№ 89
гр. Стара Загора , 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на четиринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева
като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно гражданско
дело № 20215500501365 по описа за 2021 година
Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивната жалба от Р.В.К. от *** против
решение № 260340 от 16.04.2021 г., постановено по гр.дело № 4661/2020г. по
описа на Старозагорски районен съд.
Въззивникът счита пръвоинстанционното решение за неправилно,
незаконосъобразно и необосновано в отхвърлената му част за сумата 1920,60
лева главница от неплатено трудово възнаграждение за месец юни 2018г.,
поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Оспорва твърдението,
че за месец юни 2018г. трудовото възнаграждение в размер на 1920,60 лева му
е заплатено от ответното дружество. Оспорва и подписа положен в разчетно-
платежната ведомост и твърди, че не е подписвал никакви документи.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени
първоинстанционното решение в отхвърлената част и вместо него да
постанови друго по същество на спора, с което да уважи предявеният иск в
тази му част.
1
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от другата страна
„Г.Т.М“ ЕООД.
След извършената служебна проверка по реда на чл.267, ал.1 от ГПК
във връзка с чл.260 и чл.261 от ГПК съдът намира въззивната жалба за
допустима и редовна, поради което следва да се произнесе и по нейната
материална основателност.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност намери за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл.245, ал.1 и ал.2 във връзка с
чл.247, ал.1, и ал.2 от КТ.
Разгледана по съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се
явява неоснователна и недоказана, поради следните съображения:
В първоинстанционното производство правилно е установена следната
фактическа обстановка:
Делото е образувано по исковете на ищеца за незаплатено трудово
възнаграждение. Въззивникът твърди в първоначалната си и поправена искова
молба, с че сключил с ответника трудов договор под № 94/08.02.2018 г., по
силата на който работел на длъжността „арматурист". С допълнително
споразумение под № 089/20.03.20 г. бил командирован в Германия за юни,
юли и август 2018 г., за които въззиваемият не му платил трудови
възнаграждения от 1920.60 лева за юни 2018 г., от 2017.55 лева за юли 2018 г.
и от 2017,55 лева за август 2018 г. Със заповед с № 177/28.01.2019 г.
работодателят му прекратил, на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл.
326, ал. 2 КТ, трудовото му правоотношение, но не му платил тези суми,
поради което му дължал 461.47 лева мораторна лихва за забава от 01.07.2018
г. до 11.11.2020 г. в плащането на възнаграждението за юни 2018 г., 467.40
лева мораторна лихва за забава от 01.08.2018 г. до 11.11.2020 г. в плащането
на възнаграждението за юли 2018 г. и 450 лева мораторна лихва за забава от
01.09.2018 г. до 11.11.2020 год. г. в плащането на възнаграждението за август
2018 г. Искането е да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от
1920.60 лева за главница от неплатено трудово възнаграждение за юни 2018
г., с 461.47 лева мораторна лихва от 01.07.2018 г. до датата 11.11.2020 г.,
2
сумата от 2017.55 лева за главница от неплатено трудово възнаграждение за
юли 2018 г., с 467.40 лева мораторна лихва от 01.08.2018 г. до 11.11.2020 г.,
сумата от 2017.55 лева за главница от неплатено трудово възнаграждение за
август 2018 г., с 450 лева мораторна от 01.09.2018 г. до 11.11.2020 г., и
законна лихва върху главниците от 11.11.2020 г. до изплащането им, както и
разноските по делото.
Въззиваемият „Г.Т.М" ЕООД - в несъстоятелност, заема с подадения в
срок отговор становище, че с решение по т.д. с № 108/2020 г. Старозагорския
окръжен съд била обявена неплатежоспособността му с начална дата
01.04.2020 г., открито било производство по несъстоятелност, постановен бил
общ запор и възбрана на имуществото му и прекратена дейността на
предприятието му, като била и обявена несъстоятелността му, поради което
производството следвало да се прекрати, а в съдебно заседание, редовно
призован, не изпраща представител и не взема становище по исковете.
Видно от събраните по делото писмени доказателства и пред двете
съдебни инстанции страните не спорят, че въззивникът е работил по трудово
правоотношение под № 94 от датата 08.02.2018 г.. Страните са сключили в
писмена форма представения трудов договор по чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, в който
е уговорен 6-месечен срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ в полза на
работодателя. С него въззиваемият възложил, а въззивникът приел да
изпълнява при него длъжността „арматурист“, на пълно работно време, с
основно месечно трудово възнаграждение от 603 лева и периодичност на
изплащането му - веднъж месечно до 30-то число на месеца, следващ този, за
който е дължимо (л. 3). Този договор е прекратен на 28.01.2019 г., на
основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, видно от представената по делото заповед за
прекратяването му - л. 4 (чл. 335, ал. 2, т. 2 КТ).
Тъй като, въпреки задължаването му с разпореждането на
първоинстанционният съд за насрочване и докладване на делото, от датата
19.02.2021 год. въззиваемият не е представил личното трудово досие на
ищеца, съдът, на основание чл. 161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК, е намерил за
установено по делото, от представеното от ищеца и неоспорено от ответника
писмо с изх. № 19060212/24.06.2019 г. на ДИТ Стара Загора (л. 7), че с
подписано от страните допълнително споразумение № 089/20.03.2018 г. към
трудовия им договор, за исковите месеци от юни до август 2018 г.
3
включително, въззивникът е бил командирован, за сметката на ответника и
под негово ръководство, на територията на Федерална Република Германия, в
рамките на предоставянето на услугите, въз основа на договор, който
въззиваемият е сключил ползвател на тези услуги в Германия (чл. 121а, ал. 1,
т. 1, б. „а“ КТ). С това предявените искове за неплатени на ищеца трудови
възнаграждения за същия исков период от юни до август 2018 г.
включително, са доказани напълно в своето основание, защото за същия
период въззивникът е бил командирован на територията на посочената
държава - членка на ЕС по смисъла на чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ, за което
му се дължи и според нормата на чл. 215, ал. 2 КТ, и според нормата на чл. 6,
ал. 4 от Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на
работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (Обн. ДВ, бр.
2/2017 г.), уговореното трудово възнаграждение, но не по-малко от
минималната работна заплата или минимални ставки на плащане, установени
за същата или сходна работа в приемащата посочена държава, за целия срок
на командироването му - чл. 121а, ал. 4 КТ и чл. 6, ал. 4 от НУРКИРСРПУ (Р
298-2019-IV г.о.).
От заключението на назначената по делото съдебно-икономическа
експертиза, което и въззивният съд възприема като компетентно и
мотивирано, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие
с останалите доказателтства, се установява, че за тези месеци въззиваемият е
начислил на ищеца за юни 2018 г. трудово възнаграждение в брутен размер от
2476.19 лева и нетен размер от 1920.60 лева, за юли 2018 г. трудово
възнаграждение в брутен размер от 2476.19 лева и нетен размер от 2017.15
лева, и за август 2018 г. трудово възнаграждение в брутен размер от 2476.19
лева и нетен размер от 2017.15 лева, от които само дължимото се на ищеца за
юни 2018 г. нетно трудово възнаграждение от 1920.60 лева е било изплатено
срещу подпис в разчетно-платежната ведомост (чл. 270, ал. 3, изр. 1 КТ), а
останалите дължими му се нетни трудови възнаграждения от 2017.15 лева за
юли 2018 г. и от 2017.15 лева за август 2018 г., няма данни да са му платени
до приключване на съдебното дирене по делото (л. 61).
В тази насока настоящата съдебна инстанция намира, че въззивникът е
направил две доказателствени искания пред въззивния съд, а именно
представя и моли съда да приеме извлечение от банкова сметка, че към дата
4
29.06.2020г. няма извършени преводи от ответното дружество. Моли съда да
задължи ответното дружество да представи доказателства кога и по какъв
начин му е заплатило посочената сума.
По направеното доказателствено искане да се приемат извлечения от
банкова сметка, че към дата 29.06.2020г. няма извършени преводи от
ответното дружество по сметка на въззивника, съдът е намерил, че следва да
остави без уважение това направено във въззивната жалба искане, тъй като не
е направено своевременно - чл.266 ГПК, поради което се явява преклудирано
и не са налице и предпоставките на чл.266, ал.3 от ГПК, поради което следва
да бъде оставено без уважение. Същото искане е можело да бъде направено
още на първоинстанционното производство пред първостепенния съд.
По отношение на второто искане да се задължи ответното дружество да
представи доказателствата, кога и по какъв начин му е заплатило посочената
сума, съдът намира че това искане е също неоснователно и преклудирано, тъй
като при приемането на съдебно-икономическата експертиза пред
първоинстанционният съд, където са отразени тези плащания, същата не е
била оспорена от никоя от страните и именно като такава е била приета като
надлежно доказателство по делото от първостепенния съд. Налага се извода,
че тези искания и възражения е следвало също да бъдат направени пред
първоинстанционния съд.
Поради гореизложеното основателни се явяват и следва да се уважат,
заедно с акцесорното му искане за присъждане на законна лихва върху
същите, само главните искове на ищеца за осъждането на ответника да му
заплати тези нетни трудови възнаграждения за месеците юли и август
2018 г., а главният му иск за осъждането на ответника да му плати и
дължимото му се нетно трудово възнаграждение от 1920.60 лева за юни
2018 г., заедно с акцесорното му искане за присъждане и на законна
лихва за забава в плащането му от подаване на исковата молба в съда,
следва да се отхвърли, като неоснователен, защото от ЗСИЕ се установи,
че това дължимо се на ищеца нетно трудово възнаграждение е било платено
срещу доказващ това му плащане подпис в разчетно-платежната ведомост за
юни 2018 г. (чл. 270, ал. 3, изр. 1 КТ). С това същото е погасено и искът на
ищеца за плащането му е неоснователен и следва да се отхвърли (чл. 245, ал.
1 КТ).
5
Вярно е, че според ЗСИЕ в разчетно-платежната ведомост няма вписана
дата на плащането му (т. IV-7 ЗСИЕ, л. 60 от първоинстанционното дело). Но
също така е вярно, че в този случай, доколкото тежестта да докаже плащането
му без забава е на ответника, а същият не е представил по делото никакви
доказателства в тази насока, съдът намери, че същото е било платено на
ищеца най-късно на датата на решението за обявяване на ответника в
несъстоятелност на датата 29.06.2020 г., защото след същата и тази ведомост
за плащането му е била предадена от ответника на ТП на НОИ, видно от т.ІІІ -
2 от ЗСИЕ, където се намира и понастоящем (л. 60), а от писмото на ДИТ от
24.06.2019 г. е видно, че до датата на издаването му въззиваемият не е платил
на ищеца това дължимо му се възнаграждение (л. 7). А падежът за плащането
му съгласно т. 1 от трудовия договор е настъпил на датата 30.07.2018 г.,
доколкото няма данни в допълнителното споразумение № 089/20.03.2018 г. за
командироването му (което би следвало да се намира в ЛТД на ищеца, което
обаче, въпреки задължаването му, въззиваемият не представи) страните да са
уговорили друга периодичност на изплащането му (чл. 161, във вр. с чл. 190,
ал. 2 ГПК). Поради това съдът е намерил за установено, с оглед тези данни по
делото, че въззиваемият е платил на ищеца това възнаграждение на датата на
решението за обявяване на ответника в несъстоятелност на 29.06.2020 г.,
преди подаване на исковата молба в съда на 11.11.2020 г. и образуване на
делото (чл. 181, ал. 2 ГПК). Поради това въззиваемият не е дал повода за
завеждането му за това възнаграждение, а искът на ищеца за плащането му е
неоснователен и като такъв следва да се отхвърли (чл. 245, ал. 1 КТ).
Първостепенния съд е разгледал подробно и съответно е изложил
убедителни и обосновани мотиви относно всички оплаквания и доводи в
исковата молба на въззивницата Джакова. В тази насока въззивният съд
препраща и към мотивите на пъроинстанционното Решение съгласно
разпоредбата на чл.272 от ГПК.
В заключение въззивният съд намира, че решението на районния съд се
явява правилно и законосъобразно, включително и в частта му за разноските,
поради което следва да бъде изцяло потвърдено, ведно с всички законни
последици от това.
Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия по делото
6
разноските пред въззивна инстанция, но тъй като такива, разноски не са
поискани и не са представени доказателства в тази насока, то такива разноски
за въззивната инстанция не следва да бъдат присъждани.
На основание чл.280, ал.2 от ГПК настоящото Решение не подлежи на
касационно обжалване, в едномесечен срок от връчването му на страните,
пред ВКС на РБ, при наличието на касационните основания по чл. 280, ал. 1
от ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260340 от 16.04.2021 г., постановено по
гр.дело № 4661/2020г. по описа на Старозагорски районен съд, като
ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
РЕШЕНИЕТО е окончателно не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7