№ 557
гр. Бургас, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Мила Г. Димова
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Вяра Ив. Камбурова Въззивно гражданско
дело № 20252100500043 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№5823/25.10.2024г., подадена от
Д. А. Й., ЕГН **********, чрез адв.Тургай Хасан, БАК, със съдебен адрес:гр.
Айтос, ул.,,Свобода“№3,ет.1,ап.3 и насрещна въззивна жалба вх.
№6452/28.11.2024г., подадена от Д. М. П., ЕГН **********, чрез адв. Галина
Георгиева – ВАК, със съдебен адрес: гр.Варна, бул.,,Съборни“№17, ет.2, срещу
Решение №227 от 09.10.2024г. по гр.д.№941/2023г. по описа на Районен съд-
Айтос.
С посоченото решение, съдът е осъдил ответника Д. А. Й. да
заплати на ищеца Д. М. П. сумата от 7 000 лева – обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, причинени на 27.04.2022 г. в района на хижа
„Тополица“, находяща се в м. „Къркатлъка“ от ухапване от куче, вид
„овчарка“, бяло с черно на цвят, отговарящо на име АРЧИ, намиращо се под
надзора на ответника, за което деяние е налице влязло в сила споразумение по
НОХД № 150/2023г. на РС Айтос, ведно със законната лихва, считано от
27.04.2022 г. до окончателното плащане, като за горницата до пълния
предявен размер от 13 000 лв., искът е отхвърлен като неоснователен.
Със същото решение, съдът е осъдил ответника Д. А. Й. да заплати
на ищеца Д. М. П. сумата от 7745,68 лева – обезщетение за претърпени
имуществени вреди, причинени на 27.04.2022 г. в района на хижа „Тополица“,
находяща се в м. „Къркатлъка“ от ухапване от куче, вид „овчарка“, бяло с
1
черно на цвят, отговарящо на име АРЧИ, намиращо се под надзора на
ответника, за което деяние е налице влязло в сила споразумение по НОХД №
150/2023г. на РС Айтос, ведно със законната лихва, считано от завеждане на
исковата молба до окончателното плащане, като за горницата до пълния
предявен размер от 9674,81 лв., искът е отхвърлен като неоснователен.
С въззивна жалба вх.№5823/25.10.2024г се изразява недоволство от
решението, като се развиват съображения за неговата неправилност и
незаконосъобразност, постановено при нарушение на материалния закон.
На първо място се излага становище относно изводите на съда за
неоснователност на направеното с отговора на исковата молба възражение за
съпричиняване. Навеждат се доводи относно наличието на изискуемите
предпоставки, обуславящи намаляване обезщетението при приложение
разпоредбата на чл.51,ал.2 от ЗЗД.
Твърди се, че с оглед разпределената доказателствена тежест,
ответната страна ангажирала доказателства за твърдяното съпричиняване на
вредоносния резултат.
Направено е подробно изложение на фактите и обстоятелствата от
значение за спора по делото.
Посочва се, че въззиваемата не веднъж посещавала хижата в
с.Тополица и знаела, че там има вързано куче, за което са били поставени
указателни табели. Подчертава се, че въпреки предупреждението на турист,
същата навлязла в зоната, охранявана от кучето, което възприело непознато
лице като опастност. Отбелязва се, че в деня на инцидента, времето било ясно,
с добра видимост и при достатъчна бдителност от страна на пострадалата,
злополуката можело да бъде предотвратена.
Жалбоподателят твърди, че по отношение обезопасяване на
животното, били взети достатъчно мерки – здраво завързано на къс повод,
което не му позволявало да се нахвърли на случайно преминаващи. Изтъкват
се факти и обстоятелства, установени чрез разпит на свидетели.
Заявява се, че с поведението си, поставяйки се в неоправдано
завишен риск, въззиваемата създала условия за възникване на деликт.
Излагат се аргументи във връзка с присъдения размер на
претендираното обезщетение за имуществени вреди.
Направен е подробен анализ на извършената по делото експертиза.
Твърди се, че ищцата по делото не провела пълно и главно доказване
относно настъпилите имуществени вреди и техният размер.
Посочва се, че не всички вреди били в причинно – следствена връзка
с ухапването от куче, поради което същите следвало да бъдат редуцирани до
размера на реално извършените. Подчертава се, че с оглед доказване
извършените разходи, ответната страна в първоинстанционното производство
поискала назначаване на комплексна медицинска експертиза.
Иска се отмяна на решението на първоинстанционния съд и
постановяване съдебен акт на настоящата инстанция, с който възражението за
съпричиняване бъде уважено, с оглед на което да се определи размер на
дължимото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.
Претендира се, на основание чл.78, ал.2 от ГПК, въззиваемата страна
да бъде осъдена да заплати сторените пред първоинстанционния съд разноски.
С въззивната жалба са направени доказателствени искания.
2
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от Д. М. П., чрез адв. Галина Георгиева – ВАК, с който
същата се оспорва изцяло.
Излагат се твърдения за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение, като се твърди, че същото не страда от сочените в
жалбата пороци.
Навеждат се доводи във връзка с възражението за съпричиняване,
което се основавало на събраните по делото свидетелски показания. Направен
е анализ на гласните доказателства по делото.
Твърди се, че в конкретния случай, разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД
не намирала приложение, тъй като въззиваемата не проявила противоправно
поведение, с което да е създала предпоставки за настъпване на деликта.
Посочва се, че правилно районният съд приел, че въззивникът не
взел достатъчно мерки за обезопасяване и надзор на повереното му куче.
Заявява се, че собственикът следвало да изведе животното от зоната
на хижата.
Подчертава се, че пострадалата навлязла в територията на
декоративни птици, в близост до кучето, което било без намордник.
Развиват се подробни съображения във връзка с приложение нормата
на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Цитира се съдебна практика (ППВС№17/18.11.1963г.и
Решение №16 от 04.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. на ВКС).
Излагат се аргументи, че съпричиняването на вредата изисквало
наличието на пряка причинна връзка между поведението на увредения и
настъпилия вредоносен резултат, каквато в случая не била налице.
Отбелязва се, че не се установили по делото обстоятелства,
освобождаващи от отговорност собственика на кучето.
Оспорват се наведените от въззивника доводи относно размера на
присъденото обезщетение за имуществени вреди.
Направено е подробно изложение на фактическата обстановка по
делото.
Твърди се, че в резултат на нападението и ухапванията от кучето,
собственост на ответника, на пострадалата била нанесена средна телесна
повреда, изразяваща се в многофрагментно, открито счупване на лява
подбедрица, довело до трайно затруднение при движението на левия крайник
за период от 5 – 6 месеца.
Отбелязва се, че за лекуване на уврежданията от ухапванията,
въззивницата претърпяла две операции и множество локални медицински
интервенции. Пояснява се, че вследствие проведеното продължително
лечение с различни медикаменти и принудителното залежаване, въззиваемата
получила остър перитонит, псевдомембранозен колит, поради което били
извършени две операции на тънки и дебели черва на 18.05.2022г. и на
25.05.2022г.
Подчертава се, че освен разходите, направени за лечение на
фрактурите, пострадалата заплатила за усложненията (средства за
оперативните интервенции, хоспитализация в периода от 16.05.2022г. до
26.06.2022г. и от 28.11.2022г. – 09.12.2022г. , както и последващо лечение).
Навеждат се доводи, че с ангажираните по делото доказателства,
3
ищцата в първоинстанционното производство доказала претендирания размер
на обезщетение за претърпени имуществени вреди.
Развиват се подробни съображения относно направените с
въззивната жалба доказателствени искания.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна.
Претендира се присъждане на сторените по делото пред въззивната инстанция
разноски.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпила насрещна въззивна
жалба от Д. М. П., чрез адв. Галина Георгиева- ВАК срещу Решение №227 от
09.10.2024г. по гр.д.№941/2023г. по описа на Районен съд- Айтос, в
отхвърлителната част.
Излагат се съображения за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част.
Изразява се несъгласие с изводите на районния съд, че вредите, които
ищцата претендира да е претърпяла в периода от 16.05.2023г – 26.06.2023г. и
28.11.2022г. – 09.12.2022г., не били в причинна връзка с ухапването от куче на
27.04.2022г..
Твърди се, че от представените по делото писмени доказателства се
установило, че пострадалата заплатила разходи за лечение на разкъсно –
контузни рани, множество счупвания на крака и оперативни интервенции,
медикаменти и превързочни материални на обща стойност от 7745.68 лева.
Пояснява се, че вследствие извършените операции на фрактурите на
крайника, поставянето на външно фиксиращо устройство, както и
принудителното дълго залежаване, настъпили усложнения (остър перитонит,
псевдомембранозен колит), поради което въззивницата била хоспитализирана
за периода 16.05.2023г. – 26.06.2023г. и 28.11.2022г. – 09.12.2022г., като
заплатила сума в общ размер от 1929.13лв.
Навеждат се доводи, че причинените травматични увреждания
довели до болки и страдания, стрес и психическо разстройство. Подчертава
се, че пострадалата не можела да се грижи сама за себе си, поради което се
наложило дъщеря й да напусне работа.
Изтъкват се факти и обстоятелства, установени чрез разпит на
свидетели.
Излага се становище във връзка с приложение разпоредбата на чл.52
от ЗЗД. Посочва се, че обезщетението за неимуществени вреди следвало да се
определи като паричен еквивалент на болките и страданията на увредения и в
пълна степен да компенсира вредите.
Твърди се, че макар оздравителният процес да приключил за около
10 месеца(след премахване външния фиксатор и поставяне костен
заместител), в заключението на вещото лице се посочвало, че не може да се
очаква пълно възстановяване движението на долния ляв крайник и
пострадалата ще продължава да изпитва болка.
Заявява се, че претърпените вреди се характеризирали с висок
интензитет, както и че освен нарушаване физическата цялост, същите
причинили сериозен емоционален и психически стрес. Пояснява се, че
пострадалата изпитвала страх за живота си, страдала от безсъние, не била в
състояние нито да се храни, нито да се обслужва сама.
Жалбоподателката намира, че размерът на справедливото
4
обезщетение възлизал на 13 000 лева. Развива подробни съображения в тази
насока.
Излагат се аргументи относно критериите за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди. Цитира се съдебна практика
(ППВС№4/1968г.; Решение№38/13.03.2013г. по гр.д.№323/2012г. на ВКС, ІІІ-
то г.о.; Решение№43/30.03.2018г. по гр.д.№1461/2017г. на ВКС,ІІІ-то г.о.;
Определение№525 от 08.06.2018г. по гр.д.№1205/2015г. на ВКС, ІV-то г.о.).
Иска се отмяна на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната
част и постановяване решение на настоящата инстанция, с което исковите
претенции бъдат уважени в претендирания размер. Претендира се присъждане
на сторените в производството пред двете инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил писмен отговор на
насрещната въззивна жалба, който се оспорват наведените в същата доводи.
Изразява се несъгласие с изложените от въззивницата доводи
относно размера на обезщетението за претърпени имуществени и
неимуществени вреди.
На първо място се заявява, че от констатациите на вещото лице по
извършената по делото експертиза, се установило, че не може да се обоснове
пряка или косвена връзка между фрактурите на бедрото и коремната
операция.
Твърди се, че ищцата в първоинстанционното производство
не
провела пълно и главно доказване относно размера на обезщетението за
претърпените имуществени вреди, което наложило неговото редуциране от
съда до реално извършените разходи.
Излага се становище относно приложение нормата на чл.52 от ЗЗД.
Посочва се, че понятието ,,справедливост“ не било абстрактно и се свързвало
с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Навеждат
се доводи, че при обезвъзмездяване на претърпени от деликт вреди (пряка и
непосредствена последица от увреждането), следвало да се отчете техният
действителен размер, при съобразяване на характера и тежестта на
уврежданията, интензитета и продължителността на болките, страданията и
емоционалните преживявания. Твърди се, че размерът на претендираното
обезщетение за неимуществени вреди се явявал прекомерен, като съдът
правилно присъдил размер, съобразен с конкретно претърпените вреди, пряка
и непосредствена последица от увреждането. Иска се отхвърляне на
насрещната въззивна жалба като неоснователна.
С определение №499/18.02.2025г. възиввният съд е допуснал
извършването на комплекса съдебно – медицинска експертиза.
Страните, редовно и своевременно уведомени, не се явяват лично в
с.з. Чрез процесуалните си представители поддържат подададените въззивна,
насрещна жалба и оттовори.
В указания от съда срока са представени писмени бележки.
Въззивната и насрещната въззивна жалба са подадени в предвидения
от закона срок, отговарят на изискванията на чл.260 и 261 ГПК, подадени си
от упълномощен представител на страна с правен интерес от обжалване
първоинстанционното решение. Поради това същите са допустими и следва да
бъдат разгледани по същество.
5
Бургаският окръжен съд, като взе пред вид събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Производството пред Районен съд – Айтос е образувано по искова
молба от Д. М. П. срещу Д. А. Й. с искане последният да бъде осъден да й
заплати сумата от 13 000 лв. /след направено увеличение на иска/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки,
страдания, стрес, уплаха и психично разстройство и сумата от 9674.81лв. /след
направено увеличение/, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
всичките причинени на 27.04.2022г. от ухапване от куче, вид „овчарка“, бяло с
черно на цвят, отговарящо на името Арчи, намиращо се под надзора на
ответника, за което деяние е налице влязло в сила споразумение по НОХД
№150/20203 на РС Айтос, ведно със законната лихва, считано от 27.04.2022 г.
до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че на посочената дата в района на хижа
„Тополица“, намираща се в местността „Къркатлъка“ Падникова била
нападната от куче, вид „овчарка“ бяло с черно на цвят, което я захапало за
левия крак, скочило върху гърдите й като се опитвало да я захапе по главата и
по врата. В резултата на това нападение получила разкъсно – контузна рана и
счупване на крака, което наложило медицинска интервенция. Претърпяла
операции, направила парични разходи, търпяла болки и страдания.
Претендира осъждане на ответната страна да заплати посочените суми, както
и разноските в съдебното производство.
Така предявеният иск е по чл.45 , ал.1 ЗЗД.
В срока за отговор ответникът Й. е оспорил исковата претенция по
размер, като е направил възражение за съпричиняване – със своите действия
ищцата допринесла за вредоносния резултат, тъй като не за първи път
посещавала хижата и знаела за кучето. Също така оспорва, че част от
телесните увреждания са в причинно – следствена връзка с деликта.
Съобразно разпределената доказателствена тежест страните
ангажират множество писмени доказателства, гласни такива и съдебно –
медицински експертизи. Като доказателство е приложено НОХД№150/2023
по описа на РС – Айтос.
От протокол №54 от 15.06.2023г. по НОХД №150/2023 по описа на
РС – Айтос, се установява, че е одобрено споразумение на основание чл.382,
ал.6 НПК, по силата на което подсъдимия Й. /ответник в
първоинстанционното производство/ е признат за виновен в това, че на
27.04.2022 г., около 12.00 ч. в района на хижа „Тополица“, находяща се в м.
„Къркатлъка“ не положил достатъчно грижи за гръбначно животно – куче, вид
„овчарка“, бяло с черно на цвят, отговарящо на име АРЧИ, намиращо се под
негов надзора, в резултата на което причинило средна телесна повреда на Д.
М. П., изразавящо се в многофрагментно счупване на лявата подбедрица,
довела до трайно затруднено движението на левия долен крайник –
престъпление по чл.325в, ал.1 НК, вр. чл.54 НК.
По делото са разпитани по двама свидетели за всяка от страните –за
ищцата М.Н.Т. и В.Б. И., за ответника – И.В.Н. и Х.Д.Д., всички с изключения
6
на първата, без родство със страните.
Свидетелката М.Н.Т., дъщеря на ищцата не е пряк очевидец на
инцидента от 27.04.2022г. Пред съда излага хронологията на медицинското
лечение на майка след ухапването от кучето – транспортирането й до
медицинско заведение в гр.Варна, поставянето на външен железен фиксатор,
коремната операция, премахването на външния фиксатор половин година по-
късно през м.януари 2023г , описва болките и страданията, които е търпяла
майка й по време на залежаването и получените от това декубитални рани.
Посочва, че все още трудно се придвижва и не може да се обслужва сама.
Свидетелят В.Б. И. е бил заедно с ищцата в хижа „Тополица“ на
процесната дата. Пред съда разказва, че излезли на двора и започнали да
почистват намиращите се отпред маси, когато Д. видяла една клетка с паун и
заявила, че отива да го снима. В един момент една от жените изкрещяла:
„кучето върху Д.!“ и свидетелят веднага хукнал. Според неговите възприятия
Д. и кучето били на няколко метра нагоре. Започнал да вика на кучето и
хвърлил клон върху него. Тогава то се отдръпнало и той стигнало до Д..
Забелязал, че кракът й е неподвижен и стоял неестествено. Казал на един от
мъжете да се обади на тел.112. Свидетелят пояснява, че кучето е било на къс
синджир, а синджира закачен за тел, по която се движел. Също така съобщава,
че от мястото, където са били кучето не се е виждало, нито колибата му,
нямало намордник. Заявява, че никой не ги е предупредил, че има куче.
Свидетелката И.В.Н. познава ищцата от 2019 г., когато заедно са
били в същата хижа и там Д. претърпяла инцидент – получила инсулт.
Посочва, че и тогава кучето е било в хижата. На процесната дата също е била в
хижа „Тополица“ по повод посрещане на Първа пролет и имало гости от много
градове, вкл. голяма група от гр.Варна, част от която била и Д.. Пиели кафе
пред хижата, когато я видяла да се качва на една височина и да отива към
кучето. Попитала я къде отива и я предупредила, че там има куче. Техен
турист на име Х.Д. също я предупредил. Според свидетелката всичко станало
ненадейно. Когато я съборило, всички хукнали в тази посока. Кучето я
ухапало. Свидетелката сочи, че още от 2019 има табели, които
предупреждават за кучето и в деня на инцидента също имало. Кучето било
вързано на синджир, който се движи, когато я ухапало кучето си останало
вързано. Разяснява, че разстоянието от масата до кучето е около 5 – 6 м. и то
се вижда през цялото време. Според свидетелката ищцата е видяло кучето, но
въпреки това тръгнала към него.
Свидетелят Х.Д.Д. присъствал на инцидента от 27.04.2022г.,
разказва, че били събрани на хижата, а като домакини отишли по-рано там.
Имало поканени клубове от различни градове, вкл. от гр.Варна. Лично той
предупредил варненци да не отиват, защото има куче, но никой не реагирал на
предупреждението му. Свидетелят сочи, че се чувал лая на кучето и че е
убеден, че ищцата го е чула какво им казва, но също не реагирала, а
продължила с фотоапарата. Свидетелят усетил суматохата и я видял паднала
до оградата. Посочва, че там, от където е минала има табела, а кучешкият лай
се е чувал преди да се случи инцидента. След инцидента кучето останало
вързано. То можело да ходи около 2 метра от колибата.
От представената медицинска документация се установява, че на
27.04.2022 г. е постъпила, а на 13.05.2022г. е изписана от МБАЛ „Св.Анна –
Варна“ АД гр.Варна с диагноза „множество счупвания на подбедрицата,
открито в ляво“. По време на престоя в болницата, на 29.04.2022г, е
7
извършена операция и е поставено външно фиксиращо устройство – тибия и
фибула /вж. епикриза л.13 от делото/.
Видно от епикриза, издадена от МБАЛ „Св.Анна – Варна“ АД,
гр.Варна, ищцата е постъпила във Втора коремна хирургия на 16.05.2022г. и е
изписана на 26.06.2022г. с диагноза „остър перитонит“. Направена е операция
постоянна колостомия /л. 14 – 20 от делото/.
На 28.11.2022г. отново постъпва във Втора коремна хирургия на
същото лечебно заведение и е изписана на 09.12.2022г. с диагноза „чревни
сраствания“ /вж епикриза л.21 – 23 от делото/.
На 11.01.2023г. ищцата постъпва в клиника по ортопедия и
травматология на МБАЛ „Св.Анна – Варна“ АД, където е оперирана на
20.01.2023г. като е премахнат външния фиксатор /има усложнения от
механичен произход/ и костния дефект е запълнен с костен заместител – Глас
Боун / епикриза л. 24-26 от делото/.
С нарочна молба от 28.06.2024г. ищцата е направил опис и разбивка
на всички платежни документи, представени с исковата молба.
Пред първата инстанция е допусната по искане на ответната страна
съдебно – медицинска експертиза, изготвена от ВЛ д – р Г. М.. Заключението
на ВЛ е прието без възражение от страните. Същото е е изготвено по писмени
данни, без физически преглед на ищцата.
При разпита си ВЛ е заявило, че е възможно някои от травмите да са
в резултат на падането след ухапването, като пълно възстановяване на
движението на долния ляв крайник няма да има. Също така посочва, че няма
как изписаните антибиотици във връзка с операцията да причинят
псевдомемрозен колит, тъй като според ВЛ ищцата е имала хроничен колит,
който се е обострил. Според д – р М. няма пряка причинно – следствена
връзка между фрактурите на левия крайник и коремната операция.
Пред окръжния съд по искане на въззивника – ответник е допусната
комплексна съдебно – медицинска експертиза. Последната е извършена в
хирургическата й част и по искане на страната е отменено определението в
частта, с която в състава на експертизата е включен ВЛ – ортопед-травматолог.
ВЛ д – р Б. Н. е посочил в своето заключение, че разноските, които са
направени по време на пролежаването на ищцата в Клиниката по Ортопедия и
травматалогия, за рехабилитация, за пряко раздвижване и транспортиране до
лечебното заведение са в обща размер на 3531.81 лв. Всички останали
разходи, според ВЛ са във връзка с двукратното пролежаване в Клиника по
коремна хирургия и необходимите постоперативни грижи, и които не са в
причинно – следствена връзка с ухапването от кучето. Заключението е прието
без възражение от страните като съдът го кредитира като компетентно и
обективно.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка, извършена на
осн. чл.269 ГПК намира, че не са налице пороци, водещи до нищожност и
недопустимост на обжалваното решение, поради което то е валидно и
допустимо. След като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните и като съобрази Закона, настоящата инстанция
намира, че същото е неправилно и незаконосъобразно и следва да бъде
частично отменено.
Спорът пред въззивната инстанция е относно размера на присъденото
обезщетение, оспорено и от двете страни, както и по отношение възражението
8
за съпричиняване, направено от ответника в първоинстанционното
производство.
Както правилно е приел първоинстанционният съд одобреното
споразумение по НОХД №153/2023 по описа на АРС основание чл.382, ал.1
НПК има сила на влязла в сила присъда. Следователно на основание чл.300
ГПК е задължително за съда, разглеждащ гражданските последици от
деянието, какъвто е настоящият случай. С други думи съдът следва да зачете
влязлото в сила одобрено споразумение по НОХД №153/2023 по описа на АРС
и да приеме, че ответникът като собственик на кучето е осъществил
фактическия състав на чл.45 ЗЗД.
Както бе посочено по-горе ответникът е направил възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо се в това, че с
поведението си ответницата, поемайки неоправдано завишен риск, е създала
условия за възникване на деликт.
По отношение на размера на присъденото обезщетение, то за
обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за неимуществени
вреди от непозволено увреждане е прието Постановление № 4 от 23.12.1968 г.
на Пленума на Върховния съд. В него е изтъкнато, че понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се
свързва с преценката на редица конкретни обективно съществуващи при всеки
отделен случай обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението. Постановлението не е загубил о
действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година,
постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. ВКС е приел, че
размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Залегналото в чл. 52 ЗЗД понятие "справедливост" обаче не е
абстрактно такова, а е свързано с редица конкретно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните
увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването
му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на
пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и
други. От значение са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен
да обсъди и въз основа на преценката, на които да определи какъв е
справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди.
При съобразяване на всички посочени и обсъдени по-горе
обстоятелства, относими към преживените както физически, така и душевни
болки и страдания, съдът приема, че сумата от 13 000, 00 лева съставлява
справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени
вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД , с който същите да бъдат съразмерно
компенсирани. Съдът отчита също така възрастта на ищцата, затрудненото й
придвижване и обслужване, вкл. към настоящия момент, както и
обстоятелството, че пълно възстановяване на левия долен крайник е
невъзможно, както е посочило ВЛ.
При това положение, съдът следва да разгледа евентуалното
възражение на ответната страна за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалата. По обективния характер на съпричиняването е налице
задължителна за съдилищата съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В
константната си практика по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД, а и в
създадената по реда на чл.290 ГПК практика (Решение № 45/15.04.2009 г. по т.
9
д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г.
на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о.,
решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59 от
10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т.
д. № 971/2010 г., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о.,
решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.).
Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че
намаляването на обезщетението за вреди от деликт, на основание чл.51,ал.2
ЗЗД , е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на
пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от
пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение
обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т. е.
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване,
като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или, от съществено
значение е конкретното проявление на действието или бездействието на
пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за
причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.
51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без
който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента)
до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от
съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което
увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от
деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за
съпричиняване с вероятности или с предположения. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
От показанията на свидетелите И. Н.а и Х.Д., които съдът кредитира
като незаинтересовани и обективни се установява по категоричен начин, че в
района, където се е намирало кучето е имало предупредителни табели, които
са били по време на инцидента, а и много преди това. На следващо място
ищцата е посещавала хижата през 2019г и е била запозната с това, че там има
куче. Накрая, но не по значение, свидетелските показания сочат,че както
ищцата, така и останалите от групата са били предупредени да не отиват към
кучето. Св. Д. е категоричен, че е бил чут, но предупреждението му е било
игноририрано, както от ищцата, така и от свидетеля В. И.. Също така в
приложеното НОХД №150/2023 по описа на АРС са налични снимки от
местопроизшествието, от които се виждат закачени табели с предупреждение
„внимание! зло куче“. Но дори и последните да бъдат игнорирани като
доказателства, свидетелските показания ясно и недвусмислено сочат на
небрежност и самонадеяност в поведението на ищцата, която въпреки
предупредителните табели, въпреки предупреждението, въпреки знанието от
преди, въпреки кучешкия лай е тръгнала в посоката, където се намира кучето
и с това е допринесла за настъпване на вредоносния резултат. Това нейно
поведение е в причинна вързка с вредоносния резултат. С решение №
202/12.12.2014 г. по гр. дело № 1298/2014 г. на ВКС, III г. о. по чл.290 ГПК е
възприета практика на ВКС, изразена в решения на състави почл.290 ГПК,
според която винаги, когато пострадалият създава реална възможност за
настъпване на вредата, като сам се е поставя в ситуация на повишен риск от
увреждане, той съпричинява вредата. В този случай виновното лице отговаря
10
само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и
за последиците от поведението на увредения, в който смисъл е и Тълкувателно
решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС. В зависимост от
обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е
допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите.
Въззивният съд приема, че е налице съпричиняване от страна на
ищцата, но при преценката на доказателствата по делото намира, че ищцата е
допринесла за настъпването на вредоносния резултат 20 %. Като това следва
да намери отражение при размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Следователно определениян по-горе размер на обезещетение на претърпените
от ищцата неимуществени вреди ще бъде намален с 20% , поради
съпричиняване т.е. с 2400 лв. С други думи окончателният размер е в размер
на 10 400 лв.
С обжалваното решение съдът е уважил претенцията за
неимуществени вреди за 7000 лв., като я е отхвърлил за горницата над този
размера до пълния претендиран от 13 000 лв. При горните изводи
първоинстанционното решение следва да бъде отменено за сумата над 7000
лв. до 10 400 лв., а за горницата от 10 400 лв. до 13 000 лв –потвърдено.
По отношение на претенцията за имуществени вреди.
От събраните пред въззивната инстанция доказателства и по-
конкретно заключението на ВЛ, се установи, че ищцата е претърпяла такива за
лечение на счупването на левия долен крайник в размер на 3531.81 лв., за
което са представени доказателства. Всички останали заплатени от нея суми,
респ. представени разходо-оправдателни документи над този размер до
претендирания от 9674.81 лв. не са в пряка връзка със счупването, а касаят
коремните операции, които както бе посочено по-горе на са в пряка причинно-
следствена връзка с претърпения на 27.04.2022г. инцидент.
При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в
забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се дължи
лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3
ЗЗД). В този смисъл е и константната практика на ВКС – решение №
6/28.01.2010 г. по т. д. № 705/2009 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение №
45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/08 г. на ВКС, ТК, решение № 72/30.04.09 г. по т.
д. № 475/08 г. на ВКС, ТК, решение № 594/17.10.2006 г. по т. д. № 192/2006 г.
на ВКС, ТК и др. Следователно присъденото обезщетение за неимуществени
вреди е дължимо от ответника, ведно със законната лихва от датата на
увреждането – 27.04.2022 г.
Страните претендират разноски да двете инстанции, като са
представили списъци по чл.80 ГПК, както и доказателства за заплащането им.
Разноски за първата инстанция:
На основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 2789.46 лв.
На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 1025.65 лв.
Разноски за въззивната инстанция:
В полза на въззивника – ищец следва да бъдат присъдени разноски в
общ размер на 1928.80 лв., включващи адвокатско възнаграждение за отговор
на въззивна жалба /1285.60 лв./ и насрещна въззивна жалба /643.20 лв./ по
11
съразмерност.
В полза на въззивника – ответник по съразмерност следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 1738.20 лв., представляващи сбор от
адвокатско възнаграждение за въззивна жалба, отговор на насрещна въззивна
жалба и съдебно – деловодни разноски.
С оглед на гореизложеното първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в посочените части, включително в частта за разноските и
постановено ново в горния смисъл, а в останалите части - да бъде потвърдено.
С оглед на гореизложеното Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение №227 от 09.10.2024г. по гр.д.№941/2023г. по
описа на Районен съд – Айтос в частта за горницата над уважения размер от 7
000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от Д. М. П.
неимуществени вреди, причинени й на 27.04.2022 г. в района на хижа
„Тополица“, находяща се в м. „Къркатлъка“ от ухапване от куче, вид
„овчарка“, бяло с черно на цвят, отговарящо на име АРЧИ, намиращо се под
надзора на Д. А. Й., за което деяние е налице влязло в сила споразумение по
НОХД № 150/2023г. на РС Айтос, ведно със законната лихва, считано от
27.04.2022 г. до окончателното плащане, за горницата до 10 400 лв.,
включително в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д. А. Й., ЕГН ********** да заплати на Д. М. П., ЕГН
********** сумата от още 3400 лв. /три хиляди и четиристотин лв./ ,
представляваща разликата над уважения размер от 7000 лв. до 10 400 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от Д. М. П. неимуществени
вреди, причинени й на 27.04.2022 г. в района на хижа „Тополица“, находяща се
в м. „Къркатлъка“ от ухапване от куче, вид „овчарка“, бяло с черно на цвят,
отговарящо на име АРЧИ, намиращо се под надзора на Д. А. Й., за което
деяние е налице влязло в сила споразумение по НОХД № 150/2023г. на РС
Айтос, ведно със законната лихва, считано от 27.04.2022 г. до окончателното
плащане
Потвърждава Решение №227 от 09.10.2024г. по гр.д.№941/2023г. по
описа на Районен съд – Айтос в останалата отхвърлителна част.
ОТМЕНЯВА Решение №227 от 09.10.2024г. по гр.д.№941/2023г. по
описа на Районен съд – Айтос в частта над размера от 3531.84 до уважения
размер от 7745.68 лв., представляващ обезщетение за претърпени от Д. М. П.
имуществени вреди, причинени й на 27.04.2022 г. в района на хижа
„Тополица“, находяща се в м. „Къркатлъка“ от ухапване от куче, вид
„овчарка“, бяло с черно на цвят, отговарящо на име АРЧИ, намиращо се под
надзора на Д. А. Й., за което деяние е налице влязло в сила споразумение по
НОХД № 150/2023г. на РС Айтос, ведно със законната лихва, считано от
завеждане на исковата молба до окончателното плащане, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска на Д. М. П., ЕГН ********** против Д. А. Й., ЕГН
********** за осъждането му да й заплати сумата над 3531.84 лв. до размера
12
от 7745.68 лв., представляваща обезщетение за претърпени от Д. М. П.
имуществени вреди, причинени й на 27.04.2022 г. в района на хижа
„Тополица“, находяща се в м. „Къркатлъка“ от ухапване от куче, вид
„овчарка“, бяло с черно на цвят, отговарящо на име АРЧИ, намиращо се под
надзора на Д. А. Й., за което деяние е налице влязло в сила споразумение по
НОХД № 150/2023г. на РС Айтос, ведно със законната лихва, считано от
завеждане на исковата молба до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №227 от 09.10.2024г. по гр.д.№941/2023г.
по описа на Районен съд – Айтос в останалата отхвърлителна част.
ОСЪЖДА Д. А. Й., ЕГН ********** да заплати на Д. М. П., ЕГН
********** сумата от 2789.46 лв., представляваща разноски за
първоинстанционното производство, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Д. А. Й., ЕГН ********** да заплати на Д. М. П., ЕГН
********** сумата от 1928.80 лв., представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА Д. М. П., ЕГН ********** да заплати на Д. А. Й., ЕГН
********** сумата от 1025,65 лв. лв., представляваща разноски за
първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от
исковете.
ОСЪЖДА Д. М. П., ЕГН ********** да заплати на Д. А. Й., ЕГН
********** сумата от 1738.20 лв., представляваща разноски за въззивното
производство
Решение може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13