Решение по дело №239/2019 на Окръжен съд - Сливен

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 05.06.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на пети юни през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                              СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 239 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 264/28.02.2019г. по гр.д. № 4743/18г. на СлРС, с което е осъдено  ЗД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, гр. София да заплати на Н.Д.Д. на основание чл. 432 ал. 1 от КЗ сумата 20 000 лв. главница, представлвяваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на виновно противоправно поведение на С. Д.Д., като водач на л.а. „Фолксваген“, модел „Венто“, ДК№ СН 6383 КК, за който автомобил към датата на ПТП 24.07.2017г. има валидно застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност“ при ЗД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, гр. София,  претендирана като частичен пряк иск при цялостна претенция в размер на 35 000 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата, считано от 28.03.2018г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен акцесорният иск за обезщетение за забава в размер на законовата лихва за периода 24.07.2017г.-28.03.2018г. като неоснователен и са присъдени на ищеца разноски по делото в размер на 2 700 лв.

Въззивникът - ответник в първоинстанционното производство обжалва решението в уважителните му осъдителни части, като твърди, че в тях то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.

Заявява, че не са налице правни и фактически основания за присъждане на обезщетение в такъв размер, тъй като при превратно тълкуване и адекватна оценка на събраните доказателства, съдът е намерил иска за изцяло основателен, с което е нарушил принципа на чл. 52 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД за справедливост. Счита, че присъдената сума е прекомерно завишена, тъй като не съответства на характера и степента на причинените увреждания, а по аналогични случаи съдилищата в гр. София са присъждали 8000 лв. и 12 000 лв. /позовава се на конкретни актове/. Освен това въззивникът се оплаква, че съдът неправилно е интерпретирал изводите на вещото лице и необосновано е приел, че вина за ПТП има единствено водачът на застрахованото МПС, вместо да отчете, че предвид установената ниска скорост на движение на двете П_С, ищецът е имал възможност да предотврати настъпването на вредоносните последици. Последното оплакване е свързано с приетата от съда степен и продължителност на претърпените болки и страдания, като заявява, че макар да е прието правилно, че такива са търпени за около 2 месеца, не е взета предвид доказаната липса на проведено лечение и необходимата реабилитация, което сочи, че ищецът сам не е положил необходимата грижа за своето възстановяване. Освен това не са събрани обективни медицински доказателства за неговото обездвижване и в тази насока съдът не е ценил свидетелските показания с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК.

Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в уважителните му части и вместо това постанови ново, с което да отхвърли изцяло претенциите като неоснователни и недоказани, евентуално – да присъди обезщетение за претърпените неимуществени вреди в по-малък размер.  Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи на изложените основания. Иска или изцяло да бъде отхвърлен главният иск, или размерът на обезщетението да бъде намален, като прекомерен и при наличие на съпричиняване. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за не го се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, по реда на преупълномощаването, който оспорва въззивната жалба и иска да бъде потвърден обжалваният акт в атакуваната му част. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението в атакуваната си част е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на застраховател на прекия причинител на вредата, следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 432 от КЗ вр. чл. 380 от КЗ. Правото на увреденото лице par excellence се обуславя от деликтното правоотношение мужду него и застрахования делинквент и върху него лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи застрахователното правоотношение и отправянето на покана до застрахователя, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 45 от ЗЗД   –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторството на застрахования, като вината на последния се презумира. 

Няма спор относно факта на наличие на валидно застрахователно правоотношение чрез сключване на задължителната застраховка „ГО“ между ответното застрахователно дружество и прекия причинител на вредата за лекия автомобил, с участието на който е настъпило ПТП, за вредите от които се търси обезщетение от пострадалия, както и че то е било активно към момента на осъществяване на деликта. Също така не се спори и относно отправянето на писмена застрахователна претенция от увредения към застрахователя.

В случая точката на противопоставяне между страните е деликтното правоотношение, като въззивникът счита, че не са безспорно установени няколко от елементите на деликта като правопораждащ факт.

Настоящият въззивен състав намира, че ищецът е доказал всички съществени компоненти на непозволеното увреждане, което обуславя основателността, а оттам – и по принцип уважаването на главния иск.

На първо място е несъмнен фактът на настъпване на твърдяната вреда – счупване на три съседни ребра по една фрактурна линия с незначителна дислокация на костните фрагменти. Той се установява еднозначно и безпротиворечиво от писмените доказателствени средства – лист за преглед на пациент в спешно отделение, изследвания и съдебно-медицинска експертиза. Няма колебание относно вида и характера на травмите, а евентуалното съмнение за произхода им – тоест – причинната връзка с произшествието, се елиминира посредством заключенията на съдебно-техническата и съдебно-медицинската експертизи.

Самото настъпване на ПТП като обективен юридически факт, осъществен на посочените от ищеца дата и място, също е непререкаемо доказано. Протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ, издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма. Поради това той има освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. Тя е обвързваща съда поради характера на документа и за оборването й е необходимо да се докаже неверността на изявленията, тоест – че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение. Не са опровергани обективираните в протокола за ПТП факти чрез доказване на тяхната невярност посредством други годни доказателствени средства с равна или по-голяма доказателствена сила.

Има тъждество и между описания в протокола и констатирания от вещото лице механизъм на осъществяване на произшествието. Този въззивен състав счита, че той е безупречно доказан чрез съдебно-техническа експертиза и е правилно възприет и обективно ценен от първостепенния съд, което прави неоснователно релевираното в тази насока оплакване на въззивника, касаещо извода относно изключителната вина на водача за настъпването на ПТП.

По-нататък въззивната инстанция счита за безспорно и наличието на противоправност в поведението на застрахования пряк причинител на вредата, като презумпцията за вината му също не е оборена, доколкото констатираното поведение противоречи на императивни правни норми – чл.  5 ал. 2 т. 1ц, чл. 25 ал. 1 и 2 от ЗДП,  и не може да се приеме, че действията му са в резултат на причини, за които не отговаря. 

На следващо място е релевирано оплакване за незачитане възражението за съпричиняване, като е подчертано, че в действителност ищецът е имал възможност да предотврати настъпването на вредоносните последици. Тази теза е неподкрепена от никое от доказателствата и остава в сферата на спекулативните проекции. Най-малкото категоричното заключение на експерта, че навлизайки в лентата и в коридора на движение на моториста, водачът на застрахования автомобил е предизвикал загуба на управление над мотоциклета, навлязъл е в опасната му зона на спиране и въпреки ниската скорост на движение, ищецът не е имал техническа възможност да предотврати ПТП - оставя тази хипотеза без плътност, понеже лишава характера, вида и степента на уврежданията по тялото на пострадалия от физико-механично обяснение.

Въззивният съд счита, че и в тази насока няма допуснато нарушение от първостепенния съд. Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък.

За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.

Приложени към процесния казус, тези условия не намират проявление в установените факти.

Основният довод, почерпан от констатациите на експертизата – че между автомобила и мотоциклета не е имало контакт, а загуба на устойчивост на мотоциклета и падане на водача му върху терена –  не може да се счете за принос по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, тъй като няма законоустановени норми касателно физическата реакция на външни въздействия, а индивидуалното й проявление е резултат на обективни и субективни фактори, чийто анализ и противодействие се очаква да протекат за време, по-малко от необходимото за реалното осъществяване на движението, поради което евентуалното погрешно решение не може да се приравни нито на виновно поведение /при липса  на нарушение на правна норма/, нито на волево съдействие.

Освен това загубата на устойчивост необосновано се интерпретира от въззивника като „неовладяване контрола върху МПС от странана ищеца, с което той сам е допринесъл за получените увреждания“. Този логически подход би бил споделим единствено ако „загубата на устойчивост“ предхождаше маневрата на водача на автомобила, но тъй като в случая именно тя е довела, от гледна точка на механиката, до нарушаване на устойчивостта на мотоциклета като физичен обект, то субективната невъзможност на водача му да възстанови контрола си не се дължи на причина, за която той носи отговорност, а е естествено проявление на законите на физиката и механиката.

Последният довод относно липсата на екипировка на ищеца също не може да мотивира прилагането на института на съпричиняването, тъй като травмите, получени вследствие на сблъсъка, са били неотвратима последица от него и видът и характерът им не биха били повлияни от наличието на такава, в какъвто смисъл е еднозначното заключение на експерта. Екипировката би предотвратила охлузванията на кожата в областта на левия долен крайник, които обаче не са включени в обема на търсената защита. Следователно  обстоятелството дали  ищецът е носел или не специализирана екипировка,  е колатерално по отношение на линията  деликт - вреда, последната би настъпила, и то в същата форма, ако ищецът е бил с нея, но затова пък не би настъпила, ако застрахованият водач не бе предприел пресичане на лентата за движение на мотоциклета без да се увери, че не създава опасност за водача.

 Ето защо, при наличието на всички елементи на деликтния състав, следва да се ангажира отговорността на застрахователя на прекия причинител за обезвреда на пострадалия, произтичаща от съществуващото между първите двама валидно застрахователно правоотношение. Имуществената отговорност следва да се реализира в пълен размер, доколкото бе посочено, че няма причини за редуцирането й по реда на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД.

На възстановяване подлежат всички действителни и доказани вреди, като ищецът претендира само неимуществените такива. Въззивният съд приема за доказани уврежданията, описани по-горе и счита, че са установени надлежно и негативните преживявания на ищеца – физически и емоционални, вследствие на получените травми.

Тук следва да се посочи, че е несподелим и атакуващият довод на въззивника относно нарушение на първоинстанционния съд, свързано с неправилно ценене на гласните доказателствени средства и нарушение на разпоредбата на чл. 172 от ГПК, тъй като едната свидетелка била дъщеря на ищеца. Само това обстоятелство в никакъв случай не е достатъчно за съда за да дискредитира показанията й, обратното - именно близките им отношения предпоставят знанието на тази свидетелка за състоянието на ищеца и личните й впечатления са непосредствено възприети. Същата е участвала в процеса на възстановяване на пострадалия и сама е полагала грижи за него, което повишава силно надеждността на информацията. Естествено е най-ясна представа за състоянието му, преживяванията и тяхната продължителност, да имат хората от близкото му обкръжение и доколкото свидетелката не е проявявила пристрастие, въззивният съд възприема показанията й като годно доказателствено средство, още повече, че те не са изолирани, а се допълват и припокриват както с останлите доказателства и с експертните заключения.

Като двупосочен правопрепятстващ аргумен въззивникът е използвал обстоятелството, че ищецът е отказал да бъде проведено лечение и необходимата реабилитация, което сочи, че той сам не е положил необходимата грижа за своето възстановяване. Настоящият въззивен състав счита тези доводи за неоснователни и нерефлектиращи върху обема на отговорността на въззивника. С това си поведение ищецът не е допринесъл нито за увеличаване на травмите нито за намаляване на възможностите за тяхното възстановяване. Не само е ноторен факт - поради житейското му проявление, информационната му общодостъпност и елементарната здравна култура на населението - но и изрично е посочено от експерта в съдебномедицинското заключение, че увреждания по ребрата /пукване и счупване/ се лекуват консервативно – тоест без имобилизация, само се очаква тяхното спонтанно и самостоятелно заздравяване, а тъй като водещият симптом е болката при всяка промяна на позицията на тялото – лечението се изразява главно в максимално обезболяване чрез прием на аналгетици. Поради това и с оглед обективния факт, че ищецът е с достатъчно квалифицирано медицинско образование, отказът му да бъде хоспитализиран, последван от взимането на доказани незабавни и напълно адекватни на описаното състояние мерки, не следва да се отчита като намаляващи отговорността на причинителя на вредата, оттам – и на застрахователя му. Установено е категорично за този състав, че за възстановяването на ищеца са полагани правилни, непрекъснати и всеобхватни грижи. Продължителността на възстановителния процес е установена както от показанията на свидетелите, взимали участие в него, така и от експертното заключение, като вещото лице е посочило, че в конкретния случай той протича по-дълго поради възрастта и физиологичните особености на ищеца.

Заявените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания,  са по начало без паричен или друг имуществен еквивалент сами по себе си, поради което законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата продължителност и прогнозите за развитие.

Така в случая, предвид възрастта на пострадалия – 62 години,  вида на причинените травми, характера им, степента на болките, продължителността на търпените от ищеца физически страдания, както и качеството на преживения емоционален дискомфорт, довели и до продължителна промяна в ежедневния динамичен стереотип на живот, настоящият състав намира, че сумата от 20 000 лв. представлява справедлива компенсация, като обективен паричен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези причинени увреждания, които съдът е приел за непререкаемо доказани, и с нея напълно се обезщетяват установените неимуществени вреди. В този смисъл частичният иск обхваща пълния размер на дължимото обезщетение.

Въззивната инстанция не приема за основателни оплакванията на въззивника относно неправилното завишаване на присъдената сума, тъй като тя не съответствала на характера и степента на причинените увреждания и не кореспондира с практиката на съдилищата. Всяко увреждане има индивидуални белези, индивидуални са и реакциите и преживяванията на всяко лице, и те се преценяват конкретно във всеки отделен случай, като механичното прилагане на аналогия е недопустимо, тъй като липсва пълен идентитет на всички значими обстоятелства в различните хипотези.

При преценката си РС е взел под внимание всички значими конкретни обстоятелства, индивидуализиращи личните изживявания на ищеца и ги е отчел, давайки им имуществено изражение, чийто размер съвпада с приетия от настоящата инстанция.

За този размер частичният иск се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен, а тъй като разликата до пълния претендиран размер от 35 000 лв. не е заявена в това производство, съдът няма да се произнася за нея.

Обезщетението се дължи заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва, като началният момент, от който възниква това задължение за застрахователя, изплащащ застрахователното обезщетение, е уреден в специалния закон – КЗ, с нормата на чл. 497 от същия. В случая са налице условията на чл. 497 ал. 2 от КЗ, вр. чл. 496 ал. 2 т. 2 б. „а“ от КЗ и лихвата следва да бъде присъдена от  28.03.17г. до окончателното изплащане на обезщетението, за останалата част от заявения период – от 24.07.17г. до 28.03.18г. претенцията следва да се отхвърли.

Така крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и решението на СлРС следва да се потвърди в обжалваните уважителни части.

Решението в отхвърлителната част не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 350 лв.,  представляващи адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 264/28.02.2019г. по гр.д. № 4743/18г. на СлРС в ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

 

ОСЪЖДА ЗД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, гр. София да заплати на Н.Д.Д. направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 350 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        

 

ЧЛЕНОВЕ: