№ 2157
гр. Варна, 05.06.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в закрито заседание на пети
юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Иванка Д. Дрингова
Ивелина Владова
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело
№ 20233100501060 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на глава XX oт ГПК.
I) Образувано е по въззивна жалба с вх. № 89652/29.12.2022г. по регистратурата на
ВРС подадена от А. Н. А., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител срещу
решение № 3658/25.11.2022г. постановено по гр.д.№ 17327/2021г. , с което въззивникът А.
А., конституиран в производството на основание чл.227 от ГПК на мястото на
първоначалната ответница Д П Н, ЕГН ********** е ОСЪДЕН на основание чл. 55, ал. 1,
предл.3 от ЗЗД да заплати в полза на М. Н. Д., ЕГН ********** сумата в размер на 18 210,75
лева, представляваща припадащата му се част от получената от първоначалната ответница Д
П Н сума в общ размер от 36 421,50 лева по развален по съдебен ред договор за прехвърляне
на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 27.12.1994г., обективиран в
нот. акт № 147, том LIII, дело 19697/1994г. на Варненски нотариус, като самото даване по
разваления договор било осъществено чрез преотстъпване от ищцата Д. на първоначалната
ответница Н в периода от 12.11.2013г. до 11.11.2018г. на припадащата й се рента по договор
за аренда на земя от 18.09.2007г. за имот № 085019, целият с площ 177,693 дка, находящ се в
с. ******, общ. Генерал Тошево и въззивникът е ОСЪДЕН да заплати в полза на М. Н. Д.
сумата в размер на 4890,86 лева, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни
разноски.
Въззивникът – А. А. оспорва решението с твърдения за неправилност,
необоснованост и противоречие с материалния закон, при допуснати процесуални
нарушения.
Твърди се, че след конституиране по реда на чл.227 от ГПК на новия ответник – А.
А., първоинстанционния съд се е произнесъл по същество на спора без да извърши доклад
на делото по реда на чл.146 от ГПК, в който да разпредели доказателствената тежест за
подлежащите на установяване факти и без да посочи за кои от тях ответникът не сочи
1
доказателства. По причина на това процесуално нарушение счита за неправилен извода, че
ответникът не е доказал правоизключващите си възражения в това число, че Д Н е поделяла
след тегленето получената сума на три части.
Възразява се и срещу отказът на съда да допусне до разпит на страната на ответника
на друг свидетел, предвид на това че самият А. А. е бил разпитан като свидетел на страната
на своята майка Д Н, преди смъртта й и преди конституирането му по реда на чл.227 от ГПК
като ответник на нейно място. Счита, че съдът е допуснал нарушение при преценката на
събраните гласни доказателства, приемайки че тези изходящи от свидетелката Д А.а /дъщеря
на А. А. и внучка на Д Н/ са произходящи от заинтересован свидетел, а тези свидетелката Н
П /дъщеря на М. Д. и също внучка на Д Н/ и на Сияна Д. не са.
Счита, че недоказани са останали твърденията на ищцата М. Д., че сумите, които Д Н
е получавала по договора за аренда от 2007г. са били в изпълнение на задължението на
ищцата по договора за издръжка и гледане сключен между двете. Поддържа, че парите са
получавани от Д Н в резултат на постигната договореност между нея и децата й – М. и А.,
след прехвърлянето на имота /арендованите земеделски земи/ към тях, тя /прехвърлителката/
да сключи договор за аренда и да продължи да получава цялото арендно плащане, която
уговорка е възпроизведена и в последващия договор от 13.06.2017г. с клаузата Н да има
право да получава рентата докато е жива. В подкрепа на твърденията си посочва, че Д Н е
получавала и частта от рентата полагаща се за дарената от нея на А. А. част от земята, без
същият да е имал алиментно задължение към нея.
Възразява срещу извода на съда, че е преклудирано възражението на първоначалния
ответник Н, поддържано след смъртта й от сина й А. А., че Д Н е разделяла парите на три
равни части и е давала по една третина на всяко от децата си. Счита, че същото е било
своевременно направено още в първото разглеждане на делото пред ВРС.
Оспорва се и размера на арендните плащания по договора за аренда от 18.09.2007г.
като се посочва, че сумата платена за стопанската 2017г.-2018г. е дължима по договора за
аренда от 13.06.2017г. и не следва да бъде включвана в произнасянето на съда, доколкото
претенцията на ищеца е за дадени на отпаднало основание суми само по договора за аренда
от 2007г.
Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове да бъдат
отхвърлени като неоснователни. Претендира за присъждане на сторените по делото съдебно-
деловодни разноски за двете съдебни инстанции.
Прави доказателствено искане за допускане до разпит на двама свидетели за
установяване възраженията на ответника, че арендните плащания са били теглени от
банковата сметка лично Д Н след превеждането им от арендатора и са били поделяни на три
части, както и за опровергаване на твърденията на ищцата, че следващата се на ищцата част
от арендните плащания са получавани от Д Н в изпълнение на задължението на М. Д. да
гледа и издържа майка си.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт
2
въззиваемата страна – Mаргарита Н. Д., чрез процесуалния й представител. Счита жалбата за
неоснователна, а решението на ВРС за правилно и законосъобразно.
Оспорва възраженията на въззивника, че между Д Н и децата и е имало уговорка те
да и даряват полагащата им се рента съгласно договора от 2007г., както и че предмет на
претенцията са суми по последващия договор за рента от 2017г. Посочва, че сумата
получена от Н по арендния договор от 2007г. за периода на исковата претенция – от
13.12.2013г. до 14.12.2017г. е в размер на 72843 лева, от които частта на ищцата е 36421,50
лева.
Поддържа твърденията, че рентата следваща се на М. Д. е получавана от нейната
майка като даване към прехвърлителката по договора за издръжка и гледане сключен между
двете. В този смисъл се позовава и на мотивите на решението по гр.д.№ 2018/2018г. по
описа на ВОС, с което е прието, че М. Д. е преотстъпила на майка си получаването на
арендното плащане по договора за аренда от 2007г. за целия период от 2007г. до 2019г.,
като това е сума в размер на 136804,88 лева.
Във връзка с това счита, че правилно съдът е уважил иска и е присъдил сумата от
18210,75 лева по предявения главен иск за връщане на сумата като дадена на отпаднало
основание във връзка с постановеното разваляне на договора за издръжка и гледане от
1994г.
Оспорва се, че при сключването на арендния договор от 2007г. Д Н е искала да запази
плодовете от имота за себе си, тъй като такова желание не е заявено с него, така както това е
сторено от децата и в последващо сключения през 2017г. договор.
В условията на евентуалност, при извод че сумите по арендния договор не са
получавани от Д Н като издръжка и гледане от нейната дъщеря се поддържа, че те са
неоснователно получени от Н и са довели до обогатяването й, поради което дължи
връщането им.
Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението на ВРС да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира за присъждане на съдбно-
деловодни разноски.
Възразява срещу искането на въззивника за предоставяне на възможност за
ангажиране на гласни доказателства, но в случай на уважаването му претендира за
допускане и нему на двама души свидетели.
II) Постъпила е въззивна жалба, вх.№ 22272/23.03.2023г. по регистратурата на ВРС
подадена от А. Н. А., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител срещу решение
№ 560/21.02.2023г. постановено по гр.д.№ 17327/2021г. по описа на ВРС , с което съдът е
ДОПЪЛНИЛ на основание чл. 250, ал. 3 от ГПК Решение № 3658/25.11.2022г., постановено
по гр. д. № 17327/2021г. по описа на ВРС, като е ОСЪДИЛ А. Н. А., конституиран в
производството на основание чл. 227 от ГПК на мястото на първоначалната ответница Д П
Н ДА ЗАПЛАТИ на М. Н. Д. законната лихва върху сумата от 18 210,75 лева, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 07.12.2018г. до окончателното погасяване на
3
вземането за главница.
Въззивникът по тази жалба – А. А., чрез процесуалния си представител е заявил
становище за неправилност на допълващото решение. Посочва, че по първоначалната искова
молба дала повод за образуване на гр.д.№ 2923/2020г. по описа на ВОС ищцата М. Д. не е
претендирала за присъждане на законна лихва върху процесната сума, такова искане не е
било докладвано и от съда в проекта за доклад на делото, който е бил приет без възражения
на страните. По същество се оспорва дължимостта на лихва за забава поради недължимост и
на основното вземане. Моли допълнителното решение да бъде отменено. Претендира за
присъждане на съдебно-деловодни разноски по този иск.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт
въззиваемата страна – Mаргарита Н. Д., чрез процесуалния й представител. Счита жалбата за
неоснователна, а допълващото решение на ВРС, с което е присъдена законна лихва върху
вземането по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за правилно и законосъобразно. Посочва, че искане
за присъждането й е направено с уточняваща молба от 30.09.2021г. по гр.д.№ 2276/2021г. на
ВОС. Претендира за присъждане на разноски.
III) Постъпила е и частна въззивна жалба, вх.№ 22278/23.03.2023г. по регистратурата
на ВРС подадена от А. Н. А., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител срещу
Определение № 2279/21.02.2023г. постановено по гр.д.№ 17327/2021г. по описа на ВРС, с
което съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на жалбоподателя по чл.248 от ГПК за
изменение на Решение № 3658/25.11.2022г., постановено по гр. д. № 17327/2021г. по описа
на ВРС в частта за разноските.
Жалбоподателят твърди, че не е налице основание в полза на ищцата да се присъжда
държавна такса върху целия материален интерес, при положение, че производството по
делото е прекратено за 1/ 2 част от исковата сума поради сливането в едно лице на
качеството ищец и наследник на ответника Н. Аналогично се излага, че дължимото
адвокатско възнаграждение следва да бъде определено върху уважената част от иска в
размер на 18210,75 лева, а не в пълния претендиран размер от 3434 лева. Прави възражение
за прекомерност на заплатеното по делото адвокатско възнаграждение. Моли съда да уважи
частната жалба и да редуцира присъдените в полза на ищцата разноски до сумите от 728,40
лева – държавна такса и до 1076,32 лева – адвокатско възнаграждение съответни на
материалния интерес по иска от 18210,75 лева.
В предоставения срок по чл.276, ал.1 от ГПК насрещната страна М. Д., чрез
процесуалния си представител моли частната жалба да бъде оставена без уважение. Счита,
че заплатената държавна такса следва да бъде възстановена на ищцата в пълен размер, тъй
като изменението на размера на исковата претенция не е продиктувано от причини
зависещи от ищцата, а е следствие на настъпилата в хода на производството смърт на
ответницата и сливането на качеството на ищец и ответник за част от претенцията. По
отношение на адвокатското възнаграждение се възразява, че е дължим пълният договорен
размер от 3434 лева като същият отчита фактическата и правна сложност на делото, а също
времетраенето му и броя на проведените съдебни заседания.
4
По допустимостта на обжалването: Въззивните жалби срещу основното и
допълващото решение и частната въззивна жалба са депозирани в рамките на преклузивния
двуседмичен /едноседмичен срок, считано от връчване на обжалваемото
решение/определение на процесуалния представител на жалбоподателя. Жалбите съдържат
изискуемите по чл.260 ГПК реквизити и приложенията по чл. 261 ГПК, с оглед на което са
редовни. Дължимата авансово държавна такса за разглеждането им е внесена. Страните се
представляват от пълномощници с права за въззивна инстанция. Легитимацията на страните
съответства на произнасянето по обжалваното първоинстанционно решение. Сезиран е
компетентен въззивен съд за проверка на подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съдът приема, че въззивното производството е допустимо.
По направените с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба възражения и
доказателствени искания съдът намира следното:
Възражениетo на въззивника за липса на извършен доклад на делото по реда на
чл.146 от ГПК след конституиране по реда на чл.227 от ГПК на новия ответник – А. А. е
неоснователно. На първо място доклад на делото по реда на чл.146 от ГПК е извършен с
участието на първоначалния ответник Д Н в първото по делото съдебно заседание по гр.д.№
968/2019г. по описа на ВРС проведено на 12.02.2020г. и не е налице основание за
извършване на нов доклад с оглед конституирането на правоприемника на починалата
страна, тъй като същата встъпва в процеса от фазата, на която се е намирал процеса със
запазване на всички извършени до този момент процесуални действия. В първото по делото
съдебно заседание от 12.02.2020г. първоинстанционният съд е препратил към проекто-
доклада изготвен по реда на чл.140, ал.3 от ГПК с определение от 13.05.2019г. като го е
обявил за окончателен. Докладът съдържа твърденията и оспорванията на страните, във
връзка с което е разпределена и доказателствената тежест за подлежащите на установяване
факти от всяко от страните и същите са съобразени с актуалната квалификация на иска по
чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Съдът не е давал на страните указания по чл.146, ал.2 от ГПК,
поради липса на факти, за които не са посочили доказателства. Докладът на делото е
допълнен с последващо определение от 04.03.2020г. касателно неотразено в него
възражение на ответника за погасяване по давност на исковата претенция на ищеца и
указания за доказателствената тежест във връзка с него. Указаната на ответната страна
доказателствена тежест е съобразена с допустимо въведените към този момент подлежащи
на установяване твърдения, а именно за наличие на основание за получаване на арендните
плащания за имота в с.******, както и за наличието на валидно сключен между страните
договор за дарение към ответницата на вземанията на ищцата за арендно възнаграждение за
имота. Твърдения за това, че Д Н е теглила получената рента и я е разпределяла между себе
си и децата си са въведени от процесуалния й представител едва в 4-тото съдебно заседание
на 11.11.2020г. /след изпращане на делото по компетентност на ВОС и образуването му като
гр.д.№ 2923/2020г./, не са нови по смисъла на чл.147 от ГПК и на това основание за тях
съдът не дължи разпределение на доказателствена тежест.
Съобразно указанията дадени от ВАпС с произнасянето му с решение №
5
52/15.07.2021г. по в.гр.д.№ 235/2021г., при проведения първоначален инстанционен контрол,
предявеният от ищцата М. Д. главен иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД,
което се споделя и от настоящата инстанция. Предявеният в евентуалност иск е с правно
основание чл.59, ал.1 от ЗЗД.
В заключение, оплакванията на въззивника за процесуални нарушения на
първоинстанционния съд във връзка с доклада на делото са неоснователни, а отделно от това
не обуславят необходимост от извършване на нов доклад, доколкото независимо от дадената
погрешна квалификация на главния иск /при произнасянето по гр.д.№ 2923/2020г. по описа
на ВОС/, на страните са дадени коректни указания относно подлежащите на установяване
факти и доказателствената тежест, във връзка с което им е предоставена възможност да
предприемат действия по посочване на относимите за делото доказателства. В този смисъл
т.2 от ТР № 1/2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК.
Във връзка с твърдяните от ответника факти още на 13.05.2019г. е уважено и
доказателственото му искане за ангажиране на гласни доказателства чрез довеждането и
разпита на двама свидетели за установяване на основанието за получаване от ответника на
арендното вземане следващо се на ищеца.
В становището от 22.06.2022г. ответникът е формулирал повторно искането си за
ангажиране на гласни доказателства за основанието Д Н да получава арендните плащания,
както и за факта, че е предавала на ищцата 1/3 част от полученото от нея арендно плащане.
За установяване на първия факт искането е уважено още с проекта за доклад на делото от
13.05.2019г. и гласните доказателства са събрани, а недопускането на свидетел за
установяване на втория факт /предаването от ответницата на ищцата на 1/3 от полученото
арендно възнаграждение/, не се дължи на процесуално нарушение на съда, предвид на
изложеното по-горе, че твърдяните обстоятелства не са нови, нито нововъзникнали.
Не е налице процесуално нарушение и във връзка с неуваженото искане на ответника
за допускане до разпит на още един свидетел поради това, че един от вече разпитаните
свидетели е А. А.. Към момента на събиране на гласните му доказателства, същият е имал
качеството свидетел и следователно допустимо показанията му са част от доказателствения
материал. Дали и по какъв начин ще бъдат ценени показанията му е въпрос по същество на
спора, но е основание за допускането на трети свидетел.
Искането на въззиваемата страна за ангажиране на гласни доказателства е направено
при условие, че бъде уважено искането на въззивника в този смисъл. Поради това, че
последното не се явява основателно предвид липса на допуснато от първоинстанционния
съд процесуално нарушение и двете искания следва да бъдат оставени без уважение.
По тези съображения и на основание чл. 267, ал.1 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ I) Въззивна жалба с вх. № 89652/29.12.2022г. по
регистратурата на ВРС подадена от А. Н. А., ЕГН **********, чрез процесуалния му
6
представител срещу решение № 3658/25.11.2022г. постановено по гр.д.№ 17327/2021г. , с
което въззивникът А. А., конституиран в производството на основание чл.227 от ГПК на
мястото на първоначалната ответница Д П Н, ЕГН ********** е ОСЪДЕН на основание чл.
55, ал. 1, предл.3 от ЗЗД да заплати в полза на М. Н. Д., ЕГН ********** сумата в размер на
18 210,75 лева, представляваща припадащата му се част от получената от първоначалната
ответница Д П Н сума в общ размер от 36 421,50 лева по развален по съдебен ред договор за
прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 27.12.1994г.,
обективиран в нот. акт № 147, том LIII, дело 19697/1994г. на Варненски нотариус, като
самото даване по разваления договор било осъществено чрез преотстъпване от ищцата Д. на
първоначалната ответница Н в периода от 12.11.2013г. до 11.11.2018г. на припадащата й се
рента по договор за аренда на земя от 18.09.2007г. за имот № 085019, целият с площ 177,693
дка, находящ се в с. ******, общ. Генерал Тошево и въззивникът е ОСЪДЕН да заплати в
полза на М. Н. Д. сумата в размер на 4890,86 лева, представляваща сторени по делото
съдебно-деловодни разноски.
II) Въззивна жалба, вх.№ 22272/23.03.2023г. по регистратурата на ВРС подадена от А.
Н. А., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител срещу решение №
560/21.02.2023г. постановено по гр.д.№ 17327/2021г. по описа на ВРС , с което съдът е
ДОПЪЛНИЛ на основание чл. 250, ал. 3 от ГПК Решение № 3658/25.11.2022г., постановено
по гр. д. № 17327/2021г. по описа на ВРС, като е ОСЪДИЛ А. Н. А., конституиран в
производството на основание чл. 227 от ГПК на мястото на първоначалната ответница Д П
Н ДА ЗАПЛАТИ на М. Н. Д. законната лихва върху сумата от 18 210,75 лева, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 07.12.2018г. до окончателното погасяване на
вземането за главница и
III) Частна въззивна жалба, вх.№ 22278/23.03.2023г. по регистратурата на ВРС
подадена от А. Н. А., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител срещу
Определение № 2279/21.02.2023г. постановено по гр.д.№ 17327/2021г. по описа на ВРС, с
което съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на жалбоподателя по чл.248 от ГПК за
изменение на Решение № 3658/25.11.2022г., постановено по гр. д. № 17327/2021г. по описа
на ВРС в частта за разноските.
НАСРОЧВА производството по в.гр.д.№ 1060/2023г. за разглеждане в открито
съдебно заседание на 11.07.2023г. от 13:30 часа, за която дата и час да се призоват страните,
чрез пълномощниците си, ведно с препис от настоящото определение, а на въззивника да се
връчи и препис от постъпилите писмени отговори на въззивните жалби.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ доказателствените искания на въззивника и
въззиваемия за ангажиране на гласни доказателства.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8