Р Е Ш Е Н И Е
град София, 03.09.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на единадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ..……… разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №9425 по описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №40903 от 15.02.2019г.,
постановено по гр.дело №30566/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти състав, е признато за
установено по предявения от "Т.С."
ЕАД срещу Е.Л.П. иск с правно
основание чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД, че Е.Л.П. дължи на "Т.С." ЕАД сумата в размер на 1080.80
лв., представляваща стойността на топлинни услуги за периода от 30.01.2015г. до
30.04.2017г. за имот, намиращ се в град София, ж.к.“*********ап.34, с аб.№153518,
ведно със законната лихва върху сумата в размер на 1100.80 лв. за периода от 30.01.2018г. до 14.03.2018г., и
върху сумата в размер на 1080.80 лв. за периода от
15.03.2018г. до погасяването й, като е отхвърлен предявения иск за главница с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД за разликата над сумата от 1080.80 лв. до сумата в размер на 1100.80 лв., поради плащане на задължението в хода на
процеса, а за
разликата до пълния предявен
размер от 1496.92 лв. и за периода от 01.05.2014г. до
29.01.2015г. - поради погасяване на задължението по давност, както и е отхвърлен изцяло предявения иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД за установяване в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 237.75 лв., представляваща лихва за забава върху главницата
за периода от 16.09.2015г. до 15.01.2018г.. С решението е осъдена Е.Л.П. да
заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата в размер на 418.63 лв., направени
разноски в исковото и в заповедното производство, изчислени съобразно уважената част от предявените искове. С решението е осъдена "Т.С."
ЕАД да заплати на Е.Л.П. на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата в размер на 73.08
лв., направени разноски в исковото и в заповедното
производство,
изчислени съобразно
отхвърлената част от предявените искове.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, чрез юрисконсулт И.М., срещу решението на СРС в частта,
в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД за вземания за периода от 01.05.2014г. до 29.01.2015г. - поради
погасяване на задължението по давност, както и в частта, в която е отхвърлен изцяло
предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 237.75 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015г. до
15.01.2018г., както и в частта на разноските. Инвокирани са доводи
за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части,
като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният
съд неправилно е приложил института на погасителната давност като е приел, че
погасени по давност са дължими суми по обща фактура №**********/31.07.2015г. за
периода м.05.2014г. – м.04.2015г.. Твърди се, че в раздел ІХ /Заплащане на
топлинна енергия/, чл.33, ал.1 от Общите условия, е определен реда и срока, по
който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия, а именно в 45 -дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. Следователно задължението на ответницата да заплаща
дължимите от нея суми за потребена топлинна енергия, за които е издадена на
31.07.2015г. обща фактура за периода м.05.2014г. – м.04.2015г. е станало
изискуемо на 16.09.2015г., след която дата ответницата е изпаднала в забава
досежно задължението за заплащане на главница и предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД се явява основателен и доказан. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с
което да уважи изцяло предявения иск за главница и иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендира присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - Е.Л.П., депозира писмен отговор, в който
взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението на СРС в обжалваните части е постановено при
правилен анализ на събраните доказателства и при правилно прилагане и тълкуване
на закона. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция, определено по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв..
Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Е.Л.П., чрез адв.Р.Р. срещу решението на СРС в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ за сумата от 1080.80 лв., представляваща стойността на топлинни услуги за периода от 30.01.2015г. до 30.04.2017г. за имот, намиращ се в град София, ж.к.“*********ап.34, с аб.№153518, ведно със законната лихва върху сумата в размер на 1100.80 лв. за периода от 30.01.2018г. до 14.03.2018г., и върху сумата в размер на 1080.80 лв. за периода от 15.03.2018г. до погасяването й. Изложени са доводи, че по делото е останал недоказан факта на възникнали договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия, съответно оспорва се приетия от съда факт, че притежава качеството потребител на топлинна енергия. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск за признаване за установено, че ищецът има вземания от ответницата за сумата от 1080.80 лв., представляваща стойността на топлинни услуги за периода от 30.01.2015г. до 30.04.2017г. за имот, намиращ се в град София, ж.к.“*********ап.**, с аб.№153518, ведно със законната лихва върху сумата в размер на 1100.80 лв. за периода от 30.01.2018г. до 14.03.2018г., и върху сумата в размер на 1080.80 лв. за периода от 15.03.2018г. до погасяването й. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, представя молба в съдебно заседание, в която е
взето становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ответницата.
Прави се възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
претендирани разноски от въззивника-ответник за адвокатско възнаграждение.
Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Е.Л.П. при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на
подадените въззивни жалби съдът приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло
постановеното първоинстанционно решение.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното гр.д. №6495/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти
състав,
въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 30.01.2018г. и е
постановена на 05.02.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу Е.Л.П. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Е.Л.П. възражение, поради което
дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична
основателност на предявения от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответницата - Е.Л.П. иск за
признаване за установено, че Е.Л.П. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 1080.80 лв.,
представляваща стойността на топлинни услуги за периода от 30.01.2015г. до
30.04.2017г. за имот, намиращ се в град София, ж.к.“*********ап.**, с аб.№153518,
ведно със законната лихва върху сумата в размер на 1100.80 лв. за периода от 30.01.2018г. до 14.03.2018г., и
върху сумата в размер на 1080.80 лв. за периода от
15.03.2018г. до погасяването й, като
е отхвърлен предявения иск за главница
с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД за разликата над сумата от 1080.80 лв. до сумата в размер на 1100.80 лв., поради плащане на задължението в хода на процеса,
а за разликата до пълния предявен размер от 1496.92 лв. и за периода от 01.05.2014г. до 29.01.2015г. -
поради погасяване на задължението по давност, както и е отхвърлен изцяло предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД
за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата в размер на 237.75 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015г. до 15.01.2018г.. Прието
е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответницата, в качеството
на собственик на процесния имот, се явява потребител на топлинна енергия за
битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и има задължение да заплаща
стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия
период. Посочено е
още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил
задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответницата при спазване
на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия,
както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността
на доставената топлинна енергия за исковия период от време. Прието е, че задължението на потребителите да заплащат
месечно цената на консумираната топлинна енергия представлява задължение за
периодично плащане,
и досежно него е приложима кратката тригодишна давност по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД. В тази
връзка и при съобразяване, че датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК, се счита за дата, на която е предявена исковата молба по чл.422,
ал.1 ГПК, е
обоснован извода, че претендираните вземания за главница за периода от 01.05.2014г. до 29.01.2015г.
се явяват погасени по
давност. По отношение на предявения иск с
правно основание чл.86 ЗЗД е прието от съда, че за исковия период досежно
забавата на длъжника са в сила и приложими Общите условия на ищеца, одобрени с
Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., съгласно които за основателността на иска е
релевантно обстоятелството ищецът да докаже датата на
публикуване на общите фактури, което същият не е стори, предвид на което е
прието, че ответницата не е изпаднала в забава в периода, за който се
претендира обезщетение, и искът за заплащането на мораторна лихва следва да
бъде отхвърлен. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да
обсъди доводите релевирани в подадените въззивни жалби досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение.
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. В
конкретния случай между страните не се спори, а
това се установява и от доказателствата, че през исковия период процесната
сграда е била топлофицирана, че ищецът е доставил в абонатната станция на
сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер,
както и че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот, който имот се
намира в сграда – етажна собственост. С оглед на това правилно
първоинстанционният съд е приел, че през исковия период ответницата има качеството
потребител на топлинна енергия и е страна по договорното отношение с ищеца за
продажба на топлинна енергия. Съгласно нормата на чл.153,
ал.1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Ето защо изложените в обратния смисъл доводи във въззивната
жалба на ответницата са неоснователни.
Въззивният съд приема за неоснователни
възраженията на ответницата за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени
показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните
по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице
по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата за
исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от
вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени
формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените
му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба на ответницата общи възражения съдът намира, че
не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от
събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
На следващо място съдът счита, че
противно на поддържаното във въззивната жалба на ищеца първостепенният съд
правилно е приложил института на кратката тригодишна давност по отношение на
част от претендираните вземания за главница, като е приел, че същите
представляват периодични задължение и досежно тях е приложима нормата на
чл.111, б.“в“ от ЗЗД. С оглед датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, от който момент се счита, че е предявена исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, с подаването на която давностният срок е прекъснат - 30.01.2018г., то в
случая задълженията за главница за периода от 01.05.2014г. до
29.01.2015г. се явяват погасени по давност. За посочения период изискуемото
задължението за главница, което е погасено по давност, възлиза на сумата в
размер на 396.12 лв.. Следователно
дължимата и непогасена по давност главница възлиза на 1100.80 лв., от която сума следва да се приспадне сумата от 20.00 лв., извършено
плащане в хода на процеса от ответницата – в тази насока се съдържа констатация в приетото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, че на 15.03.2018г. ответникът
е заплатил на ищеца сумата в размер на 20.00 лв..
Предвид горното съдът намира, че правилно
първостепенният съд като е кредитирал приетите по делото заключения на СТЕ и
ССеЕ и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес и при отчитане на извършеното частично плащане от
ответницата в хода на съдебното производство е уважил предявения иск за
главница срещу ответницата за сумата от 1080.80 лв., представляваща
стойността на доставени,
но незаплатени топлинни услуги, за периода от 30.01.2015г. до 30.04.2017г. за имот,
намиращ се в град
София, ж.к.“*********ап.34, с аб.№153518, ведно със законната лихва върху сумата в размер на
1100.80 лв. за периода от 30.01.2018г. до
14.03.2018г., и върху сумата в размер на 1080.80
лв. за периода от 15.03.2018г. до погасяването й, като е отхвърлил предявения иск за главница с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.79, ал.1, пр.1 от
ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД за разликата над сумата от 1080.80 лв. до сумата в размер на 1100.80 лв., поради плащане на задължението в хода на
процеса, а за
разликата до пълния предявен
размер от 1496.92 лв. и за периода от 01.05.2014г. до 29.01.2015г.
- поради погасяване на задължението по давност. В тази част обжалваният съдебен
акт следва да бъде потвърден.
Решението е
постановено при правилно приложение на материалния закон и в частта, в която е отхвърлен изцяло предявения
установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 237.75 лв., представляваща лихва за забава върху главницата
за периода от 16.09.2015г. до 15.01.2018г.. С оглед исковия период, за който вземанията не са
погасени по давност, т.е. от 30.01.2015г.
до 30.04.2017г.,
правилно е прието от СРС, че са приложими Общите условия на
топлофикационното дружество, в сила от 12.03.2014г., като
съгласно чл.32, ал.2 от същите, след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за
отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура
за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период, определено
на база на изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2 от
същите общи условия клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактурата по чл.32, ал.2 за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването й на интернет
страницата на продавача, а изрично в чл.33, ал.4 е предвидено, че продавачът-
доставчик на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са заплатени в
срока по ал.2 на чл.33. Съгласно действащите от 2014г. и
понастоящем общи условия на „Т.С.” ЕАД за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на клиенти на гр.София, макар изискуемостта на месечно
дължимите по чл.32, ал.1 от общите условия суми да настъпва в
30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията на интернет страницата
на доставчика (в този смисъл е правилото на чл.33, ал.1
от общите условия от 2014г.), длъжникът изпада в забава
единствено при неизпълнение на задълженията по общата фактура, относима към
целия отчетен период, в случай че не погаси сумите по нея в 30-дневен срок от
публикуването й на интернет страницата на продавача. Следователно за
задълженията за потребена топлинна енергия за процесния период ответника дължи
обезщетение за забава само върху задължението по общата фактура. В конкретния
случай при
съобразяване на процесния период, за който се претендира цената на доставена
топлинна енергия се налага извод, че по отношение на месечните задължения за
заплащане цената на доставена топлинна енергия лихва за забава не се дължи.
Такава е дължима единствено върху задълженията по общата фактура, касаеща целия
отчетен период, но в случая по делото не са ангажирани доказателства тази обща
фактура да е публикувана на интернет страницата на продавача, поради което това
правнорелевантно обстоятелство следва да бъде прието за недоказано. С оглед на
това и съобразно цитираните по-горе разпоредби
на общите условия от 2014г., падежът на задълженията по общата
фактура не е настъпил, което препятства възможността ответника да изпадне в
забава за погасяването им. В случая ищецът носи доказателствена тежест да
установи факта, че ответникът е изпаднал в забава досежно месечните задължения
за заплащане цената на доставена топлинна енергия, но не са ангажирани доказателства за датата, на която общите фактури са публикувани на интернет
страницата на дружеството. Предвид на което правилно СРС е приел, че по делото
не е доказано, че ответникът
е изпаднал в забава по отношение на задълженията си за
заплащане на цена на топлинна енергия и предявения иск за мораторна лихва е
изцяло отхвърлен. Относно иска за заплащане на мораторна лихва върху цената
за услугата дялово разпределение следва да се приеме, че липсва предвиден срок
за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът
изпада в забава след покана - арг. чл.84, ал.2 ЗЗД. По делото не са представени
доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от
дата, предхождаща подаването на исковата молба в съда, поради което акцесорната
претенция за лихва се явява неоснователна. Предвид
на изложеното правилно СРС е приел, че по делото не е доказано, че ответницата е
изпаднала в забава по отношение на задълженията си за заплащане на цена на
топлинна енергия и предявения установителен иск за мораторна лихва е изцяло
отхвърлен.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните по
делото, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 и ал.3 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
По въззивната жалба на ищеца,
която по горните съображения съдът счита за неоснователна, право на разноски
има въззиваемата страна -ответник. В подадения писмен отговор от въззиваемата
страна, изрично се прави искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. пред въззивната инстанция. Така
направеното искане е неоснователно предвид следното: по делото е представено
пълномощно, което очертава правомощията на процесуалните представители на въззиваемата страна -ответник, но в него не е отразено, че договореното възнаграждение е по чл.38 от ЗА безплатно, респективно няма
посочена хипотеза, при която е представена безплатна адвокатска помощ на въззиваемата страна -ответник. При това положение по делото не може да се направи
извод за уговорките между въззиваемата страна -ответник и процесуалните й представители - адв.В.И.М. и адв.Р.Р.
относно предоставянето на безплатна такава, както и за причините за това. След
като в представеното по делото пълномощно не е посочено никое от основанията по чл.38 от ЗА за оказана безплатна правна помощ, то не
се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение по този ред. Предвид
изложеното, претенцията на въззиваемата страна -ответник за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от
ЗАдв. за процесуално представителство
пред въззивната инстанция следва да се отхвърли
като неоснователна.
По въззивната жалба на
ответницата, право на разноски има въззиваемия-ищец, но настоящият състав
намира, че заявената в този смисъл претенция е неоснователна доколкото няма
подаден писмен отговор от въззиваемия-ищец, както и неин процесуален
представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в полза на
въззиваемия-ищец не се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,
ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №40903 от 15.02.2019г., постановено по гр.дело №30566/2018г. по
описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./