Решение по дело №341/2023 на Окръжен съд - Видин

Номер на акта: 182
Дата: 12 декември 2023 г.
Съдия: Габриел Петков Йончев
Дело: 20231300500341
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 октомври 2023 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 182
гр. В., 12.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:А. М. П.
Членове:Г. П. Й.

Н. Д. Н.
при участието на секретаря И. С. К.
като разгледа докладваното от Г. П. Й. Въззивно гражданско дело №
20231300500341 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно
обжалване/.
С решение № 509, постановено на 03.07.2023 година от Районния съд-В.
по гр.дело № 20231320100149 по описа за 2023 година е отхвърлен иска с
правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, предявен от В. Д. П. , ЕГН: **********,
от гр. В. и Д. Ц. К., ЕГН: **********, от гр. В. против М. И. П., ЕГН:
**********, от гр. В., за признаване за установено между страните, че
ищците са собственици общо на 5/ 6 идеални части, от които В. Д. П.- на 4/6
идеални части, а Д. Ц. К.- на 1/6 идеална част, върху недвижим имот-
промишлена едноетажна сграда с идентификатор 10971.509.445.2, брой
етажи: 1, построена през 2007 година, в поземлен имот с идентификатор
10971.509.445, с адм. адрес: гр. В., ведно с правото на строеж върху
мястото, която сграда има застроена площ от 144 кв.м., при съседи на имота,
в който сградата е построена: 10971.509.440,10971.509.446, 10971.509.460
и 10971.509.444, като недоказан и неоснователен.
Оставено е без уважение искането с правно основание чл. 537, ал.2 ГПК
1
на В. Д. П. и Д. Ц. К. за отмяна на Нотариален акт за собственост-
констативен № 173, том IV, рег.№ 5056, нот. д. № 674 от 2022г. на нотариус
029- Л. Ц. с район на действие РС- гр. В., вписан в Служба по вписванията- В.
с вх. рег.№ 5352/ 04.11.2022г., акт № 104, том XVIII, н.д.3228, за 5/6 идеални
части от правото на собственост върху сграда с идентификатор
10971.509.445.2.
Осъдена е В. Д. П. , ЕГН: **********, от гр. В. и Д. Ц. К., ЕГН:
**********, от гр.В. да заплатят на М. И. П., ЕГН: **********, от гр. В., на
основание чл. 78, ал.3 ГПК сумата 700.00 лв. (седемстотин лева),
представляваща разноски по делото.

Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано
от В. Д. П. от В., ЕГН ********** и от Д. Ц. К. от В., ЕГН .чрез адвокат-
пълномощника Е. Б. С. от В. тел-съдебен адресат.
Твърди се ,че горното съдебно решение е неправилно поради
необоснованост, нарушение на материалния и процесуалния закон.Районният
съд необосновано приел, че процесната промишлена сграда-фурна, е
приращение към имота на отв.М. П., без да вземе предвид безспорните
доказателства,че същата сграда е приращение към имота на ищеца П. и
нейния съпруг, тъй като е построена през 2007 година.Съответно-фурната не
можела да бъде приращение втори път- тринадесет години след
построяването й.
Сочи се ,че с обжалваното решение съдът неправилно тълкувал и
неправилно прилагал разпоредбите на чл.92 и чл.63 от ЗС, тъй като самата
дума приращение означавала всичко онова, което прираснало, придобито
върху собствения имот на дадено лице и това приращение не можело
автоматично да се приобщи към купувача на терена.Освен горното, ако се
приеме, че с продажбата на терена се придобива и собствеността върху
съществуващи вече приращения, включително и върху самостоятелните
обекти /какъвто обект е промишлената сграда/, то по този начин щели да се
заплащат такси само за терена,но не и върху сградите, а именно сградите били
с висока стойност. Съответно- щял да се ощетява както държавния, така и
общинския бюджет.При всяка сделка се заплащал местен данък на Общината-
/във Видин той е 2,5 % върху стойността на сделката, в други общини-и
2
повече/, както и държавна такса за вписване на нотариалния акт в Агенцията
по вписванията-също процент върху стойността на сделката. Затова не било
възможно закон /включително- и чл.92 ЗС/ да позволява с продажбата на
терена да се считат продадени и сградите.
Не намирала приложение тук и разпоредбата на чл.63 ЗС, на която
съдът се позовавал, тъй като чл.63 уреждал правото на строеж, което
собственикът на терена може да отстъпи на несобственик.Правото на строеж
уреждало отношения, настъпили след продажбата на терена.Отв.М. П. не
била строила процесната сграда, така че и чл.63 ЗС не й давал права върху
нея.
Поддържа се ,че районния съд не обсъждал доводите , че имотът бил
продаден не за 3100 лева, а за 78 000 лева.Неоснователността на тези
твърдения произтичала от представените доказателства-заплатени от М. П. са
общо 540 лева-на два пъти по 90 лева плюс 360 лева, а не 78000, както тя
твърдяла.Нещо повече-в нотариалния акт за продажба същата М. П. изрично
декларирала, че продажната цена от 3100 лева е действителната цена по
сделката.Това противоправно поведение би следвало да бъде обсъдено от
съда, за да се стигне до истината.
Иска се обжалвното първоинстанционно решение да бъде отменено и
да се уважат предявените искове.
Ответниците по жалбата оспорават жалбата.
Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по
делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от
фактическа страна следното :
Производството по делото е образувано по исковата молба на В. Д. П. ,
ЕГН: **********, от гр. В. и Д. Ц. К., ЕГН: **********, от гр. В. с която
против М. И. П., ЕГН: **********, от гр. В. са предявени искове с правно
основание чл. 124, ал.1 от ГПК и чл.537, ал.2 от ГПК.
Твърди се, че ищците са съсобственици на основание покупко-
продажби, извършен строеж и наследство на следния недвижим имот,
придобит през време на брака на ищцата В. Д. П. с Ц. А. П., починал на
19.04.2020 г., а именно: 5/6 идеални части от самостоятелен обект-
промишлена едноетажна сграда с идентификатор 10971.509.445.2, брой
етажи: 1, построена през 2007 година в поземлен имот с идентификатор
3
10971.509.445, с адм. адрес: гр. В., ведно с правото на строеж върху мястото,
която сграда има застроена площ от 144 кв.м., при съседи на имота, в който
сградата е построена: 10971.509.440, 10971.509.446, 10971.509.460 и
10971.509.444. Излага се, че с нотариален акт №11, т. III, рег.№ 3150, н.д. 317/
2020г. на нотариус №029- В. Д. К. и А. П. са дарили В. П. със собствените си
общи 2/ 6 идеални части от поземлен имот 10971.509.445 и сграда
10971.509.445.1 в него, без промишлената сграда. С нотариален акт №12, т.
III, рег.№ 3151, н.д. 318/ 2020г. на нотариус № рег. № 029 на НК, В. Д.
продала на ответницата М. И. П. поземлен имот 10971.509.445 и сграда
10971.509.445.1 в него, също без промишлена сграда 10971.509.445.2. Ищците
са се снабдили за процесната сграда с идентификатор 10971.509.445.2 с
Констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 130, том
УШ,рег.№ 10728, дело № 904 от 2022 г., изд. от Нотариус рег.№ 028 на НК,
но им станало известно, че ищцата оспорва правото им на собственост като се
е снабдила също с документ за собственост за същата сграда- Нотариален акт
за собственост на недвижим имот- констативен, акт.№ 173, том IV, рег.№
5056, нот. д. № 674 от 2022г. Твърди се в исковата молба, че ответницата е
собственик на терена от 2020 година, а промишлената сграда е въведена в
експлоатация през 2007г., поради което М. П. не е могла да придобие и не е
придобила процесната сграда, в която съпругът й притежава 1/ 6 ид.ч. по
наследство. Всяка от страните по делото притежавала ключ за сградата. Иска
се от съда да постанови решение, с което да приеме за установено между
страните по настоящото дело, че ищците В. Д. П. и Д. Ц. К. притежават общо
5/ 6 идеални части, от които В. Д. П.- 4/6 идеални части, а Д. Ц. К.- 1/6 ид.ч.
върху самостоятелен обект- промишлена сграда с идентификатор
10971.509.445.2, построена в поземлен имот с идентификатор
10971.509.445, ведно с правото на строеж върху мястото , както и да се
отмени Нотариален акт № 173, том IV, рег.№ 5056, нот. д. № 674 от 2022г . на
нотариус 029- Л. Ц.- гр. В. вписан в Служба по вписванията- В. с вх. рег.№
5352/ 04.11.2022г., акт № 104, том XVIII, н.д. 3228, за 5/6 идеални части.
Претендират се направените по делото разноски.
Ответницата М. И. П. е подала писмен отговор на исковата молба, с
който оспорва изцяло основателността на исковите претенция, излагайки
подробни съображения за това, че договорката между страните по нотариален
акт №12, т. III, рег.№ 3151, н.д. 318/ 2020г. на нотариус № рег. № 029 на НК е
4
била с прехвърлянето на поземления имот с идентификатор 10971.509.445 да
се прехвърли собствеността и на процесната сграда с идентификатор
10971.509.445.2, респективно, че е станал собственик на процесната сградата
по силата на приращението. Излага се, че видно от представените Нотариален
акт за дарение на недвижим имот, вписан в СВ- В. с вх.рег.№ 2801 от
12.08.2020г., акт 149, том 8, н.д. № 1394/ 2020г. и Нотариален акт, вписан в
СВ- гр. В. с вх.рег.№ 2802 от 12.08.2020г., акт № 150, том 8, н.д. № 1395/
2020г., предмет на двете последователни прехвърлителни сделки съставлява
поземлен имот с идентификатор 10971.509.445 и находящата се в него сграда
10971.509.445.1, без изрично, в който и да е от двата акта, да е изключено
прехвърлителното действие по отношение на другата находяща се в имота
сграда с идентификатор 10971.509.445.2. Волята на страните и по двете
сделки била собствеността върху същата сграда да преминава последователно
в собственост на приобретателите по сделките заедно със собствеността на
поземления имот. Целта на последната прехвърлителна сделка съгласно
изричната воля на продавача В. Д. П. била да се прехвърли процесната сграда
на ответницата като начин да се „спаси” от предстоящото принудително
изпълнение. Представят се доказателства за вещни тежести върху имота,
платежни нареждания за погасявания на задължения на ищцата Д., както и
писмени доказателства, за които ищцата счита, че доказват волята на страните
по сделката да с е прехвърли заедно с поземлен имот с идентификатор
10971.509.445 и сграда с идентификатор 10971.509.445.2, която само поради
обстоятелството, че не била нанесена в кадастралната карта към момента на
прехвърлителните сделки, не била индивидуализирана изрично в
нотариалните актове от 2020г. Счита, доколкото процесната промишлена
сграда с идентификатор 10971.509.445.2 не е била изключена изрично от
продажбата, с оглед разпоредбата на чл. 92 от ЗС, следва да се приеме, че е
собственост на ответницата по силата на приращение . Претендират се
направените по делото разноски.
От фактическа страна е безспорно е между страните, че съгласно
Нотариален акт №5, том VII, нот. дело № 2365 от 1996 г. на нотариус при
Видинския районен съд и Нотариален акт № 178, том III, рег.№ 6804, дело №
578 от 2004г., вписан в СВ с вх. рег.№ 6145 ат 23.11.2004г., акт № 184, том
XIX, ищцата В. Д. П. е придобила в режим на съпружеска общност със
съпруга си Ц. А. П. поземлен имот с идентификатор 10971.509.445. Безспорно
5
е и се доказва от представеното Удостоверение № 28/ 18.04.2007 г. за
въвеждане в експлоатация на строеж „хлебопекарна”, че след придобиване на
имота с горепосочените актове в поземления имот е била изградена
процесната сграда с идентификатор 10971.509.445.2. Строежът е изпълнен в
съответствие с одобрени проекти от 11.04.2005 г. и съгласно Разрешение за
строеж № 165/ 07.07.2005 г. Сградата е въведена в експлоатация през 2007 г.
Безспорно е също, че с Нотариален акт №11, т. III, рег.№ 3150, н.д. 317/
2020 г., вписан в СВ с вх.рег.№ 2801 от 12.08.2020г., акт № 149, том VIII, н.д.
№ 1394/ 2020г. Д. Ц. К. и А. Ц. П. са дарили майка си В. Д. П. с придобитите
от тях по наследство общо 2/ 6 идеални части от поземлен имот 10971.509.445
и сграда 10971.509.445.1 в него, с което В. Д. П. станала едноличен
собственик на поземления имот.
Безспорно е и че с Нотариален акт №12, т. III, рег.№ 3151, н.д. 318/
2020г., вписан в СВ- В. с вх.рег.№ 2802 от 12.08.2020г., акт № 150, том VIII,
дело № 1395/ 2020 г. В. Д. П. е прехвърлила с покупко- продажба поземлен
имот 10971.509.445 и сграда 10971.509.445.1.на ответницата М. И. П..
Горната фактическа обстановка се доказва по несъмнен начин от
представените по делото и неоспорени писмени доказателства .Спорът е
единствено относно приложението на материалния закон.

С оглед на така установената фактическа обстановка, Видинският
окръжен съд намира следното от правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност
на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
6
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по
гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. №
1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно
правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от
ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по
въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на
първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на
същото -само за приложението на императивни материал но правни норми и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище; като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея
искане за произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в
преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната
жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:
Предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК цели
установяване на правото на собственост на ищците върху 5/6 идеални части
от промишлена едноетажна сграда с идентификатор 10971.509.445.2,
разположена в поземлен имот с идентификатор 10971.509.445, с адм. адрес:
гр. В., ведно с правото на строеж върху мястото.
Спорно е по делото между страните обстоятелството, дали ищците са
собственици на 5/6 от сграда с идентификатор 10971.509.445.2, предвид
обстоятелството, че същата не е посочена като предмет на сделката в двата
7
последователни нотариални акта от 2020 г. или ответницата М. И. П. е
станала собственик на същата по силата на приращението - автоматично и в
деня, в който е придобила правото на собственост върху дворното място, в
което е построена сградата.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от Закона за собствеността ,
постоянната и непротиворечива практика на ВК и ВКС и правната теория
(напр. А., А., Правен режим на постройките при прехвърляне на правото на
собственост върху дворното място, в което е построена - в сп. Собственост и
право, кн. 6, 2003, с. 5., Розанис, С., Презумпцията по чл. 92 ЗС - в сп.
Собственост и право, кн. 12. 2003, с. 34 ) ако нищо не е уговорено

приращенията следват юридическата съдба на недвижимия имот.Така,
според ВС, ако при продажба на недвижим имот в нотариалния акт
продавачът изрично не си запази правото на част от имота, купувачът
придобива правото на собственост върху целия имот: както на мястото, така
и на всичко, което се намира върху него - сграда, насаждения, ограда и
пр.(Решение №756/1970 г. ,I Г.О.) В друго свое решение ВС приема, че при
отчуждаване на имот, върху който има построена сграда, трябва да се
предполага, че се прехвърля и правото на собственост ( Решение № 659/1966
г., I г. о., ВС).
Поради горното въззивната инстанция напълно споделя извода на
районния съд ,че съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗС, собственикът на
земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е
установено друго и че прехвърлянето на правото на собственост върху земята
следователно прави приобретателя собственик и на всички постройки и
насаждения, освен ако не е уговорено нещо различно при сключване на
договора, т. е. ако изрично постройките не са изключени от предмета на
разпореждане, в който случай правото на собственост върху построеното се
отделя от земята по установения в разпоредбата на чл. 63 от ЗС принцип, като
прехвърлителят го запазва за себе си. Само ако в договора изрично е
посочено, че приращенията не са предмет на разпореждането, приобретателя
не придобива собствеността върху тях или върху част от тях. В този смисъл е
постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 529/ 09.07.2010 г. по гр.
дело № 1129/ 2009 г. на I г. о. на ВКС,в което е прието, че щом продавачът не
е изключил изрично от продажбата вещи/ подобрения/, които се намират в
8
мястото, то купувачът придобива всичко, което се намира в мястото:
сградата, посажденията, оградата и др., като запазването на собствеността
върху сградата отделно от мястото трябва да е изрично уговорено в
нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 от ЗС.
В процесния случай, видно от представените Нотариален акт №11, т. III,
рег.№ 3150, н.д. 317/ 2020г., вписан в СВ с вх.рег.№ 2801 от 12.08.2020г., акт
№ 149, том VIII, н.д. № 1394/ 2020г. и Нотариален акт №12, т. III, рег.№ 3151,
н.д. 318/ 2020г., вписан в СВ- В. с вх.рег.№ 2802 от 12.08.2020г,. акт № 150,
том VIII, дело № 1395/ 2020г. процесната сграда не е била изрично
изключена, , поради което с оглед разпоредбата на чл. 92 от ЗС следва да се
приеме, че ответницата М. И. П. е придобила както поземления имот с
10971.509.445, така и всичко, което се намира върху мястото- постройки и
насаждения, включително сграда с идентификатор 10971.509.445.2. /.
В този смисъл е както посочената от районния съд съдебната практика-
решение № 293/21.02.2000 г. по гр. дело № 11275/1999 г. на ВКС, Г. К., IV г.
о., решение № 183 от 18.06.2012 г. по гр. дело № 88/ 2012 г. на ВКС, Г. К., II г.
о., решение № 529/09.07.2010 г. по гр. дело № 1129/2009 г. на ВКС, Г. К., I г.
о., решение № 756/ 17.03.1970 г. по гр. дело № 133/ 1970 г. по гр. дело № 133/
1970 г., ВС,I г. о. ,а също така и Решение № 50130 от 20.01.2023 г. на ВКС по
гр. д. № 1207/2022 г., II г. о., ГК, докладчик съдията В. М., Решение № 96 от
01.07.2015 г. по гр. д. № 1116/2015 г. на ІІ г. о., Решение № 120 от 22.10.2014
г. по гр. д. № 2928/2014 г. на ІІ г. о. и мн.други.
По горните съображения съдът намира предявеният установителен иск
с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за неоснователен и недоказан, поради
което същият следва да бъде отхвърлен.
Неоснователността на главния иск по чл. 124 ГПК обуславя
неоснователността и на акцесорния иск по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на
Нотариален акт за собственост- констативен № 173, том IV, рег.№ 5056, нот.
д. № 674 от 2022г. на нотариус 029- Л. Ц., с район на действие РС- гр. В.,
вписан в Служба по вписванията- В. с вх. рег.№ 5352/ 04.11.2022г., акт № 104,
том XVIII, н.д.3228, с който ответницата М. И. П. е призната за собственик на
основание чл.92 от ЗС (по приращение).
В отговора на исковата молба ответникът М. И. П. е изложила подробни
доводи относно това ,че е предоставила свои лични средства на В. П. за
9
погасяване на нейни задължения по три изпълнителни дела ,че е поела и
погасила кредитно задължение на В. П. към „О.“АД,че е направила разноски
за отразяване по надлежния ред на процесната сграда в кадастралната карта
,че е заплащала дължимите местен данък и такса смет за сградата за 5-
годишен срок назад ,че е заплащала сметките за сградата за периода от
21.02.2020 г. до момента на подаване на исковата молба,че е предприела
необходим ремонт на процесната сграда на значителна сума и пр.Горните
твърдения са подкрепени с многобройни писмени доказателства (л.39-79 от
гр.д.№149 от 2023 г.на Районен съд-В. ) и не се оспорват от ответната страна
.От горното може да се направи извод,че действителната воля на страните
тълкувана по правилата на Чл.20 ЗЗД ,декларирана в Нотариален акт №12, т.
III, рег.№ 3151, н.д. 318/ 2020г., вписан в СВ- В. с вх.рег.№ 2802 от
12.08.2020г., акт № 150, том VIII, дело № 1395/ 2020 г. ,е била да се
прехвърли и собствеността върху процесната сграда .
Основните доводи на въззивника за неправилност на
първоинстанционното решение се заключават в това ,че при прехвърляне на
собствеността само върху терена ,без изрично посочване на сградите ,се
увреждал фиска от невнесени местни такси при прехвърлянето на имота и от
невнесени държавни такси за вписване на нотариалния акт .Съдът намира
доводите за неоснователни ,тъй като при изповядване на една сделка фискът
може да бъде увреден по различен начин (най-вече с деклариране на
значително занижена цена на сделката ) ,но това обстоятелство не се отразява
върху действителността на правната сделка .
ПО ОТНОШЕНИЕ нА РАЗНОСКИТЕ
С оглед изхода на делото въззивниците В. Д. П. , ЕГН: **********, от
гр. В. и Д. Ц. К., ЕГН: **********, от гр. В. следва да бъдат осъдени да
заплатят на М. И. П., ЕГН: **********, от гр. В., на основание чл. 78 ал.3
ГПК сумата 200.00 лв. (двеста лева), представляваща разноски по делото за
адвокатско възнаграждение.
Данъчната оценка на имота е 25 935,50 лв.,поради което решението
подлежи на касационно обжалване съгласно Чл.290 ал.3 т.1 ГПК.
Водим от горното и на основание Чл.272 Съдът

10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 509, постановено на 03.07.2023 година от
Районния съд-В. по гр.дело № 20231320100149 по описа за 2023 година.
ОСЪЖДА В. Д. П. , ЕГН: **********, от гр. В. и Д. Ц. К., ЕГН:
**********, от гр. В.ДА ЗАПЛАТЯТ на М. И. П., ЕГН: **********, от гр. В.
на основание чл. 78 ал.3 ГПК сумата 200.00 лв. (двеста лева), представляваща
разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчване на препис.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11