Р
Е Ш Е
Н И Е
№…….....................
гр. София,17.06..2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на двадесет и осми май, две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с. МАРИНА ГЮРОВА
при
секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното съдия Станимира Иванова въззивно гр. дело № 4999 по описа за 2019г.
на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № ІІ-55-456821/24.07.2018г.
по гр.д. № 32932 по описа за 2017г. на Софийски районен съд, 55-ти състав е
отхвърлен предявения с искова молба вх. № 2011111/25.05.2017г. иск от „У.Т.”ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес и адрес на управление:***, ж.к . „Струмско”,
ул. „******срещу „Т.”ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** за заплащане на основание на чл. 372 от ТЗ вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД,
на сумата от 488,96лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба – 25.05.2017г. , до изплащането
й, представляващи неплатена част от възнаграждение по договор за превоз по
заявка № 50171000104/20.01.2017г. ,
за което е издадена фактура № **********/25.01.2017г. поради погасяване с прихващане с вземане за
неустойка на Т.”ЕООД, ЕИК ******
срещу „У.Т.”ЕООД, ЕИК ****** по
фактура № **********/01.03.2017г. по договор за превоз по заявка 50171000346/23.02.2017г., ведно със законната лихва
от 18.07.2017г. до изплащането й, като У.Т.”ЕООД е осъдено да заплати на Т.”ЕООД
съдебни разноски в размер на 650лв.
Със съдебен акт, наречен определение № 51139/26.02.2019г. по гр.д. № 32932 по описа за 2017г. на
Софийски районен съд, 55-ти състав е допусната по реда на чл. 247 от ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в
постановеното Решение № ІІ-55-456821/24.07.2018г , като е изписан в
решението и диспозитив: ОТХВЪРЛЯ
предявения на основание на чл. 92 от ЗЗД насрещен иск на Т.”ЕООД, ЕИК ****** срещу „У.Т.”ЕООД, ЕИК ****** за заплащане на
сумата от 488,96лв. по фактура №
**********/01.03.2017г. по договор за превоз по заявка 50171000346/23.02.2017г като погасен чрез прихващане с вземане на У.т.”ЕООД към Т.”ЕООД
на същата стойност, представляващо остатък от договорно възнаграждение по
договор за превоз по заявка № 50171000104/20.01.2017г., за което е издадена
фактура № **********/25.01.2017г.
Срещу така постановено решение е
депозирана въззивна жалба вх.№ 5140760/07.09.2018г. от У.Т.”ЕООД ЕИК ****** срещу Решението от 24.07.2018г., с което е
отхвърлен предявения от него иск по чл. 372 от ТЗ. Изложило е съображения, че решението е недопустимо и
неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на
материалния закон, необосновано. Срещу
първоначалния иск не било предявено възражение за прихващане от Т.”ООД и районният
съд разширил предмета на делото без основание. Неправилно районният съд приел,
че прихващане било направено. Изявлението на Т.”ЕООД за прихващане с вземане за
неустойка по договор от 23.02.2017г. било достигнало до У.Т.”ЕООД и веднага
било оспорено от У.Т.”ЕООД поради оспорване на вземането за неустойка. Това
оспорване препятствало настъпването на ефекта на изявлението за прихващане. Насрещният
иск бил установителен и то за факт, установяването на който не било допустимо,
отделно нямало и правен интерес от такъв иск. Така решението по недопустимия
насрещен иск следвало да се обезсили и производството по него следвало да се
прекрати. Решението било недопустимо
по насрещния иск и поради произнасянето
свръхпетитум – поисканата защита не била по осъдителен иск, а по установителен.
Претендирал е разноски.
Въззиваемият „Т.”ЕООД, ЕИК ******в в предоставения
срок за отговор е оспорил жалбата. Навело е твърдения, че решението на районния съд е допустимо и правилно в обжалваната част. Претендирало е
разноски.
С влязло в сила на 05.06.2020г. Определение от о.с.з. от 28.05.2020г.
въззивният съд е върнал жалбата
в частта срещу решението на СРС, с което е отхвърлен насрещен иск на Т.”ЕООД,
ЕИК ****** срещу „У.Т.”ЕООД, ЕИК ******
за заплащане на сумата от 488,96лв.
по фактура № **********/01.03.2017г. по договор за превоз по заявка 50171000346/23.02.2017г като погасен чрез прихващане с вземане на У.т.”ЕООД към Т.”ЕООД
на същата стойност, представляващо остатък от договорно възнаграждение по
договор за превоз по заявка № 50171000104/20.01.2015г.,
за което е издадена фактура № **********/25.01.2017г.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
с искова молба вх. № 2011111/25.05.2017г. от „У.Т.”ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес и адрес на управление:***,
ж.к . „Струмско”, ул. „******срещу „Т.”ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** с която е поискало от съда
да осъди ответника на основание на чл. 372 от ТЗ вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД
да му заплати сумата от 488,96лв., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба – 25.05.2017г., до изплащането й, представляващи
неплатена част от възнаграждение по договор за международен автомобилен превоз
на товар по заявка № 50171000104/20.01.2017г.
, за което е издадена фактура № **********/25.01.2017г. Посочило е, че ответникът му възложил превоз на товар от гр.
София, България до гр. Инофита, Гърция
при уговорено възнаграждение от 1560лв. с ДДС, ищецът осъществил превоза, но
ответникът не му платил процесната сума като част от дължимото възнаграждение.
Претендирало е разноски.
Ответникът „Т.”ЕООД, ЕИК ****** в предоставения срок за отговор е оспорил
исковете. Посочил е, че между страните имало
две отделни правоотношения, като
ответникът бил спедитор, а ищецът бил превозвач. По договора от
20.01.2017г. било уговорено възнаграждение от 1560лв. и по него ищецът си бил
изпълнил задълженията, възнаграждението му се дължало. То обаче било погасено
поради прихващане с вземане на Т. срещу У.Т.“ООД по договор от 23.02.2017г. По
договора от 23.02.2017г, по който било договорено възнаграждение за превоз на
товар от гр. Прато, Италия до с.Мусачево, България „У.Т.“ ЕООД в деня на
товарене отказал да извърши превоза, което представлявало пълно неизпълнение на
задължението по договора. Нямало причина за отказ да се изпълни договора, която
да освобождава „У.Т.”ЕООД от отговорност за вреди поради което и се дължала
уговорената в чл. 3.1. от ОУ неустойка от 250 евро, за което Т.”ЕООД предявил
претенция своевременно, предявил рекламация на 01.03.2017г., издал и фактура
**********/01.03.2017г., като уведомил У.Т. че прихваща вземането си за
неустойка с по договора от 23.02.2017г. с част от дължимото възнаграждение по
договора от 20.01.2017г. до размера от 488,96лв. Посочил е, че процесната сума
не се дължи поради погасяването й с прихващане с вземането да неустойка. Претендирал
е разноски.
С насрещна искова молба вх. № 5110189/18.07.2017г. Т.”ЕООД, ЕИК ****** срещу У.Т.”ЕООД, ЕИК ****** е поискал да бъде установено, че претендираната
от У.Т.”ЕООД срещу Т.”ЕООД сума от
488,96лв. по договор за превоз от 20.01.2017г. е приспадната чрез прихващане с вземане за неустойка от 488,96лв. по фактура №
**********/01.03.2017г. по договор за превоз по заявка 50171000346/23.02.2017г.
поради пълно неизпълнение на договора съгласно чл. 3.1. от ОУ.
С отговор на насрещен иск „У.Т.”ЕООД е посочило, че действително приело да извърши
превоз по заявката от 23.02.2017г., като същите следвало да се извърши с
автомобил ДКН Е 7454КТ/Е2111ЕЕ. Този автомобил, обаче, бил спрян от италиански
власти с указание да бъде разтоварен и натоварен отново, за да се балансира
ремаркето и още на 24.02.2017г. ответникът бил уведомен, че по превоза от 23.02.2017г.
товар нямало да може да бъде натоварен в уговорен ден. У.Т.” не бил отказал да
извърши превоза и не дължал неустойка за същото. Посочил е, че оспорил веднага
предявеното от Т.”ЕООД вземане за неустойка поради което прихващане между двете
вземания не можело да настъпи. Евентуално клаузата за неустойка била нищожна
поради противоречие със закона и добрите нрави, създавала условия за неоснователно
обогатяване на насрещния ищец, надхвърляла типичните функции на неустойката.
По делото са приети неоспорени от
страните заявка № 50171000104/20.01.2017г., фактура № **********/25.01.2017г.,
извлечение от банкова сметка ***.15136, съгласно които на 20.01.2017г. „Т.”ЕООД е възложило на „У.Т.”ЕООД да извърши международен автомобилен превоз на
товари от гр. София, България до гр.
Инофита, Гърция срещу възнаграждение от 1300лв. без ДДС, „У.Т.”ЕООД е извършило
превоза, издало е фактура за възнаграждението и на 14.03.2017г. Т.”ЕООД е платило
на У.Т.”ЕООД сумата от 1071,04лв. като възнаграждение за превоза.
По делото е приета неоспорена от
страните заявка за транспорт № 50171000346/23.02.2017г., Общи условия към нея,
извлечение от електронна поща, съгласно които на 23.02.2017г. Т.”ЕООД е възложило на „У.т.”ЕООД да извърши международен автомобилен превоз на
товари от гр. Прато, Италия до с.
Мусачево, България и „У.Т.“ЕООД е приело да го извърши срещу възнаграждение от
3129,33лв. без ДДС, който да се извърши с тежкотоварен автомобил рег. № Е
7454КТ/Е 21111ЕЕ с дата на товарене 24.02.2017г. и дата на разтоварване
28.02.2017г. Съгласно чл. 3.1. от ОУ при отказ от заявка превозвачът дължи
250 евро неустойка. Съгласно чл. 2.4. от ОУ при неявяване на товарен пункт в уговорен
ден и час се дължи неустойка от превозвача
в размер на 200 евро за всеки започнати 24 часа, но не повече от 5 дни.
Приети са неоспорени от страните
извлечения от електронна поща, съгласно които на 24.02.2017г. У.т.”ЕООД е
уведомило Т.”ООД, че няма да успее да натовари товара на уговорения ден
24.02.2017г. и не може да спази
сроковете за разтоварване, на което незабавно „Т.”ЕООД е отговорило, че стоката
е групажна, заявка е за понеделник в София и следва да се натовари на 24.02.2017г., да
счита заявката за отказана от У.Т.“ЕООД и че следва да плати 250 евро неустойка
по чл. 3.1. от ОУ.
Приети са неоспорени писма,
известие за доставяне, съгласно които „Т.”ЕООД е предявил рекламация пред „У.Т.”
ЕООД за наложена глоба от 250 евро поради отказване от заявката от 23.02.2017г.
в деня на товарене, издал е фактура на „У.т.“ЕООД за сумата от 488,96лв. като
неустойка, съставил е изявление, с което
е посочил, че прихваща тази сума с част
от възнаграждението по фактура № 1606/25.01.2017г., на 08.03.2017г. „У.Т.”ЕООД е получил писмо от Т.”ЕООД.
По делото са приети покана ,
известие за доставяне съгласно които „У.Т.”ЕООД е съставило изявление до Т.”ЕООД,
с което му е посочил, че своевременно го уведомил, че камион, който е следвало
да извърши превоза по договора от 23.02.2017г. е повреден и не може да бъде
натоварен на 24.02.2017г., че не дължи плащане на неустойка от 250 евро, поради
което и независимо, че е своевременно е уведомен за направеното искане за
плащане на същата, както и за направеното изявление за прихващане, не приема
това задължение и иска да му се изплати в цялост възнаграждението за превоза,
на 23.02.2017г. Т.”ЕООД е получил писмо от У.Т.”ЕООД.
Приета е фактура от 27.02.2017г.
, издадена от „Facchinaggio Carico Scarico” на „У.Т.”ЕООД за сумата от 1000 евро за пренасяне на
багаж услуга, за да се настанят стоките на камион с рег. № Е 7453 КТ/Е2111ЕЕ.
С
оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269
от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното
по делото решение е валидно и в
обжалваната част, с която е отхвърлен
първоначално предявения иск е допустимо. Неоснователни са доводите
на въззивника , че неправилно в предмета на делото било включено от районния
съд възражение на прихващане на ответника по първоначалния иск. В срока за
отговор на исковата молба ответникът
изрично е посочил, че не дължи процесната сума поради прихващане с насрещното
му вземане за неустойка за неизпълнение на договора от 23.02.2017г., като е
посочил, че това възражение е било направено преди образуване на делото и изявление
за същото бил направил с писмо до ищеца. Така направените изявления и искания
за отхвърляне на иска на това основание обосновават извод, че в срок ответникът
е въвел като предмет на делото с възражение за прихващане свое насрещно вземане срещу ищеца.
Останалите оплаквания по
въззивната жалба за недопустимост на постановеното решение са в частта, с която
е отхвърлен насрещния иск, който не е част от предмета на въззивното
производство, поради което и не следва да бъдат разгледани.
По правилността на решението в обжалваната
част:
Предявеният иск е с
правно основание чл.
372 от ТЗ вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – за заплащане на възнаграждение по
договор за превоз по заявка от 20.01.2017г. при въведено от ответника
възражение за недължимост на сумата поради погасяването й чрез прихващане с
несрещно вземане по чл. 92 от ЗЗД по договор за превоз по заявка от 23.02.2017г..
Договорът за
автомобилен превоз по общата му уредба на ТЗ и на ЗАвт.П е възмезден,
двустранен договор, съгласно който превозвачът се задължава да промени
местоположението на товар чрез използване на превозно средство, срещу
задължение на другата страна (изпращач, товародател) да му заплати
възнаграждение.
Общата уредба на
договора за автомобилен превоз на товари е в ТЗ и ЗАвт.П, съгласно които
договорът е неформален, консенсуален, възмезден двустранен договор. При този
договор превозвачът носи отговорност за вреди, липси, погиване на товара до
размера на вредата, съответно на липсващата стока, освен ако те се дължат на
конкретно посочени в закона причини. Превозвачът отговаря обаче, само ако в
срок от един месец от узнаване за вредата е уведомен от
товародателя/товарополучателя – рекламацията е задължително условие за
упражняване на правата, произтичащи от отговорността на превозвача, иначе
правото на обезщетение се преклудира.
Договорът за международен автомобилен превоз на
товари е уреден в ТЗ и в Конвенцията за договора за международен автомобилен
превоз на стоки (CMR). Този договор, за разлика от общата уредба на
договора за автомобилен превоз, е реален
договор – елемент от фактическия състав на сключването му е предаване на
товара. (В този смисъл решение № 116/2000г. на ВКС,
V-то отделение, Решение от 23.02.2005г. на САС по гр.д. № 1334/2004г.)). Той,
обаче, също е неформален договор, независимо, че е предписано издаване на
товарителница от товародателя.
Товарителницата
удостоверява договора за превоз, а не е форма за действителност на същия (арг.
от чл. 4 от CMR). Товарителницата установява посочените в нея
обстоятелства – страни, факта на приемане на товара, място и дата на приемане,
място на получаване, вид, количество на товар, опаковка,както и правата и
задълженията по договора за превоз. Товарителницата удостоверява сключване на
договор за превоз на товари, съдържанието му и предаването на товара от
товародателя на превозвача в съответното състояние. Тази доказателствена стойност
обаче, не е необорима – тези обстоятелства могат да се доказват и с други
доказателствени средства, ако се спори за верността на тези обстоятелства (чл.
9 от CMR). Договорът за превоз не е товарителницата – тя
само улеснява доказването му. (В този смисъл Решение № 226/14.02.2000г. на
ВКС,Решение № 289/27.02.2003г. по гр.д. № 977/2002г. на ВКС).
Съдът
приема за установено по делото че между страните е възникнало
валидно правоотношение по договор за международен автомобилен превоз на стоки,
посочени в заявката от 20.01.2017г. и товарителница 02.15136г. По делото ответникът не ангажирал доказателства за наличие на спедиторски договор, по който да е страна и по който
е постигнал съглашение с ІІІ-то лице за обстоятелствата по чл. 361 от ТЗ, поради което и съдът приема, за неоснователни твърденията на ответника, че е бил спедитор за този превоз. Съдът приема , че независимо, че в
товарителницата като изпращач на товара е посочено друго лице, доколкото от
представената по делото заявка-договор, платежно нареждане, фактура се установява, че ответникът е възложил превоз на
ищеца на
20.01.2017г. без да посочва, че
го прави за чужда сметка, като същевременно е платил част от договореното възнаграждение, то съдът приема, че по делото е установено, че ответникът е товародател по договор за
превоз по заявката от 20.01.2017г, а не е спедитор. Установява се от пирети писмени доказателства, че по това
правоотношение по договор за международен автомобилен превоз „Т.”ЕООД е възложило на У.т.”ЕООД да извърши международен автомобилен превоз на
товари от гр. София, България до гр.
Инофита, Гърция срещу възнаграждение от 1300лв. без ДДС, „У.Т.”ЕООД е извършило
превоза, издало е фактура за възнаграждението и на 14.03.2017г. Т.”ЕООД е платило
на У.Т.”ЕООД сумата от 1071,04лв. като възнаграждение за превоза. При така
установеното съдът приема, че по делото е установено валидно възникнало вземане
на ищеца към ответника за плащане на сумата от общо 1560лв. като възнаграждение
по договора за превоз от 20.01.2017г., което е погасено чрез плащане до размера
от 1071,04лв., непогасени чрез плащане са останали 488,96лв.
Спорен
въпрос по делото е дали задължението на ответника към ищеца за плащането на
сумата от 488,96лв. като част от възнаграждение по договора за превоз от
20.01.2017г. е погасено. Възражението на ответника за недължимост на същото е основано
на погасяването му чрез прихващане с насрещно вземане на Т.“ЕООД срещу У.Т.“ЕООД за
неустойка по чл. 3.1. от ОУ по договор по заявка от 23.02.2017г.
Нормативната уредба
на материалното изявление за прихващане се съдържа в разпоредбите на чл. 103 и
чл. 104 от ЗЗД. То е способ за погасяване на две насрещни вземания, които са
определени по размер, основание, изискуеми са, като са извършени действията по
чл. 104 от ЗЗД. Възражението за прихващане е процесуално
действие на ответника или на контролираща или на подпомагаща страна (по арг. от
чл. 123, ал.1 от ЗЗД), с което той се защитава срещу предявения срещу него иск.
То може да се извърши само в хода на висящ процес пред съда, като не е
необходимо ищецът да присъства или да бъде уведомяван за него. С възражението
за прихващане се предявява съдебно вече извършено материално прихващане на
вземания, чиито правни последици вече са настъпили, а не се предизвикват с
възражението за прихващане тези последици. Възможно е, обаче, материалното волеизявление за
прихващане и процесуалното действие – възражение за прихващане, да се извършат
едновременно – пред съда в присъствие на противната страна. За разлика от
материалното изявление за прихващане, възражението
за прихващане е възможно да се направи и
при липса на ликвидност на вземането, тоест с вземане, което не е
установено по основание и по размер – не
са установени безспорно за страните фактите, от които вземанията произтичат и
техния размер. Това е т.нар. „съдебно прихващане с неликвидни вземания” – това
е така, защото съгласно чл. 221, ал.2 от ГПК решението в частта досежно
вързражението за прихващане има сила на пресъдено нещо, поради което дори преди
това вземането да не е било ликвидно, вземането ще стане ликвидно с
постановяване на решението и влизането му в сила. При съдебното прихващане погасяването на вземанията
става за напред – от деня на влизане в сила на решението, а не от деня, в който
е направено възражението за прихващане, тъй като едва с влизане в сила на
решението вземането, което се прихваща става ликвидно. Достатъчно е само едно
от вземанията да е спорно, за да стане невъзможно
извънсъдебното прихващане по реда на чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД. Така при
евентуалното възражение за прихващане, ответникът оспорва исковете на друго
основание, а не като прихванати, и така прави вземанията неликвидни, а
евентуално, ако съдът приеме, че исковете са основателни – прави възражение за
прихващане.
В конкретния случай ищецът е оспорил вземанията на ищеца за неустойка както извънсъдебно, така и в
хода на процеса, поради което
съдът приема, че вземането за неустойка по договора от 23.02.2017г. не е било
ликвидно. Няма пречка, обаче, същото да се въведе като предмет на делото с
възражение за прихващане и да бъде сезиран съда е т.нар. „съдебно прихващане с неликвидни
вземания”. Това е
направено от Т.“ЕООД и в тежест е да установи наличие на свои вземания
срещу У.Т.“ЕООД, да ги установи по основание и по размер, което възражението за прихващане следва да се направи пред съда в присъствие на
противната страна или да установи обстоятелството, че е довел до знанието на
ищеца извънсъдебно, че прави
материалноправно изявление за
прихващане за определено вземане и така погасява конкретно задължение.
В конкретния случай
ответникът е направил възражението си за прихващане пред съда с отговора на исковата молба,
връчен на ищеца, отделно установено е от приетите по делото неоспорени от
страните писма , известия за доставяне, че извънсъдебно ответникът
е направил същото изявление пред ищеца, поради което и съдът приема, че волеизявлението на Т.“ЕООД за прихващане е достигнало до У.Т.“ЕООД.
Съдът приема за установено по делото, че вземане на ответника към ищеца за плащане
на неустойка по чл. 3.1. от ОУ по заявката от 23.02.2017г. е установено, че е
възникнало. Страните не спорят, че са се съгласили У.Т.”ЕООД на 24.02.2017г.
следобед да натовари стока в Италия, гр. Прато, която да превози до с.Мусачево,
България на 28.02.2017г. и че Общите условия, с които „У.Т.”ЕООД се е съгласил
са предвиждали отказът от изпълнението на този превоз да породи задължението му
да плати на Т.”ЕООД неустойка от 250 евро. Така постигнатото съглашение за
неустойка съдът приема, че не накърнява добрите нрави и закона. Възнаграждението за този превоз е било 3755,20лв. с ДДС,
размер на неустойка 488,96лв, тя е за отказ да се изпълни превоз, за
окето е постигнато съглашение. Така уговорената неустойка съдът приема, че
съответства на типичните за неустойката обезщететителна, обезпечителна и
санкционна функция. За този извод съдът съобрази естеството на задълженията по
договора за превоз, което неустойката обезпечава, че при договорите за превоз
от съществено значение е осъществяването им в срок, че задължението за
извършване на превоза не е обезпечено по
друг начин, съдът съобрази и съотношението на неустойката и очаквани вреди.
По
делото не се спори, а и се установява от приетите извлечения от електронна
поща, че на 24.02.2017г. У.Т. ЕООД не е натоварил стоката, за което е уведомил „Т.”ЕООД,
сочейки, че не може и да спази срока за разтоварване, че незабавно Т.”ЕООД го е
уведомило, че неспазването на срока не го удовлетворява и че счита заявка за
отказана и претендира неустойката от 250 евро. Не се спори между страните, че
осъществяването на превоза в посочения в заявката период е било от съществено
значение. По делото не е установено ненатоварването на стоката на 24.02.2017г. да
се е дължало на причина, която освобождава У.Т.”ЕООД от отговорност пред Т.”ЕООД
за вреди от отказа да изпълни превоза. В тежест на У.Т.”ЕООД е било да установи
същото по несъмнен начин. Твърденията на У.Т.”ЕООД са, че причината за
ненатоварването на стоката е било, че камион, който е следвало да извърши
превоза е бил натоварен с друга стока и по указание от 23.02.2017г. на органи на реда в Италия е следвало да бъде
разтоварен и отново натоварен за да се балансира на ремаркето , което довело до
забавяне и невъзможност да изпълни превоза по заявката от 23.02.2017г. в уговорени
срокове. Доказателства за такива указания от органи на реда в Италия не са
ангажирани по делото, не е установено и че разтоварване и ново натоварване е
било направено на 23.02.2017г. Приетата фактура за товарене на багаж от камион
и ремаркета е издадена на 27.02.2017г. и не сочи съглашение за услугата ,
съответно предоставяне на услуга преди това, поради което и не може да обоснове
извод, че твърденията на ищеца са установени по делото. Тази фактура не
установява причината за разтоварване и товарене. Следва да се посочи и че не е
установено по делото натоварването на стоки в ремаркето, което е довело до небалансираност на същото, да е
поведение, за което „У.Т.”ЕООД не отговаря и така необходимостта от
пренатоварване на същото да представлява невъзможност за У.Т.”ЕООД да изпълни
превоза по заявката от 23.02.2017г., която го освобождава от отговорност пред Т.”ЕООД.
С оглед
гореизложеното и като съобрази характера на вземанита предмет на делото съдът
приема, че няма пречка същите да бъдат прихванати и правилно районният съд е
отхвърлил иска на У.Т.”ЕООД като погасен чрез прихващане.
По
отговорността за разноски пред въззивния съд:
С оглед изхода на делото съдът
приема, че разноските по делото следва да се поставят в тежест на въззивника .
Въззиваемият нее ангажирал
доказателства за направени разноски по делото и такива не му се следват.
Така мотивиран, Софийски градски
съд
Р Е
Ш И :
ПОТВРЪЖДАВА Решение №
ІІ-55-456821/24.07.2018г. по гр.д. № 32932 по описа за 2017г. на Софийски районен съд, 55-ти
състав в обжалваната част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.