Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 26.06.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на трети юни през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
ЛЮБОМИР
ЛУКАНОВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело
№ 12727 по описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 15.06.2018г. по гр.д. № 4661/2018г. Софийски районен съд, ГО, 33
с-в, е уважен предявеният от Столична община срещу „К.-С“ АД по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 420 лева, представляващо главница по
договор № РД-56-74/25.01.2008г. за обществен превоз, дължима за периода от 01.01.2016г. до 31.01.2016г., ведно със законна лихва от
22.08.2017г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 57720/2017г.,
СРС, ГО, 33 състав.
Решението е обжалвано от ответното дружество с
оплакване, че същото е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради нарушение на материалния
закон. Конкретно поддържа, че първоинстанционният съд
не е обсъдил релевираното с отговора на исковата
молба оспорване на представения списък на автобусите, с които ще се изпълняват
маршрутни разписания от Републиканската транспортна схема по направление София-Видин-София.
Предвид това се твърди, че районният съд е достигнал до неправилен извод
относно вида и категорията на превозните средства, с които се е изпълнявал процесният договор. На следващо място се сочи, че съдът
погрешно е възприел наведените от ответното дружество доводи относно
нищожността на клаузата по чл. 3 от договора между страните. Въззивникът уточнява, че не твърди да е извършено нарушение
на конкурсната процедура по ЗАвП и Наредба №
2/15.03.2002г. за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за
осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили.
Възражението се основава на твърдението, че чл. 3 от процесния
договор е в противоречие с правните принципи, установени в ЗАвП,
Наредба № 2/15.03.2002г. и Регламент /ЕО/ 1370/2007г. на Европейския парламент
и Съвета. В жалбата се излагат съображения, че в нито един от тези нормативни
актове, приложими към дейността по автобусен превоз на пътници, не е предвидена
насрещна престация от превозвача към възложителя на
превозите на каквото и да е основание. Развити са доводи, че възлагането за
извършване на обществен превоз представлява разрешение /предоставяне на право/
за търговеца да извършва превоза. Това разрешение обаче се предоставя
единствено и само въз основа на изпълнение на изискванията на ЗАвП и по начина и критериите, посочени в Наредба
№2/15.03.2002г., а не срещу насрещна парична престация.
По тези съображения счита, че е налице хипотеза на липса на основание за
плащане от страна на превозвача към възложителя, тъй като възложителят на
превоза не престира нищо в замяна на задължението на
превозвача да плаща възнаграждение. В този смисъл поддържа, че мотивите на СРС,
че превозвачът плаща за правото си да извършва превоз, са изцяло извън целта на
нормите, уреждащи материята. По изложените съображения се прави искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск
да се отхвърли.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – Столична община оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за обосновано, като постановено
в правилно приложение на материалния закон и съобразно ангажираните в
производството доказателства. Счита, че възражението в жалбата относно липсата
на конкретизация на автобусите, с които е осъществявана транспортната дейност
по обществения превоз на пътници, е неоснователно, доколкото ответникът като
спечелил конкурса участник е направил оферта, в която е посочил вида на
автобусите. Излага съображения за неоснователност и на релевираното
възражение за нищожност на клаузата на чл. 3 от договора, тъй като в
нормативната уредба на отношенията във връзка с осъществяване на обществен
превоз на пътници не е предвиден безвъзмезден характер на правоотношението.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 420 лева, представляващо неизплатени
месечни вноски за периода от 01.01.2016г. до
31.01.2016г. по чл. 3 от договор № РД-56-74/25.01.2008г. за извършване на
обществен превоз на пътници по маршрутни разписания от утвърдената
републиканска транспортна схема, за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 57720/2017г. по описа на
СРС, ГО, 33 състав.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният
съд е приел за установено от фактическа страна съществуването на валидно
договорно правоотношение по договор за обществен превоз на пътници по
Републиканската транспортна схема, по което ответното дружество дължи
заплащането на месечни вноски за изпълняваните с три основни автобуса превози
по маршрут София-Видин-София. Съдът е приел за основателно твърдението на
ищеца, че превозите са извършвани с автобуси от категории М2 и М3 класове ІІ и
ІІІ, поради което дължимата сума, определена въз основа на уговореното между
страните в чл. 3 от договора, възлиза на 420 лева. Изложил е съображения за
неоснователност на релевираните от ответника
възражения за нищожност на клаузата на чл. 3 от договора, като е приел, че
същата не противоречи на закона, нито се установява липса на основание за
поемане на задължение на превозвача да заплаща възнаграждение за извършените
превози. В мотивите на решението е посочено още, че не се установява нарушаване
на процедурата по Наредба № 2 от 15.03.2002г. за условията и реда за
утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на
пътници с автобуси, нито на Регламент /ЕО/ 1370/2007г. на Европейския парламент
и Съвета. Първоинстанционният съд е приел, че не
съществува пречка да бъде уговорена между страните парична престация
по сключения между тях договор в изпълнение на принципа на свободата на
договаряне. По отношение на възражението за нищожност на клаузата поради липса
на основание /чл. 26, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЗД/ е посочено, че ответникът не е
ангажирал доказателства за оборване на законовата презумпция, че основанието се
предполага до доказване на противното.
Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че са сключили договор № РД-56-74/25.01.2008г., по силата на който ответникът е приел да изпълнява обществен превоз на пътници по маршрутни разписания от Републиканската транспортна схема съгласно Приложение А, обслужвани с автобуси, описани в Приложение Б. Договорът е сключен след проведен конкурс за възлагане на обществен превоз на пътници от Републиканската транспортна схема от квотата на Столична община. От представеното заявление за участие в конкурса е видно, че „К. – С“ АД е заявило желание да участва в конкурс № 20 за следните маршрутни разписания на автобусни линии: маршрутно разписание № 22101 на автобусна линия София-Враца-Видин; маршрутно разписание № 22201 – на автобусна линия София-Враца-Видин; маршрутно разписание № 22302 - на автобусна линия София-Враца-Монтана-Видин; № маршрутно разписание 22401 - на автобусна линия София-Враца-Монтана-Видин; маршрутно разписание № 22402 - на автобусна линия София-Враца-Монтана-Видин и № 22501 - на автобусна линия София-Враца-Видин. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора изпълнителят „К. – С“ АД дължи възнаграждение, както следва: по 70 лева на автобус от категории М1, М2 клас В и по 140 лева на автобус от категории М2 и М3 класове ІІ и ІІІ, дължими за всеки започнат месец за всеки един от автобусите, посочени в Приложение Б. Съгласно неоспореното от ответника Приложение Б към договора, превозите по маршрутни разписания по пакет 20 от републиканската транспортна схема по направление София-Видин-София, ще се изпълняват с шест основни автобуси и и един резервен. В приложението са посочени регистрационните номера на всеки автобус, идентификационен № по VIN - БДС ISO 3779 /№ на рамата, марка на автобуса, модел, брой места – седящи/правостоящи и година на първоначална регистрация. Видно от посоченото в Приложение Б, всички автобуси са с места над 48 броя.
С допълнително споразумение № 2 към договор № РД-56-74/25.01.2008г. от 05.12.2011г. и с оглед извършената актуализация на траспортната задача, страните са изменили предмета на договора, като са постигнали съгласие от Приложение А да отпаднат маршрутни разписания № 22101, № 22201 и № 22501 на автобусна линия София-Видин-София. Уговорено е също, че Приложение Б от основния договор се заменя с Приложение Б1. Ищецът е представил по делото списък на автобусите, с което ще се изпълняват маршрутни разписания №№ 22302 София-Видин, № 22401 София-Видин и № 22402 София-Видин от републиканската транспортна схема, квота на Столична община, в който е посочено, че обществения превоз ще се изпълнява с три основни и един резервен автобус. Списъкът е изготвен от служител на „К.-С“ АД – Д.Т., които извод следва от обстоятелството, че върху подписът е поставен печат на дружеството, а и ответникът не е оспорил изрично този факт. В списъкът са индивидуализирани автобусите с регистрационен номер, идентификационен № по VIN - БДС ISO 3779 /№ на рамата, марка на автобуса, модел, брой места – седящи/правостоящи и година на първоначална регистрация. Всички автобуси са с места над 50 броя. Ищецът твърди, че този списък представлява Приложение Б1 и е част от допълнителното споразумение от 05.12.2011г. Ответникът е оспорил този списък с възражението, че представеното Приложение Б1 не представлява приложението, посочено в допълнителното споразумение към договора. По така наведеното възражение настоящият съдебен състав приема следното:
Ответното дружество
не е оспорило автентичността на подписа на представляващото го лице на
представеното допълнително споразумение № 2 към договор № РД-56-74/25.01.2008г.
от 05.12.2011г., в което изрично е записано, че това
допълнително споразумение е съставено в два еднообразни екземпляра – по един за
всяка страните и негова неразделна част е посоченото в текста му Приложение Б1.
Това волеизявление на ответника има качеството на
свидетелстващо в тази му част, поради което и на основание чл. 180 от ГПК съдът приема, че е съставен екземпляр и за ответното
дружество и същият следва да се намира в негово държане. Ответникът не е представил екземпляр от сключения договор с
Приложение Б1 към него, чието съдържание твърди да е различно от това на
представения от ищеца екземпляр. Въззивникът
не е заявил своевременно обстоятелства, препятстващи представянето на този
екземпляр като доказателство по делото /например за лишаване от държане на
екземпляра не по своя воля/. По тези съображения следва да се
приеме за недоказано наведеното от ответното дружество оспорване на
съдържанието на представеното от ищеца Приложение Б1. В
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса се налага извод, че ищцовата претенция е доказана по основание и размер.
По отношение на категорията превозни средства, с които е изпълняван общественият
превоз, следва да се има
предвид нормата на чл. 149,
ал. 2, б. „в“ от ЗДвП, съобразно която категория М3 са превозни средства
от категория М с повече от 8 места за сядане, без мястото за сядане на водача,
с технически допустима максимална маса над 5 t; в превозните средства от
категория М3 може да има място за стоящи пътници. Видно е, че автобусите,
описани в Приложение Б1 към допълнителното споразумение са такива с повече от 8
места за сядане – конкретно два от тях са с 53 места и един е с 51 места. При това положение безспорно е установено, че посочените три
автобуси са от категория М3.
Съгласно чл. 37, т. 3 от Наредба № 2 от 15.03.2002
г. за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване
на обществени превози на пътници с автобуси, издадена от министъра на
транспорта и съобщенията, обн., ДВ, бр. 32 от
29.03.2002г., превозите по автобусни линии се извършват със следните класове
автобуси: междуселищни линии от общинските,
областните и републиканската транспортни схеми:
а) с еднопосочна дължина до 30 км - с всички класове
автобуси;
б) с еднопосочна
дължина над 30 км - с класове II, III и В, при наличие на багажно отделение с
достатъчна вместимост и с достъп отвън.
При така установените с нормативен акт класове автобуси и предвид обстоятелството, че еднопосочната дължина на междуселищната линия София-Видин безспорно е над 30 км, се налага извод, че автобусите, с които е извършван обществения превоз на пътници по процесния договор са от класове ІІ, ІІІ и В, т.е. в случая изпълнителят дължи заплащане на месечна такса за извършен превоз с автобуси от категория М3, класове ІІ и ІІІ. Съгласно уговореното в чл. 3 от процесния договор, месечната такса за такава категория и клас автобуси е в размер на 140 лева на автобус. С оглед установените по делото обстоятелства, е видно, че изпълнителят „К. – С“ АД е извършвал обществен превоз на пътници по маршрутни разписания №№ 22302 София-Видин, № 22401 София-Видин и № 22402 София-Видин за исковия период с три основни автобуси от категории М2 и М3 класове ІІ и ІІІ, за всеки един от които дължи заплащане на месечна такса в размер на 140 лева или общо дължимата сума за периода е 420 лева. По релевираните възражения за нищожност на клаузата на чл. 3 от договора за обществен превоз на пътници:Естеството на процесния договор от 25.01.2008 год. следва да се преценява с оглед специалната нормативна уредба в областта на обществения автомобилен превоз на пътници, съдържаща се в Закона за автомобилните превози /ЗАвП/ и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Тази уредба според приложимата и действаща към момента на сключване на договора й редакция предвижда, че: общественият превоз на пътници по автобусни линии се извършва съгласно утвърдени транспортни схеми – републиканска, областни и общински, които се утвърждават по определен ред от съответните държавни или местни органи /чл. 17 ЗАвП/; превозите по автобусни линии се възлагат на лицензирани превозвачи чрез конкурс /чл. 19, ал. 1 ЗАвП/; конкурсите се провеждат от общинските органи по реда на Наредба № 2 от 15.03.2002 год. за условията и реда за утвърждаване на траспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили /ДВ, бр. 32 от 29.03.2002 год./; конкурсът се провежда след взето решение на общинския съвет и заповед на кмета на общината за откриването му /чл. 17 от наредбата/, като класирането на кандидатите се извършва въз основа на критерии и начин за оценка, утвърдени от общинския съвет съобразно чл. 19 от наредбата; със спечелилият конкурса кандидат се сключва договор от кмета на общината /чл. 26, ал. 2 от наредбата/, като превозите по автобусните линии могат да се извършват само от превозвачи, сключили договор с възложителя /чл. 19, ал. 3 ЗАвП/. Анализът на нормативната уредба води до извод, че общественият превоз на пътници по автобусни линии е строго регулирана от държавата търговска дейност, право да извършват която имат само лицензирани превозвачи, на които общинските власти чрез конкурсна процедура и договор са възложили да осъществяват превоз по конкретна автобусна линия от утвърдените транспортни схеми. По същество възлагането от общинските власти представлява и разрешение за съответния търговец да извършва обществения превоз, тъй като без подобно възлагане никой няма право да извършва такъв превоз. Същевременно това възлагане /разрешение/ гарантира на спечелилия кандидат изключителното право да извършва превоз по автобусната линия със съответното маршрутно разписание – доколкото чл. 26 от наредбата предвижда, че се сключва договор само с един кандидат за дадено маршрутно разписание, т. е. не може да има друг одобрен превозвач по същото маршрутно разписание. Ето защо чрез тази конкурсна процедура общинските власти предоставят правото на даден превозвач да извършва превоз по определена линия. Изискването на закона да бъде сключен договор с възложителя /чл. 19, ал. 3 ЗАвП/ недвусмислено показва, че предмет на този договор е не само предоставянето на това право, но и поемането на определени насрещни задължения от превозвача, тъй като същият е обещал изпълнението им при кандидатстването в конкурса и те са били част от критериите именно той да бъде предпочетен пред останалите кандидати. Следователно с процесния договор от 25.01.2008г. ищецът е предоставил изключителното право /разрешението/ на ответното дружество да извършва автобусен превоз по посочената линия, което представлява насрещната престация /основанието/ спрямо всички поети задължения на ищеца по договора, вкл. и на паричното му задължение по чл. 3.
В контекста на изложеното СГС приема, че процесната клауза не противоречи на закона. Със същата страните са постигнали справедливо разпределение на икономическата изгода, която изпълнителят получава от договора – таксата се сформира, като от печалбата на ответника от експлоатацията на обществената услуга се отчисляват суми в полза на възложителя. Тази уговорка е валидна и обвързва страните, като следва да се посочи също така, че в закона няма забрана разрешението за извършване на превозна дейност да се предоставя срещу възнаграждение. Уговорката за плащане на цена по процесния договор не противоречи и на Регламент /ЕО/ № 1370/2007г. на Европейския парламент и на Съвета от 23.10.2007г. относно обществените услуги за пътнически превоз с железопътен и за автомобилен транспорт и за отмяна на регламенти /ЕИО/ № 1191/69 и ЕИО № 1107/70 на Съвета, в сила от 03.12.2009г. В този регламент не е въведена забрана избраният оператор на обществена услуга /превозвачът/ да заплаща възнаграждение. Уговореното от страните възнаграждение не противоречи на закона, доколкото липсва такава императивна забрана и във вътрешното законодателство на страната, поради което съдът приема, че клаузата е действителна и е породила правни последици.
Като е достигнал до същите крайни
изводи, първоистнационният съд е постановил правилно
решение, което следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора и предвид
изричното искане в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 100
лева.
С
оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 430698/15.06.2018г., постановено
по гр.дело № 4661/2018г. по описа на СРС, ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА “К. - С” АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на
Столична община, гр. София, ул. „*******, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, сумата от 100 /сто/ лева –
съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.