№ 92
гр. Свищов, 16.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на петнадесети май
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Пенка Б. Й.а
при участието на секретаря БОЖИДАРА Р. ЦАНЕВА
като разгледа докладваното от Пенка Б. Й.а Гражданско дело №
20244150100718 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание с правно основание чл. 26 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД вр.
чл. 10 ал. 1 вр. чл. 11 ал.1 т. 10 вр. чл. 19 ал. 2 вр. чл. 22 от ЗПК. Насрещен иск по чл. 79 ал. 1
от ЗЗД и евентуален иск по чл. 55 ал. 1 ЗЗД.
Ищецът Г. Д. Т., чрез пълномощника адв. Б. Й. твърди, че e сключил договор за
потребителски кредит № 1002030 от 18.01.2024 г. с кредиторът „К“ ЕООД ЕИК * и има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответника се явявал
търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП. Посочва, че договорът за потребителски
кредит № 1002030 бил със следните параметри: Размер на кредита: 1 400 лева; Размер на
погасителната вноска: 2 броя с размер на 58.33 лева и 5 броя с размер на 315.95 лева; Брой
вноски: 7; Дата на първото плащане: 19.02.2024 г.; Дата на последното плащане: 19.08.2024
г.; Годишен процент на разходите (ГПР): 63.03 %; Фиксиран лихвен процент: 50 %; Лихва в
размер на: 296.41 лева; Неустойка в размер на 1 025.42 лева; Обща сума за плащане: 1 696.41
лева; Обща сума с неустойка в размер на 2 721.83 лева. Сочи, че съгласно Общи положения,
чл. 6, ал. 1 от процесният договор за потребителски кредит: страните се споразумели, че
договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: Кредиторът
изисква безусловна банкова гаранция, издадена от лицензи рана в БНБ търговска банка, за
период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорната главница и лихва
или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: При един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не
по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната. При двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на
не по-малко от два пъти минималната работна заплата за страната. Твърди, че съгласно
разпоредбата на чл.7, ал. 1 “Настоящият договор е сключен въз основа на валидно
1
електронно изявление по смисъла на чл.2 от Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), отправено от кредитополучателя до
кредитора. Със сключване на договора страните се съгласили да бъдат обвързани от
електронните изявления, отправени помежду им”. Посочва, че според чл. 13, ал. 1: В случай
на забава на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забава до датата на погасяване на задължението.
Кредиторът в чл.18, ал.1 от договора за кредит е посочил в не индивидуално договорената
клауза, че кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не
предостави договореното в чл. 6 от настоящия договор обезпечение в двудневен срок от
сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в
настоящия договор за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер
на 1. 025.42 лева. Неустойката обезпечавала изпълнението на задължението (чл.18, ал.2 от
договора) за предоставяне на обезпечение по чл.6 и служела за обезщетение на причинените
вреди на кредитора. Сочи, че съгласно чл. 18, ал. 3 от договора кредитополучателят се
съгласявал и признавал, че неустойката по предходната алинея представлявала отделно от
главницата и лихвата вземане, което се дължало за неизпълнение на задължение по договора
за потребителски кредит и на основание чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК същата не се включвала при
изчисляване на годишния процент на разходите. Ищецът счита за нищожен целия Договор
за потребителски кредит № 1002030 от 18.01.2024 г. на правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл.19, ал. 2 от
ЗПК във вр.чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 23 от ЗПК и сочи като основания за нищожност на
целия договор за потребителски кредит № 1002030 от 18.01.2024 г. нарушаване
разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД: Навежда, че в случая не било спазено изискването на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Разпоредбата сочела, че Договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. В договора кредиторът се бил задоволил единствено с посочване
като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 50 % и
годишен процент на разходите в размер на 63.03 %. без ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира
същия като %). Липсвала конкретизация относно начина, по който е формиран посочения
ГПР в размер на 63.03 %, което водело и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна било нарушение на основните изисквания за сключване на
договора по ясен и разбираем начин (чл. 10,ал.1 от ЗПК). При липсата на данни за наличие
на други разходи по кредита, можело да се направи извод, че единственият разход за
потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва в размер на 50 % и при това
положение, не ставало ясно как е формиран ГПР в размер на 63.03 % т.е. какво друго е
включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент от 50 %. - неясното определяне
на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК.
Към годишният процент на разходите не била включена неустойката в общ размер на 1
025.42 лева, която била разсрочена и добавена към всеки месец към месечната сума за
плащане. Така не само била създадена предпоставка за неоснователното обогатяване на
кредитора, но и имало за цел или резултат заобикаляне на изискването на закона, като
кредиторът не е посочил истинската сума на годишния процент на разходите. Счита, че
уговорената в т. 18, ал.1 от договора за кредит неустойка реално представлявала разход,
който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета
предвид при определяне на ГПР. Всичко това поставяло потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. В конкретния случай, това било особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 2, т. 10 от Договора била посочена
2
общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина (1 696. 41лева) не била
включена дължимата по чл. 18, ал. 1 от договора „неустойка“ в размер на 1 025.42 лева.
Задължението за заплащане на процесната неустойка не било отчетено при формирането на
ГПР, с което било нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочването на
стойност, по-малка от действителната, която превишавала ограничението на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, представлявало неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди се,
че клаузите на договора не били индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал.2 от
ЗЗП. Касаело се до еднотипни договори за периодичен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе. Твърди, не е имал време да се запознае с клаузите по
договора преди сключването му - чл. 143, ал.2, т.10 от ЗЗП. Твърди и, че с договора на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като
ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.
Навежда, че уговорките в чл.6 във връзка с чл. 18, ал. 1 от договора за потребителски кредит
нямат друга цел освен създаване на привидно договорно основание за кредитора да
начислява допълнително погасителна вноска към погасителния план по основния договор,
т.е. последната разкривала характеристиките на скрито възнаграждение за ползване на
заетата сума. Счита, че ако не бъде приет договора за нищожен, то следвало съдът да се
произнесе дали има основания за нищожност на неустойката в клаузата по чл. 18, ал. 1, във
връзка с неосигуряване на обезпечение по чл.6 от договора, както и на клаузата за
Обезпечение. Клаузата за предоставяне на обезпечение също била нищожна, тъй като с нея
се предвиждало обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - не дадено
обезпечение, от което пряко обаче не произтичали вреди. С процесната клауза за неустойка в
полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Така
предвидената неустойка уговорена в чл. 18, ал. 1 от договора в размер на 1025.42 лева
представлявала около 2/3 от получения кредит в размер на 1 400 лева, следователно
задължавала потребителя при неизпълнение на свое задължение да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка - чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и във вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
била нищожна.Същата представлявала скрито възнаграждение, което следвало да се прибави
към ГПР. Отделно от това непредоставянето на обещани обезпечения съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В
случая кредитора променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочва заедно с
периодичната вноска. Това навеждало на извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представи обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от
ЗЗД при непосредствено обезпечение. Така наречената „неустойка“ представлявала разход
за потребителя по самия договор за кредит, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да
бъде включена при изчисляване на размера на ГПР и обявен на потребителя в договора. С
договарянето на разгледания разход за потребителя, който е следвало, но не е било включено
в размера на ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която е поставено
изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на
прекомерното оскъпяване на кредита. С този разход за потребителя под „форма на
възнаграждение“, съпоставимо с размера на кредита, се достигало до превишаване на
допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 на
чл. 19 от ЗПК се считали нищожни. Като не било съобразено задължението за заплащане на
неустойката при определяне на ГПР по кредита, последният бил некоректно посочен в
Договора, което съставлява нарушение на чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Счита че договорът за потребителски кредит № 1002030 от 18.01.2024 г. не отговаря на
изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК с оглед, което същият бил
недействителен. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена
3
нищожността на целия договор за потребителски кредит № 1002030 от 18.01.2024 г.,
сключен с ответното дружество „К“ ЕООД на основание чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД във вр.
с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр.с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 2 и с чл. 22 от
ЗПК, поради противоречие със закона. Претендира разноски. В хода на устните състезания
не взема становище. В писмено становище, моли да бъде постановено решение, с което да
бъде уважен предявения иск и претендира разноски по представен списък.
В законоустановения едномесечен срок от получаването на искова молба, ответното
дружество „К“ ЕООД е подало отговор по чл. 131 ГПК, с който оспорва исковата молба като
неоснователна – неоснователни били претенциите на ищеца за обявяване на
недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и
ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение; не била налице недействителност по
смисъла на ЗПК, тъй като на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна
клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и
без нея. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем,
била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на
заемателя. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му
параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма.
Отделно от това счита, че били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор.
Твърди, че преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички
условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Предвид това клаузите
по процесния договор се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител.
Кредитополучателят е бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия
и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. Клаузата, с която е
определена и приложимата лихва по кредита била индивидуално уговорена и съставена на
ясен и разбираем език. Твърди, че били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Твърди, че оспорената
неустойка била действителна- била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да
предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със
закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на
страните. На следващо място неустойката е имала предварително определен начален и краен
момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. Счита, че не било
налице неравноправност по ЗЗП. Взема становище, че процесните клаузи напълно
отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на
клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена
по прозрачен начин. Позовава се, че на самостоятелно основание всички изложени
твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в
периода 2023 г. – 2024 г. ищецът е сключил общо 5 договора, които съдържали уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на 5
договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в настоящото
4
производство уговорка, опровергавало твърденията на ищеца за липса на достатъчно
информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към
кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави, по отношение на твърдението за
неравноправност. В хода на устните състезания не взема становище. В писмено становище
поддържа отговора на исковата молба, моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
Прави искане за поставяне на решение при признание на иска по предявения от него
насрещен иск. Прави възражение и за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е предявен главен насрещен иск по чл. 211 от ГПК от „К“
ЕООД срещу Г. Д. Т. с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а при условията на евентуалност,
в случай че целият договор бъде обявен за недействителен – иск на основание чл. 55, ал. 1
ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПК, за осъждане на Г. Т. да заплати сумата от 1400 лв. /хиляда и
четиристотин лева/- неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем №
1002030 от 18.01.2024 г. г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на иска до
окончателното плащане. Твърди се, че задължението по кредита е изцяло падежирало с
изтичането на срока за последната вноска на 19.08.2024 г. Към момента то било в общ
размер на 3331,39 лева, от които: 1400 лева главница, 296,41 лева възнаградителна лихва,
1025,42 лева договорна неустойка и 609,56 лева такси. Предвид наличието на неизпълнение
от страна на кредитополучателя и изискуемостта на предоставената главница, се предявявал
иска за вземане за дължимата главница по договора, поради наличие на неизпълнение от
страна на заемополучателя, а по отношение евентуалният иск, по който се прави искане да
се произнесе съдът, ако направи преценка, че договорът за кредит е недействителен в
цялост, е предявен на извъндоговорно основание -за осъждане на кредитополучателя да
върне чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК – 1 400 лева.
В срока е постъпил отговор от ответника по насрещната искова молба Г. Д. Т., с който
се признава предявения насрещен иск на „К“ ЕООД в размер на 1 400 лева, взема становище
по разноските.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства, намери за установено:
На 18.01.2024 г., между ищеца Г. Д. Т. и ответника „К“ ЕООД бил сключен договор за
потребителски кредит № 1002030, по силата на който кредитодателят „К“ ЕООД
предоставил на ищеца кредит в размер на 1400 лева, при фиксиран лихвен процент 50% и
ГПР 63,03%. Съгласно чл. 3 от договора, кредитополучателят следвало да върне главницата
и да заплати лихвите по кредита на седем погасителни вноски, както следва: две вноски по
58,33 лева и 5 вноски по 315,95 лева, като последната е с падеж 19.08.2024 г. В чл. 6, ал. 1 и
ал.2 от договора за потребителски кредит било посочено, че в срок до два дни, считан от
сключване на договор, кредитополучателят се задължава да предостави обезпечение, а
именно: или безусловна банкова гаранция, или поръчителство на едно или две физически
лица, които да отговарят кумулативно на посочените в цитираната разпоредба условия, като
в чл. 18 от договора било уговорено, че при непредставяне от страна на кредитополучателя
на договореното в чл. 6 от договора обезпечение в двудневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговаря на условията, визирани в чл. 6, дължи неустойка в
размер на 1 025,42 лева, която може да се заплаща разсрочено. Видно от представяния
погасителен план към договора, същата била разсрочена на 7 брой вноски. Съгласно чл. 3.10
от договора, общата сума, дължима от кредитополучателя по договора за кредит била в
размер на 1 696,41 лева.
Видно от представяния стандартен европейски формуляр за предоставена
5
информация за потребителските кредити, ищецът е бил запознат с параметрите на договора,
в това число и ГПР.
Представени са по делото и Общи условия на „С“ ООД за заеми „К“, в сила от
08.03.2019г., в които са уредени условията за усвояване на кредита, лихви, погасяване на
кредита, просрочени плащания, неизпълнение, прекратяване.
По делото е приложен Лог файл по договора за паричен заем №1002030, в който са
отразени всички действия на кредитополучателя - ищец при кандидатстването и
сключването на договора за кредит.
Представени са и искането за кредит, подадено от ищеца, както и извлечение за
извършени и предстоящи плащания по Договор за паричен заем №1002030/18.01.2024г. с
отразени суми за вноски по погасителния план – 1696,41 лева, вноска с неустойка общо
2730,00 лева, дължима сума за бплащане общо 2 721,83 лева, като липсват отразяване за
платени суми по договора.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявения иск е с правно основание чл. 26 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 10 ал. 1 вр.
чл. 11 ал.1 т. 10 вр. чл. 19 ал. 2 вр. чл. 22 от ЗПК, с който се иска да бъде прогласена
нищожността на целия договор за потребителски кредит № 1002030 от 18.01.2024 г.,
сключен от „К“ ЕООД и ищеца Г. Д. Т..
По делото не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства се
установява, че на 18.01.2024 г., между ищеца Г. Д. Т. и ответника „К“ ЕООД бил сключен
договор за потребителски кредит № 1002030, по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищеца заем в размер на 1400 лева, като последният се е задължил да върне
сумата, ведно с уговорената възнаградителна лихва и неустойката, на седем погасителни
вноски, в срок до 19.02.2024 г., съгласно приложения към договора погасителен план.
Между страните не съществува спор, а и видно от представеното извлечение
извършени и предстоящи плащания по Договор за паричен заем №1002030/18.01.2024г.,
потребителят не е осъществявал плащания по договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Ответникът кредитодател е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова,
т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, съответно - на
кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, а сключеният между тях договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.
Съдът, като взе предвид наведените от ищеца твърденията, за недействителност на
договора за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т 10 от ЗПК, намира същите за
основателни. Съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
6
за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Следователно годишният процент на разходите следва да бъде
включено оскъпяването на кредита, което включва не само дължимите лихви, но и таксите и
комисионните, които заплащат кредитополучателите. В процесния договор е предвидена
неустойка, уредена в чл. 6, ал.1 и ал. 2 от Договора, според която потребителят следва в срок
от два дни от сключването на договора да предостави на кредитора обезпечение под
формата на безусловна банкова гаранция за период от сключване на договора до изтичане на
шест месеца след падежа на последната редовна вноска по погасителния план или
поръчителство от едно или две физически лица, които следва да отговарят да следните
кумулативно поставени критерии: при един поръчител- осигурителният доход следва да е в
размер не по- малко от три пъти размера на минималната работна заплата; при двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на
не по- малко от два пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по
други договори за кредит сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за
кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки
или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания доход. Предвидено е в чл. 18 от договора, че при неизпълнение в срок на
горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, в тежест на ищеца- потребител
е да заплати на кредитора неустойка в размер от 1 025,42 лева. По този начин уговорена
неустойката, при непредоставяне на обезпечение след отпускане на кредита, цели
прехвърляне на риска от неизпълнение на задължението на кредитора преди отпускане на
кредита да прецени платежоспособността на длъжника и да поиска обезпечение. Поради
това неизпълнението на задължението на длъжника да предостави исканото обезпечение не
води до възникване на вреди за кредитора по смисъла на чл. 92 от ЗЗД като последният не
може да черпи права от собственото си неизпълнение и да начислява допълнителни разходи
към погасителните вноски по договора за кредит. Липсата на реални вреди от
непредоставянето на обезпечение свидетелства, че с неустойката се цели заобикаляне на
изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като се прикрие включването на допълнително
възнаграждение във връзка с предоставяне на кредита, постъпващо като печалба в полза на
кредитора, поради което и на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузите, с които същата е
уговорена са нищожни. Изложените съображения навеждат на извод за нарушаване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за определянето на ГПР в договорите по ясен и
разбираем начин, на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на взетите предвид допускания
при изчисляване на ГПР и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за ненадвишаване на ГПР над пет пъти
размера на законната лихва. От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва
извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка,
което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща
неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Това води до недействителност на
договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК, като кредитополучателят следва да върне само
чистата стойност на кредита, без начислените лихви. С оглед гореизложеното съдът намира
иска за признаване на недействителен на основание чл. 22 от ЗПК на договор за
потребителски кредит № 1002030 от 18.01.2024 г. за основателен и следва да бъде уважен.
По насрещния иск.
Съдът счита направеното искане за постановяване на решение при признание на иска
за основателно по насрещния иск по чл.55 от ЗЗД. Ответникът по насрещния иск, с отговора
по насрещната искова молба, признава изложените в насрещната искова молба фактически
твърдения, взема становище за основателност на иска в размер на 1400 лева и уважаването
7
му както е предявен, с което признава иска. Налице е признание на иска от ищеца, тоест
налице са предпоставките съдът да се произнесе с решение при признание на иска.
Не са налице регламентираните в нормата на чл. 237, ал. 3 ГПК процесуални пречки,
тъй като признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, както и е признато
право, с което страната може да се разпореди.
В случая, предвид на това, че съдът приема, че договорът за кредит е недействителен
на основание чл. 22 от ЗПК, следва да бъде уважен евентуално предявения иск по чл.55 от
ЗЗД, а именно, че се дължи сумата 1400 лева, която сума е главницата по предоставения на
ответника по насрещния иск кредит. С оглед изложеното съдът намира, че предявения
насрещен иск по чл.55 от ЗЗД за сумата 1400 лева е основателен и доказан в претендирания
размер. Върху главницата от 1400 лева следва да се присъди законната лихва за забава,
считано от подаване на насрещната искова молба /20.12.2024 г. / до окончателното
изплащане на задължението.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът по
първоначалния иск следва да заплати на ищеца по първоначалния иск направените по делото
разноски, съобразно представения списък, в размер на 708,87 лева, от които 108,87 лв. за
държавна такса и 600,00 лева за адвокатско възнаграждение. Направено е възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение от страна на ответното дружество. Съдът
като взе предвид фактическа и правна сложност на делото, подадения насрещен иск,
материалния интерес на делото и извършеното от процесуалния представител на ищеца,
съдът приема, че възражението е неоснователно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при цена на иска от
1000 до 10 000 лв. възнаграждението е 400 лева, плюс 10 % за горницата над 1000 лева или
същото възлиза на 572,18 лева, което е минимално определено по наредбата, която макар да
не е задължителна за съда служи като ориентир. Следователно договореното
възнаграждение от 600,00 лева не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, а
определено към предвидения в наредбата минимум, още повече, че по делото е предявен
насрещен иск, по който ищецът по първоначалния иск е подал отговор и е взел становище.
Ищецът по насрещния иск е направил разноски за ДТ в общ размер на 112,00 лева и
2,80 лева за възпроизвеждане на документите, подадени в електронна форма, както и е
заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева, за което представя
доказателства. Представил е и списък по чл. 80 от ГПК. В отговора на исковата молба
ответникът е признал иска, като е поискал от съда разноските да бъдат възложени на ищеца,
тъй като с поведението си не дал повод за завеждане на делото, основание чл. 78, ал. 2 от
ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за
завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. За да бъде
освободен ответникът от отговорност за съдебни разноски следва да са осъществени двете
кумулативни предпоставки: ответникът да не е дал повод за образуване на исковия процес с
извънпроцесуалното си поведение и да признае иска. Съдът счита, че в конкретния случай,
не е налице първата от абсолютно необходимите кумулативни предпоставки за приложение
на чл. 78, ал. 2 от ГПК, а именно ответника да не е дал повод за образуване на исковия
процес с извънпроцесуалното си поведение, поради което разноските не следва да остават в
тежест на ищеца по насрещния иск. На ищеца по насрещния иск следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 594,80 лева, от които 112,00 лева за ДТ, 2,80 лева за възпроизвеждане
на документите, подадени в електронна форма, както и 480,00 лева -адвокатско
възнаграждение.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
8
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сключения между Г. Д.
Т. с ЕГН ********** от гр. ** и „К“ ЕООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от Н.П.П.-управител, Договор за потребителски кредит № 1002030 от
18.01.2024 г.
На основание чл. 237 ал. 1 от ГПК ОСЪЖДА Г. Д. Т. с ЕГН ********** от гр. ** да
заплати на „К“ ЕООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от
Н.П.П.-управител сумата 1 400,00 лева/хиляда и четиристотин лева/ - представляваща
неизплатената чиста стойност на кредита по Договор за паричен заем № 1002023 от
18.01.2024г. по предявения насрещен иск по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба – 20.12.2024г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „К“ ЕООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от Н.П.П.-управител да заплати на Г. Д. Т. с ЕГН ********** от гр. **,
сумата от 708,87 лева /седемстотин и осем лева и осемдесет и седем стотинки/- разноски по
делото, от които 108,87 лв. за държавна такса и 600,00 лева за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Г. Д. Т. с ЕГН ********** от гр. ** да заплати на „К“ ЕООД, ЕИК *,
седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от Н.П.П.-управител, сумата от
594,80 лева/петстотин деветдесет и четири лева и осемдесет стотинки/- разноски по делото,
от които 112,00 лева за ДТ, 2,80 лева за възпроизвеждане на документите, подадени в
електронна форма, както и 480,00 лева -адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Великотърновския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Свищов: _______________________
9