Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 27.02.2019
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка С.а
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9715 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 06.12.2017 год.,
постановено по гр.дело №44609/2016 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в, са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Д.Т.Б. срещу ПП „Съюз
на демократичните сили“ /СДС/ искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
вр. с чл. 286 ЗЗД вр. с чл. 36 ЗА за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: 150 лв., представляваща възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по адм.дело №4350/2013 год. по описа
на ВАС, VІ отд., ведно със законната лихва за периода от 10.05.2016 год. до
изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №24948/2016 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в; 150
лв., представляваща възнаграждение за осъществено процесуално представителство
по адм.дело №4338/2013 год. по описа на ВАС, VІ отд., ведно със законната лихва
за периода от 10.05.2016 год. до изплащане на вземането, за която сума е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №24947/2016 год. по
описа на СРС, ГО, 126 с-в; 150 лв., представляваща възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по адм.дело №4362/2013 год. по описа
на ВАС, VІ отд., ведно със законната лихва за периода от 09.05.2016 год. до
изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №24788/2016 год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в и 150
лв., представляваща възнаграждение за осъществено процесуално представителство
по адм.дело №4372/2013 год. по описа на ВАС, VІ отд., ведно със законната лихва
за периода от 10.05.2016 год. до изплащане на вземането, за която сума е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №24951/2016 год. по
описа на СРС, ГО, 144 с-в.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца Д.Т.Б.. Жалбоподателят поддържа, че необосновано
първоинстанционният съд бил приел, че липсват писмени договори между страните
за възлагането на правни услуги – процесуално представителство по четири
административни дела пред ВАС, поради това, че договорът от 03.10.2012 год. не
бил подписан от името на възложителя – ответника, от лице с представителна
власт и че не било уговорено възнаграждение за това процесуално
представителство. Не било ясно какво приема СРС относно приложимостта в случая
на разпоредбата на чл. 301 ТЗ, кога едно пълномощно се счита за правно
невалидно и какъв е редът за прекратяване на пълномощията. Видно било от
представените писмени доказателства, че ответникът се представлявал от М.Д.,
който бил подписал генерално пълномощно на Ф. К. за представлява партията и да
сключва договори за доставка на услуги, като пълномощното било безсрочно и
липсвали твърдения и доказателства, че е било оттеглено. Неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че не може да приложи пряко разпоредбата на
чл. 8 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения
относно договорения размер на адвокатския хонорар, който било посочен в
наредбата и в договора от 03.10.2012 год. Освен това СРС допуснал процесуално
нарушение като постановил съединяването на дела и отменил актове на предходните
съдии-докладчици, което било и основанието да бъде поискан отвод на съдията.
Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата ПП „Съюз на демократичните сили“ не изразява становище по въззивната
жалба.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл.
286 ЗЗД вр. с чл. 36 ЗА.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
На първо
място следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 213 ГПК /служебно съединяване
на исковете/ цели процесуална икономия при разглеждане на делата, прилага се по
целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол.
Основателността на
предявените
искове е обусловена от
установяването на следните правопораждащи факти: 1/ че между страните е
възникнало твърдяното облигационно
правоотношение, в т.ч., че е бил уговорен адвокатски хонорар и 2/ че ищецът е изпълнил задълженията си по
договора.
Установяването
на тези обстоятелства е било в тежест на ищеца при условията на пълно и главно
доказване – чл. 154,
ал. 1 ГПК.
Договорът за
правна защита и съдействие /правна услуга/ от адвокат обикновено съдържа както
елементи от договора за изработка – когато задължението на адвоката е да извърши нещо от
свое име и на свой риск, така и елементи от договора за поръчка – когато задължението
на адвоката е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка,
каквото е това за процесуално представителство.
Отношенията
между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително
процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по
Закона за адвокатурата /ЗА/. Поначало законът предполага дължимото
възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор – чл.
36, ал. 2 ЗА, но това не е императивно изискване – договор може и да няма, без
това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение – чл. 36, ал. 3 ЗА.
За разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в
писмена форма /а устно само по изключение – чл. 25, ал. 1 ЗА/, за договора
между адвокат и клиент не е предвидена писма фирма. Съгласието е валидно и ако
не е оформено писмено. Въпросът дали договорът по чл. 36 ЗА е сключен писмено и
дали доказателства за наличието му са представени по делото, по което адвокатът
се е задължил да оказва правно съдействие, няма отношение към въпроса
възникнало ли е задължение за клиента да плати адвокатско възнаграждение и
изискуемо ли е то. Възнаграждението може да бъде дължимо и тогава, когато
договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма или когато е в писмена
форма, но не е представен по делото, по което адвокатът се е задължил да окаже
правно съдействие. В отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно
което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само, когато е
уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с
адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция – чл. 36, ал. 1 ЗА. При липса на
договор или когато страните по договора не са определили размера му, то възнаграждението,
по искане на адвоката или клиента, се определя от адвокатския съвет съгласно
действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски
възнаграждения, а изискуемостта на вземането настъпва от момента на изпълнение
на поръчката – от извършването на уговореното от страните правно действие. В
тази хипотеза съдът не може да замести волята на страните по договарянето на
справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като присъди възнаграждение,
определено по Наредбата. Законът за адвокатурата и Наредбата изрично
предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде
заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА. Съдът не е в
правомощията си да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение,
отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на договаряне – в този
смисъл Решение № 102 от
16.07.2018 год. на ВКС по гр. д. № 3762/2017 год., III г. о., ГК, Решение № 208 от 22.06.2015 год. на ВКС по т. д.
№3961/2013 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 236 от 24.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 576/2017 г., IV г. о., ГК.
В
разглеждания случай ищецът основава претенциите си на договор за правна защита
и съдействие от 03.10.2012 год., а ответникът е релевирал възражението, че този
договор е недействителен, тъй като е сключен за него от пълномощник без
представителна власт.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение
№ 5/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 5/2014 год., ОСГТК, договор, сключен от
лице, действало като представител, без да има представителна власт, а е в
състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни
последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договора,
го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липсата на потвърждение, на
недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен
договорът или неговите универсални правоприемници. В мотивите на посоченото ТР
е прието, че потвърждаването на договора съгласно и във формата на чл. 42, ал.
2 ЗЗД означава, че мнимо представляваният се отказва от възможността да се
позове /включително и пред съда/ на недействителността, която е установена
единствено в негов интерес. Ако мнимо представляваният откаже да потвърди
договора, той окончателно отклонява произтичащите от него права и задължения от
своята правна сфера и същевременно се позовава на установената в негов интерес
недействителност.
Видно е от
съдържанието на представения договор, че същият е подписан за ответника от Ф. С.
К. – финансов директор. Въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото въззивният съд приема, че посоченото лице не е
разполагало с представителна власт към 03.10.2012 год. В периода от 18.09.2012
год. до 16.11.2012 год. ответникът се е представлявал от временния представител
на партията – Б.И.М., а в негово отсъствие или по определени задачи – от всеки
един от заместник председателите или от главния секретар по ред, определен от
председателя – В.И.Ч., Ц. Г. Ц., Р.Д.Х., Л.И.К., В.А.И., С.Б.Ш.и К. Х. А.. Представеното
по делото пълномощно, с което Ф. К. е бил упълномощен от М.Д. Д., не установява
възникването на представителна власт, както поради това, че М.Д. не е бил законен
представител на ответника към 03.10.2012 год., така и поради липсата на дата на
пълномощното, която да предхожда датата на подписване на договора за правна
защита и съдействие.
При това
положение процесният договор, като
сключен от пълномощник без представителна власт, е недействителен на основание
чл. 42, ал. 2 ЗЗД, тъй като по делото не са представени доказателства, които да
установяват, че упълномощителят е потвърдил извършените без представителна
власт действия – напротив в отговора на исковата молба ответникът е изразил несъгласие
за потвърждаване, като липсват и данни за предхождащо исковия процес
потвърждаване /представеният по делото договор за правна услуга и съдействие от
30.03.2013 год. не е подписан от ответника/, което е основание да се счете, че
по отношение на него сделката не е породила правните последици, към които е
насочена.
Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че нормата на чл.
301 ТЗ не намира приложение в отношенията между страните по делото, тъй като
ответникът е юридическо лице /политическа партия/, но няма качеството на
търговец, а пълномощното от 01.04.2013 год. не обективира съгласие на страните
за размер на възнаграждението за процесуално представителство.
В този
смисъл предвид липсата на валидно възникнало правоотношение по договор за
правна защита и съдействие, релевираните претенции се явяват неоснователни и подлежат
на отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
При този
изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.12.2017
год., постановено по гр.дело №44609/2016 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/