РЕШЕНИЕ
№ 532
гр. Перник, 19.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
при участието на секретаря ЕМИЛ Н. КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20221720105478 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД срещу Д. М. Д., с която по
реда на чл. 422 ГПК са предявени искове за признаване за установено в отношенията между
страните дължимостта на сумата от 5111,52 лева , представляваща част от дължима
главница в общ размер на 18 345,11 лева по Договор за потребителски кредит № **********
от 28.03.2008г., сключен между „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ” АД и ответника за
периода 28.06.2016 г. – 28.03.2018 г., сумата от 888,48 лева – договорна лихва за периода
28.08.2015 г. до 28.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че праводателят на ищеца по договор за цесия –
„Юробанк България“ АД е сключил с ответника Договор за потребителски кредит №
***********, по силата на който на ответника била реално отпусната в заем сумата от 20000
лева, която следвало да бъде върната на 120 анюитетни месечни вноски, включващи
главница и уговорена договорна лихва, с краен срок на погасяване 28.03.2018 г. Изложени
са твърдения, че кредитополучателят не е изпълнил надлежно договорните си задължения,
като са останали непогасени суми за главница в размер на 18345,11 лева и договорна лихва
888,48 лева. Изложени са твърдения за прехвърляне на спорното право чрез договор за
цесия, за което на длъжника било изпратено уведомление чрез куриерска фирма.
Ответникът е депозирал писмен отговор в законоустановения срок, с който е
изразил становище за нередовност на исковата молба и е оспорил исковете по основание и
размер, твърденията за уведомяване за цесията. Изложени са съображения за наличие на
неравноправни клаузи на договора за потребителски кредит, както и правопогасяващо
възражение за изтекла погасителна давност за вземанията с искане за отхвърляне на
претенциите.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
1
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК. Предвид предмета на правоотношението, видно от неговото съдържание,
приложими са специалните правила на Закона за потребителския кредит, при редакцията на
нормативния акт, действала към момента на сключване на договора.
Не се спори, а от представените доказателства – договор за кредит № ***********,
общи условия и погасителен план, се установяват твърденията за възникнало между
„Юробанк България“ АД и отв. Д. Д. облигационно правоотношение с правата и
задълженията по договор за кредит, по което заемната сума – в размер на 20000 лева, е била
реално усвоена по банкова сметка на кредитополучателя, съгласно данните на
кредитираната от съда ССчЕ.От обсъдените доказателства се установяват и конкретните
параметри на договора, съгласно твърденията в исковата молба, а именно – че получената за
текущи нужди заемна сума от 20000 лева ответникът се задължил да върне в срок до
28.03.2018 г., на равни месечни вноски, с падежна дата 28-мо число на съответния месец,
при уговорени договорна лихва, съставляваща сбор от БЛП плюс договорена надбавка от
1,20 пункта и ГПР 10,26%.
Настоящият състав приема, че страните са обвързани от процесния договор по
отношение на задължението за връщане на предадената в заем сума. Съгласно чл. 9, ал. 1
ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Договорът е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като страните са
постигнали съгласие по всички установени в чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК нормативни
изисквания (лихвения процент по кредита, условията за прилагането му; ГПР и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит;
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски), поради което процесният договор за потребителски (банков) кредит
е действителен.
В чл. 18 от Договора изрично е уговорена възможност на кредитора да прехвърля
правата си по договора на трето лице. От представените доказателства – договор за
прехвърляне на вземания, сключен с „Юробанк България“ АД от 18.01.2016 г. и
приложенията към него, се установяват твърденията на ищеца, въз основа на които същият
извежда процесуалната и материалната си легитимация си, като ответникът е надлежно
уведомен за цесията с получаване на препис от исковата молба.
Заключението на в.л. по ССЧчЕ изяснява, че по кредита е направено общо плащане в
размер на 5277,77 лева, с което са погасени вземания за договорна лихва в размер на 3622,88
лева за периода 28.03.2008 г. до 28.09.2009 г., както и главница в размер на 1654,89 лева с
падежирали вноски до 28.09.2009 г. По този начин непогасеният остатък от вземането
възлиза в общ размер на 31417,07 лева, от които непогасена главница 18345,11 лева с падеж
на вноски от 28.10.2009 г. до 28.03.2018 г. и неплатена договорна лихва в размер на
13071,96 лева. За исковия период непогасените вземания възлизат на сумата от 5948,79 лева
за периода 28.06.2016 г. до 28.03.2018 г. главница и 1664,87 лева договорна лихва за периода
28.08.2015 г. до 28.03.2018 г.
При тези предпоставки се установи, че кредиторът е изпълнил основното си
облигаторно задължение да предостави в заем парична сума, поради което за ответника се е
породило задължение да върне получената в заем парична сума, като липсват твърдения
и данни за извършвани плащания по кредита, включително и с оглед заключението на
2
ССчЕ.
Няма пречка страните да уговарят възнаграждение за ползване на заетия паричен
ресурс, като в този случай договорната свобода досежно съдържанието на подобна клауза е
ограничена от чл. 9 ЗЗД. Поради това в практиката на ВКС трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка на компенсаторна лихва (за забава) и
възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити –
двукратния размер на законната лихва /в т. см. Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. №
315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II
г. о., Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС и др./. Процесният
заем е обезпечен с издаване на запис на заповед – чл. 14, ал. 1 от Договора. Съгласно
заключението на ССчЕ размерът на договорната лихва по погасителен план възлиза на
16694,84 лева. Следователно размерът на уговореното договорно възнаграждение не
надхвърля размера на законната лихва за периода на действие договора (20294,44лв.),
поради което и на осн. чл. 430, ал. 2 ТЗ кредитополучателят наред със задължението за
връщане на главницата дължи и договорна лихва за ползване на паричния ресурс.
От ответника е релевирано възражение за изтекла погасителна давност. По
отношение вземанията за настъпили вноски за главница приложимата е общата петгодишна
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, а за договорната лихва – кратката тригодишна давност,
съгласно чл. 111. В случая с договора страните са уговорили разсрочено плащане на
заемната сума, а в погасителния план е отразен падежът на всяка една отделна вноска.
Настоящият състав намира, че началният момент, от който тече погасителната
давност за всяка отделна вноска, е моментът на изискуемостта на съответната вноска,
като не възприема становището, застъпено в цитираното от ищеца и служебно известно на
съда Решение от 13.10.2022 г. по к.гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г.о., че началният момент
на давността е крайният падеж на договора (който в случая е 28.03.2018 г.). Понастоящем
задължителни за правораздавателните органи са единствено тълкувателните решения, а ТР
№ 5/2022 г. е постановено по различен от настоящия правен въпрос касателно началния
момент на преклузивния срок при поръчителството. Доколкото практиката по чл. 290 ГПК
понастоящем няма задължителен характер, позоваването на същата има значение на
логическа аргументация ad auctoritatem, а обосноваването, респ. оборването на аргументи от
формалната логика може да се случи, когато дилемата е разрешима с фактологични
аргументи.
Всяко субективно право включва в съдържанието си притезанието – възможността за
принудителното му осъществяване спрямо задълженото лице, ако субективното право бъде
нарушено. Длъжникът изпълнява точно в темпорално отношение, ако престира на падежа –
с настъпването на падежа – определения от страните момент за осъществяване на дължимия
резултат, вземането е вече изискуемо и кредиторът не само разполага с правото си да иска
изпълнение, а то вече се счита поискано („срокът кани вместо човека“) и ако не бъде
осъществено в този момент, изпълнението е вече закъсняло.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, когато вземането става
изискуемо, когато възниква в правото на иск в материален смисъл и субективното право
преминава в състояние на притезание, съответно е годно да бъде защитено чрез
правозащитните органи и да бъде осъществявано принудително. Доколкото ефектът на
погасителната давност засяга именно възможността за принудително осъществяване на
правото, тя тече от момента, в който тази възможност е възникнала, т.е. от момента, в който
възникне правото на иск в материален смисъл, притезанието.
Възможността за безсрочна защита на субективните права създава несигурност както
между страните на гражданското правоотношение, така и в гражданския оборот.
Погасителната давност е институт, установен от законодателя в обществен интерес, с цел
да бъдат стимулирани правните субекти своевременно да упражняват своите субективни
3
права, като по този начин се осуетява застоят в правните отношения и се внася ритъм в
гражданския оборот, а същевременно от давността пряко се ползва и носителят на правното
задължение. В известна степен тя е израз на правният и философски възглед за придаване на
нормативна сила на фактическото положение, в интерес на правната сигурност, когато в
продължителен период от време двете състояние не си съответстват. Етичното оправдание
на неблагоприятните последици за носителя на субективното право при погасителната
давност е, че той е разполагал с достатъчно време да го упражни, а бездействието му създава
предположение за липса на интерес, при което не му е необходима защита от
правозащитните органи. Балансът между принципите на справедливостта (индивидуалния
интерес) и правната сигурност и бързина на оборота (обществения интерес) законодателно е
обезпечен чрез нормите за спиране и прекъсване на давността, т.е. нормативно е създадена
гаранция за защита интереса на кредитора, ако последният е бил обективно препятстван да
реализира правото си в продължителен период от време.
В аналогичен на горния смисъл досежно съдържанието на субективните права и
възможността за тяхната защита, включително и по принудителен ред, както и с оглед
същността на института на погасителната давност, са изразени многобройни становища и в
правната теория – така Таков, Кр., Павлова, М., Кожухаров, А. и др.
Това нормативно положение е израз и на принципа contra non valentem agere non
currit praescriptio („Срещу онзи, който не може да действа, давност не тече“). Същият е
въведен законодателно още с отменения текст на чл. 47 от Закона за давността, според който
„Времето за погасяването на всякакъв вид искове се изчислява от деня, в който те са могли
да бъдат упражнени, когато другояче не е разпоредено“. Така в Решение № 2/2000 г. на
КС се приема, че всеки срок се основава на мълчаливото предположение, че в
предоставения му период от време носителят на съответното право разполага с
действителната възможност да упражни и защити правото си, като конституционен
елемент на последното. Аналогично, в делото JA Pye (Oxford) Ltd v United Kingdom
(Жалба № 44302/02) ЕСПЧ отказва да признае, че погасителна давност е засегнала правата
на ищците, тъй като същите „не са изненадани“ и са могли да предприемат действия за
спиране на давността. В този случай според Съда не е засегнат балансът между
индивидуалния и обществения интерес, стоящ в основата на института на давността.
Аналогични съображения относно принципа са развити и в т. 10 на мотивите на ТР № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС.
В случая страните са уговорили разсрочено плащане на заемната сума, а в
погасителния план е отразен падежът на всяка една отделна вноска. След настъпване на
падежа на всяка отделна вноска тя става не само изпълняема, но и изискуема – кредиторът
може да изисква същата принудително, т.е. разполага с действителна възможност за
защита.
Ако се възприеме докрай и безкритично поддържаната от ищеца теза, че давността
започва да тече от крайния падеж на договора, при логическа конструкция reducto ad
absurdum, ако се възприеме, че началният момент на давността е крайният падеж на
договора, до настъпването му задължението на кредитополучателя би било само
изпълняемо, но не и изискуемо, т.е. до крайния падеж кредиторът не би разполагал с право
да изисква изпълнение, което е в очевидно противоречие не само със закона, но и с
правилата на формалната логика.
Единствено за пълнота следва да се посочи, че в Решение № 50002 от 2.02.2023 г. на
ВКС по гр. д. № 701/2022 г., III г. о., ГК , постановено след приемане на ТР № 5/2022 г. и
след цитираното от ищеца решение по чл. 290 ГПК, също е застъпено възприетото и от
настоящия състав разбиране, че „За всяка вноска с настъпил падеж тече погасителна
давност, защото банката може да се снабди с изпълнителен лист за нея. В този смисъл е
т. р. 8/19 г. на ОСГТК и решение № 45/20 г. на ІІ ТО“.
4
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че с настъпване на
падежа, изискуемостта на отделниге вноски по кредита, за тях тече и погасителна давност.
Заявлението по чл. 410 ГПК, с което давността е прекъсната, е подадено на
21.06.2022 г. (пощ.кл.), т. е. погасени по давност биха били вноски за главница с настъпил
падеж преди 21.06.2017 г. и за договорна лихва – преди 21.06.2019 г.
Размерът на вземането за главница определен по реда на чл. 162 от ГПК, за периода
от 28.06.2017 г. /задълженията с падеж 28.06.2016 г. – 28.05.2017 г. са погасени по давност/
до 28.03.2018 г. е в размер на 2891,97 лева до която сума следва да бъде уважен
предявеният иск за главница и отхвърлен за разликата над тази сума до пълния претендиран
размер, както и за периода от 28.06.2016 г. – 28.05.2017 г., обхванат от периода на
погасителна давност.
Вземанията за договорна лихва по арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД за процесния период
23.08.2015 г. до 28.03.2018 г. са погасени по давност, предвид депозирането на заявлението
по чл. 410 ГПК на 21.06.2022 г. и правопогасяващото възражение на ответника, поради
което искът за договорна лихва следва да бъде отхвърлен в цялост.
По разноските:
Страните имат право на разноски, пропорционално на уважената и на отхвърлената
част от исковете. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 57,84 лв. ДТ и 96,40 лв. разноски за експертиза, от общо платена 120 лв. ДТ и 200
лв. разноски за експертиза, както и 57,84 лв. разноски в заповедното производство.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени сторените
разноски в исковото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 466,20 лв. (при
платено от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв., което съвпада с
минималния размер по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г., предвид заявения материален
интерес), и в заповедното производство – 155,40 лв., при платени 300 лв., съвпадащи с
минималния размер по Наредбата, пропорционално на отхвърлената част на исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, с ЕИК:
********* и седалище и адрес на управление: гр.София, район „Витоша“, ж.к.Малинова
Долина, ул.’Рачо Петков Казанджията“ № 4-6, срещу Д. М. Д., с ЕГН:********** и с адрес:
************, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че Д. М. Д. дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД
сумата в размер на 2891,97 лева, представляваща главница по Договор за потребителски
кредит № *********** от 28.03.2008г., сключен между „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ
БЪЛГАРИЯ” АД и Д. М. Д., вземанията по който са прехвърлени на „ЕОС МАТРИКС“
ЕООД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016 г.
за периода от 28.06.2017 г. до 28.03.2018 г. , претендирана като част от дължима главница в
общ размер на 18 345,11 лева за периода 28.06.2016 г. – 28.03.2018 г., ведно със законната
лихва от депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.06.2022 г., до окончателното й
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 3695/2022 г. на РС-Перник, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска за
главница за разликата над 2891,97 лева до пълния заявен размер на частичния иск от 5111,52
5
лева, както и за периода от 28.06.2016 г. – 28.05.2017 г.
ОТХВЪРЛЯ изцяло иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните
дължимостта на сумата от 888,48 лева – договорна лихва за периода 28.08.2015 г. до
28.03.2018 г., по Договор за потребителски кредит № *********** от 28.03.2008г., сключен
между „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ” АД и Д. М. Д., вземанията по който са
прехвърлени на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД по силата на договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 18.01.2016 г.
ОСЪЖДА Д. М. Д., с ЕГН:********** да заплати на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, с
ЕИК: ********* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 154,24 лева – разноски пред
Районен съд Перник в исковото производство и 57,84 лева – разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, с ЕИК: ********* да заплати на Д. М. Д., с
ЕГН:********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 466,20 лева – разноски пред
Районен съд Перник в исковото производство и 155,40 лева разноски в заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
6