РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 113 17.01.2020 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен
граждански състав
На: двадесет и девети октомври две хиляди и деветнадесета
година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 979 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският
окръжен съд е сезиран с въззивна
жалба от „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, с
адрес за призоваване гр.Бургас, ул.“Стефан Стамболов“ № 26, подадена
чрез адв.Великова, против
Решение № 80/19.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 232/2018
г. по описа на РС-Поморие, с което „ДЗИ-Общо
застраховане” ЕАД е осъдено да заплати на М.А.М. ***, сумата от 8 000 лв.,
представляваща неизплатено застрахователно обезщетение, дължимо по договор за
застраховка по застрахователна полица № ***349 от 23.03.2016 г. за застраховка
„Каско + ” на лек автомобил марка „Лексус ” модел „RX 300” с рег.№ А
8316 МР, рама № JTJHF10U000253584, за обезщетяване
на вредите, настъпили вследствие противозаконното отнемане на застрахования по
договора автомобил, и сумата от 837.23 лв. , представляваща законната лихва
върху уважения размер на иска за периода от 06.04.2017 г. до 16.04.2018 г. ,
както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата,
считано от 17.04.2018 г. – датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на сумата. С решението „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД е осъдено да
заплати на М.А.М. и сумата от 1 392.65 лв. за разноски по делото.
Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното
решение, като счита същото за неправилно, незаконосъобразно и необосновано,
поради допуснати при постановяването му нарушения на материалния закон, като
правните изводи на съда не намират подкрепа в закона, нито в доказателствата по
делото. Счита се за неправилен извода на съда липса на груба небрежност от
страна на ищеца, като се счита, че оставянето на автомобила без надзор на
неохраняем паркинг за повече от шест месеца се характеризира като неполагане на
грижата, която би положил и най-небрежния човек и представлява допуснато от
застрахования собственик увеличение на покрития от застраховката риск, което
представлява проява на груба небрежност, тъй като застрахованият не е предприел
всички необходими мерки за опазване на автомобила от посегателства, което
изключва отговорността на застрахователя съгласно т.8.8 от ОУ на застраховката.
Посочва се също, че ищецът не е знаел кога е станала кражбата, защото в този
период той не е упражнявал контрол върху автомобила, оставен без надзор на
неохраняемия паркинг, което е пречка за установяване на обстоятелствата, при
които е настъпило събитието, а целта на бързото уведомяване е застрахователят
да може да предприеме незабавни мерки и действия за откриване на автомобила.
Въззивникът изразява несъгласие и с изводите на съда относно размера на
обезщетението, като се посочва, че при обсъждане на експертизата ПРС не е
разгледал допълнителната експертиза и не е приел заключението на вещото лице за
намаляване на стойността на автомобила със сумата от 498.57 лв. невъзстановени
щети, доколкото били описани само в първия застрахователен договор от 2015 г.,
но липсвали в процесния от 2016 г. В тази връзка се сочи, че съгласно т.3.19 от
ОУ, при подновяване на застрахователния договор оглед на МПС се извършва по
преценка на застрахователя, а в т.3.10 от ОУ е предвидено, че при подновяване
на договора без изискване за оглед, всички липси и увреждания от предходния
застрахователен договор се приемат за невъзстановени щети. В случая,
застрахователната полица била подновена без прекъсване и оглед на автомобила не
е бил извършван, а клиентът не е удостоверил отстраняването на уврежданията и
липсите по предходния договор, като ищецът не е оспорил заключението в тази
част, не са представени и доказателства за отстраняването на невъзстановените
щети. Поради това, вещото лице е определило стойност на автомобила от 8300 лв.,
от която сума е приспаднало стойността на невъзстановените щети от 498.57 лв. и
е формирало крайна стойност на автомобила в размер на 7802 лв. При това,
въззивникът счита, че с осъждането му да заплати обезщетение и за
невъзстановените щети ще се стигне до обогатяване и обезщетението няма да е
равно на действително претърпяната вреда. В заключение, моли въззивния съд да
отмени първоинстанционното решение. Не са направени доказателствени искания.
Претендират се разноските по делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия М.А.М., подаден чред пълномощник адв.Иванов, с който
въззивната жалба се оспорва като неоснователна, като се излагат подробни
съображения. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно. Не се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане
на разноските по настоящото дело.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок от лице, което има правен интерес от
обжалването и отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, поради което съдът
я намира за допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Бургаският
окръжен съд, като взе предвид твърденията на страните, събраните по делото
доказателства и въз основа на приложимите разпоредби на закона, намира за
установено следното:
Районен съд –
гр.Поморие се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.405, ал.1 КЗ и
акцесорна претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД, с който се претендира за осъждане на
ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД да заплати на ищеца М. А.М. сумата от 8000 лв. – застрахователно обезщетение дължимо по
сключен между страните договор за застраховка – застрахователна полица № ***349/ 23.03.2016 г., за
настъпило застрахователно събитие – кражба на лек автомобил марка „Лексус РХ 300 ” с рег.№ А8316МР, както и сумата
от 837.23 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 06.04.2017 г. – 16.04.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на исковата
молба до окончателното плащане.
В исковата
молба са изложени твърдения, че на 28.10.2016 г. ищецът е установил, че автомобилът му е бил откраднат от мястото,
където е бил паркиран в гр.София, за което веднага
уведомил органите на реда за извършената кражба, а в първия работен ден
уведомил и застрахователя-ответник. Твърди се, че от края на м.май 2016
г.
автомобилът бил паркиран на паркинг срещу бл.61 в Студентски град, гр.София и
не е бил местен от там до датата на кражбата, като в този период ищецът е отсъствал от
гр.София,
но две седмици преди да установи кражбата ищецът видял, че автомобилът се е на
мястото, където е бил паркиран. Твърди се също, че ответникът е отказал да изпълни
задължението си
да изплати на ищеца
застрахователно обезщетение, съгласно сключения между тях договор за
застраховка, като мотивите за отказа били неясни и без позовавате на конкретно
нарушение на ОУ.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът е оспорил предявения
иск като неоснователен и по размер. Оспорил е наличието на застрахователно
правоотношение между страните по делото с доводи, че ищецът не е
собственик на застрахования автомобил
и липсва застрахователен интерес при сключване на договора за застраховка, което правело същия нищожен, като
се оспорва и процесуалната легитимация на ищеца. Твърди се, че е налице основание
по чл.363, ал.4 КЗ за отказ за
плащане на застрахователно обезщетение, тъй като е налице деклариране на
обстоятелства, различни от действителното положение. Твърди се също, че е
налице и неизпълнение на
застрахователния договор от страна на ищеца, което изключва отговорността на
ДЗИ за изплащане на застрахователно обезщетение, съгласно т.8.8 от ОУ, тъй като
в случая щетите били причинени в резултат на груба небрежност на ищеца, който е оставил автомобила на
неохраняем паркинг и без контрол за продължителен период от време. Исковата
претенция е оспорена и по размер с твърдение, че претендираното
обезщетение надвишава действителната стойност на автомобила към деня на
настъпване на застрахователното събитие. Оспорена е и претенцията за
законната лихва от 06.04.2017 г., като се твърди, че към тази дата
задължението на ответника още не е било изискуемо.
По делото е безспорно,
че лекият автомобил марка „Лексус РХ 300” с рег.№ А8316МР,
собственост на М.А.М., е застрахован при ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД,
застрахователна полица № ***349/ 23.03.2016 г. с покрити
рискове по клауза – Пълно Каско, със срок на валидност на
застраховката от 24.03.2016 г. до 24.03.2017 г. Не се спори, че за времето от
18.10.2016 г. до 28.10.2016 г. е настъпило застрахователно
събитие с покрит риск – кражба на лекия автомобил, за което било
образувано досъдебно производство по ДП № 3382 ЗМК-2604/2016 г. по описа на 07
РУ-СДВР, което е спряно с постановление от 20.12.2016 г. на СРП, тъй като извършителят
на кражбата не е разкрит. Не се спори,
че непосредствено след настъпване на застрахователното събитие, на 31.10.2016
г. ищецът е уведомил ответника и е поискал изплащането на обезщетение, но с
писмо от 04.04.2017 г. (л.24) застрахователят е отказал да му плати
застрахователно обезщетение с мотив, че обстоятелствата, декларирани при
завеждане на щетата не съответстват с установените факти и събрани данни
относно противозаконното отнемане на застрахования автомобил.
Пред
районния съд са събрани писмени и гласни доказателства, а установяване размера
на претенцията е извършена и приета съдебно-техническа експертиза.
С обжалваното
решение, районният съд е приел, че между страните
е налице валидно сключен договор за застраховка и същият е породил предвидените
в закона и целени от страните правни последици, като в тази връзка са счетени за
неоснователни възраженията на
ответника
за недействителност на
договора. За
неоснователни са преценени и възраженията за неизпълнение от ищеца на застрахователния
договор, изключващо
отговорността на ответника за изплащане на застрахователно обезщетение, като е
прието, че по делото не са събрани доказателства
застрахователното събитие
да е в резултат от груба
небрежност на застрахования. В тази връзка съдът е приел, че в договора липсва
предвидено задължение за ищеца да паркира автомобила на платен паркинг или
друго точно уговорено място, както и да го ползва в определено време, поради
което оставянето на автомобила на обществено място – паркинг пред жилищен блок,
както и неползването му за определен период от време, не може да се разглежда
като нарушение на договора, нито да се квалифицира като груба небрежност. За недоказано
е намерено от съда и твърдяното от ответника неизпълнение на чл.9.1, 9.2 и 9.3 от ОУ, както и възражението на ответинка, че
ищецът не е изпълнил задължението си да уведоми застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие в срока по чл.11.5.3 от договора, респ. в срока по чл.403, ал.1 КЗ. Предвид
горното, съдът е приел, че при настъпването на застрахователно събитие, за ответника е
възникнало задължението да заплати застрахователно обезщетение, което не е
сторил, а изрично е
отказал изпълни задължението
си, поради което е прието, че
предявеният иск по чл.405, ал.1 КЗ е основателен. По
отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, ПРС е кредитирал
приетото по делото експертно заключение, установяващо стойността на вредата в
размер на 8300 лв. В тази
връзка, съдът е приел, че от така определения размер на вредата не следва да се
приспада сумата от
498.57 лв., посочена от вещото лице като стойност на невъзстановени щети, тъй като същите не са
установени по повод сключването на процесната полица № ***349 от 23.03.2016 г. ,
а са описани в регистрационен картон по полица № ***488/23.03.2015 г., която е
неотносима към настоящия спор. Предвид
това и доколкото по делото не са представени доказателства относно наличието на
тези щети към момента на сключване на процесния договор, ПРС е приел,
че не е налице основание за
намаляване на застрахователната стойност на автомобила със стойността им, поради
което е уважил предявения иск като основателен в претендирания размер от 8000 лв. По акцесорния иск
по чл.86 ЗЗД съдът е приел, че
след като ищецът е
представил на
застрахователя изисканите от него документи на 15.03.2017 г., то 15 дневния срок за
изплащане на обезщетението по чл.405, ал.1 КЗ е изтекъл на 05.04.2017 г. и ответникът е
изпаднал в забава от следващия ден, поради което лихвата за забава се дължи за периода от 06.04.2017
г. до 16.04.2018 г. и
същата е в размер на 837.23 лв. Предвид това
искът по чл.86 ЗЗД е уважен в претендирания размер и период.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
След
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите
разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло
споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по
делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не
е налице спор между страните, поради което не следва събраните по делото
доказателства отново да се описват и от въззивния съд. Районният съд е
съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които
е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата
инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата
да се преповтаря и в настоящото решение.
Въззивната
инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на ПРС за основателност
на предявения иск по чл.405, ал.1 КЗ и липса на основания за отказ да се плати
застрахователното обезщетение, които са формирани въз основа на установената по
делото фактическа обстановка. Въззивния съд намира тези изводи на ПРС за
правилни и в съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на
обжалваното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин същите стават част
и от въззивното решение.
По изложените във въззивната
жалба доводи и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Спорът по делото, който е пренесен и пред настоящата инстанция и по който въззивният съд следва да се произнесе с оглед въведения ограничен въззив с нормата на чл.269 ГПК, се свежда до въпросите – налице ли е в случая груба небрежност от страна на застрахования ищец, която да дава основание на въззивника-застраховател да откаже изплащането на застрахователното обезщетение на основание т.8.8 от ОУ към договора за застраховка и чл.395, ал.4 КЗ; налице ли е основание за отказ да се плати застрахователно обезщетение на основание чл.403, ал.4 КЗ; както и относно размера на обезщетението. В този смисъл са изложените от жалбоподателя оплаквания, които не се споделят от БОС.
Настоящата инстанция намира за неоснователни доводите на
въззивника, че оставянето на автомобила без надзор на неохраняем паркинг за
повече от шест месеца представлявало допуснато от застрахования собственик
увеличение на покрития от застраховката риск и представлявало проява на груба
небрежност, тъй като застрахованият не бил предприел всички необходими мерки за
опазване на автомобила от посегателства, а това изключвало отговорността на
застрахователя съгласно т.8.8 от ОУ.
Действително, съгласно разпоредбата на чл.395, ал.1 КЗ, застрахованият е длъжен да
вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва
предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на
източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска застрахователя да
прави проверки. В
нормата на чл.395, ал.3 КЗ е предвидено, че при неизпълнение на задължението по ал.1, застрахователят има право
да прекрати застрахователния договор, но само ако не е настъпило
застрахователно събитие. За случаите, в които е
настъпило застрахователно
събитие, са приложими нормите на чл.395, ал.4 и ал.5 КЗ. Според чл.395, ал.4, изр.1 КЗ, при настъпването на
застрахователно събитие застрахователят може да откаже плащане на обезщетение,
ако събитието е следствие от неизпълнение на задължението по ал.1 и само ако
изрично е предвидил това в договора, а в изр.2 на същата алинея е предвидено, че ако
настъпването на застрахователното събитие е следствие от неизпълнение на
задължението по ал.1, но това неизпълнение не е предвидено като основание за
отказ в договора, застрахователят може да намали застрахователното обезщетение
съответно на тежестта на неизпълнението. Но с разпоредбата на чл.395, ал.5 КЗ е постановено, че независимо от ал.4 (наличието на основание за отказ или
намаляване на обезщетението) застрахователят е длъжен да изплати обезщетение, когато
неизпълнението на задължението на застрахования по ал.1 не е в
причинно-следствена връзка с настъпването на застрахователното събитие или е
невъзможно определянето на вида или размера на вредата.
С оглед така дадените
законодателни разрешения, за съда се налага извода, че правото на застрахователя
да откаже плащане, респ. намаляване на застрахователното обезщетение е
обусловено и поставено в зависимост от наличието на причинно-следствена връзка
между неизпълнението на задължението на застрахования и настъпването на
застрахователното събитие. Само в случай, че конкретното поведение на застрахованото лице е причинило или допринесло
за настъпването на вредите,
застрахователят може да откаже да заплати обезщетение, респ. да намали неговия размер. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС, постановена
по КЗ (отм.) – Решение № 49/29.07.2013 г. по т.д.№ 840/2012 г. на ВКС, І т.о.,
Решение № 207/13.01.2017 г. по т.д.№ 3394/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение №
168/2016 г. по т.д.№ 2284/2014 г. на ВКС, II т.о и др., в които е прието, че
настъпването на обстоятелства, свързани с поведението на застрахования, които
са били визирани в застрахователния договор, респ. в общите условия към него
като изключен застрахователен риск, сами по себе си не са основание за отказ за
заплащане на застрахователно обезщетение, а следва да бъде преценено дали това
поведение на застрахования се намира в причинна връзка с настъпването на
застрахователното събитие, с увеличаване размера или обхвата на вредите или
препятства доказването им, като застрахователят следва да докаже пряка
причинно-следствена връзка между неизпълнението на съответното задължение на
застрахования като значително с оглед на неговия интерес. Посочената практика,
макар и постановена при действието на КЗ (отм), напълно съответства на нормите
на КЗ от 2016 г. – чл.395 и чл.408, ал.1, т.3 КЗ, които също въвеждат изискването
за наличие на причинна връзка между поведението на застрахования и настъпилото
застрахователно събитие като основание за правото на застрахователя да откаже
или да намали обезщетението – чл.395, ал.5 КЗ.
С оглед
събраните по делото доказателства, настоящата инстанция намира за неоснователно
поддържаното във въззивната жалба възражение за наличие на груба небрежност в
поведението на ищеца, което изключвало отговорността на ДЗИ за изплащане на застрахователно
обезщетение, съгласно т.8.8 от ОУ към договора.
Действително,
в клаузата на т.8.8 от ОУ, раздел „Общи изключения“, е предвидено, че
застрахователят не покрива щети, когато са в резултат на умишлени действия или
груба небрежност на застрахования. Следователно, изключеният риск и отказът на застрахователя е обусловен от
такова насрещно поведение на застрахования, което е несъвместимо с
добросъвестното изпълнение на задълженията му и се намира в причинна връзка с
произлязлата от застрахователното събитие вреда, т.е. причинната връзка между
поведението на застрахования и настъпването на вредата изрично е въведена като
елемент от съдържанието на изключения риск по т.8.8 от ОУ. В случая,
въззивникът се позовава на втората хипотеза в цитираната клауза – груба небрежност. Понятието „груба небрежност“
нямат легална дефиниция, но в последователната съдебна практика (решение №
348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение №
184/24.02.2016 г. по т. д. № 3092/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., определение №
36/22.01.2018 г. по т. д. № 1497/2017 г. на ВКС, ІІ т. о.) се приема, че
небрежност е налице тогава, когато длъжникът несъзнавано не е предоставил
дължимото надлежно изпълнение, неполагайки онази грижа, която дължи добрият
стопанин при конкретните обстоятелства. В областта на гражданското право грубата
небрежност представлява по-засилена форма на небрежност, която се характеризира
с неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек са своите
работи. Грубата небрежност е правно релевантна в хипотезата на чл.395 КЗ, с
оглед регламентираните в нормата задължения на застрахования за предпазване на
застрахованото имущество и ограничаване на риска, доколкото тази небрежност е
винаги предпоставка за неговото увеличаване. Грубата небрежност не може да бъде
дефинирана в застрахователния договор предварително и по различен от
горепосочения начин, защото формите на неизпълнението на задълженията по
чл.395, ал.1 КЗ не могат да бъдат изчерпателно предвидени отнапред, но може да
бъде уговорена като основание за изключване на отговорността на застрахователя,
съгласно чл.395, ал.4 КЗ. При наличие на материалноправен спор относно
характера на допуснатата от застрахованото лице небрежност, преценката за това
се прави от съда въз основа на конкретните факти по делото.
В настоящия случай, оставянето на процесния
автомобил на неохраняем паркинг за определено време не може да се квалифицира
като груба небрежност от страна на застрахования, нито е предпоставка за
настъпилото застрахователно събитие – кражба. Както правилно е приел и районния
съд, за ищеца не съществува задължение да държи автомобила си на охраняем
паркинг. Такова задължение не е предвидено нито в договора за застраховка, нито
в закона, преценката е предоставена на собственика, тъй като оставянето на
автомобила на охраняем паркинг е свързано със заплащането на съответните такси,
които не всяко лице би могло да си позволи. По делото не се твърди от
застрахователя автомобилът да е бил отключен, в който случай това би било
предпоставка за неговото противозаконно отнемане. Само по себе си оставянето на
автомобила на неохраняем паркинг, независимо за какъв период от време, не може
да обоснове извод, че това поведение на застрахования е способствало за
настъпването на застрахователното събитие, още повече, че ежедневието познава случаи
на откраднати автомобили и от охраняеми паркинги. В този смисъл и предвид
цитираната по-горе съдебна практика, единствено твърдението, че ищецът е
оставил процесното МПС на неохраняем паркинг не е достатъчно, за да се приеме,
че е налице груба небрежност от негова страна, а е необходимо да се докаже, че
това поведение е било предпоставка именно за противозаконното отнемане на
автомобила. Доказването на недобросъвестното поведение на застрахования, както
и причинната връзка между него и настъпването на застрахователното събитие –
кражба, е в тежест на застрахователя. А в случая, от събраните по делото
доказателства не е доказана от ответника причинно-следствената връзка между
поведението на ищеца и настъпването на щетата, за да е налице основание на
застрахователя за отказ да заплати дължимото от него застрахователно
обезщетение поради груба небрежност от страна на застрахования в хипотезата на
т.8.8 от ОУ. Ето защо, в случая не са налице предпоставките
на чл.395, ал.4, изр.1 КЗ и липсват основания за отказ да се изплати застрахователно
обезщетение, като съгласно чл.395, ал.5 КЗ застрахователят е длъжен да
изплати обезщетението, поради което възраженията във въззивната жалба са
неоснователни.
Неоснователно е и следващото възражение на въззивника за
наличие на основание за отказ по чл.403, ал.4 КЗ. Съгласно посочената
разпоредба, застрахователят може да откаже плащане само ако не е бил
уведомен в установения срок за настъпването на застрахователното събитие с цел
да му се попречи да установи обстоятелствата, при които е настъпило същото, или
неуведомяването му е направило невъзможно установяването им. В случая е
безспорно, че застрахователят е бил своевременно уведомен за настъпване на
застрахователното събитие – в първия работен ден от
установяване на кражбата. Твърдението на въззивника, че ищецът не е знаел кога
е станала кражбата не е равнозначно на неуведомяване в срок и то именно с цел
да се попречи на застрахователя да установи обстоятелствата за настъпване на събитието,
тъй като по делото не са събрани каквито и да било доказателства за наличието
на такава цел у ищеца. Сам по себе си този
факт – незнанието за точния момент на
кражбата, освен че не е предвиден в чл.403, ал.4 КЗ като основание да се
откаже заплащане на обезщетение, не е попречил по никакъв начин на
застрахователя да установи действителните обстоятелства, при които е настъпило кражбата, както и вида и
размера на причинените вреди, нито е направил невъзможно установяването на вредите. Ето защо, не са налице предпоставките на чл.403, ал.4 КЗ и въззивникът дължи плащане на застрахователното обезщетение.
Настоящата инстанция намира за неоснователни и
възраженията на въззивника досежно размера на дължимото застрахователно
обезщетение, като споделя изцяло изводите на районния съд за неговото
определяне в размер на 8000 лв. В случая, в процесната застрахователна полица
липсва отбелязване за наличието на неизправности по застрахования автомобил.
Съдът намира за неоснователно твърдението на въззивника, че невъзстановените
щети са били констатирани в предходния договор за застраховка и
застрахователната полица е подновена без прекъсване, поради което оглед на МПС
не бил необходим. Действително, в клаузата на т.3.11 от ОУ е предвидено, че при
подновяване на застрахователния договор без прекъсване, оглед на МПС се
извършва по преценка на застрахователя, като изискването за оглед се записва в
застрахователния договор, а съгласно т.3.11.1 от ОУ – при подновяване на
застрахователния договор без изискване за оглед, всички липси и увреждания по
предходния договор се приемат за невъзстановени щети. В случая обаче, видно от
съдържанието на процесната застрахователна полица, в същата липсва позоваване
на клаузите на т.3.11.1 от ОУ и не се установява твърдяното подновяване на
предходната полица без прекъсване. Настоящата застрахователна полица е с
регистрационен номер, дата и размер на застрахователната стойност, различни от
посочените в предходната полица, поради което не може да се приеме, че е налице
подновяване на предходната застрахователна полица. Освен това, застрахователят
е посочил в полицата, че не се изисква оглед и заснемане на МПС, съгласно
т.3.10 от ОУ, а тази клауза го задължава да извърши оглед и заснемане на МПС.
Освен това, дори и да се приеме, че твърдяните неизправностите по МПС са съществували още при сключване на процесния застрахователен
договор, то този обективен факт е бил съобразен от застрахователя при
определянето на застрахователната стойност, в случая от 10 000 лв., поради което не може да бъде основание за
намаляване на дължимото застрахователно обезщетение. При това положение и
доколкото в настоящата застрахователна полица липсава описание на неизправности
по автомобила, релевантна е средната
пазарна цена на автомобила в размер на 8 300 лв., определена от приетото в
първата инстанция експертно заключение, представляваща дължимото застрахователно
обезщетение съгласно чл.386, ал.2 КЗ. Ето защо, предявеният иск по чл.405, ал.1 КЗ е основателен и доказан в претендирания размер от 8 000 лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, като
въззивният съд споделя изцяло изводите на първата инстанция относно размера на
обезщетението.
Независимо от липсата на доводи във въззивната жалба
относно присъдената мораторна лихва, БОС намира, че с оглед основателността на
главния иск, основателна е и акцесорната претенция за лихва за забава, която в
случая се дължи за
периода от 06.04.2017
г. до 16.04.2018 г. и
възлиза в размер на 837.23 лв., изчислен по
реда на чл.162 ГПК. Ето защо, искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е основателен и доказан
в претендирания размер.
Предвид
изложените съображения, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, постановеното
от ПРС решение следва да бъде потвърдено като правилно и и законосъобразно.
Предвид изхода
на спора и направените от двете страни искания за разноски, съдът намира, че на
въззивника такива в случая не му се следват, предвид неоснователност на
въззивната му жалба, като на основание чл.78, ал.3 ГПК същият следва да заплати
на въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция разноски от 860
лв. за платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 80/19.04.2019г.,
постановено по гр.д.№ 232/2018г. по описа на Районен съд – гр.Поморие.
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо
застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със съдебен
адрес гр.Бургас, ул.“Стефан Стамболов“ № 26, на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на М.А.М. ***,
ЕГН **********, сумата от 860.00 лв. (осемстотин и
шестдесет лева) за направените
във въззивното производство пред БОС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3, т.1 ГПК)
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.