Определение по дело №303/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производство е по реда на чл. 218з от ГПК/отм./, във връзка с § 2 ал. 3 от ПЗР на ГПК и чл. 196 и следващите от ГПК/отм./

Образувано е въз основа на въззивна жалба от Т.Н. Б., Д. Н. Б., К. Н. Б., Ц. С. У., А. С. У., С. И. У. и З. И. Н., и присъединилите се към нея на основание чл.204 ал.1 от ГПК/отм./- И. В. С., К. И. О. и Е. И. И., срещу Решение № 403/04.07.2003г. на РСП., постановено по гр.д.№156/2001 г. по описа на същия съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявения иск с правно основание чл.108 ЗС.

Пред въззивната инстанция по реда на чл. 116 ал.1 от ГПК/отм./ е допуснато от съда изменение на първоначално предявения ревандикационен иск, от осъдителен по чл. 108 от ЗС към установителен иск с првно основание чл. 97 ал.1 от ГПК, както и иск с првано основание чл. 431 ал. 2 от ГПК /отм./, със следния петитум: Да признаете за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици по наследство на общо 1/ 2 идеална част от следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО –представляващо УПИ VІ-2548, в кв. 99 по плана на град П., от 1987г., с площ на имота от 325.20 кв.м., ведно с построената в това дворно място двуетажна паянтова жилищна сграда, при граници на имота: УПИ ІІ, УПИ ІІІ, УПИ V и УПИ VІІ, в кв. 99, както и да отмените като законна последица от уважаването на предявения установителен иск – Нотариален акт № 22, том І, дело № 37/1997г. на РСП., издаден на основание обстоятелствена проверка, както и Нотариален акт № 52, том І, дело № 81/1997г. по описа на РСП., в частта му за над 1/ 2 идеална част от имота и сградата в него.

Въззивниците при първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд поддържат, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Твърдят, че съдът не се е съобразил с доказателствата по делото, поради което е направил необосновани изводи, касаещи собствеността на спорния имот. Прави се възражение за нищожност на завещанието на Ив.Д. в полза на Г. Л.. Молят същото да бъде отменено.

Въззиваемите Л. Г. и П. Г. чрез пълномощника си поддържат пред ОС Б. при първоначалното разглеждане на делото, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Твърдят, че не са налице сочените в жалбата пороци, поради което молят да бъде оставено в сила.

Останалите въззиваеми не изразяват становище по жалбата.

С Решение № 147/19.03.2007г. по в.гр.д. №.5/2004г. по описана ОС Б., въззивният съд при първоначалното разглеждане на делото е отменил обжалваното решение на първоинстанционния съд, като вместо него е приел за установено по отношение на въззиваемите, че въззивниците като ищци по предявения установителен иск с правно основание чл. 97 ал.1 от ГПК, са собственици общо по наследство на 1/ 2 идеална част от спорния недвижим имот: УПИ VІ-2548, в кв. 99 по плана на град П. от 1987г., ведно с построената върху него паянтова жилищна сграда, като е отменил Нотариален акт № 22, том І, дело № 37/1997г. и Нотариален акт № 52, том І, дело № 81/1997г., в частта им за над 1/ 2 идеална част от описания недвижим имот. За да постанови решението си, въззивният състав на ОС Б. е приел, че ищците в първоинстанционното производство по делото и първоначалната ответница – С. Т. Д., са наследници по закон на Т.П., б.ж. на град П., починал на 23.09.1944г., като е приел за доказано, че въз основа на нотариален акт № 106/1946г., неговите дъщери – Ив. Т., С. /С./ Т., П. Т., А. Т. и М. Т., са закупили от държавата спорния недвижим имот. Прието е за установено и доказано, че със саморъчно завещание от 20.08.1975г. Ив. Т. е завещала на племенника си Г. Л. 1/ 5 идеална част от дворното място и 1/ 2 идеална част от изградената в него жилищна сграда, както и че с Нотариален акт № 22, том І, дело № 37/1997г., С. Д. е призната за собственик на дворното място и сградата в него по давност, а тя от своя страна с Нотариален акт № 52, том І, дело № 81/1997г., е продала имота на който се е легитимирала като собственик на ответниците П. Г. и Л. Г.. Те от своя страна са продали имота през 2001г. на А. И.. По повод на възражението за придобиване собствеността върху имота от С. Д. по давност, при първоначалното разглеждане на делото, въззивният съд е счел въз основа на събраните гласни доказателства, че тя е упражнявала фактическа власт върху имота повече от 10 години, но не е установено да е имала намерение да го свои, доколкото по делото липсват и данни тя да е демострирала собственически намерения по отношение на нейните сестри и техните наследници, респективно такава нейна воля да е достигнала до тях по категоричен и безспорен начин. Прието е също така, че саморъчното завещание от Ив. Д. в полза на нейния племенник е породило правното си действие, като е отхвърлено като неоснователно възражението за неговата нищожност, и така ищците се легитимират като собственици на 32/60 идеални части от имота, а ответниците на 28/60 идеални части, като с оглед на исковата претенция, установителния иск е бил отхвърлен като неоснователен над уваженото от съда до размера на претендираното с исковата молба по делото от ищците- до размера на 1/ 2 идеална част.

Срещу Решение № 147/19.03.2007г. по в.гр.д. №.5/2004г. по описана ОС Б., е депозирана касационна жалба от П. Г. Г. и Л. Г. Г., чрез пълномощника им – адв. Ар., като касаторите излагат оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на касираното съдебно решение. С Решение № 154/15.08.2011г. постановено по касацонно дело № 127/2011г. по описа на ВКС на РБ, е отменено Решение № 147/19.03.2007г. по в.гр.д. №.5/2004г. по описана ОС Б., а делото е върнато за разглеждане от друг състав. Изложени са от върховните съдии съображения за неправилност, на иначе валидното и процесуално допустимо решение на въззивния съд, поради това че същото е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила/отменително основание по смисъла на чл. 218б ал.1 б.”б” от ГПК/. Дадени са указания на въззивния съд, че при първоначалното разглеждане на делото от състав на ОС Б., неправилно е разпределена от съда доказазателствената тежест между страните, като неправилно на ответниците е възложено доказването, че С. Д. е придобила собствеността по давност, както и че е имала намерението да вледее за себе си и частта на нейните сестри. Акцентира се, че с оглед на придобивния способ за правото на собственост върху спорния имот, съсобствеността върху имота не е имала сънаследствен характер, поради което приложима е нормата на чл. 69 от ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже че я държи за другиго. Ето защо не позоваващите се на възражение за придобивна давност ответници са длъжни да доказват по делото че С. Д. е имала намерение да свои имота за себе си, а ищците са длъжни да доказват че тя го е държава за тях. Изложени са от върховните съдии и съображения, че при първоначалното разглеждане на делото, въззивният съд не е изложил никакви фактически и правни съображения във връзка с правата на страните върху имота/всяка от петте дъщери на Т. П. кога е починала, кои са нейните наследници и какви са техните права/, като е допуснато нарушение на нормата на чл. 188 ал.1 от ГПК и чл. 208 ал.1 от същия процесуален закон и в тази част проверката на правилността на касираното въззивно решение е била обективно невъзможна.

Производството по делото е започнало въз основа на депозирана пред РС П. на 19.04.2001г. искова молба, с която ищците – Т. Н. Б., Ив. Н. С., Д. Н. Б., К. Н. Б., Ц. С. У., Г. С. У., А. С. У. и С. И. У., са предявили срещу ответниците С. Т. Д., П. Г. Г. и Л. Г. Г., ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 431 ал.2 от ГПК. Иска се от първоинстанционния съд да постанови решение, с което да признае ищците за собственици на 1/ 2 идеална част от следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО, съставляващо парцел VІ, имот с пл. № 2548, в кв. 99 по плана на град П. от 1987г., с площ от 325.20 кв.м., ведно с построената върху него двуетажна паянтова жилищна сграда, при граници на имота: парцел ІІ, парцел ІІІ, парцел V и парцел VІІ в същия квартал и улица, както и да осъди ответниците да предадат на ищците владението върху 1/ 2 идеална част от съсобствения имот. Направено е пред първоинстанционния съд искане и за отмяна на Нотариален акт № 22, том І, дело № 37/1997г. на РСП., издаден на основание обстоятелствена проверка, както и Нотариален акт № 52, том І, дело № 81/1997г. по описа на РСП., в частта за над 1/ 2 идеална част от имота предмет на нотариалните актове.

По възражение на ответната страна пред първоинстнационния съд е открито на основание чл. 154 ал.1 от ГПК/отм./, производство по оспорване истинността на предсатвеното и прието по делото саморъчно завещание от 20.08.1975г. от Ив.Т.Д.

Ищците поддържат пред първоинстанционния съд че са собственици на 1/ 2 идеална част от спорния недвижим имот, по силата на нотариален акт за собственост върху държавни места, дадени или завзети за жилища на бежанци № 106, том І, регистър 712, дело №162/1946г., с който техните наследодателки са били оземлени, както и по наследство от Т.Д.П., като молят съда да уважи предявените искове с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 431 ал.2 от ГПК като доказани и оснавателни.

Ответниците оспорват иска, като твърдят че са собственици на имота по силата на договор за продажба.

С Решение № 403/04.07.2003г. по образуваното въз основа на предявените искове гр.д. № 156/2001г. по описа на РС П., предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС, е бил отхвърлен като неоснователен, като съдът след като е обсъдил събраните пред първата съдебна инстанция доказателства, е счел че ищците не са доказали че са собственици на Ѕ идеална част от процесния имот, тъй като макар и да са придобили правото на собственост чрез оземляване по силата на закона за уреждане собствеността върху държавните и общинските имоти, дадени или завзети за нужди на бежанци/отм./, са загубили правото си на собственост, тъй като собствеността върху имота е придобита на оригинерно правно основание – по давност от ответницата С.Д., като същата се легитимира като собственик на имота и дори се е разпоредила с него по възмеден начин в полза на другите двама ответници по делото. Съдът е приела за недаказан и факта на владение на имота от страна на ответниците по делото, което доказване е било в тежест на ищците по делото, като е приел че оспорването на автентичността на представеното саморъчно завещание е неуспешно, тъй като не са представени доказателства сочещи на извода че то не е подписано от неговия автор – Ив. Т.

Въз основа на събраните по делото доказателства пред всички съдебни инстанции, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, настоящият състав на ОС Б., приема за установено и доказано от фактическа страна следното:

Ищците по делото и ответницата С. Т. Д. са наследници на Т. Д. П., бивш жител на гр.П., починал на 23.09.1944г.

Установява се от Удостоверение за наследници № 371/04.04.2001г., че след смъртта си Т. Д. П., е оставил като преки свои наследници по закон, пет дъщери- А. Т. Б., починала през 1975г.; П. Т. Г., починала 1978г.; М. Т. У., починала 1986г.; И. Т. П., починала 1986г. и С. Т. Д., починала в хода на процеса на 15.06.2003г. Сестрите И. Т. П. и С.Т.Д., не са оставили свои преки наследници по закон. Ищците по делото са наследниците по закон на А. Т. Б. и М. Т. У., а част от ответниците са непреки наследници на П. Т.Г..

С нотариален акт за собственост върху държавни места, дадени или завзети за жилища на бежанци № 106, том І, регистър 712, дело №162/1946г., Министерство на земеделието и държавните имоти, на 15.04.1946г., на основание чл. 9 от Закона учредяване собствеността върху държавните и общинските места, дадени или заявени за нуждите на бежанците, е прехвърлило собствеността върху дворно място, съставляващо парцел VІІ, кв.110 по плана на гр.П. с площ от 325,20 кв.м. на преките наследници на Т. Д. П., а именно И. Т., С. Т., П. Т. /по мъж Л./, А. Т./ по мъж Н./ и М. Т./по мъж С./, които са негови дъщери.

От представената пред въззивната инстанция Скица на имота № 1370 от 28.11.2000г., се установява и удостоверява от Общинска администрация към Община П., че парцел VІ- 2548, в км. 99 по плана на град П. от 1987г., е идентичен на парцел VІІ, в кв. 110 по плана на града от 1924г.

Не се спори по делото между страните, че паянтовата двуетажна жилищна постройка в спорния имот/парцел VІІ, в кв. 110 по плана на град П. от 1924г./, е изградена от общия на страните по делото наследодател- Т. Д. П., преди оземляването на неговите наследници по закон. Косвено доказателство в тази насока е приетия по делото като писмено доказателство Протокол за дадена строителна линия съгласно чл. 51 от Закона за Благоеустройството от 17.07.1928г.

С приетото като писмено доказателство по делото Саморъчно завещание от 20.08.1975г. И.Т. приживе завещава на племенника си Г. Л., 1/5 ид.част от дворно място, съставляващо имот с пл. № 2641, в квадрат 222 по плана на град П., и 1/5 ид.част от жилищната сграда, построена в него. Видно е от Удостоверение № 64/15.03.2005г. на Общинска администрация П., че имот УПИ VІ- 2548, в кв. 99 по действащия план на град П., е идентичен с имот с пл. № 2641, в кв. 222 по плана на град П. от 1958г./имота посочен в завещанието/.

Саморъчното завещание е оспорено от въззивниците, като същите пред въззивната инстанция при първоначалното разглеждане на делото са навели възражение за неговата нищожност. От заключението на съдебно-графическата експертиза на експерта М.Златев се установява, че саморъчното завещание на И. Д. е написано и подписано от нея като завещател. В допълнителното си заключение пред въззивния съд, вещото лице М.З. сочи, че подписа за “декларатор” в изследваната от него ДЕКЛАРАЦИЯ № 2474, приета и заведена в списъка под № 321/14.V.1963г. са положени два подписа, като единия е положен от И. Т. Д., а втория/монограма/, от друго лице.

На 27.10.1994г. С.Т.Д. е депозирала искова молба пред РС П., с която е предявила срещу Г. Л. Г. и В.С. Г., както и срещу К. Л. Г. и И. Ат. Г., всичките от град П., ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от ЗС, с предмет – Дворно място, представляващо имот с пл. № 2548, в кв. 99 по плана на град П., с площ от 300 кв.м., ведно с паянтова жилищна сграда, изградена върху този имот. След като е събрал представените от страните доказателства, съдът с Решение № 115/18.10.1995г. по образуваното въз основа на предявения иск гр.д. № 343/1994г. по описа на РС П., е приел че ищцата С. Т.Д. е придобила собствеността върху имота по давност, както и на основание покупко продажба и наследство от нейния баща – Т. Д. П., като ответниците владеят и ползват имота без правно основание за това, като е уважил предявения ревавандикационен иск като доказан и основателен. Със същото съдебно решение, което е влязло в законна сила на 08.02.1996г., ответниците Г. Л. Г. и В. С. Г., както и К. Л. Г. и И. Ат. Г., всичките от град П., са осъдени да предадат владението върху имота на ищцата С. Т. Д., която е призната за едноличен собственик на имота, като съдът е обявил за нищожен Нотариален акт № 28, том І, дело № 121/1989г. по описа на РСП., с който ответниците се легитимирали като собственици на спорния имот по делото.

Установява се по делото, че с Нотариален акт за право на собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка № 22, том І, дело № 37/1997г., издаден на 20.01.1997г. от РСП, С.Т. Д. е призната за собственик на основание наследство и давностно владение на ДВОРНО МЯСТО, съставляващо парцел VІ, имот пл.№ 2548, кв.99 по плана на град П., ведно с двуетажна паянтова жилищна сграда, построена в същия имот, който имот е идентичен с този по нотариален акт № 106/1946г./Удостоверение № 322/28.11.2003г. на Общинска администрация град П., Дирекция по “ТСУ и ИД”/

С договор за продажба от 03.02.1997г., материализиран в Нотариален акт № 52, том І, дело № 81/1997г. по описа на РС П., С.Т.Д. е продала процесния имот на ответниците П. Г. Г. и Л.Г.Г., които от своя страна на 12.09.2001г. го продават на А. А. И../Нотариален акт № 83, том ІІІ, рег. № 6767, дело № 448/2001г. по описа на Нотариуса на РСП./

От показанията на разпитаните свидетели в двете съдебни инстанции при първоначалното разглеждане на делото се установи, че в процесния имот са останали да живеят двете неомъжени дъщери на общия наследодател - С. и И., като последната е починала през 1986г. Свидетелите сочат, че отношенията между тях и останалите наследници са били добри. Свидетелите А., Х., Тр.У. и П. установяват, че част от ищците са имали намерение да строят в имота, поради което през 1983-84 г. са складирали в него строителни материали, които са престояли там до 1993-94 г. Свидетелката Х. твърди, че е виждала ищците А. и Г.У. да садят домати в имота и да берат същите. Свидетелите З. У. и Н. сочат, че ищците не са имали претенции към С. Д. за имота. Споровете за имота били започнали отскоро.

Въз основа на задължителните указания на ВКС на РБ, при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция, са събрани нови гласни доказателства. Установява се от събраните гласни доказатевлства по безспорен и несъмнен начин, че след като собствеността върху имота е била прехвърлена на петте дъщери на Т. Д. П., А. Т. Б. /по мъж Н./ и М.Т.У./по мъж С./, те са напуснали бащината си къща и са заживели в собствени жилища в същия град, като къщата на М. Т. се е намирала много близо до спорния на страните имот. В старата двуетажна жилищна сграда останали да живеят Ив. Т. П., /която починала през 1986г./ и С. Т. Д., /починал в хода на процеса през 2003г./, които били неомъжени и нямали преки свои законни наследсници. В къщата на втория жилищен етаж астанала да живее и третата сестра – П. Т. Г. със семейството си, като нейния съпруг – Л. Г. бил домозет. Свидетелите И. Т. и Ц. М. са родственици по сватовство на страните по делото и познават живота на семемейството в процесната къща. Те сочат в показанията си, че наследниците на петте сестри живеели задружно, като нямали спорове помежду си за ползването и правото на собственост върху процесния имот. След 1986г./смъртта на И. Т. П./, в къщата останала да живее единствената останала жива от сестрите – С. Т. Д. Свидетелите сочат че тя е било винаги много учтива, усмихната и добродушна жена, като посрещала всички с усмивка и радост и била като тяхна майка. Свидетелката Ц. М. сочи в показанията си, че “леля С. никога в самия разговор и с нейното поведение не е показала пред мен, че е единствена собственичка на тази къща и на дворното място”. Свидетелката Т. твърди че познава А. У. и неговата съпруга, като е виждала двамата да садят и отглежда зеленчуци в двора на процесната къща. В тази насока изнася данни в показанията си пред ОС Б., че в годините около 1996г., С. Т. Д. плачейки споделила с нея, че внук и А. желае да продължи да отглежда зеленчуци в двора на къщата, а племенника и Г. Л. Г. го изгонил, като казал че двора е само негова собственост и друг не може да го обработва. Иначе свидетелите Ив. Т. и Ц. М. твърдят, че сестрите приживе и техните наследници след смъртта им, живеели задружно, в разбирателство, като често се събирали ту в двора на процесната къща при баба С., ту в двора на къщата на М. Т. У., която се намирала близо до тази къща в град П.. Тези двама свидетели не са чули някой от тях да оспорва правото на собственост на другите наследници. Ц. М. сочи в показанията си, че когато е минавала покрай спорния имот, виждала е често в него ту някой от внуците във фамилия У., ту някой от фамилията Н., като твърди в показанията си, че доктор Н. е бил виден общественик в град П., като често е помагал на С. и другите членове на семейството чрез снабдяване с дърва, закупуване на печка и др. И тази свидетелка в показанията си твърди, че при среща с леля С., след като вече е била прехвърлила собствеността върху имота на Г., тя е споделила пред нея че съжалява и е сгрешила, като е лишила останалите наследници от възможността да ползват имота от нейния баща. И двете свидетелки /Т. и М./ в своите показания потвърждават, че в периода около 1993-94г. в процесния двор са били струпани строителни материали, тъй като между наследниците имало идея да се построи обща сграда на няколко етажа в дворното място- идея която по– късно не се реализирала.

Свидетелят К. Л. е приятел на Г. Г. и като такъв често е посещавал дома му в град П./процесния по настоящото дело имот/.Той сочи в показанията си, че С. Т. Д. е била изключително любезен и добронамерен човек, като е била засадила целия двор с цветя – рози, трендафили, лалета и др. Свидетелят често е ходел и на гости на приятеля си, като сядали в двора или в къщата да пият по ракия. К. Л. твърди в показанията си пред ОС Б., че винаги е възприемал С. Д. като собственик на този имот, тъй като при посещенията си в този дом, никога не е виждал някой друг от наследниците на останалите сестри, като той дори не е знаел че има и други наследници. Свидетелят знае в двора, на границата със съседния имот да са били струпани литровици, но твърди че това е било за нуждите на строящия се в съседство ресторант от И. У..

В свидетелските си показания при първоначалното разглеждане на делото от въззивната инстанция, свидетелката Л. И. твърди че много добре познава семейството, като е ходела да вижда С. когато вече е била на легло и твърди че към този момент за нея се е грижела най – вече внучката и П., нейната майка и баща. И. твърди, че С. е казала пред нея – “Този имот ще го дам на тези които ме гледат”. И тази свидетелка твърди че не е виждала други роднини да идват при С., след като тя получила инсулт. Пред нея старата жена споделяла че за къщата и за нейната поддръжка изцяло се грижат П. и нейните родители, а другите “не стъпили” дори “да я почерпят един бонбон”. В края на показанията си, свидетелката Л. И. добавя, че не е виждала другите роднини в имота и преди С. да се разболее.

При повторното разглеждане на делото от въззивния съд отново са допуснати и разпитани свидетели, доведени от страните по делото. Свидетелката Ц. М. допълва показанията си като твърди, че С. и И. никога не са казвали че този имот е техен. Те винаги са твърдели че имота е наследствен от техния баща – дядо Т., като отношенията са били в отлични отношения помежду си, които се развалили след започването на делата през 1997г. След 1983-84г. в двора са били струпани строителни материали, като С. била много радостна, че племенниците се готвят да застроят жилищна сграда на няколко етажа, в която всеки от тях да има дял. Свидетелят Т. И. познава синовете на М. Т. У., която е кръстница на детето му. В показанията си то твърди, че помолен от А., през 1984г. помогнал да се превози дървен материал, който се складирал в двора на процесната къща. Тогава той разбрал, че наследниците се готвят да строят всеки по един етаж в имота, като разбрал също така че имота е наследствен и останал от бащата М. Т. У.. Когато посещавал дома на баба М., който се намирал наблизо до спорния между страните имот, той често виждал наследниците и С. и И. да седят при сестра си, като и помагали да чистят фастъци които по това време А. У. отглеждал. Този свидетел потвърждава показанията на друг свидетел по делото/И. Т./, че е виждал А. и неговата съпруга да садят домати в двора на къщата на баба С..

Свидетелката П. С. е съседка на процесния имот, като в своите показания сочи, че в къщата са живели С. Д., И. Д. и Г. Г. със своето семейство, като тя твърди че е виждала само тези лица да обработвт градината и да поддържат къщата. Между членовете на това семейство е царял сговор и разбирателство, като там никога не е имало разправии и кавги. Те дори имали обща кухня и се хранели заедно. Свидетелката твърди, че това са собствениците на парцела и къщата, като изводите си тя изгражда и на обстоятелството, че през 1891г. получила чрез Общинския съвет в град П., съгласие за изграждане на гараж на регулационната линия между двата имота, върху което подпис са били положили само Ив. и С., като тя счита че е получила съгласието за този строеж именно от собствениците на имота. Същевременно в своите показания свидетелката С. не отрича, че е виждала и другата сестра М. да идва в имота и да сяда на пейката заедно със сестрите си С. и Ив., без да разполага със свое имущество в имота. Свидетелката сочи, че когато е помагала да се обере сливата в двора на процесния имот и са правили компот, Софка я е изпращала да вземе от сестра и М. нейната перустия за да бъде компота изварен. Свидетелката познава и Д. Н. и твърди че той също е извал в спорния имот, но не може да каже дали той е помагал с нещо на С. и на нейната сестра. Основните доводи на свидетелката С. са, че за поддръжката на имота и за поминъка на семейството се грижел най – вече Г. Г., който освен че имал много приятели, бил и домакин в детска градина.

Въз основа на фактическите си изводи, които съвпадат с тези направени от първоинстанционния съд, въззивната инстанция излага следните правни съображения:

Предявеният иск с правно основание чл. 97 ал.1 от ГПК/отм./ е процесуално допустим. Ищците имат правен интерес от установяването на обема на правото си на собственост върху процесния имот, основавайки се и на твърдението, че ответницата С. Т. Д. неоснователно се е легитимирала като едноличен собственик на имота по давност, като оспорва правото им на съсобственост върху спорния недвижим имот. Безспорна е и практиката на ВКС на РБ, съгласно която спорът за материално право за един съсобствен или наследствен недвижим имот, може успешно да бъде разрешен и чрез предявяване на установителен или ревандикационен иск за правото на собственост, пред съда по местонахождението на имота, чрез насочване му срещу друг съсобственик или сънаследник, смутил упражняването на правото на собственост от всички съсобственици или наследници. Доколкото е налице правен интерес от завеждането на установителен иск за установяване правото на собственост върху спорния имот, то процесуално допустим е и субсидиарен иск за отмяна на констативния нотариален акт, с който ответницата С. Д. се легитимира като собственик на имота по давност, след като се отрича правното основание за това.

След като с нотариален акт за собственост върху държавни места, дадени или завзети за жилища на бежанци № 106, том І, регистър 712, дело №162/1946г., Министерство на земеделието и държавните имоти, на 15.04.1946г., на основание чл. 9 от Закона учредяване собствеността върху държавните и общинските места, дадени или заявени за нуждите на бежанците, е прехвърлило собствеността върху дворно място, съставляващо парцел VІІ, кв.110 по плана на гр.П. с площ от 325,20 кв.м. на преките наследници на Т. Д. П., а именно И. Т., С. Т., П. Т. /по мъж Л./, А. Т. /по мъж Н./ и М. Т. /по мъж С./, които са негови дъщери, то налице е придобиване на правото на собственост от преките наследници на Т. П., на основание годно да ги легитимира като собственици, като при спазване на изискуемата от закона форма за действителност, настъпил е транслативние ефект по отношение на това право по отношение на процесното дворно място. Наистина оземлен е бил с този недвижим имот техния наследодател, но прехвърлянето на правото на собственост е извършено след неговата смърт и то в полза на преките му наследници по закон, поради което следва да се приеме, че дъщерите на Т. Д. П., са придобили правото на собственост върху описаното в нотариалния акт двормо място, в режим на съсобственост и при липса на изрично посочване на нещо друго, при равни дялове – по 1/ 5 идеална част за всяка една от тях. Неоснователни са в тази насока възраженията, че след като с имота е бил оземлен техния наследодател, то следва да се приеме че правото на собственост е възникнало освен по силата на нотариалния акт за прехвърляне на правото на собственост и по наследство между преките наследници на оземления. В тази насока са и задължителните указания до въззивната инстанция на ВКС на РБ в отменителното касационно решение.

Не се спори между страните, а по делото са събрани и убедителни писмени доказателства в тази насока, че съществуващата към момента на прехвърлянето на правото на собственост в парцел VІІ, кв.110 по плана на гр.П. двуетажна паянтова жилищна сграда, е била изградена след 1928г. със силите и средствата на общия наследодател на страните – Т. Д. П. След смъртта на същия на 23.09.1944г. е открито наследството му и доколкото тази жилищна сграда е била вече изградена от него и се е намирала в патримониума му, то същата е била наследена от преките му наследници – петте му дъщери И. Т., С. Т., П. Т. /по мъж Л./, А.Т. /по мъж Н./ и М. Т. /по мъж С./, като правото на съсобственост върху жилищната сграда е наследствено и съсобствено между сънаследниците при равни дялове – по 1/ 5 идеална част от наследствения недвижим имот. Прехвърлянето на правото на собственост върху недвижимия имот, в който жилищната сграда е била вече построена, не би могло да промени основанието за придобиване на правото на собственост върху жилищната сграда от петте сестри, след като техният наследодател е бил починал преди това и те са приели наследството му.

Съществен по настоящото дело в зависимост от наведените от страните твърдения и възражения е въпроса- могла ли е С. Т. Д., респективно някоя от осталите нейни сестри, да придобие собствеността върху имота по давност или на друго самостоятелно правно основание, след като сестрите са придобили собствеността върпу дворното място и построената в него сграда – съответно чрез перфекта прехвърителна сделка и по наследство, ако е придобито правото на собственост по давност или на друго правно основание –кога е станало това, както и била ли е С. Т. Д. едноличен собственик на имота към момента когато се е легитимирала като такава по силата на оспорения констативен нотариален акт за собственост и могла ли чрез правно валидна и възмездна сделка – покупко продажба, да прехвърли това свое право на останалите ответници по делото, които от своя страна по- късно са отчуждили правото на собственост върху имота в полза на трети лица. За изследването на тези въпроси при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция са дадени задължителни указания в отменителното касацоинно решение на ВКС на РБ, а именно тези спорни въпроси определят предмета на обжалването пред въззивната инстанция, като ясно се очертават въз основа на оплакванията във въззивната жалба, въз основа на които е образувано съдебното производство пред ОС Б., както и от възраженията на въззиваемите.

В съдебната доктрина и практика катагорично се е наложило становището, че когато фактическата власт върху имота е придобита на правно основание и е възникнала съсобтвеност, упражняващият се явява владелец на собствената идеална част и държател на идеалните части на останалите съсобственици. В този случай създадената от разпоредбата на чл. 69 от ЗС презумпция се счита за опровергана, когато се докаже и установи, че освен наличието на фактическа власт, започнала е от държателя явна промяна на държането към владение. Доказването на това обстоятелство е в тежест на този, който се позовава на придобивна давност на основание чл. 79 ал.1 от ЗС, като за да се приеме че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фхактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително само за себе си, да намери ясна външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашните собственици или владелци на имота, което задължително изисква владението да не е установено по скрит начин. Прио липса на такива действия, то промяната на намерението на владелеца на имота по отношение на останалите съсобственици, е скрита, а следователно владението е опорочено и не могат да настъпят последиците предвидени в разпоредбата на чл. 79 ал.1 от ЗС.

От анализа на събраните пред всички съдебни инстанции писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност, се налага за настоящата въззивна инстанция правния извод, че остана недоказано по настоящото дело, чрез пълно и главно доказване, с допустимите в ГПК доказателствени средства, обстоятелството че С. Т. Д. е придобила еднолично собствеността върху процесниия имот: ДВОРНО МЯСТО, съставляващо парцел VІ, имот пл.№ 2548, кв.99 по плана на град П., ведно с двуетажна паянтова жилищна сграда, построена в същия имот, който имот е идентичен с този по нотариален акт № 106/1946г./Удостоверение № 322/28.11.2003г. на Общинска администрация град П., Дирекция по “ТСУ и ИД”/, за което е била призната за собственик на основание наследство и давностно владение с приетия като писмено доказателство Нотариален акт за право на собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка № 22, том І, дело № 37/1997г., издаден на 20.01.1997г. от РСП., над частта от 1/ 5 идеална част на която тя е била собственица заедно с останалите преки наследници на Т. Д. П. Доколкото едноличното право на собственост на С. Т. Д. върху имота е оспорено от ищците по делото с първоначалната искова молба, то съобразно правилата на разпределение на доказателствената тежест в процеса, може да се приеме че ищците по делото са доказали обстоятелството, че тя не се е превърнала във владелец и на идеалните части на останалите съсобственици в дворното място, а е била само техен държател и ползувател. За да стигне до тези свои правни изводи, настоящата въззина инстанция съобрази следното:

Установи се от събраните доказателства по безспорен и несъмнен начин, че след като са придобили правото на собственост върху спорния недвижим имот при равни дялове, две от сестрите –А. Т. Б. и М. Т. У. са напуснали имота заедно със семействата си, като в къщата останали да живеят неомъжените дъщери на общия наследодател - С. Т. Д. и И. Т. П., като след смъртта на последната през 1986г. там е останала да живее само С. Д. и П. Т. Г. заедно със семейството си. Семейството живеело задружно и спокойно, без оспорване на правото на собственост от нито една от страните.

Съгласно чл. 31 ал.1 от ЗС, всеки съсобственик може да си служи с общата вещ, като този който ползва вещта, е придобил фактическата власт върху нея на правно основание за собствената си идеална част, като за нея той е владелец, а за правата на останалите съсобственици върху вещта, ползувателят на един недвижим имот е държател. За да започне да тече в полза на ползувателят придобивна давност за целия недвижим имот, необходимо е същият да демонстрира промяна в намерението си чрез действия по отношение на останалите съсобственици, с които да отрече правото им на собственост върху имота. За да са отговори на основния въпрос по настоящото дело, следва въз основа на анализ на доказателствената съвкупност да се направи разграничение между двете хипотези на упражняване на фактическа власт, съответстващи по съдържание на определеното вещно право, на които законът придава ревелантост – държането и владението. Разликата между двете е в субективния елемент на фактическия състав, т.е. в намерението, с което се упражнява фактическа власт върху един съсобствен недвижим имот. Владелецът свои вещта за себе си, а държателят няма наремение за своене. Според презупцията на чл. 69 ал.1 от ЗС предполага се, че този който упражнява фактическа власт върху вещта я държи за себе си, докато не се установи, че я държи за другиго. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняването правото на ползване върху имота е държател на частта на съсобствениците, като в този случай тази презупцию се смята за опровергана, а съответно в тежест на този който се позовава на придобивна давност по смисъла на чл. 79 ал.1 от ЗС е да установи, че такава е започнала да тече при завладяване на имота с намерение за своене и чрез явна промяна на държането на частите на останалите съсобственици във владение. От събраните по настоящото дело гласни доказателства не се установи и доказа, С. Т. Д. да е демострирала по явен и несъмнен начин по отношение на останалите съсобственици на дворното място и сънаследници на построената в него къща, че е променила намерението си по отношение на упражняваната от нея безспорна фактическа власт върху спорния имот, като е започнала да вледее целия имот и упражява фактическата власт вместо за другито само за себе си. Така събрани са убидетелни гласни доказателства, че както в периода след 1986г./след смъртта и на сестра и И./, така и преди това, тя е била в отлични отношения с всичките наследници на сестрите си, като те често са си гостували и взаимно са си помагали. Установи се, че в периода от 1983-84г. до 1993-94г., в дворното място са били струпани строителни материали и е имало идея, наследниците от различни наследствени колена да построят общо жилищна сграда и да придобият правото на собственост в нея по етажно. Част от свидетелите сочат, че А. У. и неговата съпруга дори са садили зеленчуци в спорното дворно място, като нито С. Д., нито семейство Г. са се противопоставили на това. Не се установи и доказа нито едно действие от страна на С. Д. в периода до 1994г., с което тя да е деомстрирала промяна в намерението си да свои имота само са зебе си, при упражнявана на фактическа власт върху него, което да съставлява ясна и недвусмислена външна проява на отричане на правата на собственост върху имота на останалите съсобственици и сънаследници. Придобиването на правото на собственост изисква владението да не е установено по скрит начин, а същото да е манифестирано чрез действия, които са станали достояние на собственика, респективно съсобственика, като същите безспорно да носят белези на отричането на правото на собственост на неползващите съсобствения имот лица. Напротив–С.Д. /единствената останала жива от петте сестри/, макар и да живеела в имота, била в общо домакинство с наследниците на сестра си П. Т. Г./починала през 1978г./, като допускала в имота и останалите наследници на сестрите си – А.Б. и М. У. и не ограничавала не само техните посещения, но и ползването на имота по някакъв начин. Същата била подпомагана и Д. Б., който бил виден общественик в град П. и я подпомагал с дърва и с каквото друго може. От събраните гласни доказателства по делото се установи, че отношенията между С. Д. и останалите наследници станало след 1994г., когато започнали делата и споровете между тях. Тези изводи на съда не могат да бъдат опровергани от свидетелските показания на свидетелите – К. Л., Л. И. и П. С. К. Л. е близък приятел на Г. Л. Г., наследодател на част от ответниците по делото, като неговите показания безспорно следва да бъдат възприети при отчитане на тяхната заинтересованост за изхода от делото. Същият е посещавал имота като е ходел на гости при приятеля си и макар тези срещи да са били чести, той не може да е бил напълно в течение на отношенията между наследниците. Впрочем той също сочи в показанията си, че не знае да е имало спорове за правото на собственост на този имот. Свидетелските показания на свидетелката Л. И. съдът счита за насочени най- вече за периода след като делата между страните са били вече започнали, а С. Д. се е била разболяла и останала на грижите на внучката си П. Г. и на нейните родители. Частично в своите показания тя сочи, че е научила от посещенията си през този период при С. Д., че тя не е получила помощ от остаралите си наследници преди това. Свидетелката П. Сп. е съсед на процесния имот и следователно непредубена в своите показания. Нейните показания не опровергават в значителна степен показанията на останалите свидетели по делото – Т., М., Т. И.. Сп. не отрича че в имота са идвали и останалите наследници на Т. Д. П., като твърди че е виждала имота да бъде посещаван и от Д. Б. и от наследниците на М. Т. У., чийто дом се намирал много близо до процесния по делото недвижим имот. Сама сочи, че когато се наложело да се вари компот, С. Д. я изпращала в дома на сестра си М. У., за да донесе перустията за казана за изваряване на компота. Съдът не може да се довери изцяло на свидетелските показания на свидетелката Сп., тъй като очевидно е че извода за правото на собственост върху имота, тя извежда от това кой е живял в имота и е ползвал дворното място и къщата, както и от даденото и само с подписа на И. и С. разрешение за строеж на гараж близо до регулационната линия между двата съседни имота, пред администрацията на Община П., без да се съобразява с отличните отношения съществуващи между съсобствениците на имота и липсата на действия от страна на С. Т. Д., с които тя явно, недвусмислено и безсъмнено да е демострирала намерението си да свои имота само за себе си, като оспори правото на собственост върху имота на останалите наследници.

Налице са и други косвени доказателства, подкрепящи изводите на съда, че С.Т.Д. не е придобила правото на собственост върху целия недвижим имот към момента когато се е снабдила с констативен нотариален акт за правото на собственост върху него през 1997г. Така събрани са писмени доказателства, че тя не е декларирала имота като свой и за периода от 1978г. до 2003г. данъците за имота са били заплащани и от наследниците на А.Т.Б. и М. Т. У., което носи данни че същите са считали себе си за съсобственици на имота. Складираните материали за строеж на обща жилищна сграда, също са били вдигнати от спорния парцел едва през 1993-94г., когато са започнали спорове за правото на собственост на имота и дела между част от страните по настоящото дело. Така при липса на доказателства за промяна на намерението за владение на имота за частта на останалите съсобственици от страна на С.Д.Т., ако е имало промяна на намерението за своене за себе си, то то е останало скрито за остаралите съсобственици, а следователно такова владение е опорочено и не могат да настъпят последиците визирани в чл. 79 ал.1 от ЗС, като убеждението на настоящия състав на ОС Б. е, че нито С. Д. Т., нито Г., нито някой друг от съсобствениците е придобил правото на собственост върху спорния недвижим имот по давност или на друго някакво самостоятелно правно основание.

Правото на собственост не само по отношение на останалите наследници, но и на С. Т. Д. е било оспорено, но от живеещите в жилищната сграда в имота – семейство Г. Установи се, че след смъртта на Ив. Т. П. през 1986г., те се снабдили с констативен нотариален акт, с който се легитимирали като еднолични собственици на имота. Това дало основание на С. Т. Д. да предяви през месец 10.1994г. ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от ЗС и иск за отмяна на този констативен нотариален акт с правно основание чл. 431 ал.2 от ГПК, срещу Г. Л. Г. и съпругата му и срещу К. Л. Г. и съпругата му. Производството по образуваното гражданско дело е приключило с влязло в законна сила на 08.02.1996г. съдебно решение, с което исковете са били уважени, а съдът е признал С. Т. Д. за едноличен собственик на имота. Воденото дело и последвалото съдебно решение, не могат да опровергаят изводите на настоящия състав на ОС Б., относно правото на собственост по отнашение на спорния недвижим имот. Ревандикационния иск е предявен от С. Д. за защита на правото на собственост на съсобствения недвижим имот, срещу лицата оспорили това право – Г. и К. Г./наследници на П. Т. Г./. В това производство ищците по настоящото дело не са участвали, поради което съдебното решение не може да има сила на пресъдено нещо по отношение на тях, като те не могат да бъдат обвързани и от силата на мотивите към съдебното решение, досежно решението на съда за принедлежността на правото на собственост на спорния по настоящото дело недвижим имот. Нещо повече – макар исковата молба въз основа на която е предявен ревандикационния иск да е била вписана в службата по вписвания, не съществуват сигурни данни че останалите наследници са научили за нея и за образуваното дело, иначе те са щели да поискат да встъпят в процеса и да отстояват собствените си права по отношение на имота. Предявяването на иска от страна на С. Д. не може да има характер и на явно и недвусмислено заявяване на субективното и намерение да свои имота за себе си спрямо неучаствалите в делото съсобственици на имота, след като иска от съда да бъде призната за едноличен негов собственик. Предявяването на иск за защита на правото на собственост на един съсобствен имот, е действие на оперативно управление, като и само един от съсобствениците може да води установителен или ревандикационен иск за защита на нарушеното или оспорено право на собственост, но когато иска е заведен срещу един от съсобствениците, останалите съсобственици са необходими другари и следва да участват в процеса, като установят и защитят собствените си права. Следователно предявяването на ревандикационен иск през 1994г. от страна на С. Д., само срещу част от наследниците, при това ответници по настоящото дело, не може да има характер на външна изява на промяна на субективното намерение на държането на частите на останалите съсобственици на имота във владение за себе си.

Поради изложените съображения от фактическа и правна страна, налага се правния извод, че към 1997г., когато се е снабдила с констативен нотариален акт за правото на собственост на целия недвижим имот, С. Т. Д., не се доказа да е придобила правото на собственост върху него по давност. Тя е била собственица на 1/ 5 идеална част от недвижимия имот по силата не прехвърляне на правото на собственост върху дворното място през 1946г., както и на 1/ 5 идеална част от построената в имота жилищна сграда по наследство от нейния баща – Т. Д.П. Издаденитя констативен нотарилаен акт сам по себе си не поражда удостоверените с него права. След като не са налице осонвания да се приеме че С. Д. е придобила имота по давност, предявеният иск с правно основание чл. 431 ал.2 от ГПК/отм./ по отношение на атакувания констативен нотариален акт, е основателен. Следва Нотариален акт за право на собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка № 22, том І, дело № 37/1997г., издаден на 20.01.1997г. от РСП., да бъде отменен над частта от 1/ 5 идеална част на която С. Д.е била собственица заедно с останалите преки наследници на Т. Д. П.

Предявеният иск с правно основание чл. 431 ал.2 от ГПК/отм./ за отмяна на Нотариален акт № 52, том І, дело № 81/1997г. по описа на РС П., с който е материализиран договор за продажба от 03.02.1997г., с който С. Т. Д. е продала процесния имот на ответниците П. Г. Г. и Л. Г. Г., настоящият състав на ОС Б. счита за неоснователен. От една страна в така атакувания нотариален акт е материализирана правна сделка – договор за продажба, а не се касае за констативен нотариален акт. В съдебната практика последователно се застъпва становището, че искът по чл.431 ал. 2 от ГПК може да се предяви само по отношение на нот. акт, издаден в едностранно охранително производство, тъй като той не се ползва със сила на пресъдено нещо, обвързва само молителя по нотариалното производство и следователно всяко трето лице, неучаствало в производството, може да оборва удостоверителната му сила относно правото на собственост и да иска отмяната на констативния нотариален акт. Допълнителни аргументи в тази насока са и доводите, че продажбата на чужд имот не е недействителна. Същата е основание само за евикция и за отговороността на продавача по сделката, ако по – късно се докаже че той изцяло или отчасти не е бил собственик на продадената вещ, като в този случай правният резултат е поставен в зависимост от добросъвестнотта на купувача към момента на сключването на сделката. Следователно не са налице правни основание за настоящия състав на ОС Б., да счете че атакуваниоя нотариален акт следва да бъде отменен и предявения иск с правно основание чл. 431 ал. 2 от ГПК/отм./, в тази му част следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Въз основа на влязлото сила съдебно решение по предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС срещу К. и Г. Г. и техните съпрузи, С. Т. Д. се е снабдила през 1997г. с констативен нотариален акт, с който се е легитимирала като едноличен собственик на целия спорен по настоящото дело недвижим имот. Това нейно действие безспорно съставлява ясно и недвусмислено намерение за промяна на намерението и да свои целия имот за себе си, като същата е манифестирала че от държане на частите на остаралите съсобственици, тя е завладяла имота и започва владение на целия имот. Това действие безспорно е индиция и за начало на добросъвество владение на имота, тъй като С. Т. Д. е била призната за едноличен собственик на имота и от съда. Тя обаче не е могал да придобие правото на собственост върху имота по давност и след снабдяването и с констативен нотариален акт за собственост, тъй като давностния срок е бил прекъснат от останалите съсобственици на имота, чрез предявяването на иска по настоящото дело на 19.04.2001г.

С приетото като писмено доказателство по делото Саморъчно завещание от 20.08.1975г.,И. Т. П. приживе завещава на племенника си Г. Л., 1/5 ид.част от дворно място, съставляващо имот с пл. № 2641, в квадрат 222 по плана на град П., и 1/5 ид.част от жилищната сграда, построена в него. Видно е от Удостоверение № 64/15.03.2005г. на Общинска администрация П., че имот УПИ VІ- 2548, в кв. 99 по действащия план на град П., е идентичен с имот с пл. № 2641, в кв. 222 по плана на град П. от 1958г./имота посочен в завещанието/. Саморъчното завещание е оспорено от въззивниците, като е открито производство по реда на чл. 154 от ГПК/отм./ по осторлане на неговата автентичност, като същите пред въззивната инстанция при първоначалното разглеждане на делото са навели възражение и за неговата нищожност.

Саморъчното завещание е частен диспозитивен документ по смисъла на чл. 144 от ГПК/отм./, като той не носи подписите на страните които го оспорват. Ето защо и съобразно нормата на чл. 154 ал. 3 изр. 2 от ГПК/отм./, порцесуалната тежест за доказване на автентичността на завещанието пада върху страната, която го е представила по делото. Ето защо в настоящия процес, въззивваемите следваше на основание чл. 127 ал.1 изр.1 от ГПК/отм./, като ползващи се от представения от тях частен документ, да установят при условията на пълно и главно доказване автентичността на документа, и то по нетърпящ съмнение начин. /Р – 1050 – 1991г. на І г.о. на ВС на РБ; Р – 439- 2003г. на І г.о. на ВКС на РБ; Р – 417 – 2005г. на І г.о. на ВКС на РБ и др./

Теорията и практика са обединени около разбирането, че при оспорване на автентичността на представено по делото саморъчно писмено завещание, страната която го е представила е длъжна да установи и докаже че то е ръкописно написано и подписано от завещателя, тъй като оспорването на завещанието в случая се отнася до формалната доказателствена сила на частния документ, която е свързана с настъпването на правните последици от извършеното завещателно разпореждане и е по същество оспорване на неговата действителност. Според чл. 42 б.”б” от ЗН, нищожно е саморъчно завещание, когато при изготвянето му не са спазени разпоредбите на чл. 25 ал.1 от ЗН. За да е действително едно саморъчно завещание, същото следва да е изписано собственоръчно и подписано от завещателя, както и да е посочена датата на неговото изготвяне. Липсата на всяка една от изброените предпоставки от обективна страна, води до нищожност на саморъчното завещание и същото не би могло да произведе целения с него правен ефект./Р – 802 – 1992г. на ІV г.о. на ВС на РБ; Р – 316 – 1988г. на І г.о. на ВС на РБ и Р – 202 – 2000г. на І г.о. на ВКС на РБ/.

По настоящото дело във връзка с оспорването на автентичността на представеното саморъчно завещание, страната която е заявила че ще се ползва от него, е поискала пред въззивната съдебна инстанция назначаването на съдебно графологична експертиза, която съдът е допуснал и изслушал. От заключението на съдебно-графическата експертиза на експерта М.З. се установява, че саморъчното завещание на И.Д. е написано и подписано от нея като завещател. Въз основа на изслушаната и изцяло възприета от съда експертиза, настоящият състав на ОС Б. приема че е продевено пълно и главно доказване, като се установява по категоричен и несъмнен начин, че завещанието е изписано и подписано от завещателката. За да бъде оспорената автентичност на саморъчното завещание доказана по безспорен и несъмнен начин, следва да са събрани доказателства, които да подкрепят по нетърпящ съмнение начин, че саморъчното завещание е изписано и подписано от завещателя. В тази насока са Р – 493 – 2003г. на ВКС на РБ; Р – 417 – 2005г. на І г.о. на ВКС на РБ и Определение № 1148 – 2009г. на ІІ г.о. на ВКС на РБ. В настоящият случай това доказване и налице, поради което оспорването на автентичността на представеното по делото саморъчно завещание е неуспешно и следва да бъде отхъврлено като неоснователно.

Завещанието е личен, формален и отменим акт, чиято действителност е поставена в зависимост от ясно изразена и облечена с формата предвидена в закона, воля на лицето завещател. За да породи действие, саморъчното завещание, саморъчното завещание следва да отговаря на изрично предвидените в закона изисквания, съобразно нормата на чл. 25 ал.1 от ЗН – да е написано саморъчно от завещателя, да съдържа означение на датата, на която е съставено и подписано от завещателя, както и ясно и точно да сочи кой е завещателя и каква е неговата воля. Неоснователно е възражението за нищожност на завещанието на Ив. Д. Завещанието съдържа всички реквизити, предвидени в чл.25 ал.1 ЗС - написано е изцяло от завещателя, съдържа означената дата, когато е написано и е подписано от завещателя, като не съществува съмнение кой е неговият автор. Без съмнение датата на съставянето и подписването на саморъчното завещание е 20.VІІІ.1975г., като при изписване на датата в края на саморъчното завещание, завещателката е изписала месеца от датата не особено ясно, но това може да се отдаде само на това че нейния почерк е “с ниска степен на обработеност, свързаност и структурна сложност, опростен и с преобладаваща ъгловидна форма на движенията”, поради степента на грамотност на лицето което го е изписало, както е посочено в първоначалното заключение на експерта графолог. Така според настоящата съдебна инстанция, датата на изписването и подписването на завещанието е посочена съобразно изискванията на закона както в началото на завещанието, така и в края на текста и преди подписа на завещателката. Датата е безспорна и лекото различие при нейното изписване досежно месеца на съставянето, се дължи на особенностите на почерка на завещателката, но не е до степен да поставя съмнение и неяснота относно датата на съставянето и подписването на завещанието. Същите съображения могат изцяло да бъдат изложени и относно възраженията за исписването на името на завещателката. В началото на завещанието то е изписано изцяло – Ив. Т. Д., а при подписа на завещателката, който е изпълнен от нея изцяло с буквена транскрипция, името е изписано като бащиното име е съкратено и е изписана само първата буква, като това е буквата “Т”, която отново поради характерните особености на почерка на завещателката не е изпасано по същия начин, по който буквата “т” е изписана при първоначалното изписване на името. Това несъответствие обаче не е достатъчно да разколебае изводите на съда относно авторството на приетото като писмено доказателство саморъчно завещание, както и относно името на завещателката. Що се отнася до направените в саморъчното завещание поправки, то следва да се приеме, че след като същото е изписано с почерка на завещателката, то и поправките при неговото изписване са извършени от нея, като следва да се отбележи че тези поправки според настоящия въззивен нсъстав не са съществени, тъй като не поставят под съмнение действителната воля на завещателя, като същите не касаят неяснота относно основните факти на завещанието.

Поради изложените съображения от фактическа и правна страна, настоящият състав на ОС Б. намира за неоснователни оплакванията, поддържани във въззивната жалба във връзка с нищожността на представеното по делото саморъчно завещание на което въззиваемите- наследници на Г. Л. Г. се позовават, като след смъртта на Ив. Т. П. и неговото отваряне, саморъчното завещание е произвело своето правно действие, като правото на собственост върху 1/ 5 идеална част от спорния недвижим имот, е преминало върху Г. Л. Г., респективно върху неговите наследници по закон след смъртта му.

След като въз основа на представените по делото доказателства не се установи и доказа С. Т. Д. или някой от другите преки или непреки наследници на Т. Д. П., да е придобил собствеността върху спорния недвижим имот на основание придобивна давност или друго някакво оригинерно основание за придобаване на това право, то следва да се приеме че правото на собственост върху имота е такова каквото е придобито от страните по делото с Нотариален акт за собственост върху държавни места, дадени или завзети за жилища на бежанци № 106, том І, регистър 712, дело №162/1946г., Министерство на земеделието и държавните имоти, на 15.04.1946г., с който на основание чл. 9 от Закона учредяване собствеността върху държавните и общинските места, дадени или заявени за нуждите на бежанците, е прехвърлена собствеността върху дворно място, съставляващо парцел VІІ, кв.110 по плана на гр.П. с площ от 325,20 кв.м. на преките наследници на Т. Д. П., а именно Ив. Т., С. Т., П. Т. /по мъж Л./, А. Т. /по мъж Н./ и М.Т. /по мъж С./, които са негови дъщери, както и правото на собственост по силата на наследственото правоприемство от общия на страните наследодател – Т. Д. П., за построената в същия имот жилищна сграда. При условията на възникналата съсобственост върху дворното място и сънаследствени права по отношение на изграданата в него жилищна сграда, всяко от петте сестри на Т. Д. П., респективно на техните наследници, е получила по 1/ 5 идеална част от процесния недвижим имот. Представеното по делото саморъчно завещание е произвело своето правно действие след смъртта на И. Т. П. и след като същото е било отворено, като дела на тази сестра е станал собственост на наследниците на заветника – Г. Л. Г.. Наследниците на всяка от сестрите – А. Т. Б. и М. Т. У., са станали собственици на по 1/ 5 идеална част от спорния недвижим имот.

Съдът при постановяването на решението си е длъжен да съобрази и всички правно ревентни факти, настъпили в хода на процеса и след депозирането на исковата молба. С. Т. Д. е била собственица на 1/ 5 идеална част от съсобствения и сънаследствен недвижим имот, като след нейната смърт в хода на делото – на 15.06.2003г., нейни наследници по закон са станали наследниците на нейните сестри по право на заместване. Така съобразно разпоредбите на ЗН, нейния дял след смъртта и следва да бъде разпределен по равно между наследниците на починалите и сестри, като същият уголемява дяловете им с частта на който С. Т. Д. е била собственица към момента на смъртта си и откриването на наследството и. С оглед изложеното съдът приема, че ищците по делото се легитимират общо като собственици на 32/60 идеални части от спорния недвижим имотимот, а ответниците на 28/60 иделни части от него. Съдът е дължен при постановяването на съдебното си решение, да се произнесе в рамките на исковата претенция, такава каквато същата е очертана от петитума на исковата молба, тъй като е ограничен в рамките на поисканото от ищците чрез предявения по делото иск. След допуснатото изменение на предявения иск по реда на чл. 116 ал.1 от ГПК/отм./, пред въззивната съдебна инстанция, ищците молят съда да ги признае за собственици на 1/2 идеална част от спорния недвижим имот. При липса на изменение на така предявения установителен иск с правно основание чл. 97 ал.1 от ГПК, макар иищците да притежават повече права от претендираните от тях, исковата претенция следва да бъде уважена в рамките на поисканото и същите следва да бъдат признати общо за собственици на 1/ 2 идеална част от процесния недвижим имот.

Въззивният съд в рамките на правомощията си съобразно разпоредбата на чл. 208 ал.1 от ГПК/отм./ и въз основа на доказателствата по делото в тяхната съвкупност счете, че правните изводи на първоинстанционния съд, подробно изложени в мотивите към атакувания съдебен акт, са неправилни и незаконосъобразни и са налице основанията на закона обжалваното Решение № 403/04.07.2003г. по гражданско дело № 156/2001г. по описа на РСП., да бъде изцяло отменено.

Следва въззиваемите по делото, да бъдат осъдени да заплатят на Р. Т. Б. с ЕГН * и на К. Н. Б. с ЕГН *, сумата 1114.50лв./хиляда сто и четиринадесет лева и петдесет стотинки/, за сторените по делото пред всички съдебни инстанции, разноски за държавна такса, експертизи и адвокатски хонорар.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцялоРешение № 403/04.07.2003г. по гражданско дело № 156/2001г. по описа на РС П., като НЕПРАВИЛНО И НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО, като вместо него постановява:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. Г. Г. с ЕГН * и Л. Г. Г. с ЕГН *, и двамата от град П., Б. област, ул. “Ал. Ст.” № ..., че Ц. С. У., А. С. У., З. И. Н., С. И. У./като наследници на М. Т. У., б.ж. на град П., починала през 1986г./ и Д. Н. Б., К. Н. Б., И. В. С., К. И. О., Е. И. И., В. Т. Б., Р. Т. Б. и В. М. Б./като наследници на А. Т. Б., б.ж.на град П., починала през 1975г/, са собственици общо на 1/ 2 идеална част от следния недвижим имот:ДВОРНО МЯСТО–представляващо УПИ VІ-2548, в кв. 99 по плана на град П., от 1987г., с площ на имота от 325.20 кв.м., ведно с построената в това дворно място двуетажна паянтова жилищна сграда, при граници на имота: УПИ ІІ, УПИ ІІІ, УПИ V и УПИ VІІ, в кв. 99.

ОТМЕНЯ на основание чл. 431 ал.2 от ГПК/отм./, констативен Нотариален акт № 22, том І, дело № 37/1997г. на РСП., издаден на основание обстоятелствена проверка, над частта от 1/ 5 идеална част от правото на собственост на описания в нотариалния акт недвижим имот.

ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 431 ал.2 от ГПК/отм./, в частта му в която се иска отмяната на Нотариален акт № 52, том І, дело № 81/1997г. по описа на РСП., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ПРИЕМА ЗА НЕДОКАЗАНО откритото на основание чл. 154 ал.1 от ГПК/отм./,производство по оспорване автентичността на представеното и прието по делото саморъчно завещание от 20.08.1975г. от Ив. Т. Д.

ОТХВЪРЛЯ възражението за нищожност на саморъчно завещание от 20.08.1975г. от Ив. Т. Д., като НЕОСНОВАТЕЛНО.

ОСЪЖДА П. Г. Г. с ЕГН * и Л. Г. Г. с ЕГН *, и двамата от град П., Бл. област, ул.“Ал. Ст.” № 8, да заплатят на Р. Т. Б. с ЕГН * и на К. Н. Б. с ЕГН *, сумата 1114.50лв./хиляда сто и четиринадесет лева и петдесет стотинки/, за сторените по делото пред всички съдебни инстанции, разноски за държавна такса, експертизи и адвокатски хонорар.

Решението на съда подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от връчването му на страните, през ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :