Р Е Ш Е Н И Е
№
261419 10.05.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на двадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 16587 по описа на съда за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба, подадена
от Н.П.Х., чрез адв. **** срещу „Вива Кредит” ООД, с която е предявен иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 и чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 1, ал.
3 и чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1, т. 8 от Договор за паричен заем
„Вивакредит план“ № ****** от ******г., сключен между страните.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен
Договор за паричен заем „Вивакредит план“ № ****** от ******г., по силата на който
ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем. Поддържа се, че в клаузата
на чл. 1, ал. 3 от договора било уговорено задължение за заплащане на сума в размер
от 165, 62 лв., представляваща такса за разглеждане на кредит. Възразява се, че
посочената клауза изисква от потребителя да заплати за услуга, присъща на ответното
дружество и поради това е неравноправна. Сочи се, че това задължение води единствено
до обогатяване на кредитора, без да е налице предоставяне на услуга, ползваща длъжника.
Акцентира се и върху факта, че неустойката, посочена в клаузата на чл. 4, ал. 2
Договора не е включена в ГПР, въпреки че представлява разход за потребителя. Сочи
се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за
кредитора. Същият обаче, не го е включил в ГПР по договора, като по този начин е
нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността
на клаузата на чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1 от Договора. Поддържа се и че неустойката
е противоречаща на добрите нрави, доколкото предвижда задължение потребителят да
заплати необосновано високо обезщетение при неизпълнение на това си задължение.
Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл.
1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1 от Договора. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен
отговор от „Вива Кредит” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск.
Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси,
които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска.
Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва
кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът
е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора,
то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за
неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото
е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна
на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение
в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. По отношение на
клаузата за предоставяне на допълнителна услуга, то се сочи, че сключването на договора
не е предпоставено от поемането на задължение за заплащане на допълнителен пакет
услуги. Изтъква се, че длъжникът сам е поискал да се възползва от услугата по експресно
разглеждане на документи и поради това следва да заплати нейната стойност. Моли
се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между „Вива Кредит” ООД и Н.П.Х. е възникнало
правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем „Вивакредит план“ № ******
от ******г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 400
лв. /л. 12-
17/.
Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40, 29%, годишният
процент на разходите е 49.45
%, а задължението следва да се погаси на седем анюитетни вноски.
Съобразно чл. 1, ал. 3 от Договора, за предоставена
услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи
на кредитора такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем в размер от 165, 62 лв. Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в
тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора
едно от следните обезпечения: 1) физическо лице- поръчител, което да отговаря
на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи бележка от
работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от деня от представяне и да
отговаря на следните изисквания- да е навършило 21 годишна възраст, да работи
по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател
6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000лв.; през последните 5
години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да
има кредитна история със статус не по- лош от „редовен“; да не е поръчител по
друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател или 2) банкова
гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение
на заемателя. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, длъжникът се е
задължил да заплати на кредитора неустойка в размер от 165, 62 лв., която
кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка
анюитетна вноска.
По силата на сключения договор за
потребителски кредит, на длъжника Х. е предаден погасителен план, както и копие
от условията, приложими към кредиторното правоотношение.
От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 43- 44/ се изяснява, че в ГПР
по процесния договор са включени единствено разходите за договорна лихва.
Посочено е, че с неустойката при непредоставяне на обезпечение и с таксата за
експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит, същият се оскъпява с 434,
04 %.
Съдът кредитира заключението на вещото
лице в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на
останалия, приобщен по делото доказателствен материал.
По
правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа
страна, то не е налице съмнение, че между "Вива Кредит" ООД като
заемодател и Н.П.Х. като заемател, е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 400 лв. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон- ЗПК.
Съобразно нормата на
чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5-
та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г.,
в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни.
Ищецът обвързва
претенцията си за недействителност на клаузата на чл. 1, ал. 3 от процесния
договор за кредит с твърдение, че ответникът изисква заплащане на
възнаграждение за присъщи му услуги. Съдът счита тези доводи за основателни.
Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му
дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката),
подадена от всеки потенциален клиент. Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление
за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима
стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква
заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в какъв
срок се разглежда заявката за кредитиране ). Впрочем, изискваната от ответника
такса по чл. 1, ал. 3 от Договора в размер от
165, 62 лв. представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включен
при формирането на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр.
чл. 19, ал. 1 ЗПК ). От приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ се
изяснява, че при формирането на ГПР по процесния договор, кредиторът включва
единствено възнаградителната лихва. Тоест, при включването на вземането за
такса, ГПР по договора неминуемо би превишил лимита, императивно заложен в чл.
19, ал. 4 ЗПК.
Същевременно,
допълнителните разходи за потребителя не се изчерпват с договореното
възнаграждение в чл. 1, ал. 3 от Договора. Кредиторът изисква и заплащането на
сума в размер от 165, 62 лв. - неустойка за неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение. В процесния случай, твърденията за недействителност
на клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 8 от Договора ( разписваща размера на ГПР )
следва да бъдат разгледани и в светлината на изискванията на чл. 4 от Договора,
доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора,
възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения:
физическо лице- поръчител ( което следва да отговаря на горепосочените кумулативно
поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер от 621, 11 лв. (изискването е банковата гаранция да е в
размера на общо дължимата по договора сума, която е посочена в чл. 2, ал. 1, т.
7 от договора ). Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от
договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем,
налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като
неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда
за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер
( 400 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер от 621, 11 лв. ( за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или поръчител, който да отговаря на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във
фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания,
за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора,
изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при
формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за
„неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 45 %, но от съдържанието на договора
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин
е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е
с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР. Същото се отнася и до разписаната в чл. 1, ал. 3 от
Договора такса за „експресно разглеждане на заявка“. Впрочем, съобразно
заключението на вещото лице, ако „неустойката” и таксата бъдат включени в ГПР,
размерът му нараства с 434, 04 %. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов
ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (
чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил
договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума
в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с
чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. В конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в чл. 2, ал. 1, т. 7 от Договора като обща сума за заплащане
от потребителя е посочена 621, 11 лв. В тази величина обаче, не е включена
дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка” в размер от 165, 62 лв.
Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР и
действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база. Отделно
от гореизложеното, ярко впечатление оставя и обстоятелството, че сборът на
отразените в договора вземания за „неустойка“ и такса за експресно разглеждане
на заявлението, е почти равен на чистата стойност на усвоения финансов ресурс (
предоставената сума е 400 лв., а сборът на посочените две вземания е 331, 24
лв. ).
С оглед приетите по-горе постановки и
доколкото се констатира, че с включването на таксата за експресно разглеждане
на заявката за отпускане на кредит и неустойката в ГПР, кредитът се оскъпява с 434,
04 %, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал.
4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2, вр.
ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1, т. 8 от Договор за паричен заем „Вивакредит план“ № ******
от ******г. следва да бъдат прогласени за нищожни.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките
на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. ****,
като съобразно Договор за правна защита и съдействие / л. 22/, е договорено
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид
това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на адв. **** сума в размер от 300 лв. Следва да се посочи,
че макар и да се претендира прогласяване нищожността на две клаузи от договора
за кредит, то предявеният иск в рамките на настоящото производство е един (
доколкото се касае за един договор, за който се твърди да се частично
недействителен ).
Допълнително, ответното дружество следва
да бъде осъдено да заплати на ищеца и сума в размер от 200 лв., от които 50 лв.
държавна такса и 150лв. депозит за съдебно- счетоводна експертиза.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА
на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4, вр. чл. 10а, ал.
2 ЗПК нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл.
2, ал. 1, т. 8 от Договор за паричен заем „Вивакредит план“ № ****** от ******г.,
сключен между Н.П.Х., ЕГН ********** като заемател и „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********
като заемодател, поради това, че посоченият в договора годишен процент на разходите
надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
ОСЪЖДА
„Вива Кредит” ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. *****,***, със съдебен
адрес:***, в качеството й на пълномощник на ищеца Н.П.Х., ЕГН **********, сума в
размер на 300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на
страната безплатно представителство в настоящото производство за един адв., определено
от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК
********* да заплати на Н.П.Х., ЕГН **********
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 200 лв., представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Николай
Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ