РЕШЕНИЕ
гр. София, ……………13 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III „В” състав, в публичното заседание на шестнадесети май през две
хиляди и деветнадесета годниа, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МЛ. СЪДИЯ: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от мл.съдия Коева гр. дело № 12660 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 38850/20.07.2018
г., постановено по гр. д. № 2750/2018 г. по описа на СРС, 156 състав, са уважени
предявените от К.Б.П. срещу “Е.” ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 486, 69 лв., представляваща незаплатено
трудово възнаграждение за м. 07.2016 г. в размер на 329,24 лв. и за м. 8.2016
г. в размер на 157, 45 лв. по трудов договор№ 00000035/10.11.2015 г., ведно със
законната лихва от 11.01.2018 г. (датата на завеждане на исковата молба) до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 66,64 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неизплатеното трудово
възнаграждение за м. 07.2016 г. в размер на 46 лв. за периода от 26.08.2016 г.
до 11.01.2018 г., както и върху неизплатеното трудово възнаграждение за м.
08.2016 г. в размер на сумата от 20,64 лв. за периода 26.09.2016 г. до
11.01.2018 г. и за заплащане на сумата от 270 лв., представляваща обезщетение
за петнадесет дни неизползван платен годишен отпуск, както следва: три дни за
2015 г. и дванадесет дни за 2016 г., ведно със законната лихва 11.01.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 35,03 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
обезщетение за неизползван отпуск за периода 01.10.2016 г. – 11.01.2018 г.
Срещу така постановеното
решение е подадена въззивна жалба от ответника “Е.” ЕООД, в която се излагат
съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СРС. Поддържа
се, че съдът е нарушил материалния и процесуалния закон. Излага съображения, че
съдът необосновано е дал ход на делото, независимо от представената молба от
05.06.2018 г. с убедителни доказателства за отлагане на делото. Поддържа, че
съдът не е взел предвид представеното становище от 02.08.2018 г. и направените
искания в него, както и необосновано е приел, че е настъпила преклузия за
материалноправните възражения на ответника. Навежда доводи, че СРС необосновано
е приел, че е безспорно установено, че ищецът е положил труд през процесния
период, както и е приел, че е налице извънсъдебно признание на неизгодни за
страната факти. Поддържа, че съдът е неглижирал писмената защита на ответника .
Искането към съда е отмени решението на СРС и да отхвърли предявените искове.
Въззиваемият в отговора на
въззивната жалба изразява становище за нейната неоснователност, като поддържа,
че първоинстанционното решение е законосъобразно, тъй като то е постановено при
правилно приложение на материалния и процесуалния закон.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията
на въззиваемия.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът като съобрази
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
чл. 235, ал. 2 ГПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
СРС, 156 състав
е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на иска по чл. 128, т. 2 КТ.
Както бе изяснено, по
силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е
длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по
релевираните във въззивната жалба основания, т. е. по действащия ГПК, по който
се развива настоящото съдебно производство, въззивният съд действа като „ограничен
въззив”. Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция
е очертан с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на
обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по
отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени
нарушения на процесуалния закон или не е приложил правилно материалния закон.
В този смисъл настоящата
съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната
жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното
решение по реда на чл. 272 ГПК.
По силата на чл. 128 КТ
като насрещна престация за предоставената и ползвана от него работна сила
работодателят дължи на работника заплащане на уговореното трудово възнаграждение.
Тъй като по своето правно
естество трудовият договор е синалагматичен, трудовото възнаграждение се дължи
при изпълнение от страна на работника на своето задължение да предостави на
работодателя през уговореното работно време своята работна сила.
По отношение оплакванията
за процесуални нарушения допуснати от СРС при преценка възраженията на отвентика,
настоящият състав намира следното:
Действащият ГПК въвежда
ранна преклузия за ответника да посочва, събира, оспорва
доказателства и да противопоставя възражения, с което се цели да се съкратят
сроковете за разглеждане на делата като се намали броя на откритите заседания.
Едновременно с въвеждането на тези ограничения е засилено служебното начало в
гражданския процес и общото задължение на съда да оказва съдействие на страните
за изясняване на делото от фактическа и правна страна е детайлизирано в
конкретни разпоредби. Съгласно чл. 131, ал.
1 ГПК, с изпращане на преписа от исковата молба и доказателствата
към нея съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в едномесечен
срок като посочва задължителното съдържание на отговора и последиците от
неподаването му, както и възможността да ползва правна помощ. С получаване
изчерпателните указания ответникът е известен за процесуалните действия, които
следва да извърши и има възможност да прецени дали може да се защитава сам по делото,
да потърси адвокатска защита или да поиска правна помощ.
Ето
защо, чл. 133, ал.
1 ГПК, изразяващ концентрационното начало в гражданския процес,
предвижда, че ако страната бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе
становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ,
не посочи и представи доказателства или не упражни правата си по чл. 211, ал.
1, чл. 212 и чл. 219 ГПК,
тя губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на
особени непредвидени обстоятелства. Когато ответникът не е подал
отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, в доклада по делото по чл. 146 ГПК съдът
няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства.
На основание чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да укаже на ответника необходимостта
от събиране на доказателства само ако в отговора по чл.
131 ГПК той е направил възражения и е посочил фактите, на
които те се основават.
Следва
да се отбележи и че са неоснователни оплакванията, че в съдебното заседание на
07.06.2018 г., съдът необосновано дава ход на делото. Преценката на съда,
че не са налице предпоставките на чл. 142, ал.
2 ГПК за отлагане на делото, е свързана с липсата
на доказателства към молбата адв. М. от 05.06.2018 г. за отлагане
на делото за действителната й ангажираност като пълномощник за участие
по друго дело. Следователно не е било изпълнено изискване на процесуалния
закон за установяване на препятствие, непозволяващо явяване в съдебно
заседание, което не може да бъде отстранено. Отделно от това, съгласно чл. 142, ал.
2 ГПК, съдът отлага делото, ако страна и пълномощникът и не могат да се явят поради препятствие,
което страната не може да отстрани. За насрочената дата за разглеждане на
делото в открито съдебно заседание ответникът търговско
дружество може да бъде представляван както от управителя му (за когото
няма данни да е възпрепятстван да се яви по делото), така и от друг упълномощен
адвокат.
Съобразно
изложеното, настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията на
въззивника, че не било взето предвид депозираното от него становище от
02.07.2018 г. и направеното доказателствено искане в него. В становището е
посочено, че ищецът основава претенцията си на недобросъвестност и злоупотреба
с право, което по своето естество представлява материалноправно възражение,
което се явява преклудирано предвид горепосочените правила уредени в действащия
ГПК. Отделно от това, нито в становището, нито в изложението от управителя на
ответното дружество се изтъква наличие
на особени непредвидени обстоятелства, които да обосноват несвоевременно направените
възражения, поради което несъстоятелни са оплакванията за приложението на чл.
147, т. 1 ГПК.
Само за пълнота на
изложението обаче трябва да се посочи, че от събраните по делото доказателства
по несъмнен начин се установява възникването и съществуването на процесното
трудово правоотношение, както и обстоятелството, че през релевантния период ищецът
е полагал труд при ответното сдружение.
От представеното
Допълнително споразумение от 04.01.2016 г. към Трудов договор № 00000035 се
установява, че между страните е било налице валидно трудово правоотношение,
сключено за неопределено време, по което ищецът е работил при ответното
дружество на длъжност “общ работник” за изграждане на електрически инсталации,
с основано месечно трудово възнаграждение от 420 лв.
По делото е представена
Заповед за прекратяване на трудовото правоотношение от 16.08.2016 г.
От приетата като
компетентно изготвена и неоспорена от страните ССЕ, извършила проверка в
счетоводството на ответното сдружение и при запознаване с платежните ведомости,
се изяснява правнорелевантното обстоятелство, че дължимото трудово
възнаграждение за м. 07.2016 г. е в размер на 329,24 лв., а за м. 08.2016 г. е
в размер на 157,45 лв. Вещото лице е посочило че размерът на законната лихва
върху трудовото възнаграждение за м. 07.2016 г. е в размер на 46 лв. за периода
26.08.2016 г. до 11.01.2018 г., а размерът на законната лихва върху трудовото
възнаграждение за м. 08.2016 г. е в размер на 20,64 лв. за периода от
26.09.2016 г. до 11.01.2018 г.
Относно въпроса дали ищецът
действително е полагал труд при ответното дружество, настоящият състав споделя изводите
на СРС. Независимо, че възражението не е направено своевременно, като не е
подаден отговор на исковата молба, респ. не е направено и в първото съдебно
заседание след доклада по делото, съдът е обсъдил обстоятелството, че
представените по делото разчетно-платежни ведомости не са били оспорени, в тях
от страна на ответника е начислено дължимото трудово възнаграждение полагащо се
на ищеца, което по своето естество представлява признание, че работникът е
полагал труд, за което му се начислява възнаграждение. Съдебната практика е
константна, че частният писмен документ се ползва с материална доказателствена
сила, ако удостоверява неизгодни за издателя му факти. Така например Решение
№ 51 от 21.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 528/2009 г., I т. о., ТК.
След като ищецът е изпълнил
своето основно трудово задължение да престира на работодателя своята работна
сила през исковия период, ответникът е бил длъжен да му заплати уговореното
трудово възнаграждение – общо в размер на претендираната от ищеца сума, предвид
направеното изменение на иска в първоинстанционното производство.
Следва да се отбележи, че в
депозираните писмени защити, както в първоинстанционното, така и в настоящото
производство се релевират възраженията на страната, които, както беше подробно
разяснено, са преклудирани още в хода на съдебното дирене в първоинстанционното
производство.
Работодателят във въззивната
жалба не е релевирал конкретни правни или фактически доводи за неправилното
изчисляване на това акцесорно парично задължение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК,
поради което въззивният съд в тази част следва да препрати към мотивите на СРС
на основание чл. 272 ГПК.
По отношение на иска с правно основание
чл. 224, ал. 1 КТ
За да възникне парично
вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.
224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в обективната действителност три
материални предпоставки – 1) да е прекратено трудовото правоотношение; 2)
работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск
за календарната година на прекратяването или за предходни години.
Както бе изяснено,
второинстанционният съд действа като „ограничен въззив”, при който по отношение
на неправилното приложение на материалния и процесуалния закон, които не водят
до нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт, решаващата правосъдна
воля на въззивния съд е ограничена от наведените в жалбата въззивни доводи –
арг. чл. 269, изр. 2 ГПК. Във въззивната жалба не са въведени конкретни
основания за неправилност на обжалвания съдебен акт в частта, в която е уважен
предявеният иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, поради което и в тази
част въззивният съд следва да препрати към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
Само за пълнота на
изложението следва да се изясни, че ответникът не установи в процеса на
доказването пред съда по същество, че ищецът реално е ползвал процесните дни
платен годишен отпуск, респ. че работодателят е изплатил след прекратяване на
процесното трудово правоотношение дължимото трудово обезщетение за неползване
на платен годишен отпуск, поради което искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ законосъобразно е уважен изцяло до предявения размер от 270 лв. (съобразно
установеното от ССЕ).
По разноските:
При този изход на правния
спор, предмет на настоящото съдебно производство, в полза на въззиваемия следва
да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело №
6/2012 на ОСГТК на ВКС, 1 съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е
вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие който е
отбелязано, че е договорено и платено в брой възнагаждение в размер на 400 лв. Съдът
намира за неоснователно направеното от процесуалния представител на насрещната
страна възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, доколкото размерът
на претендираното възнаграждение е съобразен с чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ и съобразно
предявените искове. Съобразно горното въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия сумата в размер на 400 лв. – сторени разноски пред настоящата
инстанция за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 38850/20.07.2018 г., постановено по гр. д. № 2750/2018 г. по описа на СРС,
156 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3,
във вр. с чл. 273 ГПК “Е.” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***
да заплати на К.Б.П., ЕГН **********
сумата от 400 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.