се изразявала неговата защита. Твърденията за
недействителност на договора можело да са предмет на първоначален иск, но при наличие
на иск с предмет претендиране на вземания, те не можело да са обект на насрещен иск. Това
било така, тъй като съгласно чл. 131, ал. 2, т. 4 от ТПК ответникът следвало с отговора на
исковата молба да изрази „становище по обстоятелствата, на които се основава искът“,
съответно да направи възражение за нищожност, което е основна възможна защита по дела с
предмет договори. Следователно това, което ищецът сторил с насрещния иск следвало да е
предмет на отговора на исковата молба. За действителността на договора за кредит съдът
следял служебно. Настоящият случай бил именно такъв иск с предмет вземания
произтичащи от договор за кредит. Състава разглеждащ първоначалния иск следвало да се
произнесе за действителността на договора. С оглед горното, наличието на насрещен иск не
само, че се явявало ненужно, а се явявал и недопустим, тъй като ищецът нямал правен
интерес да води отделно производство за права, които може да защити с отговора на
исковата молба и за които съда следял служебно. Имало и друга причина за липса на правен
интерес от така заведения иск. Клаузата за неустойка била счетена за неравноправна клауза
след проверка от КЗП. Това било видно от писмо с вх. № Ц - 03 - 9131/04.11.2024г. В тази
връзка им бил предоставен срок дали признават това обстоятелство, като в случай че го
признаят, да я премахнат и със задна дата. Дружеството признало клаузата за неравноправна,
като клаузата вече била премахната от договорите. Това било видно в обявлението на сайта
на дружеството, което било направено в изпълнение на указанията на комисията. При
липсата на неустойка, то липсвал обект по всички твърдения за недействителност. Освен че
самата клауза я нямало, тя не била част от ГПР и не можела да бъде такава, тъй като я
нямало. Обективно не съществувала, за да е част от договора. Със становището на КЗП
технически вече било уважено искането в насрещния иск - нямало неустойка в договора.
7
Съответно тя не била част от ГПР и обективно не можело да е, защото я нямало. Т.е. нямало
нужда от делото по насрещния иск. С оглед гореизложеното било видно, че така
формулиран насрещният иск не отговарял на предпоставките на закона и му липсва правен
интерес. Следователно причината за завеждане на насрещния иск не била единствената
законосъобразна такава - защита на права. Мотивите били други. Независимо какви са те не
били съобразени с посочения единствен, законово допустим мотив да се води иск, за да се
защитят права. Поради това намира, че ищецът по насрещният иск злоупотребявал с правото
си на иск. По договора имало три вземания - за главница, договорна лихва и неустойка.
Главницата била отпуснатата, но неусвоена сума по договора. Тя не се включвала в ГПР,
като била дължима независимо дали договорът е действителен или не. Договорната лихва
била включена в ГПР, съгласно формулата в ДР на ЗПК. Единствената клауза, която може да
не е включена в ГПР и с това да се уважи насрещния иск била тази за неустойка. Клауза за
неустойка вече нямало. Следователно договорът не бил недействителен на това основание.
Размера на ГПР бил изчислен по методика в пap. 1 от ДР на ЗПК. Същата била дословно
спазена. Размера на ГПР бил под законово определения, който бил 50% от стойността на
кредита. Поради това възраженията в тази насока намира за неоснователни и недоказани.
Искането до съда е да прекрати делото по повод насрещният иск, тъй като той не отговарял
на изискванията за предявяването му, съгласно чл. 211, ал. 1 от ГПК. В случай, че бъде
разгледана исковата молба, то моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна и
недоказана, тъй като неустойка вече нямало, съответно нямало какво да измени размера на
ГПР. Претендират се разноски.
С писмена молба Вх. № 3818 от 05.02.2025г. и на осн. чл. 232 от ГПК ищецът по
първоначалния иск оттегля подадената искова молба срещу Д. Р. Р. в следните части:
- Вземането за главница за сумата от 500.00 лв., като след оттеглянето претендира
главницата само за сума в размер на 50.00 лв. представляващи главницата за вноската за
22.01.2024г.;
- Вземането за договорна лихва за сумата от 40.00 лв., като след оттеглянето
претендира договорна лихва в размер на 4.55 лв. като част от вноската за периода
23.12.2023г. - 22.01.2024г., като пълния размер на вноската е 14.85 лв.;
- Вземането за законна лихва за сумата от 40.00 лв., като след оттеглянето претендира
законна лихва/обезщетение за забава в размер на 4.75 лв. за периода 22.01.2024г. до
21.08.2024г.
В съдебно заседание „Изи Финанс“ ЕООД не се представлява, Д. Р. не се явява не се
представлява.
Приложено по настоящото дело е ч. гр.д. *****г. по описа на РС Ст. Загора, по
същото е налице издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
№**** от 16.09.2024г. в полза на „Изи Финанс“ ЕООД против Д. Р. Р.
От фактическа страна:
Приложен по делото е Договор за предоставяне на кредит
8
№*************/23.11.2023г., сключен между „Изи финанс“ ЕООД и Д. Р. Р., в който са
отразени: вид на кредита-потребителски, сума на кредита-900лв, ГПР: 48.44%, годишен
лихвен процент-40.15%, срок на кредита-60 дни, обща дължима сума при непредставяне на
обезпечение по чл.3 /1/-1066,05лв. Приложени са Общи условия към договорите за
предоставяне на кредит от „Изи финанс“ ЕООД
Приложено по делото е копие от лична карта на Д. Р. Р., както и имейл
кореспонденция.
Налице по делото е платежно нареждане за кредитен превод от 23.11.2023г., за сумата
от 900лв с наредител „Изи финанс“ ЕООД и получател Д. Р..
Видно от заключението по съдебно-счетоводна експертиза е, че Д. Р. Р. е титуляр на
банкова сметка в лева открита на 28.05.2019г. мигрирала в системата на ************* на
20.10.2023г., която била активна към момента на предоставяне на информацията. По
посочената сметка бил постъпил превод в размер на 900лв от страна на „Изи Финанс“
ЕООД с основание Договор за заем №*************.
От правна страна:
Не се спори между страните, че на 23.11.2023г. е сключен договор за предоставяне на
кредит №*************, не се спори и по въпроса за предоставяне на сумата предмет на
договора на кредитополучателя. По изложените съображения съдът приема, че в случая е
възникнало валидно правоотношение по такъв тип договор за потребителски кредит, както
и, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, поради което за валидност на
договора и последиците му приложение ще намерят изискванията на ЗПК.
В чл.3 от договор за кредит №*************/23.11.2023г. е предвидено, че за
обезпечаване на вземанията си във връзка с предоставения кредит кредитора приема, а
потребителя се задължава в срок до пет дни считано от датата на сключване на настоящия
договор да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция или
две физически лица поръчители, които да отговарят на определени в договора условия.
Според ал.2 на същата разпоредба страните се съгласяват, че неизпълнение на задължението
по предходната алинея ще причини на кредитора вреди, за чието обезщетяване се дължи
неустойка. Посочен е размера на неустойката 121,50лв. Неустойката се начислявала в деня
следващ неизпълнението и се заплащала с погасителната вноска-тоест същата се включва в
погасителната вноска-видно от чл.4 ал.3 т.2 от договора.
По насрещния иск:
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението, на които влече нищожност на
целия договор за потребителски кредит, съдът следва служебно да провери съответствието
на договора със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК,
регламентираща съдържанието на договора за потребителски кредит, в т.10 въвежда
изискване за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Това изискване е въведено, за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се
формира задължението му, какво е оскъпяването на кредита, както и да му даде възможност
да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи своя избор. По правилата на
чл.19, ал.1-3 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
9
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. По смисъла на ЗПК §1, т.1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, като спазването на това изискване дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР. Действително в процесният Договор е посочен процент на ГПР
т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Кредитора обаче се е
задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита. Този размер
не надвишава максималния по чл.19 ал.4 ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като
не включва част от разходите за кредита, а именно таксата за неустойка, която същевременно
към момента на сключване на договора присъства в погасителния план в същия, която
следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗПК. Сумата
за неустойка-видно и от погасителния план е калкулирана във всяка погасителна месечна
вноска и следва да бъде включена в ГПР, при което би се променил и неговия размер. Освен
горното поради това, че е формално посочен, не по начин, който достатъчно пълно, точно и
ясно да позволи на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, се налага извод, че договора за потребителски кредит е недействителен, като не
отговарящ на изискванията и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Що се касае до клаузата за неустойка-същата е уговорена не като обезщетение за
неизпълнение на същинско задължение на длъжника по договора за потребителски кредит, а
за допълнително изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това
неустойката противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като
предварително уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение,
служещо за обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не
обезпечава изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното
договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от кредитора
изискване във връзка с обезпечаването на задължението. Така кредитополучателя би дължал
неустойка дори и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не
осигури банкова гаранция, респ. поръчители в тридневен срок от сключване на договора.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за недействителност на
Договор за предоставяне на кредит №*************/23.11.2023г. поради противоречие със
закона е основателен и следва да бъде уважен. Предвид горното и тъй като по първоначално
предявения иск кредитодателя е изпълнил договорното си задължение и е предоставил на
кредитополучателя заемната сума, в тежест на ответника по първоначалния и ищец по
насрещния иск-заемополучател е да докаже, че е изпълнил насрещното си задължение по
договора да върне предоставеният му заем-каквито доказателства не се ангажират. Поради
това, че се уважава иска за обявяване на недействителност на договор за предоставяне на
кредит №*************/23.11.2023г., отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
10
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, тоест следва да бъде уважен
първоначално предявения иск, но в частта касаеща единствено сумата от 50 лв –главница за
вноската за 22.01.2024г. по договор за предоставяне на кредит №************* от
23.11.2023г.
По разноските:
Ищецът по първоначалния иск е направил искане за присъждане на разноски: 300лв
за съдебно-счетоводна експертиза и 50 лв държавна такса, съдът намира, че следва да
определи 100лв юрисконсултско възнаграждение на ищеца по първоначалния иск. Ищеца по
насрещния иск претендира разноски 50 лв държавна такса и 480лв адв. възнаграждение-в
тази връзка се представя договор за правна помощ, видно от който е посочено, че адв.
възнаграждение е уговорено по реда на чл.38 ал.1 ЗА-тоест разноските за такова следва да се
определят от съда. Съдът счита, че следва да определи в полза на процесуалния
представител на Д. Г. адв. възнаграждение в размер на 400лв.
Така мотивиран, Старозагорски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, по отношение на „Изи Финанс” ЕООД София, със
седалище и адрес на управление гр.София, р-н Триадица, ж.к.Иван Вазов, ул.Балша №17
ап.1, представлявано от Б.И.Н., ЕИК *********, че Договор за предоставяне на кредит
№*************/23.11.2023г., сключен между Д. Р. Р., ЕГН ********** и „Изи Финанс”
ЕООД София е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, във вр. чл.22 ЗПК и чл.11 ал.1 т. 10 от
ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. Р. Р., ЕГН **********,
*****************, че същата дължи на „Изи Финанс” ЕООД София, със седалище и адрес
на управление гр.София, р-н Триадица, ж.к.Иван Вазов, ул.Балша №17 ап.1, представлявано
от Б.И.Н., ЕИК *********, сумата от 50,00 лв. представляващи главница за вноската за
22.01.2024г., по договор за кредит №************* от 23.11.2023г., ведно със законната
лихва от 09.09.2024г. до окончателното плащане, за изпълнението на което парично
задължение е издадена в полза на „Изи Финанс” ЕООД София против Д. Р. Р. заповед
№****/16.09.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело
№*****г. по описа на СтРС, като отхвърля иска в частта му, в която се претендират сумите:
договорна лихва в размер на 4.55лв. като част от вноската за периода 23.12.2023г. -
22.01.2024г., законна лихва /обезщетение за забава/ в размер на 4.75 лв. за периода
22.01.2024г. до 21,08.2024г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София 1408, р-н Триадица, ЖК „Иван Вазов“ ул. Балша №17 ап.1 представлявано от
Б.И.Н. да заплати на Д. Р. Р., ЕГН ********** сумата от 50лв държавна такса по насрещен
иск.
ОСЪЖДА Д. Р. Р., ЕГН **********, да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК
11
*********, със седалище и адрес на управление гр.София 1408, р-н Триадица, ЖК „Иван
Вазов“ ул. Балша №17 ап.1, сумата 379,43лв съразмерно определени разноски по
настоящото производство и 60,08лв разноски по частно гражданско дело № *****г. по описа
на РС Ст. Загора-съразмерно определени.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София 1408, р-н Триадица, ЖК „Иван Вазов“ ул. Балша №17 ап.1 да заплати на адв.Д. Г.,
определено при условията на чл.38 ал.2 от ЗА сумата от общо 400лв. адвокатско
възнаграждение, за осъществено процесуално представителство на Д. Р. Р..
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
12