Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 06.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми декември през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА Г.
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело № 6511 по описа за
2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 08.02.2020г.,
постановено по гр.д. № 28830/2013г. на СРС, ГО, 176 състав, е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
от „Ю.Б.” АД /конституиран на основание чл. 227 от ГПК в качеството на
универсален правоприемник на първоначалния ищец “Б.П.Б.” АД/ срещу Е.Л.С. иск с
правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ за установяване съществуването на вземане
в размер на 1 613,15 лева – главница по договор за кредит Транскарт от
15.09.2004г., ведно със законната лихва от 28.07.2011г. до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 15.08.2011г. по ч.гр.д. №
32942/2011г. по описа на СРС, ГО, 39 състав. Със същото решение е отхвърлен иска
с правно основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ за установяване съществуването на
вземане в размер на 1 874, 84 лева, представляваща договорна лихва за периода
от 16.03.2006г. до 16.09.2006г.
Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск, е подадена
в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от
ГПК
въззивна жалба от ответника Е.Л.С.. В същата са изложени оплаквания
за неправилност на извода на съда, че падежът на главницата е 16.09.2006г. и от
следващия ден е започнала да тече погасителната давност както за главницата,
така и за начислената възнаградителна лихва, като давността за главницата не
била изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение. Жалбоподателката сочи, че според чл. 18 от
процесния договор, за да бъде продължено действието му с още една година, е
необходимо длъжникът да е бил редовен в изпълнението на задълженията си и да не
е поискал изрично прекратяване на договора с изтичане на срока му. В случая
обаче кредитополучателката не била изправна страна по договора, което се
установявало от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което
след 15.09.2005г. кредиторът е начислявал такси и лихви, дължими за просрочени
задължения на насрещната страна. Ето защо счита, че не са налице предпоставките
на чл. 18 от договора и срокът на същия не е продължен с още една година, както
неправилно бил приел районният съд. Напротив, действието на процесния договор
било прекратено още на 15.09.2005г., от която дата непогасените задължения
станали изискуеми, съответно от 16.09.2005г. до датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение бил
изтекъл законоустановения петгодишен срок и вземането за главница било погасено
по давност. Развити са и съображения, че предявеният иск е неоснователен дори и
да се приеме, че срокът на договора бил продължен при условията на чл. 18 от
същия. Този извод жалбоподателката аргументира с обстоятелството, че страните
не са обвързали връщането на заетата сума с конкретен падеж, в договора страните
уговорили единствено предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост,
без да е посочено конкретно кога
задължението става изискуемо. Ето защо счита, че в случая за начало на
давностния срок следва да се приеме момента на възникване на задължението /чл.
114, ал. 2 от ЗЗД/, т.е. – момента на предаване на заетата сума. От датата на
последното усвояване на сума по договора – 12.07.2006г. до датата на подаване
на заявлението по чл. 417 от ГПК – 28.07.2011г., бил изтекъл срок по-дълъг от
пет години и вземането било погасено по давност. По изложените съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ да се
отхвърли.
Насрещната страна – “Ю.Б.” АД оспорва въззивната
жалба.
Третото лице-помагач – “М.Ф.М.” АД не изразява
становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 430,
ал. 2 от ТЗ.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни
материално-правни норми. По изложените във въззивната жалба оплаквания намира
следното:
За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че между
страните по делото е възникнало на 15.09.2004г. валидно договорно
правоотношение по договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо
лице, при кредитен лимит от 1 700 лева, предназначен за заплащане на стоки и
услуги на оторизирани търговски обекти посредством карта, който бил сключен за
срок от една година. Посочено е, че с оглед извършените от ответницата тегления
от сумата по кредитния лимит след м.09.2005г., действието на процесния договор
било продължено с още една година в съответствие с уговореното в чл. 18 от
договора. В мотивите е прието за установено, че договорът бил прекратен на
16.09.2006г., тъй като към посочената дата кредиполучателят бил неизправна
страна по договора. От същата дата вземанията на кредитора станали изискуеми в
цялост, поради което без значение за основателността на претенцията било
обстоятелството, че заявителят се е позовал на предсрочна изискуемост, която
обаче не била доказана в производството. Възражението за погасяване на
вземането за главница по давност не е уважено, тъй като към релевантния момент
– 28.07.2011г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК/, не е
изтекъл изискуемия петгодишен срок, считано от настъпване на изискуемостта на
вземането – 16.09.2006г. Претенцията за възнаградителната лихва е отхвърлена за
периода от 16.03.2006г. до 16.09.2006г. като погасен по давност, а за периода
от 16.09.2006г. до 27.07.2011г. като неоснователен /тъй като правоотношението било
прекратено на 15.09.2006г./ и възнаградителна лихва за този период не се дължи.
От представения по делото като писмено доказателство
договор за предоставяне на кредит-транскарт на физическо лице по сметка № *********
от 15.09.2004г. се установява, че между „Е.“ АД
/предишно наименование на „П.Е.” АД и на „Б.П.Б.” АД/ и Е.Л.С. /кредитополучател/
е възникнало правоотношение по посочения договор, по силата на което банката отпуснала
на ответника кредит Транскарт при кредитен лимит в размер на 1 700 лева, с
цел на кредита – плащане на стоки и услуги на оторизирани търговски обекти
посредством карта. Според уговореното в чл. 3.1. кредитът ще се усвоява и
обслужва от кредитополучателя чрез обслужваща сметка, която се открива от
банката при сключване на договора. Съгласно чл. 4 от договора, крайният срок,
до който кредитът може да се револвира е 12 месеца, считано от датата на
подписване на договора, след което задължението на банката да предоставя
неусвоени суми по кредита отпада, освен в случаите на чл. 18. В последната
клауза страните са уговорили, че в случай, че кредитополучателят изрично не
поиска прекратяването на настоящия договор с изтичането на срока му и е бил
редовен в изпълнението си по договора, действието на настоящия договор се
продължава за нов дванадесет месечен срок.
На 12.11.2019г. в Търговския регистър е вписано
вливане на „Б.П.Б.“ АД в „Ю.Б.“ АД, като преобразуващото се дружество е било
прекратено. На основание чл. 263 и, ал. 2 от ТЗ с вписване на вливането правата
и задълженията на преобразуващите се дружества преминават върху приемащото
дружество, поради което се налага извод, че „Ю.Б.“ АД е универсален
правоприемник на първоначалния ищец „Б.П.Б.“ АД.
От заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза,
което следва да се кредитира по реда на чл. 202 от ГПК като обективно, пълно и
неоспорено от страните, се установява, че първото усвояване по кредитната карта
е извършено на 01.10.2004г., на която дата били изтеглени 150 лева. За периода
от 01.01.2004г. до 12.07.2006г. били изтеглени от лимита на кредитната карта
суми в общ размер на 3 208, 97 лева, както и били начислени такси при
теглене на сумите в размер на 65 лева. Ответникът е извършил частично
погасяване на кредитната сума в размер на 1 660, 82 лева, като размерът на
непогасената главница възлиза на 1 613, 15 лева. В заключението са
посочени данните за извършените тегления и плащания по кредитната карта, от
които се установява, че към 12.09.2005г. кредитополучателят не е имал непогасено
вземане по процесният договор. На посочената дата било извършено погасяване на
задължение в общ размер на 1 545, 07 лева, като след извършеното плащане,
началното салдо към 29.09.2005г. е в размер на 0, 00 лева. На 30.09.2005г.
банката начислила преки такси по договора в размер на 33, 78 лева. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява още, че за
периода от 29.09.2005г. до 12.07.2006г. с кредитната карат били изтеглени
1 623, 78 лева и били начислени такси за теглене в размер на 31, 80 лева.
Така общият размер на изтеглената сума и начислени такси за посочения период
възлиза на 1 655, 58 лева. Ответникът извършил на 24.01.2006г. частично
плащане на сума в размер на 42, 43 лева, като непогасената част от усвоения
кредит за периода от 29.09.2005г. до 12.07.2006г. е в размер на 1 613, 15
лева. Последното теглене от сметката по процесния договор било извършено на
12.07.2006г.
С оглед така установените от вещото лице данни се
налага извод за неоснователност на релевираното от въззивника възражение, че
договорното правоотношение между страните е било прекратено с изтичане на
12-месечен срок от подписването му, тъй като не са били налице предпоставките
на клаузата на чл. 18 за подновяване на същия за срок от още 12 месеца. В
случая не се твърди, нито се установява, че кредитополучателят е отправил
волеизявление за прекратяване на договора с изтичане на срока му. Не се
установява и другото уговорено от страните прекратително условие, а именно – че
ответникът е неизправна страна към м.09.2005г., когато изтича 12-месечния срок
на процесния договор. Както бе посочено по-горе, вещото лице е установило, че
ответникът е изпълнил задължението си за връщане на целия размер на ползвания
кредитен лимит и за заплащане на начислените такси по договора към 15.09.2005г.,
т.е. установено е по несъмнен начин, че кредитополучателят е изправна страна и
към 29.09.2005г. началното салдо по сметката е 0, 00 лева. С оглед изложеното
се налага извод, че процесният договор за кредит е продължил своето действие за
нов дванадесет месечен срок – до 15.09.2006г., включително. Съществуването на
договорното правоотношение между страните за периода от 16.09.2005г. до
12.07.2006г. се установява и от предприетото от страна на банката изпълнение на
основното задължение по договора – да предостави на кредитополучателя кредитен
лимит в размер до 1 700 лева.
Процесното вземане произтича от договор за кредит,
разновидност на договора за заем, а за вземания, произтичащи от договор за
заем, се прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл. 110 и
чл. 111 от ЗЗД. В този смисъл е налице константна съдебна практика,
обективирана в решение № 540 от 20.12.2011г. на ВКС по гр.д. № 110/2011г., IV ГО, решение № 261 от 12.07.2011г. на ВКС по гр.д. №
795/2010г., IV ГО, решение № 28 от 05.04.2012г.
на ВКС по гр.д. № 523/2011г., III ГО и др. По
отношение началния момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на
чл. 430, ал. 1 от ТЗ, съгласно която с изтичане на срока по кредита
кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна
лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на
кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент
започва да тече давността по чл. 114 от ЗЗД, като е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Поради изложените съображения съдът намира,
че задължението за плащане на усвоената заемна сума няма характер на
периодично, поради което не попада в хипотезата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, а се
погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД.
В конкретния случай
сключеният между страните договор по своята правна същност представлява по
дефиниция договор за револвиращ кредит, тъй като с договора страните са се
съгласили в рамките на целия срок на действие на същия кредитополучателят да
разполага с определена сума /кредитен лимит/ в случая - в размер на 1 700
лева, която може да ползва многократно и неограничено във времето в рамките на
целия срок на действие на договора в пълен размер или частично. При тази
разновидност на договора за кредит, за разлика от стандартния договор за
потребителски кредит, сумата в рамките на договорения кредитен лимит се ползва
многократно, като липсват установени в
конкретен размер и падеж дължими вноски, на които да е разсрочено на части
връщането на еднократно дадената в заем сума както е при стандартния договор за
потребителски кредит. При договора за револвиращ кредит връщането на заетата
сума е обусловено по размер от волята на държателя на картата и ползваната от
него сума в рамките на кредитния лимит. За разлика от стандартния договор за
потребителски кредит, при който падежът за плащане на изначално определените по
размер вноски, на които е разсрочено плащането на части на еднократно
отпуснатата в заем сума, при договора за кредитна карта /револвиращ кредит/
падежът за връщане на цялата усвоена главница по кредита настъпва към
установения краен падеж, респ. - при предсрочно прекратяване на договора,
каквото обаче в случая не се установява. Обстоятелството, че страните в чл. 5
от процесния договор са уговорили условия за безлихвен период /при условие, че
кредитополучателят винаги погасява общата сума на всичките си задължения по
кредита до 15-то число на следващия месец/; период с ниска лихва /в случай, че
не погаси задълженията си в посочения период, считано от 16-то число на месеца
се начислява ниска лихва/; и период с висока лихва - в случай, че до 45 дни на
даденото месечно извлечение кредитополучателят не е погасил задълженията си за
лихви, от 46-тия ден започва период с висока лихва, не води до извод, че
посочените периоди за плащане на главницата представляват уговорени месечни
погасителни вноски по кредита. Сроковете за плащане са обвързани с
начисляването или неначисляването на възнаградителна лихва и в този смисъл
същите нямат отношение към падежа на задължението за връщане на главницата.
Както бе посочено, характерно за револвиращия кредит
/какъвто е процесният договор/ е, че в него не е уговорен брой на погасителните
вноски на предоставената сума. Възникването, падежът и размерът на задължението
за погасяване нито са определени в договора, нито са определяеми, а зависят
изцяло от поведението на длъжника. Погасяването на задълженията по договора за
револвиращ кредит не се изпълнява на предварително договорени анюитетни вноски.
При ползването на такъв вид кредит, кредитополучателят има възможност да тегли
суми в брой или да нарежда плащания за суми до определен лимит. Кредитният
лимит може да се използва при необходимост и се погасява с всяко постъпване на
средства по сметката, като няма определена месечна вноска и лихвата, която се
заплаща, се начислява само върху ползваната част и за дните, през които тя е
ползвана. Това обаче не означава, че изискуемостта на вземането е започнала да
тече от възникването му, т.е. от всяко отделно усвояване на кредитната сума.
Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че действието на договора
е било прекратено с изтичане на подновения 12-месечен срок, т.е. считано от
16.09.2006г. страните по делото не са обвързани от договора за кредит. Изрично
в чл. 13, ал. 2 от договора страните са уговорили, че при изтичане на срока
/12-месечния срок на договора/ усвоените суми по кредита стават предсрочно
изискуеми. Падежът на задължението за връщане на заемната сума е посочената дата
– 16.09.2006г. /чл. 430, ал. 1 от ТЗ/, от която дата започва да тече давностният
срок за главницата, като същият изтича на 16.09.2011г. по отношение на
главницата и таксите. Към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК – 28.07.2011г., задължението
за връщане на заемната сума /за главница/ не е погасено по давност и се дължи в
претендирания размер.
Друг извод не се налага от установеното в клаузата на
чл. 6 от договора право на банката да начислява лихва върху усвоената сума
ежедневно. Възнаградителната лихва се дължи при условията на чл. 5 от договора
и начина и периода на начисляване на същата не рефлектира върху момента, в който настъпва изискуемостта на
задължението за връщане на главницата, в какъвто смисъл са наведените във
въззивната жалба съображения.
Като е
достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваните му части.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
в размер на 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ
С оглед цената на предявените искове и предвид ограничението
на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 35926 от 08.02.2020г., постановено по гр.д. № 28830/2013г. по описа на СРС,
ГО, 176 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Е.Л.С., ЕГН **********,*** да заплати на „Ю.Б.” АД, с
ЕИК*********, седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето
лице-помагач "М.Ф.М.”
АД.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.