Р Е Ш Е Н И
Е № ....
Гр. София, 24.08.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Биляна Коева
при секретаря
Поля Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Иванова гр. д. № 13284/2017
г. по описа на
СГС, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 110467/02.05.2017 г. на
СРС, 38 с - в, по гр. д. № 20175/2014 г. е признато за установено по предявени от С.М.Х., ЕГН ********** срещу Д., представлявана от МРРБ и
Столична община, искове с правно основание чл. 124 ГПК, че С.М.Х. е собственик
на следния недвижим имот: поземлен имот, находящ се в
гр. София, район Връбница, ул. „*********, с идентификатор № 68134.2822.668,
целият с площ от 383 кв. м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 68134.2822.2528,
№ 68134.2822.667, № 68134.2822.666, № 68134.2822.671, на основание давностно владение и наследство. Ответниците са осъдени за
заплащане на разноски.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от Д.,
представлявана от М.НА Р.Р., чрез пълномощника му -
Областния управител на София. В жалбата се излагат доводи за нарушения на
материалния закон, необоснованост на решението и постановяването му в
противоречие със събраните по делото доказателства. Поддържа се, че неоснователно
съдът е приел, че процесния имот е придобит от ищцата
по наследство и давност, като никога не е имал характер на общински или
държавен имот, а винаги е бил частна собственост. Поддържат се възражения, че
иска срещу Д., чрез М.НА Р.Р., е недопустим, понеже
не е налице правен интерес от воденето му. Д. никога не е предприемала действия,
с които да се засягат правата на ищцата, нито е оспорвала правото на
собственост на ищцата върху имота. Според ответник процесният
имот е станал общинска собственост по силата на нормите на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОбС (преди изменението с ДВ вр.
96/09.11.1999 г.), действащ в момента на съставянето на АЧОС № 305/04.03.1997
г., според който общинска собственост са всички имоти на територията на
общината, чиито собственик не може да бъде установен. СО е станала собственик
на имота по силата на закона и Д. не е пасивно легитимирана да отговаря по иска
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, а производството срещу нея е
недопустимо. По същество се поддържа, че ищцата основава началото на теклата
давност в полза на наследодателя й на договор за продажба от 1947 г., който е в
обикновена писмена форма, поради което не е било възможно да породи вещно - транлативен ефект по отношение на имота, понеже сделката не
е сключена в предвидената в закона нотариална форма за действителност. В първоначалният
акт за държавна собственост № 1656/01.11.1966 г. като стар общински имот е
актуван имот от 11 550 кв. м. При липса на друго основание, следва да се
приеме, че акта е издаден на основание чл. 6 от ЗС. Съгласно чл. 6 ЗС в
първоначалната му редакция - ДВ, бр. 92/1951 г., Д. става собственик по закон
на имоти, които нямат друг собственик. Впоследствие, на подобно основание - чл.
2, ал. 2, т. 5 ЗОбС (ред. ДВ, бр. 44/1996 г.) е
издаден и АЧОС. Липсват доказателства, от които да се установява наличието на
други собственици на имота преди 1966 г., както и преди актуването на имота
като общински през 1997 г. В тежест на оспорващият констатациите на акта за
държавна, респективно - общинска собственост е да установи, че към момента на
актуването си имота е имал друг собственик. Ако е проведено такова доказване, имота
не би станал държавна или общинска собственост и за него няма да намери
приложение забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС, във всичките й
редакции. Според ответника доказателствената сила както на АДС, така и на АЧОС
не е борена, поради което посоченото в тях основание за собственост е налице.
Ищцата не е придобила по давност имота, понеже до 1996 г. той е бил държавна
собственост и е действала забраната на чл. 86, ал. 1 ЗС, за придобиване на
такива имоти. Давност не е изтекла в полза на ищцата и след 1997 г. (съставянето
на АЧОС), понеже според редакцията на чл. 86 ЗС след 1996 г. по давност не може
да се придобие вещ държавна или общинска собственост. По силата на пар. 1 от ЗД на ЗС, след 01.06.2006 г. давността спира да
тече до 31.12.2014 г. и в полза на ищцата не е било възможно да изтече
необходимата по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС 10 - годишна давност за придобиване
на имота. Моли да се отмени решението и да се отхвърли иска по чл. 124, ал. 1 ГПК спрямо ответника.
Не претендира разноски за въззивната инстанция. Възразява
срещу разноските на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивна жалба срещу решението е подал и ответника Столична община, чрез
представителя си. В нея се поддържа, че решението е постановено при неправилно
приложение на закона и събраните по делото доказателства. По делото не е
установена идентичност между имота, на които ищцата претендира да е
собственик по наследство и давност –
дворно място от около 400 кв. м., представляващо имот с идентификатор 668, кв.
48, ул. „*********, гр. София, по плана на кв. ********* и имота, предмет на
договора за продажба от 1947 г., от който момент ищцата твърди, че е
осъществявано давностно владение. Ищцата се е
позовала на процесният договор за дарение от 1947 г.
и в приключило съдебно производство, с което е призната за собственик на
съседния имот с идентификатор 68134.2822.667. Поддържа, че данните от
разписните листове, на които се позовава ищцата, за да обоснове собствеността, не
могат да се използват за установяване начален момент на давностно
владение. Неоснователно СРС е приел, че наследодателя на ищцата е придобил
фактическата власт върху имота на 10.09.1947 г. Не може да се приеме за
установена началната дата на твърдяната фактическа власт. Ответникът СО също се
позовава на нормите на чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция, както и на
нормите на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОбС в редакцията от
1996 г., към момента на издаване на АЧОС
от 1997 г., съгласно които Д., респективно общината стават собственици на
имотите на тяхна територия, чиито собственик не е установен. В тежест на ищцата
е било да установи, че имотът е имал други собственици към момента на
актуването му като държавен и общински, в противен случай актовете за държавна/общинска
собственост се ползват с обвързваща доказателствена сила. Разписните листове не
съставляват годно доказателство за установяване право на собственост, а други
писмени доказателства не са представени от ищцата. Моли да се отмени решението
и искът да се отхвърли. До приключване на устните състезания пред СГС ответникът
СО не е претендирал разноски. Такива се претендират едва в писмената му защита,
към който момент искането е преклудирано.
Въззиваемата страна ищцата С.М.Х., чрез представителя си, оспорва и двете жалби в
писмени отговори с идентични съображения. Поддържа, че решението е постановено
при съобразяване на събраните по делото доказателства, в тяхната цялост и в
съответствие с процесуалния и материален закон. Неоснователно е твърдението на
ответника, че срещу Д., чрез М.НА Р.Р. не е налице
интерес от предявяване на иска. Интерес е налице и срещу двамата ответници, тъй
като през 2007 г. ищцата е поискала да се снабди с констативен нотариален акт
за имота, при което СО е посочила, че имота с площ от 338 кв. м. има общински,
респ. държавен характер, съгласно АЧОС № 305/04.03.1997 г., съставен въз основа
на АДС № 792/1966 г., като имота е актуван като „стар общински имот“. Тъй като
към момента Д. не е представила доказателства, че имота е отписан от актовите
книги като държавен, това обуславя интереса от водене не делото срещу Д.. Към
момента имота се води и държавен и общински, което е недопустимо. Правилно
съдът е приел, на база събраните писмени и гласни доказателства, че имота никога
не е бил общински или държавен, а винаги е бил частна собственост. Безспорно е
установено, че ищцата е станала собственик въз основа на давност, текла в полза
на наследодателя й, както и в нейна полза. От момента, в който имота е закупен
посредством предварителен договор за продажба от 1947 г. от наследодателя й,
върху него е упражнявана непрекъсната фактическа власт. Ищцата е владяла, своила и ползвала имота необезпокоявано и той никога не е
бил отчуждаван. Действително, сделката по продажбата от 1947 г. не е сключена в
нотариална форма, но договорът удостоверява началната дата, от която е започнало
владението, респективно - е текла придобивната
давност за него. АДС № 792/30.10.1966 г. за имота съставлява официален
свидетелстващ документ, който само констатира, но не установява право на
собственост в полза на Д.. Същият извод се отнася и до АЧОС. Двата акта не
установяват валидно възниквало право нито в полза на Д., нито в полза на Общината.
В тях не е посочено основанието за придобиване на собствеността. Оспорват се и
съображенията на ответниците по двете въззивни жалби,
че Д., респективно - Общината са станали собственици на имота на основание чл.
6 от ЗС или на основание чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОбС в
съответните редакции, към момента на издаване на актовете. В разписните листове
към кадастралните планове за квартала от 1956 г. като собственик са записани
наследниците на М.П., което е индиция, че към момента
на съставянето на АДС имотът не е безстопанствен. Оспорва се и твърдението,
че давност не е текла, на основание чл.
86, ал. 1 от ЗС, тъй като за да се приложи тази норма имотът следва да е
държавен, а той е бил винаги частна собственост. Моли да се потвърди решението
на СРС. Претендира разноски, съгласно списък.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
Съдът е
сезиран и се е произнесъл по установителен иск за
собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК.
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна и е
допустима. Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално
допустимо.
Тъй като искът е установителен,
допустимостта му е предпоставена от наличие на правен
интерес за установяване на принадлежност на правото на собственост. В отговор
на възражението на Д., че е не е налице интерес от
водене на установителен иск срещу нея, съдът намира,
че възникналия между страните правен
спор за собственост на имота, обосновава наличието на интерес у ищцата от
предявяване на иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК. Освен това, няма
данни по делото имота да е деактувен като държавен,
независимо, че е актуван и като общинска собственост.
От фактическа страна по делото не е спорно и се
установява, че с писмен договор за покупко - продажба
от 10.09.1947 г. с нотариална заверка на подписите, Т.Г.Р.продава на М.С.П.собствената
си нива, находяща се в землището на с. Връбница,
София, в м. „*********“, на ул. ****", от пространство 400 кв. м., при
съседи: ул. „****", Б.Й.И., М.М., И.С. Според
договора продавачът предава на купувача и последният влиза във фактическо
владение на имота още същия ден - 10.09.1947 г. и може да разполага с него
както намери за добре.
Съгласно удостоверение за наследници от 02.04.2014 г.
от СО - район „Надежда“ ищцата е единствена наследница на починалия М.С.П.. От
удостоверение за идентичност на имена от 01.04.2014 г. се установява, че името на наследодателя на ищцата М.С.П. е идентично
с името М.С.П..
Съгласно АДС № 792/30.10.1966 г., с който се
легитимира Д., имот с площ от 7 875
кв. м., част от стар общински имот, е актуван като държавен въз основа на
заповед № 1083/16.08.1966 г. на ИК на СГНС. Съгласно Акт за частна общинска
собственост № 305/04.03.1997 г. въз основа на които се легитимира ответника СО,
терен с площ от 7 875 кв. м., между ул. „Й.П.-Д.", ул. „***-та", ул.
„***-ма" и ул. „***“, е стар общински имот, съгласно АДС №792/66 г., с
административен адрес: гр. София, р-н „Връбница“, кв. „*********",
ЗРП-одобрен със заповед № РД-50-09-155, за който е посочено, че се стопанисва
от СО-р-н Връбница.
Представена е комбинирана скица на имота от ГИС София
от 11.09.2014 г.
Съгласно
заключението на СТЕ приета по делото, което не е оспорено от страните и съдът
кредитира, процесният имот е идентичен с част от имота,
предмет на АДС № 792/30.10.1966 г. и на АДС № 789/04.09.1970 г., както и е
идентичен с част от имота, предмет на АЧОС № 305/04.03.1997 г. При
изработването на кадастралния план от 1956 г., в кад.
лист 196 са нанесени редица имоти в кв. ********* , след които и имоти № - ра 385, 386 и 387, като имот пл. № 386 е записан на името
на Е.С., М.С.и С. С. (ищцата и останалите наследници на М.С.починал 12.06.1948
г.). В следващият кадастрален план от 1973 г., имотите са нанесени с номера
съответно 667, 668, 671, като отново в разписният лист на плана имот пл. № 668
(предишен пл. № 386) е вписан на наследниците на М.П.. Според експерта имот пл.
№ 668 по плана от 1973 г. е идентичен с имот пл. № 386 по плана от 1956 г. С
последните номера имотите са нанесени и в ЗРП от 1997 г., като и в разписната книга
на този план имот 668 е вписан на името на наследниците на М.П.. От
заключението на вещото лице съдът прави извод, че закупения от М.П. имот с
предварителния договор от 1947 г. е идентичен с имот пл. № 668 (респ. пл. №
386) и сегашен идентификатор
№ 68134.2822.668, понеже е налице съвпадение на съседите на имота съгласно
договора за продажба. Имотът е посочен по букви А-Б-В-Г-А на комбинираната
скица от заключението на експертизата.
Вещото
лице е посочило, че не са налице данни процесният
имот да е бил отчуждаван в полза на Д. или на общината.
Страните не спорят по факта, че ищцата С.М.Х. владее
имота към момента на водене на делото.
Като прецени
приетите по делото доказателства, настоящият състав намира за неоснователно
твърдението на ответниците, че за имота е водено друго дело между същите
страни. Действително в производството е представено
съдебно решение по гр. д. № 1411/1996 г., 45 с - в, СРС, с което е признато за
установено по отношение на Д. и Столична община, че Е.С. и С. С. са собственици
на следния имот : дворно място от 400 кв. м., находящо
се в гр. София, кв. „Връбница“ - „*********“, при стари съседи: ул. „****",
Б.Й.И., М.М.И.С,
съставляващ обаче имот с пл. № 667 от кад. лист
196 по неодобрения кад. план на София, кв. „*********". Видно от приложено пред СРС съдебно решение от 19.12.2000 г. по
реда на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.) по гр. д. № 1411/1996 г., СРС, 45-ти с-в, молбата
на Е.С. за поправка на очевидна фактическа грешка относно имота в основното
решение, цитирано по – горе, е оставена без уважение. Предмет на настоящото
производство е имот бивш пл. № 668 по
плана на гр. София, кв. *********, поради което не може да се приеме, че е
налице идентичност в двата спора.
По същество по
иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК ищцата следва да
докаже, че е придобила имота на
поддържаното от нея придобивно основание
– давност и наследство, а Д.,
респективно общината, след като се
позовават на чл.
6, пр. 2 ЗС (ДВ, бр. 92/1951 г.),
респ. на чл. чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОбС (преди
изменението с ДВ вр. 96/09.11.1999 г.), следва да
докажат, че имота е бил безстопанствен, което включва
противопоставяне и доказване
на факти, които препятстват възникването или водят до прекратяване
правата на ищцата. Дали се
касае за безстопанствен имот е извод, който ще
следва, ако ищецът не успее
да докаже положителния факт, че имота
е имал друг, различен
от Д./общината, собственик
- в случая - наследодателя на ищцата и самата
тя. Затова в тежест на ищцата е да установи,
че е собственик на имота, респ.
правопораждащите факти с оглед твърдяното придобивно основание, а в тежест на ответниците
-
че са били
налице обстоятелства, изключващи възможността за владелеца да
придобие имота по давност,
понеже имота е бил държавен/общински.
Основният спор
засяга въпроса дали в полза на ищцата е изтекла необходимата по чл. 79, ал. 1
ЗС 10 - годишна давност за придобиване на процесния
имот.
Следва да се
има предвид, че фактическият състав на
придобивната давност върху недвижим имот - чл.
79 от ЗС, включва
осъществяване на владение
върху него, както и изтичане на определен от
закона срок, през който е продължило
владението - съответно 10 г., при недобросъвестно
и 5 г., при добросъвестно
владение.
Съгласно чл. 68 ЗС, владението представлява
упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез
другиго, като своя. От своя страна владението следва да е постоянно - т. е. владелецът да
изразява трайна воля
да държи вещта за себе
си; да е непрекъснато - т.
е. владението да не
е изгубено в продължение на 6 месеца по
смисъла на чл. 81 от ЗС, съответно владението да не е изоставяно
или да е било отнето от
трето лице; да е спокойно и явно - да не е установено или поддържано по насилствен или
по скрит начин.
Следователно при
позоваване на оригинерното придобивно
основание давност, на доказване подлежи упражняване в определен период от време, по
-
дълъг от 5
или съответно 10 години, на фактическа
власт върху имота (corpus), без противопоставяне
от страна на титуляра на
правото на собственост, при демонстриране на поведение на
собственик (animus).
В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е
прието, че обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт
- съвпада с този при държането. Субективният елемент е този,
който определя
упражняването на фактическа власт върху имот като
владение. Законът (чл. 69 ЗС) предполага наличието на намерението да се свои
вещта. За това, „за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение
за своене чрез позоваване
на последиците от придобивната давност - предявяване на иск или възражение
при наличие на спор за
собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена
проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие
в гражданския оборот, изпълнение на административни
процедури по попълване на кадастрална
карта и т. н.“. Като краен извод ВКС приема, че като елемент от
придобивната давност владението трябва да се демонстрира явно и несъмнително, да се
осъществява постоянно - да няма инцидентен
характер и да е от такова естество,
че да не
позволява на други лица на
владеят вещта.
Освен това, съгласно т. 3 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 Г., ОСГК на ВКС, ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по 79 ЗС срок, но е починало
преди да се позове на
последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението
върху имота, както и правото на наследниците да се позоват
на изтекла в полза на наследодателя
им придобивна давност щом са
продължили владението. В решението се приема още, че понеже действието на придобивното основание се зачита
от момента на изтичане на
срока, то при наличие на
позоваване от страна на наследниците,
ще се счита,
че придобивното основание е осъществено от наследодателя.
По
общите правила на доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, изцяло в доказателствена
тежест на ищцата е да установи - пълно и главно, че наследодателят й, респективно
след неговата смърт – тя, са владели имота явно и необезпокоявано като свой, с
намерение да го придобият, повече от 10 години преди предявяване на иска, което
намерение е противопоставено на ответниците.
Във връзка с посочените обстоятелства пред СРС са
разпитани свидетелите на ищцата М.Г.А., който е дал показания, че е съсед на процесния имот, който се намира на № 42 на ул. Стара църква
в кв. *********, а свидетелят е на № 44. Имотът е ограден и е около 400 кв. м. Свидетелят
познава ищцата от детските си години и знае имота от 1953 г. Отначало за мястото
се грижела майката на ищцата, впоследствие децата – ищцата, а сега и нейните
деца. За имота са полагани редовно
грижи, което продължавало и понастоящем. Свидетелят не знае за имота да е имало
някога спорове за собственост.
Свидетелката А.Т.К., която е също съседка на имота на
ищцата, живее на същата улица дава показания, че познава ищцата от 15 години.
За имота твърди, че е около 400 кв. м., ограден е и се поддържа непрекъснато от
ищцата, коси се. В него има овощна градина, цветя, ягоди. Ищцата идвала поне
веднъж седмично, дори и повече, за да се грижи за имота.
При обсъдените писмени и гласни доказателства,
настоящият състав споделя извода на СРС, че с писмения договор с нотариална
заверка на подписите за покупко - продажба на
недвижим имот, който по същество представяла предварителен договор за покупко - продажба, наследодателят на ищцата М.П. е
придобил фактическата власт върху процесния имот на
посочената в същия дата. Този извод правилно е изведен от уговорката на
страните по договора, че купувачът придобива имота веднага след подписването на
договора на 10.09.1947 г., като датата следва да се приеме за достоверна,
доколкото договора е с нотариална заверка на подписите. Неоснователни са възраженията на СО, че договора
не установява началната дата на твърдяната фактическа власт върху имота.
От обсъдените свидетелски показания и на двамата
свидетели се установява, че след придобиването му имотът е владян като свой първоначално
от М.П., а впоследствие от неговите наследници, в това число от ищцата
непрекъснато и необезпокоявано през целия период след закупуването му и до
настоящият момент. Владението на имота, изразяващо
се в ограждане, косене, засаждане на овощни дървета и други растения, с изявено
намерение за своене, без да са водени спорове относно
собствеността и да са заявявани претенции от трети лица, е продължило повече от
50 години, като към периода на владение на наследодателя се прибавя периода на
владение на ищцата. Следва да се посочи, че както в чл. 29 от Закона за
давността - отменен с влизане в сила на
ЗС - обн. ДВ. бр.92 от 16.11.1951 г., така и в чл. 79, ал. 1 ЗС, необходимият срок за
придобиване на една вещ по давност е 10 години.
Съдът споделя изводите на СРС, че по делото е установено, че наследодателят на
ищцата и тя са владели имота непрекъснато, необезпокоявано, явно, без
противопоставянето на ответниците, с намерение да го своят, което намерение е демонстрирано
пред ответниците
и пред трети лица.
Предвид изложеното съдът споделя решаващите изводи на
СРС, че ищцата е провела доказване на твърдяното от нея придобивно
основание - по наследство и давност.
Относно възраженията на ответниците, поддържани и в
настоящото производство, основани на издадени в тяхна полза актове за държавна,
респективно - частна общинска собственост, съдът намира следното :
Ответниците са противопоставили възражения, че имотът
е станал държавен/общински съгласно АДС
№ 792/30.10.1966 г. и на АДС № 789/04.09.1970 г. и АЧОС № 305/04.03.1997 г.,
като са твърдели, че основанието за издаване на всички актове е
безстопанствеността на имота - т. е. липсата на собственици. Позовали са се на чл.
6 ЗС в първоначалната му редакция, съгласно която Д. става собственик по закон
на имоти, които нямат друг собственик, като подобно е и основанието, на което е
издаден и АЧОС - чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОбС (ред. ДВ,
бр. 44/1996 г.)
Съдът намира, че по смисъла на чл. 6 ЗС (в редакцията от
1951 г.), държавни
стават имотите, които Д. придобива съгласно специални закони, а така също и имотите, които
нямат друг собственик. По
смисъла на чл. 2, ал. 2 т. 5 от ЗОбС в първоначалната
му редакция (от 1996 г. до 1991 г.), общинска собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може
да бъде установен.
В практиката на
ВКС няма отклонения
от разбирането, че актовете за
държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост,
придобито по силата на някой
от визираните в чл. 77 ЗС способи. В тази аспект съставянето или несъставянето на акт за
държавна или общинска собственост не може да
обуслови пряко извод за принадлежността
или липсата на такава по
отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на Д. респ. на
конкретна община. Когато в АДС или в АОС като правно
основание за придобитото право на собственост на Д. е посочен чл. 6 ЗС (редакция дв. бр. 92/1951 г.) ,
респ. - чл. 2, ал. 2 т. 5 от ЗОбС, в първоначалната
му редакция, доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които
се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга първична документация, касаещи собствеността на имота. Констатацията дали един имот е безстопанствен се гради на
база липсата на данни за
собственика на имота към конкретен
момент на влизане в сила на устройствения план, а тежестта на доказване в тези хипотези, когато се касае
до установяване, че имотът не
е имал друг собственик, е на Д. или общината. (в този смисъл решение № 107 от 06.01.2017 г. по гр.
д. № 2173/2016
г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС).
Следователно практиката на ВКС и съдилищата приема, че
няма пречка при установяване собствеността на имотите да се съобразят основните налични данни за недвижимите имоти, включително тези за правото
на собственост, съдържащи се в различните
карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на
Закона за единния кадастър на НРБ (отм.), Закона за териториалното
и селищно устройство (отм.), съответно ЗКИР, ЗС, ЗСПЗЗ и ЗУТ
и т. н. В практиката се приема освен това, че ако по време на отреждане със
съответния план (кадастрален, уличнорегулационен, план за обществени мероприятия, дворищнорегулационен) един имот е с неизвестен собственик, той се води като
безстопанствен. Само
в такъв случай по смисъла на чл. 6 ЗС (първоначална редакция) имотът преминава
в патримониума на Д. като собственик на всички имоти,
които нямат друг собственик, респ. на общината по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 5
от ЗОбС, в първоначалната му редакция. Само при
установяване наличието на основанията за придобиване на собствеността от Д.,
респективно общината може да се обсъжда забраната за придобиване на имота по
давност по чл. 86 ЗС и пар. 1 от ЗД на ЗС.
Предвид посочената практика, за неоснователни следва
да се приемат възраженията на ответниците, че съдът не е следвало да съобразява
данните по кадастралния и регулационен план за собствеността на имота при
обсъждане наличието на основание същият да бъде актуван като държавен, респ.
общински. От заключението на СТЕ непротиворечиво се установява, че в разписния
лист на кадастралния план от
1956 г., имот пл. № 386 е записан на името на Е.С., М.С.и С. С. (ищцата и
останалите наследници на М.С.починал 12.06.1948 г.), в разписния лист на кадастралния
план от 1973 г. имот пл. № 668 (предишен пл. № 386) също е вписан на
наследниците на М.П.. В разписните листове на ЗРП от 1997 г. имот пл. № 668
също е вписан на името на наследниците на М.П..
При тези данни е налице индиция,
че както към момента на издаване на АДС № 792/30.10.1966 г. и на АДС №
789/04.09.1970 г., така и към момента на издаване на АЧОС № 305/04.03.1997 г.,
имотът не е бил безстопанствен и не е имало основание за актуването му като
държавен или общински.
Следователно Д. и общината не са придобили
собствеността на основание чл. 6, ал. 2 ЗС в редакцията от 1951 г. до 1991 г. (ДВ, бр. 77/91 г.) и чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС в редакцията й от 1996 г. до 1999 г. (ДВ, бр. 96/99 г. ), а установените забрани за придобиване по давност в чл.
86 ЗС и в § 1 ЗД ЗС, са неприложими. Към момента на съставяне на първия
АДС № 792/1966 г., наследниците на М.П. (от които към момента е останала само
ищцата), вече са придобили имота по наследство и давност, изтекла в тяхна
полза.
В съответствие с процесуалния закон СРС е приел, че констатациите
в посочените актове за държавна и общинска собственост са оборени, а възраженията
на ответниците, основани на тези актове, са неоснователни.
Въззивният съд споделя решаващите изводи на
СРС, че исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК са основателни срещу двамата ответници.
Тъй като изводите на СГС изцяло съвпадат с тези на
СРС, оспореното решение е законосъобразно постановено - в съответствие с
материалния и процесуален закон и следва да бъде изцяло потвърдено. Този извод
се отнася до решението и в частта по разноските, които са съобразени с изхода
от спора.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода
от спора и направеното искане, право на разноски има въззиваемата страна - ищцата.
Съгласно доказателствата за реално направени разноски и списъка на разноските
по чл. 80 ГПК, ищцата е направила разноски за адвокат в размер на 1 500
лв. Въззивникът - Д. е направил възражение за
прекомерност на разноските на ищцата по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Като съобрази
обстоятелството, че съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ минималния размер на
възнаграждението според интереса е 819 лв. и като взе предвид факта, че по
делото е проведено само едно съдебно заседание, без да са приемани
доказателства или да са извършвани други действия от защитника на ищцата, извън
отговора на въззивните жалби и писмените бележки, въззивният състав намира, че
възнаграждение от 1 500 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено на 900
лв., на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Така мотивиран
Софийският градски съд
Р
Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 110467/02.05.2017 г. на СРС, 38
с - в, по гр. д. № 20175/2014 г., включително по разноските.
ОСЪЖДА Д., представлявана от МРРБ, с адрес по делото : гр. София, ул. „*******и
Столична община, адрес : гр. София, ул. „*******да заплатят на С.М.Х., ЕГН **********,
с адрес на процесуалния си представител : гр. София, бул. „*******, чрез адв. Св. М., разноски за адвокат в размер на 900
лв., на основание чл. 78, ал. 3, вр. с
ал. 5 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.