Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 26.06.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми
март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АНЕТА ИЛЧЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 7555 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 55744 от 07.03.2017 год.,
постановено по гр.дело № 29697/2015 г. на СРС, 61 състав, е обезсилена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от 03.02.2015 г. по ч.гр.дело № 3953/2015 г. на
Софийския районен съд в частта, в която е разпоредено И.Р.Д. от гр.София, ж.к.*********ет.9,
с ЕГН **********, да плати на „З.Л.и.“ АД, ***, адрес на управление:***, с ЕИК *********
за сумата 208,68 лв., представляваща платено застрахователно обезщетение,
платено по застраховка „Кредити“- Рамков договор за застраховка № 000-9-297/
0013766 от 06.10.2007 г., за което е образувана щета № ********** по описа на „З.Л.и.“
АД за 2009 г., на основание чл.415, ал.1 ГПК. С решението на съда е признато за
установено по отношение на И.Р.Д. от гр.София, ж.к.*********ет.9, с ЕГН **********,
съществуването на вземането на „З.Л.и.“ АД, ***, адрес на управление:***, с ЕИК
********* за сумата 1000 лв., представляваща платено застрахователно
обезщетение, платено по застраховка № 000-9-297/ 0013766 от 06.10.2007 г., за
което е образувана щета № ********** по описа на „З.Л.и.“ АД за 2009 г., ведно
със законната лихва, считано от датата, на която е подадено заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 03.02.2015 г. по ч.гр.дело №
3953/2015 г. на Софийския районен съд, на основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр.
чл.213 КЗ/ отм./. С решението на съда е осъден И.Р.Д. от гр.София, ж.к.*********ет.9,
с ЕГН **********, да плати на „З.Л.и.“ АД, ***, адрес на управление:***, с ЕИК *********,
сумата 186,15 лв., представляваща направени в заповедното производство
разноски, съобразно установената част от вземането на основание чл.78, ал.1 ГПК, както и сумата 498,48 лв., представляваща направени пред настоящата инстанция
разноски, съобразно установената част от вземането на основание чл.78, ал.1 ГПК. С решение от 04.04.2018 г., постановено по гр.дело № 26967/2015 г. по
описа на СРС, 61 състав е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
решение № 55744 от 07.03.2017 г., постановено по гр.дело № 26967 по описа за
2015 г. на РС-София, като номерът на делото, вместо 29697, се чете 26967, на
основание чл.247 ГПК.
Срещу решението на СРС, 61 с-в е постъпила въззивна жалба от И.Р.Д., с искане същото да бъде отменено, в частта, в която е
уважен предявения установителен иск и вместо това да бъде постановено друго, с
което да бъде отхвърлен изцяло предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК
установителен иск с правно основание чл. 213, ал.1 от КЗ/ отм./. В жалбата се
излагат доводи, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправните разпоредби на закона.
Въззиваемата страна- ищец З.“ Л.И.“ АД, ***, не взема становище по подадената
въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца срещу
ответника по реда на чл.422, ал.1 от ГПК
установителен иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./.
При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата инстанция.
Разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ предвижда встъпване
в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил по силата
на договор за имуществено застраховане. Две групи кумулативно дадени факти
обуславят в
частност възникването на регресното право на
застрахователя,
а именно: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане между ищеца
и увредения, и плащането по него на застрахователно обезщетение, както и какъв
е размерът на дължимото обезщетение, и 2/ наличие на валиден договор за
издаване на кредитна карта между застрахования и ответника ; настъпил падеж на
кредита и неплащане на всички или на част от погасителните вноски по кредита
и/или лихва /договорна или наказателна/ и/или такса. В настоящия случай съдът намира, че са налице всички предпоставки, дадени
в условията на кумулативност в разпоредбата на чл. 213, ал.1 от КЗ/отм./,
поради което предявеният от З.“ Л.И.“ АД, *** срещу И.Р.Д. по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск с правно основание чл.213,
ал.1 от КЗ/ отм./ се явява основателен и следва да бъде уважен.
Неоснователно е възражението на
ответника, заявено с отговора на исковата молба и с въззивната жалба, за
погасяване на вземането на ищеца по давност. Регресното
право на суброгиралия се застраховател произтича не от договора за застраховка,
а от закона, поради което приложима е общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД. Вземането на суброгиралия се застраховател
възниква от датата на плащане на застрахователното обезщетение, като от тази
дата настъпва изискуемостта на това вземане и съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД започва
да тече общия петгодишен давностен срок за неговото погасяване. В същия смисъл
е т.14 от ППВС 7/78г., което не е загубило значение, както и съдебно решение №
173/30.10.2009 г. по т. дело № 455/2009 г., ІІ Т.О. на ВКС. В настоящия случай застрахователното
обезщетение е заплатено от ищеца на 19.02.2010 г., и от този момент е
възникнало вземането на суброгиралия се застраховател и е започнал да тече
общият петгодишен давностен срок, който до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК- на 24.01.2015 г., не е
изтекъл. Ето защо и направеното в тази връзка възражение от ответника е
неоснователно.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При този изход на спора на въззивника-
ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. При липса на направено искане, такива не се
следват и на въззиваемата страна- ищец по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
55744 от 07.03.2017 год., постановено по гр.дело № 26967/2015 г. на СРС, 61 състав/ поправено с решение от
04.04.2018 г., постановено по гр.дело № 26967/2015 г. по описа на СРС, 61
състав/, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.