№ 401
гр. София, 03.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Зорница Гладилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000500318 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С решение № 3613/17.06.2024 г., по гр.д.№ 10299/2022 г. на Софийски градски
съд, ГО, I-13 състав, съдът е отхвърлил предявения от С. Ш. М. против Прокуратурата на
Република България, иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 120 000 лева, причинени от
нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното
сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП
– София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за периода от
образуването му през м.януари 1991 г. до 01.10.2022 г. като неоснователен.
Срещу това решение е подадена въззивна жалба от С. Ш. М., която моли
решението да бъде отменено и вместо него въззивният съд да уважи предявения от нея иск.
Поддържа, че същото е неправилно, необосновано и постановено в противоречие със закона
и практиката на ЕСПЧ. Поддържа, че фактът, че не е бил предявен граждански иск в
наказателното дело или по реда по ГПК е без значение за преценката дали разследването по
наказателното дело се явява за пострадалия дело за определяне и защита на негови
граждански права по смисъла на чл.6 от ЕКЗПОЧС. В този смисъл била националната и
наднационалната практика. Поддържа, че в нито един момент от хода на досъдебното
производство тя или баща й не са имали възможност да предявят претенциите си за
получаване на обезщетение пред граждански съд. Поддържа, че съществува изискване
обезщетението да включва и наказателна санкция като част от дължимата компенсация.
Счита, че разглеждането и решаването на делата в раазумен срок било фундаментален от
1
гледна точка защита на индивидуалните права на гражданите въпрос.
Въззиваемият Прокуратурата на Република България не е подал отговор и не
взема становище по въззивната жалба.
Съдът като обсъди представените по делото доказателства и доводите на
страните и съобразявайки правомощията си по чл.269 от ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от С. Ш. М.
против Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание чл.2б,
ал.1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000
лева, причинени й в лично качество и в качеството й на наследник на Ш. Х. М., починал на
17.05.2007 г., от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на
образуваното сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по
описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София,
търпени в периода от образуване на делото през януари 1991 г. до датата на подаване на
исковата молба – 01.10.2022 г. Ищецът твърди, че наследодателят й Ш. Х. М. е един от
пострадалите от деянията, предмет на разследваното дело, което е известно в публичното
пространство като т.нар. “възродителен процес“. Сочи, че без да е извършил каквото и да
било престъпление от 21.03.1985 г. до 09.04.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в
затвора и лагера на остров Белене; от 09.04.1986 г. до 31.05.1987 г. бил лишен от свобода в
затвора в Бобов Дол, а от 31.05.1987 г. до 31.05.1988 г. бил лишен от свобода в с. ***, общ.
***, обл. *** без да му е наложена присъда и без да са му връчени документи. Баща й търпял
големи неудобства в местата, където бил затворен поради деградиращите условия на живот,
свързани с крайна мръсотия и липса на елементарни условия за живот и хигиена, липса на
здравна и медицинска помощ, лоша храна, привудителен труд, който не се заплащал и без
възможност да вижда близките си. Това оставило трайни следи и поражения в здравето му. В
продължение на над три години бил лишен от свобода. Тя и цялото им семейство, без да
бъде лично задържана и лишена от свобода, също била пострадала от престъпленията,
предмет на разследването, защото в резултат от задържането на баща й, години наред били
засегнати правата й на личен и с емеен живот , нааред с насилствената асимилация. Всички
близки страняли от семейството й от страх да не пострадат. Ищцата била лишена от бащини
грижи подкрепа и контакти години наред. През 1989 г. цялото семейство били принудени да
се изселят в Турция. Цялото имущество, дом и покъщнина останали в България, където били
разграбени. Продължителността от 30 години на посоченото наказателно производство сл.
дело № 1/1991 г., не била разумна. Същата е прекомерна и накърнява правото, установено с
чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Пасивността на разследващите притеснявала ищцата, както и другите
като нея. През 1996 г. част от мъжете, които били с баща й в Белене подготвили обща жалба
до Главния прокурор, към която всеки бил приложил бележка с информация за периодите и
местата на задържането си. Жалбата била внесена от друг пострадал И. Х., заедно с
приложени към нея индивидуални бележки на 94 души при длъжностното лице при
българското консулство в Истамбул и била с регистрационен № 351/04.03.1996 г. В жалбата
се искало да започне разследване за причинените вследствие т.н. „възродителен процес
нарушения на основни и естествени човешки права и свободи. Към момента на подаване на
исковата молба нямало отговор или осъществена комуникация във връзка с жалбата. През
м.май 1996 г. изпратили запитване по факса до Главна прокуратура във връзка с развитието
на жалбата, което също останало без отговор. На 1.04.1997 г. от името на пострадалите
отново било внесено искане по същия въпрос в Главна прокуратура от името на
пострадалите, заедно с 3 папки документи и материали, за което бил издаден вх.№
3070/01.04.1997 г. от регистратурата на Главна прокуратура, което също останало без
2
отговор. От писмо вх.№ 16494/2009 г. от 06.01.2022 г. ставало ясно, че материалите по пр.пр.
№3070/01.04.1997 г. били изпратени на ВОП София за приобщаване към забавеното
досъдебно производство. На 18.09.1997 г. от името на пострадалите било внесено
аналогично оплакване в Прокуратурата на Въоръжените сили с вх.№ 422/1997 г. от
18.09.1997 г., по което нямало отговор. Физическото внасяне на документите не било от
всички пострадали, а от натоварени от тях няколко лица от кръга на пострадалите.. След
като не получили инфформация от Прокуратурата, посхрадалите потъэрсили съдействие от
други институции като със съдействието на депутати няколко пъти се срещали с Главния
прокурор. След такава среща през 2003 г. Главния прокурор обявил по медиите, че след
няколко седмици делото за т.н.Възродителен процес ще бъде внесено в съда, което и до сега
не се осъществило. По това дело не била давана информация, пострадалите нямали достъп
до материалите и продължавало и до днес под предлог, че делото е секретно. На ищцата и
на другите пострадали не били връчвани актовете на прокуратурата. На 11.01.2012 г. 41
Народно събрание приело декларация, с която осъдило опита за насилствена асимилация на
българските мюсюлмани и призовало Главния прокурор да направи необходимото за
приключването му. Десет години след това нямало напредък. Отговорност за забавата имал
ответника, тъй като прокуратурата ръководи досъдебната фаза на процеса и следи за
навременното и бързо провеждане на разследването. В исковата молба се излагат твърдения
за търпени от ищеца неимуществени вреди –лично и като наследник на баща й Ш. Х.
М..Това са били притеснения, и безпокойство за изхода на делото, , разочарование, безсилие
и безпомощност, загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, от
това, че виновниците за т.нар. „възродителен процес“ няма да бъдат наказани за деянията си.
Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск и претендира разноски.
Ответникът Прокуратурата на Република Българияоспорва допустимостта на
иска като, тъй като било налице позоваване на вреди по чл.5, параграф 1 от Конвенцията за
защита правата на човека и основните свободи за периода 1985-1988, преди страната ни да е
ратифицирала Конвенцията през 1992г. Счита неоснователен иска, поради липса на
доказателства, че ищецът притежава качеството на пострадал от неприключилото в разумен
срок производство. Навежда доводи, че не са ангажирани доказателства за действително
търпени неимуществени вреди като пряк и непосредствен резултат от нарушение на правото
на разглеждане на досъдебното производство в разумен срок. Оспорва изцяло предявената
претенция по основание и размер. Евентуално, твърди, че предявеният иск за 120 000 лева е
прекомерен и не отговаря на жизнения стандарт и икономическата обстановка в Република
България.
Видно от Решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на
някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в
държавния, обществения у стопанския живот ( обн. в ДВ, бр. 44. 01.06.1990 г. ), е обявена
политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени
в Белене 517 лица във връзка с насилствена промяна на имената на тези български
граждани, поименно изброени в списък, публикуван в посочения брой на ДВ. Сред
реабилитираните граждани, чиито имена са били насилствено променени е и Ш. Х. М..
Установява се, че Ш. Х. М. в периода 21.03.1985 г. до 09.04.1986 г. бил
задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене; от 09.04.1986 г. до
31.05.1987 г. бил лишен от свобода в затвора в Бобов Дол, а от 31.05.1987 г. до 31.05.1988 г.
бил лишен от свобода в с. ***, общ. ***, обл. *** без да му е наложена присъда
Установява се, че през 1989 г С. Ш. М., Ш. Х. М. и семейството им са били
принудено, вследствие на репресиите предприети срещу тях от властите в страната, да
напуснат България и да се установят да живеят в Турция.
Няма спор и относно обстоятелството, че на 31.01.1991 г с постановление на
3
прокурор при Прокуратурата на въоръжените сими е образувано сл. д. № 1/1991 г,
преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г на ВОП-София, а след това и в ДП № II048/1999 г на
ВОП-София за разследване на извършените през време на т. н. Възродителен процес
предстъпления. Не е спорно, че делото е висящо и понастоящем.
Не е спорно между страните по делото, а се установява и от събраните в
настоящото исково производство писмени доказателства, че с Постановление от 31.01.1991
г. на прокурор при Прокуратура на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1 от 1991 г.,
впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 г. на Военно – окръжна прокуратура
– гр.София, а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) № ІІ048 от 1999 г.
на ВОП - София, за разследване на извършени през време на т.нар. „възродителен процес“
престъпления през периода 1984 г. – 1989 г. за подбуждане към национална вражда и омраза.
Установява се, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода от 1984 г. до
1988 г, при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица
проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, вследствие и по обвинение за
престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984 г до
1988 г, при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и
превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез
насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща
принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, както и чрез принудително
затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно
уволнение при несъгласие с промяната. Установява се, че на 20.07.1993 г и на 19.12.1997 г са
внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните въз основа на тях
съдебни производства са прекратявани, през 1994 г и съответно през 1998 г - поради
допуснати еднотипни съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било
връщано на Прокуратурата за отстраняването им. Междувременно част от обвиняемите са
починали и производството по отношение на тях е било прекратено. През 1999 г и през 2002
г производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани
свидетели в чужбина, след което е било възобновявано. В хода на наказателното
производство в период от три години от 2001 г до 2004 г са установени общо 446
пострадали лица, както и техните законните наследници и от тях са разпитани общо 312
души.
Установява се, че през 1996 г., 1997 г., 2003 г. ищцата, заедно с други
пострадали са сезирали Главна прокуратура и други държавни органи с искания по делото.
Представени са уважени от СГС молби за определяне на срок на
прокуратурата за приключване на наказателното дело, като определенията на съда не са
съобразявани.
С декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г е осъдена
асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското
малцинство в България, включително и при т. нар. "Възродителен процес".
От представеното удостоверение за наследници на Ш. Х. М. се установява, че
С. Ш. М. е негова дъщеря.
Във въззивното производство въззивникът е представил следните
доказателства: 1./ постановление от 28.06.1993 г., с което е прието, че пострадали от
разследваните по делото престъпления са всички преименувани по време на
т.нар.възродителен процес лица, както и лица, които са се противопоставяли на т.нар.
възродителен процес; 2./ Писмо - становище с вх.№ 453/25.03.1991 г. от доц. А. К. до
заместник-главния прокурор, ведно с приложенията към него, относно правната
квалификация на разследваните деяния, с които е извършен т.нар. възродителен процес; 3./
Постановление от 30.09.2024 г. по ДП № II-048/1999 по описа на ВОП-София за
продължаване на разследването за престъпления по чл. 416 и сл. от НК и установяване на
4
съучастниците в извършването им; 4./ Протоколи за предявяване на материалите по ДП №II-
048/1999 по описа на ВОП-София от 25.03.2024 г., видно от който запознаването на
повереника на С. Ш. М. с материалите в том 33 е извършено на 25.03.2024 г.,
10.04.2024 г., 11.04.2024 г., 12.04.2024 г. Представено е и постановление от 14.03.2025 г. по
пр.пр. № 00003/2001 г. по описа на ВОП София, досъдебно производство№ II-048/1999 по
описа на ВОП-София, с което е уважена молбата на С. Ш. М. като е разрешено разгласяване
на материали по досъдебното производство чрез представянето им по в.гр.д.№ 318/2025 г.
по описа на САС, 16 състав.
Предявен е иск по чл. 2б от ЗОДОВ- за заплащане на обезщетение за вреди,
причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок
Съгласно разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар 1 от КЗПЧОС.
Съгласно чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите
граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение
срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок
от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
В постановената практика по сходни казуси- на лица, пострадали от
Възродителния процес и търсещи обезщетение за вреди, поради бавно правосъдие
продължителността на производството по сл. д. № 1/1991 г и преобразуваните от него дела-
ВКС константно приема, че тези лица имат правата на пострадали от престъплението,
предмет на разглеждане по сл. д. № 1/1991 г, тъй като висящото наказателно производство
има значение за съдебната защита на граждански права, чиито титуляр е именно
пострадарлия/жертвата/ на престъплението. С решение № 6/22 по гр. д. № 1555/2021 г и
решение № 60265/2021 г по гр. д. № 1701/2021 г и двете на 4-то ГО на ВКС еднозначно се
приема, че при преценката дали едно наказателно производство, непреминало в своята
съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на КЗПЧОС, понятието "при
определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито
права и задължения се засягат от производството, включително и лицето пострадало от
престъплението, каквото лице може да има качество и на частен обвинител, дори и при
отсъствие на искане за парично обезщетение.
С определение № 2127/13.07.2023 г. по к.ч.гр.д.№ 2327/2023 г. предявеният
общ иск за обезщетение от ищцата в лично качество и в качеството й на наследник на Ш. Х.
М. е приет допустим като Върховният касационен съд се е позовал на задължителната
практика на ВКС, съгласно която лицето, което е встъпило като наследник на починала
страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е
както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за
деликта по чл.2б ЗОДОВ, във вр. с чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС, за цялата продължителност на
забавеното производство; след встъпването в това производство на мястото на
наследодателя си, наследникът има качеството на „пряко пострадал“ /„пряка жертва“/, а за
предходния период - на „непряко пострадал“ („непряка жертва“) от деликта, особено когато
предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен
нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко
пострадал от деликта; самите тези ищци, встъпили като процесуални правоприемници, са
търпели реални неимуществени вреди /болки и страдания/ и тяхната съпричастност към
последните относно забавянето на делото не е опровергана от други доказателства по
настоящото дело. Предвид изложеното не е необходимо разграничаване на претендираните
суми поотделно за вредите, търпени в горепосочените две качества на ищцата.
5
С оглед установената практика по сходни казуси и за да се гарантира
предвидимост на правосъдието съдебният състав следва да приеме, че ищцата, в качеството
й на наследник на жертва и самата тя потърпевша от Възродителния процес и провежданата
асимилационна политика в НРБ през 80 години на миналия век има правата на лице, при
определяне на чиито граждански права, зависещи от производството по сл. д. № 1/1991 г и
преобразуваните от него дела, което има право на правосъдие в разумен срок и съответно
при неспазване на разумните срокове- на съответно обезщетение за претърпените вреди. С
оглед това материалноправната легитимация на ищцата е установена по делото.
По делото няма спор, че ответникът Прокуратурата на РБ е материалноправно
легитимирания орган, чрез който държавата, при разглежданата хипотеза, следва да отговаря
за вреди от бавно правосъдие.
Предявените искове са с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за
осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение сумата от 120 000 лв., ведно със
законната лихва върху нея за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на
ищеца лично и в качеството на наследник на лично пострадал, за разглеждане и
приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780/1998 г.
по описа на ВОП - София и ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП – София.
Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи. Отговорността има деликтен характер и ангажирането й се
осъществява чрез отделен иск, с който ищецът може да установи пред националния съд
наличие на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията и да претендира обезщетение.
Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по
чл. 6, § 1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Допустимостта на
иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал.
2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на
глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение (в този смисъл решение № 153 от
13.06.2018 г. по гр. д. № 4658/2017 г., ІV Г. О. на ВКС и решение № 210 от 15.06.2015 г. по
гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ Г. О. на ВКС).
Няма спор между страните, а и видно от представените по делото писмени и
от събраните доказателства се установява, че Ш. Х. М., починал на 17.05.2007 г. е сред
българските граждани, върху които е била упражнена държавна принуда за насилствена
промяна на имената им чрез репресия, лишаване от свобода и въдворяване в Белене.
Безпротиворечиво е и обстоятелството, че по повод тези действия на държавата е
образувано на 30.01.1991 г., сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените
сили (впоследствие преобразувано в сл. дело № 781/98 на СВОП, а понастоящем с № II-048-
99 по описа на ВОП), придобило обществена известност като делото за "възродителния
процес". Към датата на предявяване на настоящата искова молба 02.01.2024 г. и към
момента, горепосоченото производство е все още в своята досъдебна фаза.
Искът е допустим и е предявен от лице, което притежава материално-правна
легитимация и чиито права и задължения лично и в качеството му на наследник на
пострадало лице, се засягат пряко от производството по сл. д. № 1/91 г., впоследствие
преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-
048/1999 г. по описа на ВОП-София
По делото се установява, че сл. д. № 1/1991 г и делата, в които е
преобразувано, е висящо от 1991 г до настоящия момент. Считано към момента на подаване
на ИМ11.05.2020 г делото е висящо 29 години, като се намира все още в стадии на
досъдебно производство. Видно от гореизложеното във връзка със сл. д. № 1/1991 г,
фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, обвиняемите първоначално са били
петима, което е основание да се приеме, че са били необходими по-голям брой процесуално
следствени действия. Установява се, че по делото са събирани доказателства от чужбина.
6
Показателно за ритмичността на проведеното разследване е, че в период от три години от
2001 г до 2004 г са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните
наследници и от тях са разпитани общо 312 души, като останалите няма данни след това да
са разпитани в годините преди или след това. Независимо от сложността на доказване на
повдигнатите обвинения и множеството обвиняеми и пострадали лица нищо не може да
оправдае висящност на дело в досъдебно производство за период от 30 години. Напротив,
установява се не добра организация на разследващите органи, предприемащи процесуално-
следствени действия кампанийно и дълги периоди на бездействие по делото. От друга
страна не се установява ищцата да има действия, забавящи разследването и производството
по сл. д. № 1/1991 г и делата, в които е преобразувано.
Според настоящият съдебен състав към периода на висящност на досъдебното
производство следва да се съобрази и периодите, в които е бил направен опит делото да се
внесе с обвинителен акт за съдебно разглеждане. Това е така, защото внесените обвинителни
актове не са били годни да сезират съда за разглеждане на повдигнатите обвинения против
обвиняемите по същество. Обвинителните актове са страдали от еднотипна негодност, което
е било основанието и съда да върне двукратно делото на Прокуратурата на РБ. Изложеното
обосновава извод, че Прокуратурата и разследващите органи, които тя ръководи, не са
извършили законосъобразно и пълно разследването, не са упражнили законосъобразно и
своевремнно своите правомощия, така че да се постигне пълно установяване на фактите,
относими към състава на повдигнатите обвинения. Не са създали необходимата организация,
дори и след указания на съда, да приключат в разумни срокове разследването. Действително
няма легално определение на това, какво е разумен срок за приключване на едно дело. Но
няма как висящност от 30 години на досъдебна фаза да е в рамките на разумния срок,
независимо от фактическата и правната сложност на самото производство. Недопустимо е
продължителността на едно производства да надвърля с много години срока на абсолютната
давност, предвидена по закон за разследваното престъпление.
По изложените съображения въззивният състав приема, че наказателното
производство, от което зависят граждански права на настоящата ищца, в неговата досъдебна
фаза е продължило период, надвишаващ всякакви разумни срокове за приключване на
наказателно дело, което е основание ищцата да получи обезщетение за претърпените от нея
вреди на заявените по делото основания.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди
Според съдебната практика- на съдилищата в България и на ЕСПЧ-
постановена при сезиране на осн. чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС, съществува оборима презумпция
за това, че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди,
поради което не е необходимо да се доказват обичайните неимуществени вреди, които е
нормално да се търпят от лице, засегнато от бавно правосъдие.
С разпоредбата на чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС и изискването за разглеждане на
делата в разумни срокове се цели съхраняване на доверието на обществото в
правораздавателната система, както и своевременно постигане на чувство за възмездие и
справедливост за страните в производството.
При определяне на размера на обезщетението следва да бъде взето предвид
продължителността на наказателното производство, което, въпреки сложността му,
значително надхвърля и законоустановените, и разумните срокове. Чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС
поставя критерият "разумен срок" сред съставните елементи на справедливото
правораздаване. Макар и субективен, той може да варира при наказателните и гражданските
производства, но във всички случаи следва да се преценява на плоскостта на баланса между
интересите на лицето, което желае възможно най-скоро да получи правосъдие, от една
страна, и необходимостта от внимателно проучване на случая и провеждане на процедурите,
гарантиращи обективността на крайното решение, от друга. В настоящия случай този баланс
е нарушен. Каквато и фактическата и правна сложност да предполага разследването, тя не
7
може да оправдае продължителност на досъдебната фаза на процеса от 30 години, която
очевидно се явява прекомерна и нарушаваща правото по чл. 6 от Конвенцията. Както всеки
друг субект в подобна ситуация, ищецът е търпял безпокойство и несигурност,
разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост,
притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да
бъдат наказани. Бавното правосъдие е нормално да предизвика притеснения за развитието на
делото и справедливото му приключване, да накърни доверието в държавата и нейните
правораздавателни институции, като следва да се посочи, че продължителност като на
разследването по сл. д. № 1/1991 г и производните му на практика представлява отказ от
правосъдие. Това допълнително засяга пострадалите от престъплението, предмет на
разследване по сл. д. № 1/1991 г, тъй като предприетите спрямо тях по време на
асимилацията действия от държавата са разрушили и променили животи на цяла една
етническа група. Надеждата за възмездие и справедливост, която първоначално със
сигурност е съществувала за жертвите на Възродителния процес при започването на
разследването по сл. д. № 1/1991 г, постепенно е изтляла и е заместена от разочарование,
чувство на отчаяние и безнадеждност, поради невъзможността за морално възмездяване на
преживените репресии на ищцата и семейството й. Ищцата, след периода от 30 години е
нормално страда от загубената надежда за получаване приживе на справедливост и поне
морално удовлетворение.
Активността на пострадалите от т.н.Възродителен процес и отказът на
ответника да изпълни съдебните определния по ускоряване на производството по ДП II-
048/1999 г допълнително обуславят подронване на вярата на ищцата в българското
правосъдие. Така възприетите като обичайни вреди за лица, пострадали от бавно
правосъдие, претърпени логично и от ищцата не се оборват от ответната Прокуратура на РБ.
С оглед всички изложени в исковата молба факти следва да се отбележи, че
съобразно възприетото и по решение № 6/22 по гр. д. № 1555/2021 г и решение №
60265/2021 г по гр. д. № 1701/2021 г и двете на 4-то ГО на ВКС в рамките на
производството по чл. 2б от ЗОДОВ не могат да се присъждат вреди от самото
престъпление- засягане на чест и достойнство, страх, стрес, унижение от асимилационната
политика на държавата, репресиите и т. н. Процесни са вредите само от забавеното
правосъдие, на което е жертва ищцата.
Въззивният съд приема, че по делото презумптивно са установени вреди,
претърпени от ищцата от бавното правосъдие, в обичаен размер и интензитет. По делото не
се установява същата да е имала вреди по-големи или по- силни от обичайните за лица в
сходно положение. Не се установява продължителността на производството да е дало
отражение на начина на живот на ищцата, връзките с нейното семейство, върху работата й
или да е причинило други, извън обичайните вреди на ищцата.
При определянето на размера на дължимото се обезщетение на ищцата следва
да се съобрази, че същата е предявила иска си в двойно качество – лично и наследник на
починалия си баща. Следва да се има предвид и заявеното от българското общество и
държава отрицание на идеята и провеждането на на т. нар. Възродителен процес, както и
предприетата по негово време репресия срещу български граждани. Израз на дадената
морална подкрепа на жертвите на Възродителния процес Решението на парламентарна
комисия за политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода
във връзка с насилствената промяна на имената на част от българските граждани/ 1990/,
както и заявеното с Декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г осъждане на
асимилационната политика по време на т. нар. "Възродителен процес", както и приемане на
специален закон - Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, с
който е регламентиран облекчен ред за получаване на парично обезщетение за изживените
унижения и репресии, извършени от представители на наложения комунистически режим в
Република България. Тези актове на морална подкрепа и израз на съжаление за
провежданата политика на българската държава през 80-те години на миналия век се
предполага, че предоставят на пострадалите от посочените процеси морална
8
удовлетвореност и показват съпричасност на цялото общество към преживяното от тях.
Независимо от хода на досъдебното производство обществото дава своята подкрепа на
пострадалите от възродителния процес и осъжда провежданата насилствена, асимилационна
политике на държавата спрямо български граждани.
При съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези / Решение № 667
от 8.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., ГК,/ настоящият съдебен състав
намира, че справедливият размер на обезщетението следва да бъде 40 000 лева. По причина,
че ищцата субсумира в претенцията си както своите права, така и правата на наследник на
починалия й баща. Искът е основателен за сумата 40 000 лева и неоснователен над този
размер до претендирания размер 120 000 лева.
От изложеното следва, че въззивната жалба е частично основателна, а
въззивното решение е неправилно в частта, с която искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за
разликата над 40 000 лева до 120 000 лева и съгласно правомощията на настоящата съдебна
инстанция, да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго решение,
с което искът да бъде уважен и за тази сума. В останалата отхвърлителна част за разликата
над 40 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева въззивното решение следва да
бъде потвърдено.
Ответникът е направил в съдебно заседание във въззивната инстанция
възражение за погасяване на правото на ищеца, в качеството му на наследник на Ш. Х. М.,
по давност. Това възражение е заявено за първи път във въззивната инстанция. Правото на
ответника да направи възражение за погасяване по давност на вземането, предмет на иска,
се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК.
Следователно възражението е заявено извън предвидените процесуални срокове и съдът не
следва да го разглежда.
По направените от страните разноски:
Жалбоподателят претендира разноски като представя доказателства за
заплатена държавна такса 5 лева.
Ответникът по касационната жалба ПРБ не претендира разноски и не е
представил списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, поради което на
ПРБ разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното съставът на Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3613/17.06.2024 г., по гр.д.№ 10299/2022 г. на Софийски
градски съд, ГО, I-13 състав, В ЧАСТТА МУ, с която съдът е отхвърлил предявения от С. Ш.
М. против Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл. 2б, ал. 1
ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 40 000
лева, причинени от нарушаване на правото й на разглеждане и решаване в разумен срок на
образуваното сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по
описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за
периода от образуването му през м.януари 1991 г. до 01.10.2022 г., предявен от ищцата в
лично качество и в качеството й на наследник на баща си Ш. Х. М. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. Ш. М., на
основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от
40 000 лева, причинени от нарушаване на правото й на разглеждане и решаване в разумен
срок на образуваното сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-
9
ІІ/1998 г. по описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП –
София, за периода от образуването му през м.януари 1991 г. до 01.10.2022 г., предявен от
ищцата в лично качество и в качеството й на наследник на баща си Ш. Х. М., ведно със
законната лихва върху тази сума (40 000 лева), считано от 2.05.2019 г., до окончателното
изплащане на сумата.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3613/17.06.2024 г., по гр.д.№ 10299/2022 г. на
Софийски градски съд, ГО, I-13 състав в останалата му част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. Ш. М., на
основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата 5 лв. разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в 1-
месечен срок от съобщаването му на страните по делото, при условията на чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10