№ 113
****, 05.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ
като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20241110149425 по описа за 2024 година
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: 175,01 лв., представляваща
регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по застраховка ***“ за вреди на л.
а. „****“, с рег. № *** вследствие на ПТП от 17.03.2024 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 21.08.2024 г. до окончателното плащане, както и 6,46
лв., представляваща лихва за забава за периода от 15.05.2024 г. до 19.08.2024 г.
Ищецът *** твърди, че по силата на договор за имуществена застраховка ***“ е
заплатил застрахователно обезщетение за причинени вреди на застрахования при него л. а.
„****“, с рег. № *** вследствие на ПТП от 17.03.2024 г., а именно: увреждане на предна
дясна гума и предна дясна джанта. Поддържа, че ПТП-то е реализирано в **** при
движение по бул. „**** с посока на движение от бул. „Г. М. Д.“ към **** преди светофара за
кв. „***“, при попадане на автомобила в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното
платно, като отговорен за настъпването му е ответникът ****, тъй като пътят, по който се е
движил увреденият автомобил, представлява част от общинската пътна мрежа и на
основание чл. 31 от Закона за пътищата именно общината отговаря за поддържането му.
Сочи, че във връзка с процесното ПТП е образувана щета № 47252424200222, по която е
извършен оглед и е съставен опис, а на 21.03.2024 г. е определено и изплатено
застрахователно обезщетение в размер на 175,01 лв. в полза на собственика на увредения
автомобил – Т. Г. П.. Заявява, че с регресна покана с изх. № 1201/09.05.2024 г., получена на
14.05.2024 г., ответникът е поканен да заплати процесната сума в общ размер на 175,01 лв.,
но в предоставения срок той не е направил това, поради което претендира същата, ведно с
лихва за забава в размер на 6,46 лв., начислена за периода от 15.05.2024 г. до 19.08.2024 г.
Претендира и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът **** е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете при твърдението, че не е доказано настъпването на процесното ПТП
по описания в исковата молба начин, както и характерът и размерът на твърдяните вреди,
доколкото тези обстоятелства не се установяват само въз основа на данните в
застрахователната преписка. Оспорва да е доказано участието на автомобила в процесното
1
ПТП, както и наличието на неравност на пътното платно с определени форма и размер, без
да изключва възможността вредите да се настъпили вследствие на удар в бордюр. Заявява, че
уведомяването на МВР – „Пътна полиция“, респ. съставянето на протокол за ПТП е било
задължително, тъй като не е налице никое от изключенията по чл. 4 от Наредба № Iз-41 от
12.01.2009 г. за реда за съставянето на документите при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между МВР, КФН и Информационния център към Гаранционния фонд.
Оспорва наличието на валидно сключено застрахователно правоотношение по застраховка
***“, тъй като съгласно чл. 344, ал. 1 КЗ и чл. 348, ал. 1 КЗ приемането и предаването на
общите условия е необходимо условие за сключване на застрахователния договор, но в
случая ищецът не доказва посочените изисквания да са изпълнени, тъй като представените
общи условия не съдържат подписите на страните. Сочи, че водачът е следвало да се движи
не само с предвидената разрешена скорост, но също така и да съобрази поведението си с
пътните условия и препятствието на пътя, за да може да спре или да го избегне в случай на
необходимост, като в случая липсват доказателства, които да обосновават обективната му
невъзможност да стори това. Прави изрично възражение за съпричиняване от негова страна
поради допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, което счита, че следва да бъде отчетено
при определяне размера на дължимото обезщетение. Поддържа, че не става ясно дали
застрахователят е отчел обикновеното овехтяване на автомобила, тъй като липсват данни
увредените части и детайли да са били в изрядно състояние преди настъпване на процесното
ПТП. Оспорва наличието на неравност на пътното платно, респ. попадането на увредения
автомобил в нея. Оспорва размера на вредите, считайки, че платеният от ищеца такъв е
завишен. С тези съображения отправя искане за отхвърляне на предявените искове.
Претендира и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Най-напред само за процесуална прецизност следва да се отбележи, че с оглед
изложените в исковата молба фактически обстоятелства, на които се основава главната
искова претенция, съдът намира, че същата следва да се подведе под правната норма на чл.
410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД, вместо на чл. 411 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД, както е отразено в
доклада по делото, като няма пречка този пропуск да се отстрани с крайния съдебен акт,
доколкото това не би обусловило неговата недопустимост, тъй като не води до промяна на
вече разпределената доказателствена тежест на страните, респ. до произнасяне по незаявени
с исковата молба твърдения.
По иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД
Основателността на суброгационния иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр.
чл. 49 ЗЗД, респ. ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника
се обуславя от доказване от ищеца наличието на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1. застрахователно правоотношение между застрахователя – ищец и
пострадалото лице досежно увреденото имущество; 2. плащане от застрахователя на
дължимото застрахователно обезщетение за настъпилите вреди; 3. за увредения да е
възникнало право на деликтно вземане срещу ответника, като в приложимата в настоящия
случай хипотеза на чл. 49 ЗЗД следва да се установи противоправно поведение (бездействие)
на работник или служител във връзка с работата, която ответникът му е възложил, без да е
необходимо персоналният причинител да бъде установен; 4. настъпили вреди и причинна
връзка между противоправното поведение и вредите; 5. размера на вредите. В настоящия
случай, следва да се установи и дали ответникът е имал задължение да поддържа пътя и
дали процесните вреди са в причинна връзка с това неизпълнение. Нормата на чл. 45, ал. 2
ЗЗД установява оборима презумция за вина във всички случаи на непозволено увреждане.
2
С оглед конкретните твърдения, доводи и възражения на страните в исковата молба и
отговора на същата по чл. 131 ГПК и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с
определение от 06.10.2024 г. съдът е отделил за безспорни между страните и ненуждаещи се
от доказване следните обстоятелства: 1/ образуването при ищеца на щета № 47252424200222
във връзка с ПТП от 17.03.2024 г. с участието на л. а. „****“, с рег. № *** в рамките на която
е заплатил в полза на собственика на увредения автомобил сумата от 175,01 лв. и 2/
настъпването на процесното ПТП на пътен участък, който е част от общинската пътна мрежа
на ответника - ****.
Нещо повече, за тяхното осъществяване свидетелстват и данните, удостоверени в
представените по делото писмени доказателства - заявление за изплащане на
застрахователно обезщетение от 19.03.2024 г., въз основа на което при ищеца е образувана
щета № 47252424200222, във връзка с процесното ПТП от 17.03.2024 г. и др.
В случая, въз основа на представената по делото застрахователна полица №
47252417304000004/22.12.2023 г. съдът приема за установено, че между *** и собственика
на л. а. „****“, с рег. № *** – Т. Г. П., е възникнало валидно застрахователно
правоотношение по договор за имуществена застраховка ***“, обективиран в същата,
действащо за времето от 00:00 часа на 01.01.2024 г. до 23:59 часа на 31.12.2024 г., като
именно в рамките на този период – на 17.03.2024 г. е настъпило и твърдяното ПТП. Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника, че не е налице валидно сключен и
действащ застрахователен договор между ищеца и собственика на л. а. „****“, с рег. № ***
обосновано с твърдението, че съгласно чл. 344, ал. 1 КЗ и чл. 348, ал. 1 КЗ приемането и
предаването на общите условия е необходимо условие за сключване на застрахователния
договор. Това е така, тъй като застрахователната полица е представена в цялост по делото и
съдържа индивидуализиращите белези и подписите на страните по нея, като са посочени и
имената и адреса на брокера, чрез който е сключена. Наред с това, видно е от отбелязването
в нея, че застрахованият е декларирал получаването, запознаването и приемането на общите
условия на застрахователя, а освен това същите са представени по делото, като липсата на
положени подписи върху тях не води до недействителност на застрахователния договор,
поради което следва да се приеме, че той е породил своето действие в отношенията помежду
им. Отделно от това, по делото не се спори, че при сключване на застрахователния договор
застрахованият е заплатил застрахователната премия в размер на 540,60 лв., която е платима
еднократно, още повече, че в подкрепа на такъв извод би било и извънсъдебното поведение
на самия застраховател – ищец, доколкото след уведомяването му за настъпване на
застрахователното събитие той е извършил заснемане, оглед и е изготвил опис – заключение
на вредите по процесния автомобил във връзка със заведената пред него щета №
47252424200222, като е признал и изплатил застрахователно обезщетение по нея на
застрахованото лице в размер на 175,01 лв., което не би сторил ако не е счел, че е налице
влязъл в сила застрахователен договор, от който да се счита за обвързан.
На следващо място, съдът намира, че по делото се установява както настъпването по
време на действие на застрахователния договор - на 17.03.2024 г. на застрахователно събитие
– ПТП, представляващо покрит застрахователен риск, така и начинът, по който е станало
това, доколкото данни в тази насока се извличат от заявлението за изплащане на
застрахователно обезщетение от 19.03.2024 г., отправено до застрахователя – ищец,
показанията на свидетеля Т. Г. П., както и изводите на вещото лице по съдебно-
автотехническата експертиза, въз основа на които може да се направи обобщен извод, че
същото е реализирано по следния механизъм: на 17.03.2024 г., около 20:00 часа, л. а. „****“,
с рег. № *** движейки се в **** по бул. „**** с посока от Зоологическата градина към
„****, попада в неравност на пътното платно (дупка), вследствие на което по превозното
средство настъпват материални щети – увредена предна дясна гума и предна дясна джанта.
Най-напред, изрично в уведомлението до застрахователя – ищец, водачът на увредения
автомобил е удостоверил обстоятелствата около настъпване на процесното ПТП, а именно:
3
при преминаване на дупка на пътното платно, вследствие на което уврежда предна дясна
гума и предна дясна джанта. Действително само по себе си представеното уведомление не
представлява годен доказателствен източник за установяване на съдържащите се в него
данни относно причината за реализира на процесното ПТП, а именно: попадане на
автомобила в дупка, но в същото време авторът на същото е потвърдил удостоверените в
него обстоятелства и в качеството си на свидетел по делото, описвайки по идентичен начин
механизма на настъпване на процесното ПТП. Изрично свидетелят Т. П., разказвайки свои
непосредствени възприятия за фактите от обективната действителност, доколкото е бил
водач на увредения автомобил, заявява, че по време на движение по бул. „Симеоновско
шосе“ е попаднал във въпросната дупка, представляваща изрязан асфалт на пътното платно.
За съда не съществува основание да не кредитира показанията на разпитания свидетел, тъй
като същият е трето за спора лице и не се явява заинтересован от изхода на делото,
доколкото застрахователното обезщетение вече му е било изплатено след настъпване на
застрахователното събитие, а освен това разказаното от него изцяло съответства на начина,
по който той е описал обстоятелствата около настъпване на инцидента и подавайки
уведомлението за щета пред застрахователя – ищец на 19.03.2024 г., посочвайки, че при
управление на автомобила е преминал през дупка на пътното платно, вследствие на което са
увредени предна дясна гума и предна дясна джанта. Отделно от това, от заключението на
вещото лице по съдебно-автотехническата експертиза също се установява, че механизмът на
произшествието от 17.03.2024 г. представлява преминаване на процесния автомобил през
неравност /дупка/ на платното за движение. Изрично експертът е описал кои са
констатираните щети по л. а. „****“, с рег. № *** като е достигнал до извод, че всички те
съответстват на приетия от него механизъм на настъпване на произшествието, поради което
се намират в пряка причинно-следствена връзка с него. Следователно, при съвкупна
преценка писмените доказателства по делото, показанията на разпитания свидетел и
експертното заключение по съдебно-автотехническата експертиза, както и при липсата на
ангажирани доказателства в различен смисъл, се налага извод за доказаност на твърдяния от
ищеца и описан в исковата молба механизъм на настъпване на процесното ПТП, както и
начина на причиняване на вредите по застрахования при него автомобил. В случая, този
извод на съда не се разколебава от факта, че инцидентът не е документиран със съставянето
на протокол по чл. 2 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за
съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между
Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния
фонд. Това е така, тъй като по аргумент на противното от изчерпателно изброените в чл. 125,
т. 1-8 ЗДвП хипотези, в които органите на МВР посещават задължително мястото на ПТП,
следва да се приеме, че при ПТП с имуществени вреди и един участник, същият няма
задължение да уведомява органите на полицията, нито последните са длъжни да посещават
мястото на произшествието и да съставят съответен протокол. По силата на законовата
делегация на чл. 125а, ал. 2 ЗДвП е издадена и горната Наредба, в сила от 30.01.2009 г., като
в чл. 6 на същата се предвижда, че не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция“
и не се съставят документи за повреди на моторно превозно средство (МПС), възникнали в
резултат на природни бедствия, пожар на МПС, повреди на МПС, възникнали в паркирано
състояние, повреди на МПС, които не са причинени от друго МПС, освен когато повредите
са причинени с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход. В
случая, макар в показанията си свидетелят П. да посочва, че се е възползвал от
възможността да ползва услугите на пътна помощ, няма основание да се счита, че
увреденият автомобил не е имал техническа възможност да продължи движението си на
собствен ход в случай, че той лично беше сменил увредената гума, още повече, че
стремежът му е бил по-бързо да го отстрани от платното за движение. В тази връзка следва
да се отбележи, че невъзможността дадено МПС да се придвижва на самостоятелен ход
предполага необходимост същото да бъде задвижвано чрез използване на външна сила, а
4
настоящият случай не е такъв, още повече, че ответникът не е оспорил изрично това
обстоятелство, навеждайки единствено общо възражение, че не е налице никое от
изключенията на чл. 6 от Наредбата, поради което съставянето на надлежен протокол за ПТП
е било задължително.
Съдът приема, че причината за настъпване на процесното ПТП безспорно се дължи на
преминаване на увредения автомобил през необезопасена и несигнализирана неравност на
пътното платно – дупка, доколкото този факт се потвърждава както от показанията на
свидетеля П., така и от подкрепящите ги изводи на експерта по съдебно-автотехническата
експертиза относно техническата причина за реализирането му. В допълнение следва да се
отбележи, че по делото няма данни то да се дължи на проявила се техническа неизправност
на автомобила, а не на попадането му в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното
платно, още повече, че видно от представеното удостоверение, издадено от МВР, същият е
преминал успешно годишен технически преглед. В същото време не се установява и
твърдяното от ответника нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП от страна на водача на увредения
автомобил, тъй като не се доказва автомобилът да се е движил с превишена или
несъобразена с пътните условия скорост, която да не е позволила на водача да забележи
своевременно дупката върху пътното платно или да спре. Нещо повече, изрично при разпита
си свидетелят П. заявява, че не се е движил с повече от 45 - 50 км/ч., като макар да е знаел,
че дупката е била там в продължение на повече от 20 дни, същият не е имал възможност да я
избегне чрез извършване на отклоняваща маневра в лентата за насрещно движение, тъй като
в нея е имало друг автомобил, още повече, че инцидентът е настъпил в тъмната част на
денонощието – около 20:00 часа, поради което не е изключено видимостта му да е била
нарушена. Отделно от посоченото, само въз основа на разказаното от свидетеля, че
принципно е знаел за тази неравност на пътното платно, поради което друг път я е
заобикалял, също не може да се направи извод, че попадайки в нея, той е допринесъл за
настъпване на инцидента, тъй като задължение на ответника е във всеки един момент да
поддържа пътя в изправно състояние като сигнализира незабавно препятствията на пътното
платно и да ги отстранява. Ето защо, не може да се приеме за установено при условията на
пълно и главно доказване, че водачът л. а. „****“, с рег. № *** се е движил с висока скорост,
поради което нарушавайки чл. 20, ал. 2 ЗДвП, това негово поведение да е станало причина за
попадане в намиращата се на пътното платно неравност /дупка/. Действително посочената
разпоредба задължава водачите на МПС да съобразяват скоростта на движение, наред с
други фактори и със състоянието на пътя, с оглед възможността да спрат пред всяко
предвидимо препятствие. Легална дефиниция на „препятствие на пътя“ е дадена в § 1, т. 19
от ДР на ППЗДвП, а именно: всяко нарушаване целостта на пътното покритие. За да е
предвидимо това препятствие обаче, съответно за да се породи задължение по чл. 20, ал. 2
ЗДвП, е необходимо ответникът да е изпълнил задължението си да поддържа пътя в
изправно състояние като сигнализира незабавно препятствията и ги отстранява във
възможно най-кратък срок, което няма данни да е било сторено. В този смисъл липсата на
надлежна сигнализация за неравностите по пътя води до извод, че за водача на автомобила в
конкретната ситуация изобщо не е възникнало задължение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП,
неизпълнението на което да съставлява съпричиняване на вредите от негова страна. Да се
приеме обратното, би означавало да се разреши на ответника да черпи права от собственото
си неправомерно поведение, като се уважат противопоставените възражения за
съпричиняване на вреди, настъпили именно в резултат на бездействието му при изпълнение
на посочените по-горе задължения. Тук следва да се отбележи, че в дължимата грижа при
управление на МПС не се включва изискване за знание за неравностите по пътя или
презюмиране за наличие на такива. Необозначената и несигнализирана неравност не
представлява предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, за да е налице
задължение за водача да избира скоростта така, че да може да спре.
Ето защо и съдът приема, че единствена причина за настъпилото ПТП с материални
5
увреждания по автомобила, е наличието на несигнализирана и необезопасена неравност на
пътното платно – дупка.
Между страните не се спори, че процесният пътен участък в ****, на който е настъпило
процесното ПТП, представлява част от общинската пътна мрежа и като такъв за дейността
по неговото управление, както и дейностите по изграждането, ремонтът и поддържането на
общинските пътища съгласно чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП се осъществява от кмета на
съответната община. Тези действия съгласно чл. 19, ал. 2 и § 1, т. 14 от ДР на ЗП включват
действия по „осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно
движение”. Пряко проявление на тези дейности, в съответствие с легалните им дефиниции,
въведени с § 1, т. 14 от ДР на ЗП, е и дейността по поддържане на пътя в изправно
състояние, незабавно сигнализиране за препятствията по него и тяхното отстраняване във
възможно най-кратък срок – арг. чл. 167, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП. Посочените дейности
ответникът като юридическо лице реализира чрез служителите си или други лица, на които е
възложил извършването им, като на основание чл. 49 ЗЗД носи обективна гаранционно-
обезпечителна отговорност за причинените от тези лица вреди при и по повод изпълнението
на възложената им работа, вследствие на техни виновни действия или бездействия.
Установената неравност по пътното платно представлява „препятствие на пътя“ по смисъла
на параграф 1, т. 19 ППЗДвП, тъй като нарушава целостта на пътното покритие и създава
опасност за движението. Доколкото не се твърди, а и не се установи тази неравност да е била
обезопасена с нарочен пътен знак, който да указва на водачите да я заобиколят, за да
продължат движението си – арг. от чл. 52, ал. 1 ППЗДвП, а и да е имало каквато и да е друга
указателна табела или сигнализация, ответникът не е изпълнил задълженията си по чл. 30
ЗП и чл. 13 ЗДвП. По тези съображения съдът приема, че наличието на необезопасена и
несигнализирана неравност на пътното платно – дупка, вследствие на която са настъпили
уврежданията по процесното МПС, е резултат от бездействието на длъжностните лица, на
които ответникът е възложил изпълнението на указаните по-горе дейности. Натоварените с
тези дейности лица не са извършили дължимите действия по своевременно привеждане на
пътния участък на местопроизшествието в изправно състояние, като това тяхно бездействие
по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се презюмира да е виновно. Доколкото се установи, че в причинна
връзка с визираното противоправно поведение за собственика на увредения автомобил са
настъпили вреди, то за същите спрямо него отговаря ответникът на деликтно основание – по
чл. 49 ЗЗД, в качеството му на възложител.
Следователно, налице е основание за ангажиране на гаранционно - обезпечителната
отговорност на **** по смисъла на посочената разпоредба. Обхватът на регресното право на
застрахователя – ищец по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ зависи от размера на застрахователното
обезщетение, което той е платил на застрахования, както и от размера на обезщетението,
което третото лице дължи на застрахования. Лицето, носещо деликтна отговорност, не може
да бъде задължено да заплати на застрахователя повече отколкото дължи на застрахования.
В този смисъл регресното вземане е в размер, който е равен на по-малката сума между
платеното застрахователно обезщетение и дължимото деликтно обезщетение.
В случая, съдът съобразява съдебната практика, съгласно която при съдебно предявена
претенция съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната
пазарна стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, като
ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява дали
не се надвишават минималните размери по Методиката към Наредба № 24/08.03.2006 г. на
КФН (отм.) (в този смисъл са Решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на ВКС,
II ТО; Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, I ТО; Решение № 109 от
14.11.2011 г. по т. д. № 870/2010 г. на ВКС, I ТО; Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т. д. №
652/2009 г. на ВКС, І ТО). Съгласно заключението по съдебно-автотехническата експертиза
необходимата стойност за възстановяване на щетите по л. а. „****“, с рег. № *** изчислена
на база на средни пазарни цени към датата на ПТП, възлиза на 270,32 лв. Съдът кредитира
6
заключението като компетентно и обективно изготвено, като вещото лице е отговорило
изцяло на поставените задачи. Така установената сума надвишава по размер заплатеното от
ищеца обезщетение в полза на собственика на увредения автомобил, като с оглед
изложеното по-горе относно обема на отговорността на ответника, регресното вземане на
ищеца е ограничено именно до заплатената от него сума от 175,01 лв. При положение, че
друго не е уговорено се приема, че застрахователната сума е определена съгласно
действителната стойност и следователно дължимото застрахователно обезщетение следва да
се определи в рамките на пазарната стойност на МПС към момента на настъпване на ПТП.
Така съдът приема, че размерът на регресното вземане възлиза на посочената по-горе сума
от 175,01 лв., колкото е и заявеният от ищеца размер, поради което предявеният главен иск с
правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.
Посочената сума следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба – 21.08.2024 г. до окончателното плащане.
По иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
За възникване на акцесорното вземане за лихва за забава е необходимо да се установи
от ищеца наличието на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. главен
дълг; 2. изпадане на ответника в забава; 3. размера на обезщетението за забава.
В случая, при установяване съществуването на главното вземане, предмет на делото, в
размер на 175,01 лв., за ищеца е възникнало и акцесорното такова, изразяващо се в парично
обезщетение на причинените му вреди от неизпълнение от ответника в темпорално
отношение на неговото задължение за заплащане на процесното регресно парично
задължение. В случая, видно от отбелязването в представеното известие за доставяне на л.
17 от делото, представител на ответника, чиято представителна власт не е оспорена, е
получил на 14.05.2024 г. регресна покана с изх. № 1201/09.05.2024 г., касаеща процесната
щета № 472524242400222, поради което считано от 15.05.2024 г. той е изпаднал в забава.
Следователно, за претендирания период от 15.05.2024 г. до 19.08.2024 г. размерът на
мораторната лихва, определен от съда по реда на чл. 162 ГПК с помощта на електронен
калкулатор, възлиза на 6,46 лв., колкото е и заявеният от ищеца размер, поради което
предявеният акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД също е основателен и следва
да бъде уважен изцяло.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора – цялостна основателност на предявените искове, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото
разноски в общ размер на 880,00 лв. съгласно представения списък по чл. 80 ГПК /л. 69 от
делото/, а именно: 50,00 лв. – платена държавна такса, 320,00 лв. – депозит за съдебно-
автотехническа експертиза, 30,00 лв. – депозит за свидетел и 480,00 лв. с ДДС – адвокатско
възнаграждение, чието реално заплащане съдът прие за доказано с оглед представените
фактура № 253/07.08.2024 г. и платежно нареждане от 07.08.2024 г. /л. 34-35 от делото/.
Релевираното от ответника възражение за неговата прекомерност съдът счете за
неоснователно, тъй като претендираният размер от 400 лв. без ДДС съответства на обема на
извършената дейност от пълномощника на ищеца, както и на фактическата и правна
сложност на делото с оглед броя на предявените искове, оспорванията на ответника и обема
на събрания доказателствен материал, макар същото да е приключило в рамките на едно
открито съдебно заседание, в което той надлежно е бил представляван. С оглед изхода на
спора, в полза на ответника не се следват разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
7
ОСЪЖДА ****, БУЛСТАТ ***, с адрес: ****, **** да заплати на ***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ****, пл. „*** на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл.
49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумите, както следва: 175,01 лв., представляваща регресно вземане
за платено застрахователно обезщетение по застраховка ***“ за вреди на л. а. „****“, с рег.
№ *** вследствие на ПТП от 17.03.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба – 21.08.2024 г. до окончателното плащане, както и 6,46 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 15.05.2024 г. до 19.08.2024 г.
ОСЪЖДА ****, БУЛСТАТ ***, с адрес: ****, **** да заплати на ***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ****, пл. „*** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
880,00 лв., представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8