Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 09.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
първи февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА
ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7039 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Св. Св. К.и Е.“ АД срещу решение от 05.03.2019 г. по гр.д. №19309/2017
г. на Софийския районен съд, 56 състав, с което е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу Държавата, представлявана от министъра на туризма, осъдителен иск с правно
основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 4216,67 лв., представляваща платена
без основание неустойка по чл.60 ал.1 от договор за концесия на услуга за
морски плаж „Св. Св. К.и Е. – голям плаж“ от 09.03.2009 г., като ищецът е
осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон,
съдопроизводствените правила и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице виновно
неизпълнение на задълженията на концесионера по процесния договор за концесия
по обезопасяването на акваторията досежно поставяне на забранителни
знаци/табели. Поддържа при условията на евентуалност, че това неизпълнение е
явно незначително. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна Държавата, представлявана от министъра на туризма, в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Според дадените в ППВС №1/28.05.1979 г.
указания, връщане на даденото при начална липса на основание предполага
неправомерно преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго още в момента на това разместване. Искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД предполага установяване в условията на
кумулативност на две предпоставки: разместване на имуществено благо между
патримониумите на два правни субекта и липса на основание за получаването, като
в хипотезата на първия фактически състав на чл.55 ал.1 ЗЗД тази липса
следва да е начална.
По въпроса за разпределението на
доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в
хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице трайна практика на съдилищата и по
специално на ВКС, обективирана в решение №138/07.10.2009 г. по т.д. №375/2009
г. на ІІ ТО на ВКС, решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на
ВКС, решение №211 от 26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според
тези решения и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД
- начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият
правопораждащ положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се
претендира (в тази насока е и ППВС №1/79 - т.1). Поради това в доказателствена
тежест на ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи
настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника -
доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да задържи
извършеното плащане.
Спорът в настоящето
производство е съсредоточен върху това дали е налице неизпълнение от страна на
концесионера-ищец на задълженията му по чл.20 ал.1 т.2 б. „г“ и „ж“ от договора
- за обезопасяване на прилежащата акватория и за поставяне на нормативно изискваните
указателни табели с информация за морския плаж, евентуално – дали това неизпълнение е явно незначително.
Проверка
на стопанисвания от концесионера плаж е извършена на 07.07.2016 г., за което е
съставен констативен протокол №049 от същата дата, подписан от длъжностни лица
– представител на ИА „Морска администрация“ и представител на РЗИ. В протокола
е удостоверена констатация за липса на забранителни знаци/табели за
обезопасяване на прилежащата акватория. Протоколът е подписан и от представител
на концесионера без забележки.
Съставеният
за извършената проверка констативен протокол представлява официален документ по
смисъла на чл.179 ГПК и съставлява доказателство по отношение на удостоверените
като осъществилите се пред и за извършените от съставилия ги служител
обстоятелства. Същият е съставен от длъжностни лица във връзка с възложени им
служебни задължения и в установените с ППЗК форма и ред - по възложени от
органа, на който е възложено извършването на планирани и извънредни проверки по
изпълнението на концесионния договор - чл.105 и чл.106 ППЗК. Автори на
документа са конкретни физически лица, обективирали волята си в качеството си
на длъжностни лица, на които е възложена задача по извършване на проверката.
Протоколът е съставен при спазване на установената в чл.105 и сл. ППЗК
процедура по извършване на текущ контрол по изпълнението на сключените
концесионни договори.
При доказателствена тежест за оспорилата
официалния документ страна не се опровергава удостоверената с протокола
констатация на длъжностните лица при извършената проверка на 07.07.2016 г.
Обратният на посочения в протокола извод не следва и от събраните по делото
гласни доказателства на разпитания свид. С.А., който не твърди, че в деня на
проверката са били налични забранителни знаци/табели, а че два или три дни след
проверката са се появили табели, които са били на български, немски, английски
и руски език. Освен това и настоящият съдебен състав отчита във връзка с
нормата на чл.172 ГПК евентуалната заинтересованост на свидетеля.
При тези данни, настоящият въззивен състав
намира, че по делото не е установено, че ищецът е спазил задълженията си по
чл.9 ал.2 Наредба за водноснабдителната дейност и обезопасяване на водните
площи за поставяне на забранителни знаци през летния сезон от 1 май до 30
октомври, посочени в приложение №1, т.е. не се установява ищецът да е
изпълнявал през цялото време, вкл. и при проверката на 07.07.2016 г.,
задълженията си по концесионния договор да осигурява обезопасяване на
прилежащата акватория и за поставяне на нормативно изискваните указателни
табели с информация за морския плаж, съобразно нормативните изисквания за
дейността. Не следва да бъдат обсъждани доводите на въззивника за наличието на
непредвидени и непреодолими обстоятелства, довели до процесното неизпълнение,
доколкото такива не са въведени в исковата молба, а едва с въззивната жалба.
Неоснователни са възраженията на въззивника-ищец
в първоинстанционното производство, че процесното неизпълнение е явно
незначително. Освен поради особения характер на концесионния договор,
процесното неизпълнение не е незначително, и с оглед характера на самото
нарушение – неизпълнение на задължения, свързани са безопасността на водните
площи и плажовете.
При
тези данни, настоящият съдебен състав, намира, че заплатената от ищеца неустойка
не се явява платена без основание.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №55783/05.03.2019 г., постановено по
гр.д. №19309/2017 г. по описа на СРС, ГО, 56 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.