СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори януари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
13117 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 123026 от 23.05.2019 г., по гр. д. № 31905/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 45 състав, са отхвърлени предявените от „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******срещу М.Г.К., ЕГН **********,
искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 98а ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от
685,27 лв. – главница, представляваща неплатена цена на електрическа енергия
през периода от 08.01.2016 г. до 09.05.2016 г., доставена за обект, находящ се
в гр. София, ул. „******, за който има открита партида с клиентски №
310211804460, ведно със законната лихва от 07.07.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сума, в размер на 12,75 лв., представляваща
законната лихва за забава върху главницата, за периода от 11.03.2016 г. до
01.07.2016 г., и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 21.03.2017 г. в производството по ч.гр.д. №
37216/2016 г., по описа на Софийски районен
съд, ГО, 45 състав.
Срещу така постановеното решение, с което предявените искове са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищеца „Ч.Е.Б.“ АД, в която
са развити съображения за неправилност
и незаконосъобразност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Въззивникът твърди, че неправилно районният съд е приел, че между страните
не е налице договорно правоотношение. Оспорва възприетия от съда извод, че
представената от ищеца справка от ИКАР не представлява надлежно доказателство
установяващо собствеността на ответницата върху процесния недвижим имот. Изразява
несъгласие с формираното от първостепенния съд становище, че за ответницата
липсва качеството клиент на електрическа енергия. Поддържа, че последната е
титуляр на партида и собственик на електроснабдения имот. Сочи, че между
страните е налице облигационна връзка по договор за продажба на електрическа
енергия, като липсвали представени по делото доказателства ответницата да е
поискала прехвърляне на партидата или прекратяване на сключения между страните
договор, съответно ищецът нямало как да претендира исковите суми от лице
различно от ответницата. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна М.Г.К., чрез назначения й особен представител – адв. П.М., в който се моли жалбата да бъде оставена без
уважение и потвърждаване на решението
като правилно и законосъобразно. Поддържа, че още в отговора на исковата молба е оспорено
качеството потребител на електрическа енергия на ответницата, наличието на
договор за продажба на електрическа енергия между страните, както и ползването
на електрическа енергия в процесния недвижим имот. Твърди, че правилно
първоинстанционният съд в обжалвания акт е приел, че в процесния период между
страните не се установява облигацинно правотношение по договор за доставка на
електрическа енергия.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 45 състав е бил сезиран с предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно кумулативно съединени искове, с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 98а ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да
постанови обжалваното решение, съдът е приел, че от представените по делото
доказателства не може да се обоснове извод за съществуването на договорно
правоотношение между страните с предмет – доставка на електрическа енергия в процесния
имот.
Спорен на етапа на въззивното производство е въпросът дали
страните са обвързани от договорно правоотношение с предмет – продажба на
електрическа енергия за обект, находящ се в гр. София,
ул. „******, с клиентски № 310211804460. Настоящият съдебен състав приема следното:
Както
пред първоинстанционния съд, така и пред въззивната съдебна инстанция от страна
на ответницата се твърди, че не е потребител на енергийни
услуги, поради което не дължи на ищеца
претендираната парична сума за електрическа енергия. С оглед на това оспорване и доколкото предявените
искове са
по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то ищецът
е този, който следва да докаже, че за
процесния период между страните е съществувало валидно облигационно
правоотношение, че ответницата има качеството потребител на енергийни
услуги по смисъла на ЗЕ.
В
правилно приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест
по чл. 154, ал. 1 ГПК е прието, че основателността на исковите
претенции по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, каквито са предявени в случая, се обуславя от доказването от
ищеца на следните обстоятелства: съществуването през исковия период на
договорни отношения между страните за доставка на електрическа енергия; реално
доставена такава през периода, размерът на която да възлиза на претендираната
сума; вземането да е станало изискуемо; длъжникът да е
изпаднал в забава.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е съобразено с предприетата
защита по същество срещу иска в срока за отговор на исковата молба (чл. 131,
ал. 2 ГПК) и конкретно с обстоятелството, че ответницата, чрез назначения й особен
представител, е оспорила предявените искове, като изрично е направено оспорване на качеството потребител на електрическа енергия,
наличието на договорна връзка между страните, както и ползването на
електрическа енергия в процесния недвижим имот. Ето защо неоснователни са доводите на въззивника изложени във въззивната жалба, че
фактът, че за процесния период между страните е налице договор за продажба на
електрическа енергия, не бил оспорен от ответницата.
В
конкретния случай ответницата е оспорила претенциите по основание и размер, т.
е. оспорени са твърденията на ищеца както за наличието на правоотношение между
енергийното предприятие и ответницата като
потребител на електрическа енергия през процесния период, така и
за използването от ответницата на
претендираното количество ел. енергия. Следователно, в тежест на ищцовата
страна е било да установи при условията на пълно и главно доказване в процеса,
всички обстоятелства, на които основава иска си, включително и съществуването
на изричен договор за продажба на електрическа енергия.
Въззивният
съд споделя извода на първоинстанционния, че по делото не е доказано между
страните да е възникнало валидно договорно правоотношение за доставка на електрическа енергия в рамките
на исковия период.
Правоотношението
по доставка на електрическа енергия на краен клиент намира правната си уредба в Закона
за енергетиката, който регламентира правоотношението за продажба на
електрическа енергия за битови нужди като произтичащо от договор, при държавно
регулирани цени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и публично
известни общи условия. Според действащата разпоредба на чл. 98а. /нов - ДВ, бр.
74 от 2006 г., в сила от 01.07.2007 г. / крайният снабдител продава
електрическа енергия при публично известни общи условия, предложени от крайния
снабдител и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези
общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник и влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично
писмено приемане /чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ/.
По
силата на законовата уредба, продавач на доставената електрическа енергия е
крайният снабдител /субектът по чл. 94а, респ. по чл. 95 ЗЕ/, а
купувач – крайният клиент /чл. 91-92, вр. чл. 97-98а от ЗЕ/. След измененията
на ЗЕ /ДВ, бр. 54/2012 г. /, в сила от 17.07.2012 г., битов клиент по смисъла
на § 1, т. 2 а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа
енергия за собствени нужди, а съгласно § 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ в
сила от 17.07.2012 г., изм. ДВ, бр. 35/2015 г., потребител на енергийни услуги
е: а/ краен клиент, който купува енергия и/или б/. ползвател на преносна и/или
разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия. Съгласно § 27г от ДР
на ЗЕ краен клиент е клиент, който купува електрическа енергия или
природен газ за собствено ползване, а в чл. 92, т. 4 от ЗЕ понятието
краен клиент е уредено като страна по сделка с електрическа енергия. С оглед на това, за да е налице качеството потребител
на енергийни услуги, следва да е налице договор за продажба на електрическа
енергия на енергийни услуги, следва да е налице договор за продажба на електрическа
енергия. Легалната дефиниция на понятието
"битов клиент" е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на
ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР (отм.); на ЗЕ и се отнася и за правоотношението по
договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ. Чрез нея ЗЕ свързва качеството на
длъжник с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване върху
електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е за "собствени
битови нужди" и друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната
свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент
на доставената електроенергия за битови нужди да е друг правен субект – онзи,
който ползва електроснабдения имот със съгласието на собственика, респ. с
титуляра на вещното право на
ползване и същевременно е сключил договор за продажба на
електрическа енергия за същия имот /в този смисъл решение № 205 от 28.02.2019
г. по гр. д. № 439/2018 г. по описа на ВКС, III ГО/. Този извод следва и от
клаузите на Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на
"Ч. Е. Б. " АД. В чл. 4, ал. 2 от ОУ е дадено определение на
понятието "потребител на електрическа енергия за битови нужди", а
именно – физическо лице, което е собственик или ползвател на имот, присъединен
към електроразпределителната мрежа съгласно действащото законодателство, което
ползва електрическа енергия за домакинството си. Според чл. 4, ал. 3 от ОУ,
правата и задълженията на потребител на електрическа енергия за битови нужди
може да упражнява и друго лице при условие, че собственикът или титулярът на
вещното право на ползване на
имота е предоставил изрично писмено съгласие, дадено пред продавача или пред
нотариус с нотариална заверка на подписа, това лице да бъде потребител на
електрическа енергия за определен срок, като в този случай собственикът,
респективно лицето с учредено вещно право на ползване по отношение на електроснабдения имот, носи
солидарна отговорност пред продавача за консумираната в имота електроенергия. От представените по делото доказателства не се установява такова изрично
писмено съгласие дадено пред продавача или пред нотариус трето
лице да бъде потребител на електрическа енергия за определен срок, съвпадащ с исковия, съответно да има друг правен субект,
който да ползва електроснабдения имот със
съгласието на собственика, респ. с титуляра на вещното право на ползване и същевременно да е
сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия имот. Ето защо, съдът намира, че няма трето лице, което да се намира в правоотношение
с ответното дружество като клиент на
доставената електроенергия за битови нужди, съответно да е
носител на правата
и задълженията на потребител на електрическа енергия за битови нужди.
Както бе посочено по-горе чрез легалната дефиниция на понятието "битов клиент" в §
1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР (отм.); на
ЗЕ, отнасяща се и за правоотношението по
договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ, ЗЕ свързва качеството на длъжник с
качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване върху
електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е за "собствени
битови нужди" и друго не е уговорено с крайния снабдител.
Следователно купувач - страна по сключения договор за
продажба на електрическа енергия до процесния имот е неговият собственик или
лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена електрическа
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ответното
дружество. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното
отношение с електропреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
Цитираните норми следователно легитимират като
потребител на електрическа енергия по силата на закона собственика на електроснабдения
имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице - ползвател. Този извод се налага от изричното
разграничаване на хипотезата на учредено вещно право на ползване в законовата
дефиниция и определянето на титуляра на същото като потребител на доставяната в
имота електрическа енергия. Възприетото в специалния закон разрешение съответства
и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по
чл. 57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на
вещта.
Събраните по делото писмени доказателства не са
такива, които да са годни да установят правото на собственост/вещното право на
ползване на ответницата М.Г.К. върху процесното жилище, описано в издаваните
от ищеца фактури за исковите суми.
Представената от ищеца – справка от ИКАР не
попада сред документите, удостоверяващи придобиване правото на собственост
съгласно чл. 77 ЗС и чл. 18 ЗЗД – такива могат да са писмени договори в
нотариална форма, други писмени договори за придобиване на държавен или
общински имот, др. актове по силата на закона: съдебни решения за признаване право
на собственост, постановления за възлагане при публична продан.
Не са събрани, следователно, годни доказателства
ответницата да е придобила правото на собственост върху процесното жилище преди
или по време на исковия период, при което предявените срещу нея искове за
главница - за цена на електрическа енергия и за обезщетение за забава, на
предявеното основание - наличие на облигационно отношение възникнало по силата
на закона и при ОУ поради качеството собственик на електроснабдено жилище, без
да е необходимо сключване на нарочен писмен договор, са неоснователни и подлежащи
на отхвърляне.
При това положение значението на откритата
партида на името на ответницата е единствено счетоводно и същото не може да
обоснове извод за възникването на договорно правоотношение между страните.
Необходимо е по делото да се ангажират доказателства, че ответницата е
направила изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита партида на нейно име
въз основа на копия от документи, удостоверяващи правата й върху имота
и декларация за съгласието на собственика /чл. 8, ал. 3, т. 1 от Общите
условия/, като единствено това заявление би представлявало по своето правно
естество предложение за сключване на договор за доставка на електрическа енергия - арг. чл. 13 ЗЗД.
Подаването на писмена молба-декларация от
ответницата също не е установено, тъй като се прилага последицата по чл. 193,
ал. 2 ГПК спрямо такъв документ, но въззивният съд съобрази и обстоятелството,
че с исковата си молба ищецът не е посочил такова основание за възникване на
облигационна връзка с ответницата, а именно не е посочил възникване на
облигационна връзка въз основа на молба-декларация и приемане от ищеца, а се е
позовал на възникване на облигационната връзка по силата на ЗЕ само поради
качеството на собственик на ответницата. Съдът не може да разширява предмета на
делото с факти, които не са били наведени от ищеца като основание на иска.
При своевременно направено оспорване на качеството
потребител, само въз основа на счетоводното отразяване от страна на ищеца, че ответницата е титуляр на процесния абонатен номер и издадените фактури на нейно име,
не може да се обоснове извод за съществуването на облигационно правоотношение между страните. В едностранно
подписаните от ищеца фактури са обективирани претендираните вземания за
доставена електрическа енергия, но те не установяват нито наличието на
електрическо захранване в имота през процесния период, нито извършването на
доставка на електрическа енергия до имота, а още по-малко – в твърдяното от
ищеца количество. Следва да се посочи, че фактурите не доказват удостоверените
в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като са частни свидетелстващи
документи по смисъла на чл. 178, ал. 1 ГПК, обективиращи изгодни за техния
издател факти, поради което не притежават материална доказателствена сила. Ето защо доводът,
че тъй като фактурите били издавани на
името на ответницата, означавало, че същата признава наличието на облигационна
връзка с ищцовото дружество, съответно има качеството на потребител, е
неоснователен.
При направено оспорване качеството на потребител на
електрическа енергия, то в тежест на ищеца е да установи съществуването на твърдяното
облигационно правоотношение през исковия период. Доказателства, че ответницата е
собственик или ползвател на електрифицирания имот, не са ангажирани. Само
обстоятелството, че в ищцовото дружество е имало открита партида на името на
ответницата и на същата са начислявани суми за ползвана електроенергия, не е достатъчно, за да
се направи извод, че през исковия период ответницата е притежавала качеството на потребител на
електроенергия по смисъла на закона. Действително съгласно чл. 13, т. 5 от ОУ потребителят е длъжен да уведоми продавача за всяка промяна,
свързана с личните му данни или със собствеността. Както в Общите условия, така
и в ЗЕ или в друг нормативен акт, липсва разпоредба, предвиждаща, че
неизпълнението на това задължение има за последица възникване на отговорност за
заплащане на потребената електрическа
енергия в имота от бившия потребител.
По тази причина, следва да се приеме, че по делото
не се установява ответницата да е потребител на енергийни услуги и битов клиент
за доставка на електрическа енергия спрямо „Ч.Е.Б.“ АД, а неустановяването на
това обстоятелство води до невъзможност за ответницата да е възникнало
задължение за заплащане на крайния снабдител-ищеца, процесната сума /цената на незаплатената електрическа енергия/, тъй като липсва елемент от фактическия състав,
пораждащ основанието за това. Доказване на противното от
страна на ищеца не е проведено по делото, което налага приемането на извод, че
ответницата М.Г.К. не е пасивно материално - правно легитимирана
да отговаря за задълженията за цената на електрическа енергия, доставена в
процесния имот.
Липсата на валидно възникнала облигационна
връзка между ищеца и ответницата на предявеното основание, прави безпредметно обсъждането на останалите
обстоятелства, които въззивникът е изложил в подкрепа на доводите си за
неправилност на атакувания съдебен акт, както и на изложените в отговора на
жалбата аргументи за тяхната неоснователност.
С оглед изложеното неоснователна се явява и
претенцията за акцесорното вземане за обезщетение за забава. Релевираните
претенции се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която обаче
не претендира такива, поради което не следва да й се присъждат. С оглед изхода на делото
въззивникът няма право на разноски.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 123026 от 23.05.2019 г., по гр. д. № 31905/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 45 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.