№ 1093
гр. П., 13.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Г.Д.Л.
при участието на секретаря С.И.М.
като разгледа докладваното от Г.Д.Л. Гражданско дело № 20241720102353 по
описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Д. Г. В. срещу „***“ ООД, уточнена с молба от
12.06.2024 г., с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожна на договорната клауза на чл. 19 от Договор за
потребителски паричен кредит от *** г., сключен между страните, предвиждаща
неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Ищецът Д. Г. В. извежда съдебно предявените субективни права при твърденията,
че на *** г. е сключила с ответника Договор за потребителски паричен кредит, по
силата на който в качеството на кредитополучател е получила потребителски кредит в
размер на 1000 лева. Твърди, че срокът за погасяване на кредита е четири месеца,
съгласно погасителния план към договора. Сочи, че в чл. 19 от договора е предвидено,
че кредитополучателят следва да предостави на кредитора гаранция относно
изпълнението на договора, представляваща трето физическо лице – поръчител.
Поддържа, че при неизпълнение на това задължение в 7-дневен срок,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 513,80 лева, която реално се явява
част от задължението по договора. Поддържа, че неустойката за непредоставяне на
гаранция /обезпечение/ е начислена от кредитора и е включена като част от всяка
погасителна вноска в погасителния план по договора. Изложени са подробни доводи,
че клаузата, която предвижда въпросната неустойка – чл. 19 от договора, е нищожни
поради противоречие с добрите нрави и закона. Твърди, че неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Съобразно изложеното е направено искане клаузата на чл. 19
от договора за потребителски кредит от *** г., с която е предвидена, да бъде
прогласена за нищожна. Претендира разноски. Не заявява становище в проведеното
открито съдебно заседание на 13.11.2024 г.
От ответника в указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е
депозиран писмен отговор, с който са изложени доводи за неоснователност на
1
предявения иск и е направено искане същият да бъде отхвърлен, като неоснователен.
Не оспорва сключването на процесния договор за кредит, като акцентира, че клаузата
на чл. 19 от договора е индивидуално договорена между страните. Не заявява
становище в проведеното открито съдебно заседание на 13.11.2024 г.
Районен съд - П., като взе предвид становищата на страните и ангажираните
по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предмет на делото е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 19 от сключен на *** г. Договор за
потребителски кредит между страните, предвиждаща неустойка за непредставяне на
обезпечение от ищеца в седемдневен срок от сключване на договора.
За основателността на предявения установителен иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността на договорната неустоечна клауза
за начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение от кредитополучателя
при условията, посочени в договора, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже,
при условията на пълно и главно доказване, че сочената от него неустоечна клауза е
недействителна на заявените в исковата молба основания. В доказателствена тежест на
ответника е да докаже заявените възражения в депозирания писмен отговор.
В процесния случай между страните не е спорно и от представените
доказателства – месечен погасителен план /л. 7/, се установява, че между тях е
сключен договор за потребителски кредит от *** г., с посочените в исковата молба
параметри. По-конкретно, установява се, че по силата на посочения договор ищецът е
получил, в качеството на кредитополучател, от ответника сума в размер на 1 000 лв.,
която се е задължил да върне на четири равни месечни вноски – всяка в размер на
270,10 лв., при уговорен размер на възнаградителната лихва – 80,40 лв. за срока на
договора. Не е спорно и се установява, че съгласно чл. 19 от договора, ищецът се е
задължил да плати на ответника неустойка в размер на 513,80 лв., дължима в случай
че след сключването на договора в седемдневен срок не предостави на кредитора
обезпечение относно неговото изпълнение чрез поръчителство от трето лице. Видно от
представения по делото и приет като писмено доказателство погасителен план към
договора за кредит, плащането на неустойката е предвидено още при сключването на
договора. Уговорено е същата да бъде платима като част от всяка месечна погасителна
вноска – предвидени са 4 плащания за погасяване на неустойката в размер на 128,45
лв. всяко. С включването на неустойката в размер на общо 513,80 лв. към
задълженията по договора, видно от погасителния план, дължимата сума за връщане
по него от кредитополучателя възлиза на 1594,20 лв.
Спорно между страните е действителна ли е неустоечната договорна клауза
на чл. 19 от процесния договор, предвиждаща плащане на неустойка при
непредставяне на обезпечение – поръчителство от трето лице.
Анализа на данните по делото води до извод, че обсъжданата договорна
неустоечна клауза от договора за потребителски кредит от *** г. обезпечава не пряко
изпълнението на задълженията за връщане на главницата и за плащане на
възнаградителната лихва по кредита, а изпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение. Съществено при преценка на валидността на същата е, че се дължи
независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва,
съобразно уговорения погасителен план. Предвид изложеното, съдът приема, че така
уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи
от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението,
включително е предвидена като размер от погасителните вноски, което се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната й функция и противоречи на принципа на
2
добросъвестността. Обстоятелството, че същата е включена наред с основното
задължение в погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на
кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР , с което на самостоятелно
основание заобикаля закона, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Отделно
от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от
ЗПК относно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да
бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на
кредитора, което на самостоятелно основание я прави вероятно неравноправна.
По аргумент от чл. 19 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения/, като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния
предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /ГПР да не е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%/. С невключването на
скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по смисъла на
С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до
извод за неравноправния й характер, съответно за нейната нищожност.
Отделно от това, съдът приема, че обсъжданата договорна клауза противоречи
на добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключена, е
установяване на допълнително задължение за длъжника, а не реално обезпечаване на
изпълнението на вземането по договора за кредит.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато
се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби /в този смисъл: решение 4/2009 г. по т. д.
№ 395/2008 г. на ВКС, решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС,
определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Понятието „добри нрави"
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката.
Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на
едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване
на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да
се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност.
До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна
упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно
доброволен характер и привидно право на избор, каквато се установява да е
процесната хипотеза. В конкретния случай изводът за противоречие с т.н. добри нрави
следва от съпоставката между размера на заемната сума – 1000 лв., и размера на
неустойката по чл. 19 от договора – 513,80 лв., както и от факта, че плащането й е
предвидено още при сключването на договора, като част от месечните погасителни
вноски, т.е кредиторът изначално е предвидил, че същата се дължи като част от
задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, включително с оглед
предвиденото действително предназначение на същата на т.н. "скрито
възнаграждение" по договора. Предвид изложеното, възражението на ответника за
необоснованост на твърденията на ищеца за нищожност на процесната договорна
клауза е неоснователно. Такова е и позоваването на чл. 17, раздел VI от договора за
кредит, тъй като декларирането за запознаване със съдържанието на конкретна
договорна клауза няма отношение към действителността й, т.е. в хипотезата на
нищожност, декларирането на запознаване или съгласие с нищожната договорна
клауза не санира същата и не я прави действителна. Позоваването от ответника на
3
клаузата на чл. 15, ал. 2, раздел VI, съдът намира за неотносимо към предмета на
делото, тъй като по твърдения на ответника клаузата касае увеличаване на размера на
дълга при допуснато просрочие, а не при непредставянето на обезпечение, санкцията
за което е във фиkсирания при сключване на договора размер от 513,80 лв.
В обобщение, по изложените съображения, съдът намира обсъжданата
договорна клауза на чл. 19 от процесния Договор за потребителски кредит от *** г. за
нищожна поради противоречие с посочените разпоредби на ЗПК и добрите нрави. С
оглед изложеното, предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
има ищеца. С оглед изложеното, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените от него по делото разноски за внесена държавна такса в размер на
80 лв. С исковата молба се претендират и разноски за адвокатски хонорар, на
основание чл. 38 ЗАдв., като по делото е представен договор за правна защита и
съдействие от 30.04.2024 г. /л. 6/, сключен между ищеца и адв. Л. А. Г.. Предвид
изложеното и на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адв. Л. А. Г., сумата от 200 лв. – възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца. При определяне размера на същото
съдът съобрази правната и фактическа сложност на делото, обема на извършена
дейност по делото от адв. Г., както и актуалната практика на Съда на Европейския
съюз, обективирана в Решение от 25 януари 2024 г по дело С-438/2022 г. по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, както и практиката на
националния съд, обективирана в определение № 50015/16.02.2024 г по т. д. №
1908/2022 г на ВКС, първо т. о. и определение №343/15.02.2024 г по т. д. № 1990/2023 г
по описа на ВКС второ т. о, включително и акуалната съдебна практика на ОС-П. –
определение № 789/04.11.2024 г. по ч.гр.д. № 578/2024 г., съгласно която посочените в
Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, но без да са
обвързващи за съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Д. Г. В., ЕГН **********, със съдебен адрес:
***, срещу „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище в град С. и адрес на управление: ***,
иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА договорната клауза на чл.
19 от Договор за потребителски кредит от *** г., предвиждаща неустойка за
непредоставяне на обезпечение – поръчител, сключен между ищеца, в качеството на
кредитополучател, и ответника, в качеството кредитор.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище в
град С. и адрес на управление: ***, да плати на Д. Г. В., ЕГН **********, със съдебен
адрес: ***, сума в размер на 80 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ЗАдв, „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище в град
С. и адрес на управление: ***, да заплати на адв. Л. А. Г. – САК, личен № ***, с
адрес: ***, сума в размер на 200 лв. – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ на ищеца.
4
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от същото на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
5