Р Е Ш Е Н
И Е № 260192
гр.Пловдив, 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХVІ състав, в открито съдебно
заседание на тринадесети април две хиляди и двадесет и първа година, в състав
Председател:
Росица Кюртова
секретар: Ваня Казакова,
като разгледа докладваното от съдията т.дело №194
по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с
правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.505, ал.1 ТЗ и чл.537 ТЗ.
Ищецът „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр.Благоевград, жк Ален мак, бл.26, вх.Б, ет.5, ап.10, представлявано
от К. С. А. , твърди, че ответникът Д.Н.М., ЕГН **********,***, е издател на
запис на заповед от 09.03.2018 г., с който безусловно и неотменимо се е
задължила да му заплати сумата 120 000 евро, платима без разноски и без
протест. Поддържа, че записът на заповед е редовен и съдържа всички изискуеми
по закон реквизити. Издателят не е платил на падежа, поради което ищецът се е
снабдил със заповед за изпълнение и с изпълнителен лист за дължимата сума. Тъй
като е постъпило възражение от длъжника против заповедта, на основание чл.422 ГПК ищецът претендира вземането да бъде установено със сила на пресъдено нещо в
отношенията между страните, ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.417 ГПК до окончателното плащане. Претендират се разноски за
исковото производство.
С определение от 28.08.2020 г. с настоящото
производство е съединено това по т.д.№195/2020 г., образувано по искова молба,
подадена от същото дружество против Г.Н.М., ЕГН **********,***. В исковата
молба срещу Г.М. се твърди, че последният е издател на запис на заповед от
09.03.2018 г., с който безусловно и неотменимо се е задължил да заплати на
ищеца сумата 120 000 евро, платима без разноски и без протест. Поддържа се, че
записът на заповед е редовен и съдържа всички изискуеми по закон реквизити.
Издателят не е платил на падежа, поради което ищецът се е снабдил със заповед
за изпълнение и с изпълнителен лист за дължимата сума. Тъй като е постъпило
възражение от длъжника против заповедта, на основание чл.422 ГПК ищецът
претендира вземането да бъде установено със сила на пресъдено нещо в
отношенията между страните, ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението до окончателното плащане. Претендират се разноски за исковото
производство.
Ответниците възразяват, че вземането е погасено по
давност, като поддържат, че давността е 3 годишна и тече от предявяването на
09.03.2015 г. На следващо място се твърди, че на 09.03.2015 г. между ищеца и
ответника Д.М. е сключен договор за заем, а ответникът Г.М. е солидарен длъжник
по този договор, съответно записите на заповед са издадени за обезпечаване на
вземането по същото каузално правоотношение. По договора за заем Д.М. е
получила сумата 120 000 евро от ищеца, който е бил и неин консултант по проект
на Държавен фонд „Земеделие“. На ответниците са били дадени от ищеца два
идентични записа на заповед, всеки за сумата 120 000 евро, като им било
обяснено, че трябва да ги подпишат като гаранция, че заемната сума по договора
ще бъде върната. В договора е уговорено,
че заетата сума следва да бъде върната в срок до 20.01.2022 г., като в тази
връзка се възразява, че падежът по каузалното правоотношение не е настъпил,
поради което не е изискуемо и вземането по менителничните ефекти. Освен това се
възразява, че падежът по договора за заем е допълнително отложен с друг договор
– договор за подчинение на дълг от 17.03.2015 г., сключен между
„БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА КРЕДИТНА БАНКА“АД, като кредитор, „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД, като
подчинен кредитор, и ЕТ“Д.М.“, като подчинен длъжник. С този договор страните
са уговорили вземането на „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД по договора за заем от 09.03.2015 г.
да бъде подчинено спрямо вземането на банката от ЕТ по два договора за банков
кредит, като вземането на ищеца е подчинено на окончателното и пълно погасяване
на всички задължения към банката. В договора е записано, че докато главният
дълг към банката не бъде изцяло изплатен, подчиненият кредитор без
предварително разрешение на банката няма право да прави изискуемо вземането си,
както и да изисква и получава плащане. В тази връзка се изтъква, че длъжникът
по договорите за кредит изпълнява коректно своите задължения и понастоящем е
изплатил над 70 % от кредита. По изложените съображения ответниците считат
исковете за неоснователни и молят същите да бъдат отхвърлени.
В допълнителните искови молби ищецът признава, че
записите на заповед са издадени за обезпечаване на вземането на поемателя по
договор за заем от 09.03.2015 г. Посочва, че по силата на този договор
ответникът Д.М. е получила в заем сумата 120 000 евро. Посочва също, че между
страните по договора и солидарния длъжник Г.М. е подписан анекс към договора, с
който е променена датата на падежа, като е уговорено, че заемът следва да бъде
върнат най-късно до 31.10.2015 г. (вместо първоначално уговорената дата
20.01.2022 г.). Възразява се, че кредиторът не е обвързан от определена
поредност и може да насочи претенциите си към солидарните длъжници
едновременно, а изпълнението от някой от тях ще освободи от задължението всички
длъжници. Възразява се още, че сключеният с банката договор не урежда падеж на
заема, различен от посочения в анекса. Предприемането на действия по събиране
на дълга по договора за заем и налице ли са условия за това по договора за
подчинение на дълг имат правно значение единствено в отношенията на ищеца с
банката на плоскостта на изпълнението/неизпълнението на сключения между тях
договор. На тях длъжникът не може да се позовава. Възразява се още, че е
настъпило основание за предсрочна изискуемост на вземането по договора за заем
по смисъла на чл.27 от същия, тъй като заемополучателят не е представил в срок
до 30.07.2015 г. доказателства за това, че са извършени плащания към две
италиански дружества по проекта, финансиран от ДФ“Земеделие“. По възражението
за прескрибиране на ефектите се твърди, че длъжниците многократно са признавали
задължението, с което давността е била прекъсвана.
В отговора на допълнителната искова молба
ответниците оспорват да са подписвали анекс, с който да е променян падежът по
договора за заем. Оспорват да са постигали съгласие за това с ищеца. Оспорват
датата 31.10.2015 г., сочена от ищеца, да е обвързана от очаквани плащания от
ДФЗ, тъй като ищецът е знаел, че Д.М. е сключила с банката договор за особен
залог на вземанията от ДФЗ, или ищецът е знаел, че помощта от ДФЗ няма как да
послужи на ответника за погасяване на вземането му по договора за заем.
Поддържат възражението си, че с подписването на договор за подчинение на дълг
се дерогира уговорения в договора за заем падеж, дори ако се приеме, че
последният е 31.10.2015 г. Възразяват, че по силата на договора за подчинение
на дълг кредиторът няма право да прави вземането си по договора за заем
предсрочно изискуемо. Възразяват още, че плащания към италианските дружества са
правени чрез „БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА КРЕДИТНА БАНКА“АД много преди срока, посочен
от ищеца, и са одобрени от ДФЗ, поради което оспорват да е налице и основание
за предсрочна изискуемост на вземането. Оспорват да са признавали дълга по
записите на заповед. Поддържат, че давността за вземанията по менителнични
ефекти не може да бъде прекъсвана с признание, а само с действия – чл.532 ТЗ.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
Видно от приложеното
ч.гр.д.№14932 по описа за 2019 г. на РС Пловдив, ХІІІ гр.с., в полза на ищеца е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за исковата сума срещу ответника Д.М..
В срока по чл.414 ГПК последната е възразила срещу заповедта. В предоставения
на ищеца от съда 1-месечен срок за това е подадена настоящата искова молба.
Установява се от
приложения в оригинал по ч.гр.д.№14932/2019 г. на ПРС оригинален документ, че на
09.03.2015 г. в гр.Пловдив е издаден запис на заповед за сумата 120 000 евро,
платима на предявяване. Със същия е поето задължение безусловно и неотменимо да
се заплати горната сума на ищцовото дружество като поемател. Издател на записа
на заповед е ответникът Д.М.. В същия ден записът на заповед е предявен на
издателя, видно от удостоверяването върху документа.
Видно от приложеното
ч.гр.д.№14931 по описа за 2019 г. на РС Пловдив, ХІІІ гр.с., в полза на ищеца е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за исковата сума срещу ответника Г.М..
В срока по чл.414 ГПК последният е възразил срещу заповедта. В предоставения на
ищеца от съда 1-месечен срок за това е подадена настоящата искова молба.
Установява се от
приложения в оригинал по ч.гр.д.№14931/2019 г. на ПРС оригинален документ, че
на 09.03.2015 г. в гр.Пловдив е издаден запис на заповед за сумата 120 000
евро, платима на предявяване. Със същия е поето задължение безусловно и
неотменимо да се заплати горната сума на ищцовото дружество като поемател.
Издател на записа на заповед е ответникът Г.М.. В същия ден записът на заповед
е предявен на издателя, видно от удостоверяването върху документа.
Установява се, че на
09.03.2015 г. между ищцовото дружество, като заемодател, и ответника Д.М.,
действаща като ЕТ „Д.М.“***, като заемополучател, е сключен договор за заем за
сумата 120 000 евро, необходими на заемателя за осигуряване на самоучастие във
финансиране по проект „Стопански двор за кравекомплекс“ по договор, сключен с
Държавен фонд „Земеделие“ от 13.03.2013 г.
Уговорено е, че заемът ще бъде върнат в срок до 20.01.2022 г. В чл.27 е
уговорено, че заемът става предсрочно изискуем в случай, че не се използва за
целта, посочена в договора, а според чл.17 клаузата на чл.27 се прилага и
когато не е платено в срок на две италиански дружества, посочени в договора,
задълженията към които са част от проекта за финансиране и са посочени по
размер в заглавната част на договора, където фигурира и срок за окончателно
плащане до 30.07.2015 г. Съгласно чл.30 ответникът Г.М., лично и в качеството
си на ЕТ „Г.М.“***, се съгласява да бъде солидарен длъжник по договора за заем.
На 09.03.2015 г. между същите страни е сключен анекс към горния договор, с
който срокът за връщане на заема е променен на 31.10.2015 г. Уговорено е, че за
обезпечение на заема Г.М. и Д.М. ще издадат в полза на заемодателя записи на
заповед, всеки за 120 000 евро. (Няма спор, че в тази връзка са издадени
горните записи на заповед.)
Установява се, че на
17.03.2015 г. между „БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА КРЕДИТНА БАНКА“АД, „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД и
ЕТ“Д.М.“ е сключен договор за подчинение на дълг. Подчинен дълг по договора е
този по гореописания договор за заем, като ищецът и ЕТ“Д.М.“ са сключили договора
като подчинен кредитор и подчинен длъжник. Главен дълг е този на ЕТ“Д.М.“,
произтичащ от два договора за кредит - №029155.03 и №029155.04 от 19.01.2015
г., сключени с посочената банка за суми в размер, съответно 1 000 000 лв. и 1
362 039.51 лв., с краен срок за погасяване 20.01.2020 г. по първия договор и
20.01.2022 г. – по втория. Съгласно чл.1 от този договор подчиненият кредитор
се съгласява дълга по договора за заем да бъде подчинен спрямо главния дълг и
всички плащания, извършвани от подчинения длъжник към банката по главния дълг
да имат приоритет пред плащанията по подчинения дълг. Всички плащания по
подчинения дълг се отлагат и подчиняват на окончателното и пълно погасяване на
всички задължения на подчинения длъжник по главния дълг към банката.
Отношението на подчиненост обвързва страните до окончателното и пълно изплащане
на всички задължения на подчинения длъжник по главния дълг. Съгласно чл.4 от
договора, докато по главния дълг остават каквито и да е неизплатени суми,
подчиненият кредитор без съгласието на банката няма право да прави изискуема и
да изисква плащане на каквато и да е част от подчинения дълг, обявява за
предсрочно изискуем подчинения дълг, предприема действия на принудително
изпълнение и по какъвто и да е начин да упражнява правата си на кредитор спрямо
подчинения длъжник. Съответно подчиненият длъжник се задължава до окончателното
изплащане на всички дължими суми по главния дълг да не извършва плащания или
други погасявания на суми по договора за заем, в противен случай банката има
право да предприеме действия и да упражни правата си, предвидени по договорите
за кредит, в това число да обяви главния дълг за незабавно изискуем. Съгласно
чл.11 от договора клаузите на същия се прилагат с предимство пред разпоредбите
на договора за подчинения дълг или на други споразумения между подчинения
кредитор и подчинения длъжник.
По делото е прието
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според което кредитите по
договорите, сключени с „БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА КРЕДИТНА БАНКА“АД, са усвоени от
ЕТ“Д.М.“. Кредитът по договора с номер 029155.03 е погасен предсрочно на
04.01.2016 г., по втория договор е налице остатъчно задължение в общ размер 576
659.47 лв. От заключението се установява още, че заемополучателят по процесния
договор за заем е извършил авансови плащания към двете италиански дружества,
визирани в същия договор, в общ размер 99 956 евро на 20.03.2015 г. В уверение
на последното са представени и писмени доказателства – нареждания за валутен
превод на л.144 и л.145.
Разпитана е като
свидетел С. П. – търговски пълномощник на „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД, според приложеното
на л.121 пълномощно от 10.03.2015 г., изходящо от законния представител К. С.
А. . От показанията й се установява, че през 2015 г. свидетелката превела по
сметка на Д.М. сумата 120 000 евро, за която бил сключен договор за заем с
дружеството, което представлява. Сумата била необходима на ответниците като
самоучастие във връзка с договор за финансиране от ДФЗ. Отделно от това, те
имали уговорка с банка за отпускане на кредит във връзка със същия проект. Още
преди да преведат парите, уговорката била, че сумата ще бъде върната в срок до
31.10.2015 г. Срокът бил обвързан с получаването на субсидии. След като от
банката поискали сключването на договор за подчинение на дълг, страните по
договора за заем се споразумели срокът за връщането му да се промени на
31.10.2015 г. През 2016 и 2017 година свидетелката и съпруга й, който се
познавал с Г.М., провели множество разговори с последния за връщане на заема.
Той ги уверявал, че очаква субсидии, преговаря за кредит и пр. М. не отричал,
че дължи пари по договора за заем, просто ги „размотавал във времето с някакви
оправдания“. Във връзка с договора били подписани много документи, подготвени
от адвокат. Имало издаден и запис на заповед за плащане на сумата по заема в
срок до 31.10.2015 г. Последно свидетелката говорила с Г.М. в началото на
м.декември 2016 г., когато той отново искал да кандидатства по програма,
трябвали му пари на заем. Станало въпрос и за процесния записът на заповед. Той
пак чакал нещо – субдисии или кредит. Според свидетелката М. никога не е
оспорвал и никога не е твърдял, че не им дължи пари.
Като свидетел е
разпитана и П. Д. , *** на ответника Г.М.. Свидетелката ползвала един офис с М.
и била в течение на процесните отношения. Според нея падежът на заема винаги е
бил януари 2022 г. Само тази дата била споменавана в кореспонденцията между
страните преди сключване на договора. Ответниците взели заем, за да си довършат
проекта за кравеферма. М. имали отношения с италиански фирми. Оборудването за
кравефермата идвало от тях.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Установителнитe искове по реда на чл.422 ГПК
са допустими, тъй като са предявени в срок, в резултат от своевременно
депозирани възражения от длъжниците в заповедни производства, имащо за предмет
същите вземания.
По същество на исковете, съдът намира
следното:
Съгласно т.17 от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС,
ОСГТК, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е
съществуването на вземане, основано на записа на заповед. При въведени от
страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед,
на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Всяка от страните следва да
докаже фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и които са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването,
респективно несъществуването на вземане по записа на заповед и свързаното с
него каузално правоотношение.
В аспекта на горното съдът намира, че
процесните записи на заповед съдържат реквизитите по чл.535 ТЗ и са валидни от
формална страна. Съдържат наименованието „запис на заповед“ и същия израз в
текста на документа; безусловно обещание да се плати определена сума пари;
падеж – на предявяване, който е настъпил, предвид наличните и неоспорени
доказателства за предявяване на записите на издателите им на 09.03.2015 г. –
дата, предхождаща заявлението по чл.417 ГПК; фиксирани са място на плащане,
дата и място на издаване, както и необходимите според закона данни за поемателя
и всеки от издателите. Записите съдържат техни подписи, неоспорени от
ответниците. Във връзка с абстрактното правоотношение, възникнало по повод
всеки запис на заповед, ответниците правят възражение за погасяване по давност
на менителничното вземане. Съгласно чл.531, ал.1 ТЗ исковете по менителницата
срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа, а според чл.537 ТЗ
за записа на заповед се прилагат разпоредбите на менителницата. Уредената в ТЗ
давност по отношение менителничното правоотношение е специална спрямо общата
давност, предвидена в чл.110 и сл ЗЗД, за това следва да се приложат
специалните правила. Процесните записи на заповед са с падеж на предявяване и
са предявени на 09.03.2015 г., следователно по силата на чл.531, ал.1 ТЗ
исковете на поемателя се погасяват в срок 3 години след посочената дата, или
след 09.03.2018 г. В посочения срок не се доказва от страна на ищеца да са
предприемани действия, насочени към удовлетворяване на вземанията по всеки
ефект. Първото действие на кредитора, насочено към принудително изпълнение на
вземанията, неплатени на падежа, е това по подаване на заявления за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, които в резултат от възраженията на
длъжниците, са последвани от искови молби по реда на чл.422 ГПК, които по
принцип прекъсват давността, считано от деня на подаване на заявлението.
Съответно, заявленията по чл.417 ГПК са подадени на 20.09.2019 г. – след
изтичане на давностния срок. Във връзка с възражението за менителнична давност
ищецът поддържа, че давността е била прекъсната чрез признание на вземането от
длъжниците. В ТЗ няма специални правила, уреждащи прекъсването на давността,
поради което са приложими тези на общия Закон за задълженията и договорите.
Съгласно чл.116, б.а) ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от
длъжника. Признанието е волеизявление на длъжника, насочено към кредитора, с
което длъжникът недвусмислено обективира, че задължението му съществува.
Признанието трябва да се отнася до самото задължение, а не само до наличието на
фактите, от които то произхожда. Изявлението трябва да манифестира в достатъчна
степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към
кредитора. В тази връзка от доказателствата по делото не се установява
ответникът Д.М. да е правила изявление, с което същата признава задължението по
издадения от нея запис на заповед в тригодишния давностен период, което
изявление да е прекъснало погасителната давност. Свидетелят на ищцовата страна
посочи, че на нея е известен един, а не два записа на заповед, който не е
сигурна от кой точно от ответниците е издаден. По повод отношенията във връзка
със записа на заповед свидетелката, като пълномощник на ищцовото дружество, е
контактувала единствено с ответника Г.М.. От останалите събрани по делото предимно
писмени доказателства също не се установява ответникът Д.М. да е признавала
дълга си към ищеца пряко, с конклудентни действия или по друг начин. Ето защо
съдът намира, че възражението на последната за погасяване на менителничното
вземане по давност е основателно, поради което искът по чл.422 ГПК, предявен
срещу нея, следва да бъде отхвърлен. От показанията на свидетеля на ищеца не се
установи и ответникът Г.М. да е правил волеизявление, с което недвусмислено да
признае съществуването на дълг за 120 000 евро по издаден от него запис на
заповед. Според свидетелката М. „никога не е отричал дълга си по договора за
заем“. Не се установява, обаче, ответникът М. да е признал, че дължи
конкретната сума по запис на заповед. От показанията на свидетеля на ответната
страна се установява, че ответниците дори са забравили, че са издали записи на
заповед. Спомнили са си за това едва в хода на образуваното заповедно
производство. Дори да се приеме, че ответникът М. е направил признание с
поведението си на „неотричане“ и с уверенията си, че ще се снабди с парични
средства, то това признание касае дълга му по договора за заем, а не по
процесния запис на заповед. Ето защо, съдът намира, че и възражението за
погасяване на вземането по записа на заповед, направено от втория ответник, е
основателно, поради което искът, предявен срещу него, основан на менителничното
правоотношение, също следва да бъде отхвърлен.
На следващо място, във връзка с наведените
от издателите възражения, основани на съществуващо каузално правоотношение
между страните, във връзка с което са издадени записите на заповед, следва да
се отбележи, че по делото не е спорно обстоятелството, че същите са издадени
като обезпечение по възникнало между ищеца като заемодател, първия ответник –
като заемател, в качеството й не ЕТ, и втория ответник – като солидарен
длъжник, правоотношение по договор за заем за сумата 120 000 евро, за която
всеки от ответниците е издал запис на заповед в полза на ищеца. Това се
установява и от събраните по делото доказателства. Ответниците са длъжници по
каузалното правоотношение, поради което могат да правят и т.нар.релативни
възражения, свързани със съществуването на каузалното задължение. Възражението
им в тази връзка е правоотлагащо – че вземането по каузалното правоотношение не
е изискуемо, в която хипотеза кредиторът не би могъл да търси правата си по
записите на заповед, които го обезпечават. Възражението може да се квалифицира
и като такова за неизпълнен договор за подчинение на дълг. Съдът намира, че
това възражение е основателно. В договора за заем е уговорен срок за връщане на
заема до 20.01.2022 г. С анекс към договора срокът е променен на 30.10.2015 г.
Автентичността на представения от ищеца анекс към договора за заем не е
оспорена от ответниците, поради което съдът намира, че същият се ползва с
формална доказателствена сила и установява, че ответниците са направили валидно
изявление за промяна на падежа. След сключване на договора и анекса, обаче, е
подписано споразумение с „БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА КРЕДИТНА БАНКА“АД, в което като
страна фигурират, както ищецът, така и ответниците. Със споразумението,
наречено „Договор за подчинение на дълг“, страните по делото са поели
задължения спрямо банката, в това число ищецът да не претендира за изпълнение по
договора за заем, а ответниците да не предприемат плащане по същия договор,
докато не бъдат погасени задълженията по два договора за кредит, сключени от
ответника Д.М. в качеството й на ЕТ със същата банка. Освен, че са се задължили
към банката, със същото споразумение страните по делото са поели и насрещни
задължения, в това число да прилагат клаузите на същото с предимство пред
разпоредбите на договора за заем – чл.11 от договора за подчинение на дълг. По
силата на договора за подчинение на дълг на задължението на ищеца да не
предприема действия на принудително изпълнение и да не търси изпълнение по
договора за заем корелира не само правото на банката да получава изпълнение по
договорите за кредит, но и правото на длъжника да откаже плащане по договора за
заем, докато не погаси задълженията си по договорите за кредит, тъй като при
неизпълнение на последните и при неизпълнение на задължението му спрямо банката
да не извършва плащания по договора за заем междувременно, за длъжниците биха
настъпили неблагоприятните последици вземанията на банката да бъдат обявени за
предсрочно изискуеми. Ето защо съдът намира, че с договора за подчинение на
дълг, страни по който са и ищецът, и ответниците, в тежест на ищцовото
дружество са възникнали задължения не само към обезпечената банка, но и към
ответниците, поради което възраженията му, че неизпълнението по този договор
касае само отношенията му с банката, са неоснователни. Намира също така, че с
този договор, в частност с клаузата на чл.11 от същия страните по делото са се
съгласили на нова промяна на падежа по договора за заем, като същият съвпада с
деня, в който бъдат погасени изцяло задълженията на ответниците по договорите
за кредит, или поне с деня, в който настъпи крайният срок за изплащане на всеки
кредит, който според договора за подчинение на дълг е 20.01.2022 г. От
счетоводната експертиза, която съдът възприема като обективно изготвена и
неоспорена от страните, се установява, че първият кредит е погасен, а по втория
е налице остатъчно задължение, крайният срок за връщане на кредита не е
настъпил, следователно ищецът не може да търси изпълнение на подчинения дълг.
Изискуемостта на задължението по договора за паричен заем между страните не е
настъпила, съответно кредиторът не е следвало да предявява записите на заповед.
Съответно, длъжниците не дължат изпълнение по същите, макар и предявени, защото
имат възражение за неизпълнен договор за подчинение в дълг. Записите на заповед
обезпечават неизпълнение по договора за заем, а такова не е налице, докато не са
изпълнени условията в последващото споразумение за подчинение на дълг. Ето защо
исковете са неоснователни и поради възраженията на ответниците, свързани с
каузалното правоотношение, във връзка с което са издадени двата записа на
заповед. В обобщение исковете следва да се отхвърлят.
При този изход на делото ответниците имат право на разноски на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Ответниците са направили разноски за възнаграждение
на вещо лице в размер 300 лв., като всеки от тях претендира и за заплащане на
адвокатско възнаграждение в размер по 7 000 лв., платено изцяло и в брой
според приложените по делата договори за правна защита и съдействие. Ищецът
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът
намира за неоснователно. В аспекта на нормите на чл.78, ал.5 ГПК и чл.36 ЗА,
уговореното и платено възнаграждение следва да бъде сравнено с определения
минимален размер в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Съответно според разпоредбата на чл.7, ал.2, т.5
от Наредбата минималният размер на възнаграждението е 6 224 лв. В сравнение с
този минимален размер и с оглед правната и фактическа сложност на предмета на
спора, съдът намира, че възнаграждение в размер 7 000 лв. не е прекомерно.
Така общият размер на разноските на ответниците в размер 14 300 лв. следва
да бъде присъден в тежест на ищеца.
По изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.Благоевград, жк Ален мак,
бл.26, вх.Б, ет.5, ап.10, представлявано от К. С. А. , предявен против Д.Н.М.,
ЕГН **********,***, за признаване за установено, че последната дължи на „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД
сумата 120 000 евро (сто и двадесет хиляди евро) по запис на заповед от
09.03.2015 г., ведно със законна лихва за забава, считано от датата на подаване
на заявлението по чл.417 ГПК – 20.09.2019 г., до окончателното плащане, за
което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№14932 по описа за 2019 г. на РС Пловдив,
ХІІІ гр.с.
ОТХВЪРЛЯ иска на „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр.Благоевград, жк Ален мак, бл.26, вх.Б, ет.5, ап.10,
представлявано от К. С. А. , предявен против Г.Н.М., ЕГН **********,***, за
признаване за установено, че последният дължи на „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД сумата 120
000 евро (сто и двадесет хиляди евро) по запис на заповед от 09.03.2015 г.,
ведно със законна лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението
по чл.417 ГПК – 20.09.2019 г., до окончателното плащане, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК по ч.гр.д.№14931 по описа за 2019 г. на РС Пловдив, ХІІІ гр.с.
ОСЪЖДА „КИБЕЛЛА-ГП“ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.Благоевград, жк Ален мак, бл.26, вх.Б, ет.5, ап.10,
представлявано от К. С. А. , да заплати на Д.Н.М., ЕГН **********, и Г.Н.М.,
ЕГН **********,***, сумата 14 300 лв.
(четиринадесет хиляди и триста лева) – деловодни разноски в производството по
т.д.№194/2020 г. по описа на ПОС, ХVІ състав.
Решението подлежи на
обжалване пред АС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: