Р Е Ш Е Н И Е
№ 129 29.05.2020 г. гр.Стара
Загора
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, І-ви въззивен състав,
в открито съдебно заседание, проведено на
двадесети май две хиляди и двадесета година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА - ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар: Таня Кемерова
като разгледа докладваното от съдия
Атанас Атанасов в.гр.д. № 1158 по описа на съда за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.
Образувано е по въззивна жалба на „М.-С.“ ЕООД, ЕИК № ***, със
седалище и адрес на управление: гр.С., р-н О.ул.“***, представлявано от
законния си представител: В.Г.Г.– управител против
решение № 803/20.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 615/2019 г. по описа на
Казанлъшки районен съд /КРС/ в частта му, в която е уважен предявеният от А.Г.П.
срещу „М.-С.“ ЕООД иск за присъждане на сумата от 1 050,00 лв.,
представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от
22.11.2018 г. до 24.01.2019 г.
Твърди се,
че решението в обжалваната му част е неправилно, поради постановяването му при
допуснато съществено процесуално нарушение, необоснованост и нарушение на
материалния закон.
Излагат се
оплаквания за необоснованост на направените от първоинстанционния
съд изводи относно наличието на незаконно недопускане на А.Г.П. до работа и
неговият период, тъй като същите са били основани на показанията на
свидетелката Х.П., която не е била очевидец, а възпроизвеждала в показанията си
твърденията на ищеца, които не са били обсъдени в съвкупност с останалите относими факти, за които е било налице признание от страна
на ищеца в исковата му молба.
В тази
връзка се сочи, че съобразно представеният от ищеца болничен лист същият е бил
за отпуск поради временна неработоспособност за периода от 22.11.2018 г. до
20.05.2019 г., като работодателят е заплатил полагащото се на работника
обезщетение по чл.40, ал.5 от КСО за първите три дни от периода на
неработоспособността.
Едва през
м.декември 2018 г. при търсенето на обезщетение от НОИ ищецът установил, че
болничният лист не е за временна неработоспособност, а за трудоустрояване при
облекчени условия на труд.
Въпреки
това двете страни по трудовото правоотношение приели, че за посоченият в
болничния лист период от 22.11.2018 г. до 20.05.2019 г. е налице отпуск поради
временна неработоспособност, поради което и не било налице незаконно
недопускане до работа за исковия период от 22.11.2018 г. до 24.01.2019 г.
Претендира
се отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на ново, с което предявеният иск за присъждане на обезщетение от
1 050,00 лв. за незаконно недопускане до работа за периода от 22.11.2018
г. до 24.01.2019 г. бъде отхвърлен като неоснователен.
Евентуално
се претендира частичното отхвърляне на иска до размера на полученото от ищеца
обезщетение за временна неработоспособност за срок от 3 дни, считано от
22.11.2018 г.
Претендира
се присъждането на разноските пред въззивната
инстанция.
В законоустановения срок е постъпил отговор от
насрещната страна А.Г.П., чрез адв.Ст.Г., с който жалбата е оспорена като
неоснователна.
Изложени са доводи, че направените от
първоинстанционния съд фактически и правни изводи относно незаконното
недопускане до работа и неговия период са обосновани и правилни.
Претендира се обжалваното решение да бъде
потвърдено, а на въззиваемия да бъдат присъдени разноските пред въззивната
инстанция.
В настоящото производство за процесуална
икономия се разглежда и подадената от А.Г.П., чрез адв.Ст.Г., частна жалба
против решение № 64/07.02.2020 г., с което е изменено решение № 803/20.12.2019 г. в частта му за разноските.
Твърди се, че обжалваното допълнително решение е
неправилно, т.к. е постановено по недопустима молба на „М.-С.“ ЕООД за изменение на решението в
частта му за разноските, т.к. от негова страна не е бил представен списък на
разноските.
Претендира се отмяната на допълнителното
решение.
В законоустановения срок насрещната страна „М.-С.“ ЕООД е подала отговор на частната
жалба, с който същата е оспорена като неоснователна.
Изложени са доводи, че обжалваното решение,
имащо характера на определение, е допустимо, т.к. подадената от дружеството
молба за изменение на решението в частта му за разноските е била допустима,
защото същата касае сторените от насрещната страна разноски.
Претендира се оставяне на частната жалба без
уважение и присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение.
В откритото съдебно заседание въззивното
дружество не се представлява.
Въззиваемият се представлява от пълномощник-адвокат, чрез когото
оспорва жалбата и пледира за потвърждаване на обжалваното решение; поддържа
частната си жалба и пледира за уважаването й, както и претендира за
присъждането на разноските във въззивното
производство.
След запознаване твърденията и възраженията на
страните, въз основа на събраните доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от А.Г.П. срещу „М.-С.“ ЕООД, с която са били предявени евентуално обективно
съединени искове за присъждане на сумата от 1 050,00 лв., представляваща
обезщетение за неизпълнение на предписание за трудоустрояване за периода
22.11.2018 г. – 24.01.2019 г., или 1 050,00 лв., представляваща обезщетение за
незаконно недопускане до работа за периода 22.11.2018 г. – 24.01.2019 г.
Ищецът е
изложил твърдения, че за периода от 27.08.2018 г. до 24.01.2019 г. е бил в
трудово правоотношение с ответното дружество, изпълнявайки длъжността
„охранител“.
Във връзка с получено
през м.ноември 2018 г. увреждане на здравословното си състояние ищецът бил
трудоустроен от ЛКК с болничен лист на същата длъжност, но при облекчени
условия на труд ,за период от 180 календарни дни.
На 22.11.2018 г.
ищецът посетил работното си място и представил документа за трудоустрояване
пред работодателя си, но служителка от „Личен състав“ му заявила, че документа
е болничен лист за отпуск поради временна неработоспособност за период от 6
месеца, поради което не следва да ходи на работа, като това становище било
потвърдено и от прекия ръководител на А.П..
Няколко дни по-късно
ищецът получил от работодателя си обезщетение по чл.40, ал.5 от КСО, а при
посещение през м.декември 2018 г. в ТП на НОИ- гр.К. бил уведомен от служител,
че с издадения от ЛКК болничен лист той е бил трудоустроен с право на работа, а
не му е бил разрешен отпуск поради временна неработоспособност.
Ищецът незабавно
уведомил прекия си ръководител, но последният отново му казал, че не следва да
ходи на работа.
Твърди, че до датата
на прекратяване на трудовото си правоотношение на 24.01.2019 г. е бил
препятстван от служителите на дружеството-работодател да полага труд, поради
което е претърпял вреди в размер на БТВ за исковия период.
Ответникът е подал
отговор на исковата молба, с който е оспорил исковете като неоснователни.
Оспорил е твърденията,
че на 22.11.2018 г. ищецът се е явил на работното си място, за да работи и е
бил уведомен от служителка от „Личен състав“ и от прекия си ръководител, че не
следва да ходи на работа, както и че работодателят не е изпълнил предписание на
здравните органи за трудоустрояването му, респ. че незаконно не е бил допускан
през исковия период до работа.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е намерил предявеният главен иск за
неоснователен, като е приел, че не е налице неизпълнение на работодателя на
предписание на здравните органи за трудоустрояване на ищеца.
Предявеният евентуален
иск е намерил за основателен, т.к. е приел, че през исковия период е налице
незаконно недопускане на А.П. до работа.
С решението си КРС е
присъдил в полза на ищеца съдебно-деловодни разноски в пълен размер – 400,00
лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
В срока за обжалване
на решението ответното дружество е депозирало молба за изменение на решението в
частта за разноските.
С отговора си ищеца е
оспорил молбата като недопустима поради липса на представен от ответника списък
на разноските.
С решение № 64/07.02.2020 г. съдът е изменил решение № 803/20.12.2019 г. в частта му за разноските, като е присъдил в полза на ищеца половината
от сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200,00
лв., предвид отхвърлянето на главния иск.
Въззивният съдебен състав намира, че относимите
факти са били установени правилно от първоинстанционния
съд.
От събраните от КРС доказателства се установява, че страните
са били в трудово правоотношение за периода 27.08.2018 г. – 24.01.2019 г., по
силата на което А.П. е изпълнявал длъжността „охранител“.
С болничен лист, издаден от ЛКК на МЦ „П.Б.“ ЕООД
работникът е бил трудоустроен на същото работно място при облекчени условия на
труд, поради общо заболяване, за периода
22.11.2018 г. – 20.05.2019 г.
От показанията на свидетелката Х.П. – съпруга на въззиваемия, се установява, че на 22.11.2018 г. А.П. е
отишъл на ТЕЛК заедно с прекия си ръководител. Решението на комисията е било да
продължи да си работи същата работа, но ръководителите му приели издадения
документ за болничен лист и му казали, че за 6 месеца няма да ходи на работа.
На неговото място взели друг работник. Впоследствие получил обезщетение от
работодателя си за три дни, но от НОИ не
получил обезщетение, а лекарите от комисията казали, че това не е болничен
лист, а решение да си остане на същата работа без да работи при тежки условия .
От заключението на изслушаната експертиза се
установява, че за исковия период БТВ на А.П. е в размер на 1150,00 лв., а НТВ е
в размер на 857,45 лв.
Въз
основа на така установените факти съдът направи следните правни изводи:
Въззивната жалба е редовна и е допустима, т.к. е подадена от
процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт, в предвидения в закона срок за обжалване.
В рамките на
правомощията си въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по
същество правилно, по следните съображения:
Настоящият съдебен състав намира, че направените от първоинстанционния съд
правни изводи за основателност на евентуално обективно съединената искова
претенция съответстват на материалния закон и са обосновани, поради което на
основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им
част.
Съгласно разпоредбата на чл.213, ал.2 от КТ
работодателят и виновните длъжностни лица дължат солидарно на работника обезщетение
, когато незаконно не са го допуснали на работа през времето, докато трае
изпълнението на трудовото правоотношение.
В настоящият случай е налице такова незаконно
недопускане на въззиваемия на работа, осъществено от
страна на служители на дружеството-работодател, т.к. с решение на ЛКК А.П. е
бил трудоустроен на същата длъжност, при облекчени условия на труд, а прекият
му ръководител и служителка от „Личен състав“ на дружеството-работодател са го
уведомили на 22.11.2018 г., че не следва да се явява на работа, т.к. за период
от 6 месеца е в отпуск поради временна неработоспособност.
Няма спор, че до прекратяване на трудовото си
правоотношение на 24.01.2019 г. А.П. е бил лишен от възможността да изпълнява
задължението си да престира труд поради това
поведение на служителите на въззивното дружество.
Неоснователно е оплакването във въззивната
жалба за необоснованост на обжалваното решение, т.к. са кредитирани показанията
на свидетелката Пеева, която не е била очевидец, а пресъздава твърденията на
своя съпруг.
Показанията на тази свидетелка не са опровергани от
насрещната страна, въпреки че по нейно искане й е било предоставена възможност
да ангажира свидетелски показания, а обстоятелството, че са косвени, а не преки
доказателства, не разколебава тяхната доказателствена
стойност.
Неоснователно е и оплакването, че доказателствения
извод на съда и показанията на свидетелката противоречат на заявените от ищеца
в исковата молба обстоятелства.
Съдържанието на болничният лист съответства на
разпоредбата на чл.25 от Наредбата за медицинската експертиза и от него се
установява издаването на документа по повод трудоустрояването на работника на
същата длъжност при облекчени условия на труд.
Разбирането, че с представения болничен лист на А.П.
разрешено ползването на отпуск поради временна неработоспособност за период от
6 месеца, е било формирано у служители на дружеството-работодател, които са
имали ръководни функции спрямо въззиваемия и той е
следвало да изпълнява техните нареждания и указания.
След като работникът е представил пред работодателя си
болничния лист, с който е бил трудоустроен, а служителката от „Личен състав“ и
прекия му ръководител са му заявили, че не трябва да ходи на работа, е налице
незаконно недопускане до работа, тъй като е извършено в нарушение на основното
задължение на работодателя да осигури на работника или служителя нормални
условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение.
Обстоятелството, че въззиваемият
не е правил последващи опити да се яви на работа е ирелевантно, т.к. незаконното недопускане за целия период
до прекратяване на трудовото правоотношение е налице и при явяване на работника
в готовност за работа дори и един единствен път.
Ето защо предявеният иск се явява основателен, а
поради това обжалваното решение на КРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Неоснователно е искането във въззивната
жалба за частично отхвърляне на иска до размера на полученото от ищеца
обезщетение за временна неработоспособност за срок от 3 дни, считано от
22.11.2018 г., т.к. надлежния процесуален ред за въвеждане на подобно искане в
предмета на делото е чрез възражение за прихващане или чрез насрещен иск, но въззивното дружество не е предприело такива процесуални
действия в предвидения преклузивен срок по чл.131 от ГПК.
Относно
разноските:
При този
изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК въззиваемият
има право на разноски, като с оглед на представените доказателства за платено
адвокатско възнаграждение в размер на 350,00 лв., тази сума следва да му бъде
присъдена като разноски в производството.
По
частната жалба:
Частната
жалба е допустима, т.к. е подадена от
процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт, в предвидения в закона срок за обжалване.
Разгледана по същество
е основателна, по следните съображения:
Съгласно указанията по
приложението на закона, дадени с ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.д.№
6/2017 г. на ОСГТК на ВКС ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр.ІІ-ро
от ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба.
Предвид това
разрешение, следва да се приеме, че при решаване на въпроса по частната жалба въззивният съд не е обвързан от оплакванията на частния
жалбоподател, а действа при условията на т.нар. „пълен въззив“.
Именно с този аргумент
настоящият съдебен състав намира, че частната жалба срещу допълнителното
решение се явява основателна.
Това е така, т.к. с
исковата си молба ищецът е предявил за разглеждане при условията на евентуално
обективно съединяване два иска, като с решението си първоинстанционният
съд е отхвърлил главният иск и е уважил евентуалния.
При това положение
правилно с първоначалното си решение КРС е присъдил в полза на ищеца сторените
от него разноски за адвокатско възнаграждение в пълен размер, защото при
предявени между същите страни евентуално съединени искове при отхвърляне на
главния иск отговорността за разноските се определя съобразно изхода по евентуалния
иск.
Ето защо обжалваното
допълнително решение №
64/07.02.2020 г., имащо характера на определение, с което е изменено решение № 803/20.12.2019 г. в частта му за разноските се явява неправилно и следва да бъде отменено.
Следва да се отбележи,
че изтъкнатото в частната жалба оплакване за недопустимост на допълнителното
решение е неоснователно.
Представянето на
списък на разноските е необходимо процесуално условие за допустимост на
искането на страната за изменяне или допълване на постановения съдебен акт в
частта за разноските единствено когато искането се отнася до разноските на
същата тази страна.
Представянето на
списък на разноските не е необходимо, ако с искането си за изменяне на
съдебният акт в частта за разноските страната оспорва присъдените на насрещната
страна разноски.
Водим от изложените
мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.І – во от ГПК и чл.278, ал.4 от ГПК вр.
чл.271, ал.1, предл.ІІ-ро
от ГПК Старозагорски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 803/20.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 615/2019 г. по
описа на Казанлъшки районен съд в частта му, в която е уважен предявеният от А.Г.П.
срещу „М.-С.“ ЕООД иск за присъждане на сумата от 1 050,00 лв.,
представляваща обезщетение по чл.213, ал.2 от КТ за незаконно недопускане до
работа за периода от 22.11.2018 г. до 24.01.2019 г.
В останалата му необжалвана част решението е влязло в
сила.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „М.-С.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на
управление: гр.С., р-н О.ул.“***, представлявано от законните си представители В.Г.Г.и Н.А.М.-управители, действащи заедно и поотделно,
да заплати на А.Г.П., ЕГН – ********** *** сумата
от 350,00 лв./триста
и петдесет лева/ - съдебно-деловодни разноски пред настоящата съдебна инстанция.
ОТМЕНЯ решение
№ 64/07.02.2020 г., имащо характера на определение, с което е изменено решение № 803/20.12.2019 г. в частта му за разноските, вместо което ПОСТАНОВИ:
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на „М.-С.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление:
гр.С., р-н О.ул.“***, представлявано от законните си представители В.Г.Г.и Н.А.М.-управители, действащи заедно и поотделно, за
изменяне на решение № 803/20.12.2019 г. в частта му за разноските чрез намаляне на
присъдените в полза на А.Г.П.,
ЕГН – ********** *** съдебно-деловодни
разноски в размер на 400,00 лв. /
четиристотин лева/ на 200,00 лв. /
двеста лева/
Решението не подлежи на касационно обжалване и е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.