РЕШЕНИЕ
№ 420
гр. Пловдив, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Радослав Хр. Георгиев
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20255300500358 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 64023/14.06.2023г. на „Вива Кредит“ АД, ЕИК
**, като универсален правоприемник на „Вива кредит“ ООД, ЕИК ********* чрез
пълномощника адв. А. Н. от МАК против решение № 2401 от 28.05.2024г., постановено по
гр. д. № 13263 по описа за 2023г. на Пловдивски районен съд, XIII с., с което се осъжда на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД „Вива Кредит“ АД, ЕИК ********* да заплати на А. Д.
Д., ЕГН **********, сумите: 20 лева, недължимо платена по клауза за възнаградителна
лихва по договор за паричен заем Standart 14 *** от 13.11.2020г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 13.09.2023г. до окончателното й
изплащане; 30 лева, недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем
Standart 14 № *** от 13.11.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на исковата молба в съда – 13.09.2023г. до окончателното й изплащане; 50 лева,
недължимо платена по клауза за такса експресно разглеждане на заявка за отпускане на заем
по договор за паричен заем Standart 14 № **** от 13.11.2020г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда – 13.09.3023г. до
окончателното й изплащане. Осъжда „Вива Кредит“ АД, ЕИК ********* да заплати на А. Д.
Д., ЕГН ********** сумата от 127, 50 лева, направени по делото разноски. Осъжда „Вива
Кредит“ АД, ЕИК ***да заплати на адвокат К. Й. К. сумата от 1 200 лева за адвокатско
възнаграждение.
1
С определение № 15610/12.12.2024г. в производство по чл. 248 от ГПК, районният
съд е изменил на основание чл. 248 от ГПК решение № 2401/28.05.2024г. в частта за
разноските, като в третия осъдителен диспозитив вместо “сумата от 1200 лева за адвокатско
възнаграждение“, да се чете „сумата от 500 лева за адвокатско възнаграждение“. Това
определение подлежи на самостоятелно обжалване, но не е постъпила частна жалба в срока
за това, поради което въззивния съд не дължи произнасяне по разноските, присъдени за
първа инстанция.
С въззивната жалба решението се оспорва изцяло като неправилно, постановено в
противоречие с разпоредбите на действащото законодателство и съдебната практика.Като
неправилен се оспорва извода на първоинстанционния съд, че в договора за паричен заем не
са спазени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.Според жалбоподателя дали посочения
ГПР в договора отговоря на действителния размер, както и какво включва същия по см. на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК, е относимо към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не
влече след себе си недействителност на целия договор.Също така обстоятелството дали
предвидената в договора неустойка и такса за експресно разглеждане следва да бъдат
включени в ГПР, според жалбоподателя е въпрос, относим към действителността на тези
клаузи, а не на договора за кредит като цяло по арг. от чл. 19, ал. 5 от
ЗПК.Първоинстанционният съд допуснал грешка и при определяне на адвокатския хонорар
на пълномощника на другата страна, като определил такъв за три иска, вместо за един, при
положение, че претенциите произтичали от един договор.Моли за отмяна на оспорваното
решение, вместо което да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени.Претендира разноски и за двете инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор по въззивната жалба от
другата страна.В хода на въззивното производство чрез пълномощника се оспорва
въззивната жалба като неоснователна.Моли се решението на районния съд да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Пловдивският окръжен съд след преценка на събраните по делото доказателства,
допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законния срок, от страна, имаща правен интерес да обжалва,
поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Производството по делото е образувано по предявени искове по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
от А. Д. Д., ЕГН ********** чрез адв. К. К. от АК Пловдив против „Вива кредит“ АД, ЕИК
*** преобразувано от „Вива кредит“ ООД, за осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 20 лева, недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за
заем № *** от 13.11.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване
на исковата молба до окончателното й изплащане; 30 лева, недължимо платена по клауза за
неустойка по договор за заем № ** от 13.11.2020г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане; 50
лева недължимо платена по клауза за такса експресно разглеждане на заявка за отпускане на
2
заем по договор за **** от 13.11.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата
на предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане.
Не е спорно, че между страните по делото е сключен договор за паричен заем
Стандарт 14 № *** на 13.11.20220г., въз основа на който на ищцата е предоставен кредит в
размер на 1800 лева, със срок на издължаване 28 седмици, по 194, 82 лева на 14 погасителни
вноски.Уговорен е фиксиран лихвен процент по заема в размер на 40, 35%, при годишен
процент на разходите в размер на 49, 35%, при лихвен процент на ден – 0, 11% и обща
дължима сума по кредита – 2727, 48 лева с включена такса за експресно
разглеждане.Съгласно чл. 2, ал. 3 от договора, за извършената от кредитора допълнителна
услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 711, 20 лева,
като в ал. 4 страните са уговорили, че таксата следва да се заплати от заемателя разсрочено
като се раздели на равни части и се включи в размера на всяка от погасителните
вноски.Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора заемателят се задължава в 3-дн. срок от усвояване
на сумата да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му
по този договор, а именно: 1. Поръчител – физическо лице, което да представи на
заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на
представяне и да отговоря на следните изисквания: 1. Да е навършило 21 годишна възраст;
да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през
последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история
със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за
паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2.
Банкова гаранция, издадена след удвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на заемателя, посочено в чл. 3, ал. 1, т. 7, валидна 30 дни след падежа за плащане
по договора. Страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 474,
04 лева. Страните се договорят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части
към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4, като в този случай
дължимата вноска е в размер на 228, 68 лева, а общото задължение по договора става в
размер на 3201, 52 лева – ал. 2.
Ищцата твърди, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, както и на основание чл. 11, ал. 2 от
ЗПК.Твърди също, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави, както и клаузата за неустойка, също притоворечаща на добрите нрави и на
материалния закон – чл. 71 от ЗЗД, а също и прекомерна.Неустойката била недействителна и
на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето
същество се покривали от ГПР и по този начин се надвишавал размера, предвиден в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК.
С писмения отговор по реда на чл. 131 от ГПК ответникът оспорва предявените
3
искове като неоснователни, като поддържа че договорената възнаградителна лихва в случая,
както и годишния процент на разходите, са допустими съобразно разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, а сключеният договор е действителен.Оспорва като неоснователно твърдението за
нарушение изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 от ЗПК и за нищожност на клаузите
за неустойка и такса за допълнителна услуга експресно разглеждане.
Първоинстанционният съд е приел в решението си, че от съдържанието на процесния
договор за потребителски кредит, не може да се направи извод кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.Обосновал е, че това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по
кредита, което противоречи и на чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО.Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се
проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.По
отношение на таксата за експресно разглеждане на документи решаващият съд е подчертал,
че ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност
е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки
потенциален клиент, както и своевременното му обслужване по кредита.Съобразно
изричната норма на чл. 10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.Поради това и след
като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява
задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не
следва да изисква заплащане на такса за разглеждане на документите (без оглед на това в
какъв срок се разглежда заявката за кредитиране), нито за обслужване на
кредита.Изискваната от ответника такса по чл. 1, ал. 3 от договора представлява пряк разход
по кредита и следва да бъде включена при формирането на ГПР (чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с
чл. 19, ал. 1 ЗПК).При включването на вземането за такса за експресно разглеждане на
документи според районния съд, ГПР по договора неминуемо ще превиши лимита,
императивно заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като таксата за тази услуга е в размер, по-
голям от половината от заемната сума.Крайният извод на решаващия съд е, че процесният
договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и с оглед
на това всички платени суми над главницата са недължими, платени при начална липса на
основание.
Изложените съображения от първоинстанционния съд се споделят напълно и от
настоящия състав на съда.Процесният договор е потребителски по см. на чл. 9 и сл. от ЗПК,
като съдържанието му е установено в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК.При неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12,
4
ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, същият е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Настоящият състав на съда също намира, че клаузите в процесния договор за
възнаградителна лихва, за неустойка и за такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем, са нищожни, поради противоречие с разпоредби на ЗПК и
добрите нрави.Споделя се изводът на районния съд, че разглеждането на документите за
отпускане на кредита касае действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита,
поради което не може да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл. 10а, ал.
2 от ЗПК.Предвидените такива в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК нямат пряко отношение към
насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума
и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва, докато посочената
допълнителна услуга, по своята същност касае изпълнението на задълженията на
потребителя по договора и на кредитодателя относно приоритетното разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, което по своята същност са действия по усвояването
на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и
комисионни от кредитора.С оглед на това целта на посочената договорна клауза е да
послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т.
нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.Това възнаграждение също е следвало да се включи в
годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това са разходи по см. на чл. 19, ал.
1 от ЗПК.Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като допълнителна услуга
представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването
и събирането му не представлява плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се
стига до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР.
Относно клаузата за неустойка още при сключването на договора е предвидено, че при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, ще се заплаща неустойка на
равни части към всяка от погасителните вноски.Настоящият състав намира, че въведените
изисквания в договора за вида обезпечение и срока за представянето му, създават
значителни затруднения на потребителя при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства.На практика непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с
оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита.В случая е предвидено
неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита.Дължима по този начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане,
неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя.
По изложените съображения съдът намира, че предвидената клауза за неустойка в
процесния договор излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна
функции.Принципно няма пречка размера на неустойката да надхвърля вредите от
5
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй
като неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечението на
главното задължение.Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като
само по себе си непредставянето на обезпечение не води до претъпяването на
вреди.Основната цел на процесната неустоечна клауза е да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата
на връщане сума по договора.
Посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на ГПР следователно не
съответстват на действително уговорените такива, обуславящи значително неравновесие на
правата и задълженията на кредитора и потребителя и нарушаващи принципа за
добросъвестност в гражданските и търговски отношения.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане
само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други
разходи.Доколкото по делото не е спорно, а се установява и от приложените писмени
доказателства, че потребителят е платил възнаградителна лихва по погасителния план,
неустойка и такса за експресно разглеждане на документите, то тези суми в случая се явяват
платени при начална липса на основание, по нищожни клаузи и подлежат на връщане на
потребителя, ведно със законната лихва върху тях от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното им изплащане.
Предвид гореизложеното въззивната жалба се явява неоснователна и следва да се
остави без уважение, а решението на районния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.
За въззивното производство се следват разноски в полза на пълномощника на
въззиваемата за предоставената безплатна правна помощ на основание чл. 38 от ЗА, които
настоящият състав определя в размер на 400 лева. Независимо от броя на исковете, предмет
на защита, настоящият състав взе предвид, че във всички случаи изхода е обусловен от
действителността на процесния договор за кредит, поради което фактическата и правна
сложност на делото не е висока.Във въззивното производство не е подаден отговор по реда
на чл. 263 от ГПК, не са ангажирани нови доказателства, не са развити нови съображения
досежно основателността на исковете, защитавания материален интерес е малък.Поради
това състава на съда намира, че възнаграждение в посочения размер е адекватно на
положения адвокатски труд.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2401 от 28.05.2024г., постановено по гр. д. № 13263 по
описа за 2023г. на Пловдивски районен съд, XIII гр. с.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. „***, представлявано от С. П., да заплати на мл. адвокат Т. Н. Д., с личен №
**********, с адрес: гр. П., ул. „*** сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение за
6
оказана безплатна правна помощ на А. Д. Д., ЕГН ********** в производството пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7