РЕШЕНИЕ
№ 205
гр. М., 26.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – М., ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Александра Нанова
при участието на секретаря Мадлена Н. М.
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20251600500280 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на жалба подадена лично от Т. М. В., ЕГН
**********, имал качеството на ищец по гр. д. № 2047/2023 г. по описа на
-и
Районен съд-гр. М., 5състав, срещу постановеното по него Решение № 487
от 23.10.2024 г. обжалвано в цялост.
В обстоятелствената част на жалбата, преди всичко останало, се
сочи, че съдебното решение е нищожно, като постановено от незаконен
съдебен състав. Счита се, че районният съдия бил явно предубеден и
пристрастен. По тези съображения се иска то да бъде отменено (макар че при
нищожност то се прогласява за такова) и делото да бъде върнато за ново
разглеждане от друг състав на районния съд. Наред с това, се приема, че то е
и неправилно поради нарушение на процесуалния закон. Твърди се за
неоказано съдействие от страна да съда за изясняване на делото от фактическа
и правна страна. Изразява се несъгласие с приемането и интерпретирането от
1
първоинстанционния съд на част от писмените доказателства. Във връзка с
това се сочи, че изложените мотиви са в противоречие със събраните
доказателства. След позоваване на показанията на разпитаните трима
свидетели, които жалбоподателят намира за безпристрастни, се стига до извод,
че владението на имота е осъществено именно от него. Затова се иска
решението да бъде отменено, тъй като съдът неправилно бил приел, че в
негова ползва не е изтекла придобивна давност.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК К. В. И., действащ чрез процесуалния
си представител адвокат Е. Х., е подал отговор на жалбата. Същата се
намира за неоснователна, а решението за правилно. Счита се, че изложените в
жалбата доводи, поддържани и пред районния съд, са подробно обсъдени от
съда в мотивите към решението. Изразява се разбиране, че жалбоподателят
прави опит да придаде правно значение на ирелеванти за спора факти. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира се за присъждане на разноски за въззивната инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна И. О. И. не е
подал отговор на жалбата.
В двуседмичния срок третото лице помагач Териториална дирекция на
Националната агенция за приходите-гр. Велико Търново, офис М. не е
подала отговор на жалбата.
За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани. Въззивникът В. не се явява. Въззиваемият И. не се явява лично, а
вместо него участва адвокат Х.. Поддържа отговора, който е подал. Моли за
потвърждаване на решението на районния съд. Претендира за присъждане на
разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение за изготвяне
на отговор и представляване в заседание. Не се явява въззиваемият И..
Третото лице помагач се представлява от явилия се юрисконсулт М.. Същата
заявява, че поддържа отговора на жалбата подаден от адвокат Х.. Моли за
потвърждаване на решението. Претендира за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
В срока предоставен от съда за писмена защита такава е представена от
жалбоподателя. Отново се посочва, че съдът неправилно бил приел, че за
достоверна дата на предварителния договор следва да се счита тази на
подаване на исковата молба. Настоява се, че във връзка с това било налице
2
признание. Разминаването в посоченото в различни писмени доказателства
наименование на кооперацията продавач по този договор претендира, че се
дължи на правописна грешка. Счита се, че по делото липсвали доказателства
някога кооперация „П.“ да е бил собственик на процесния имот. Твърди се, че
„С.“ никога не е било негов собственик, а го е ползвало под наем. Намира себе
си за владелец на посочените в исковата молба имоти от датата на
сключване на предварителния договор до настоящия момент. Прави се
възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения на другата
страна.
В така подадената жалба жалбоподателят посочва, че обжалва изцяло
решението на районния съд поради нищожност, евентуално моли за
отменянето му изцяло. В исковата молба са посочени две масивни сгради, за
които се иска като техен собственик по давност на бъде признат ищеца. Видно
от диспозитива на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, с него
най-напред исковата молба е върната, като недопустима, в частта, с която
Т. М. В., е предявил положителен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС срещу К. В. И. и И. О. И. за
признаване за установено спрямо ответниците, че е собственик по давностно
владение на масивна сграда (груб строеж без дограма и ел. инсталация) от 108
кв. м (РЗП-324 кв. м) на три етажа, находяща се в УПИ I, квартал 52 по плана
на с. Д., община М., област М. и в тази му част производството е
прекратено. С решението, в останалата му част, съдът се произнесъл по
спорното материално право, като положителният установителен иск
касаещ имота масивна сграда с обща застроена площ от 262 кв. м на три етажа
(РЗП-786 кв. м), находяща се в УПИ I, квартал 52 по плана на с. Д., община М.,
област М., за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът е
негов собственик, по силата на придобивна давност в периода посочен в
молбата, е отхвърлен. След диспозитива по отношение на прекратителната
му част, районният съд изрично е посочил, че решението има характер на
определение, поради което то може бъде обжалвано в едноседмичен срок от
връчването му. Предвид това подадената жалба насочена срещу
прекратителната част представлява частна жалба. В случая тя е бланкетна, тъй
като липсват конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, но от
своя страна съдържа указание в какво се състои порочността (като е
използвано родовото понятие за порочен съдебен акт), което според
3
Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6 от 2017 г. на
ОСГТК на ВКС, е възможно и това не се отразява на нейната редовност.
Въпреки това обаче въззивният съд намира, че жалбата, в частта, в която тя
има характер на частна такава, е подадена след изтичане на преклузивния
едноседмичен срок за въззивно обжалване предвиден в закона.
В гражданско-правната доктрина се сочи, че правното действие на
преклузивните срокове настъпва eo ipso, директно с изтичане на срока и има
за последица прекратяване както на субективното право (в конкретния случай
на подаване на частна жалба), така и на съответстващото му правно
задължение на съда (в конкретния случай да разгледа частната жалба). На
основание чл. 275, ал. 1, изр. 1 от ГПК частните жалби се подават в
едноседмичен срок от съобщаване на определението. В този смисъл са и
указанията дадени в диспозитива на обжалвания съдебен акт, като в него
изрично е посочено, че той може да бъде обжалван пред Окръжен съд-гр. М.,
чрез Районен съд-гр. М., в едноседмичен срок от връчването му. В
конкретния случай, видно от приложена по делото разписка (на гърба на л. 182
от първоинстанционното дело) за получаване на обжалваемия акт, на
13.11.2024 г. (сряда), то е връчено лично на ищеца Т. В.. Законодателят в чл.
60, ал. 4 от ГПК е посочил, че срокът, който се брои на седмици, какъвто е
настоящият случай, изтича в съответния ден на последната седмица. Това
означава, че едноседмичният срок за обжалване на определението, когато
съобщението е връчено на 13.11.2024 г. (сряда), изтича на 20.11.2024 г., който
е сряда, присъствен ден и е последен на съответната седмица. Разпоредбата
има предвид същия ден от седмицата, от който е започнал да тече срокът (в
този изричен смисъл е Определение № 142 от 30.03.2018 г. по ч. гр. д. №
1264/2018 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, Определение № 728 от 12.11.2015 г.,
постановено по ч. гр. д. № 4733/2015 г., г. к., ІV г. о. на ВКС). Ergo „… денят
на събитието, от което срокът започва да тече, не се брой …“. (Сталев, Ж.
Българско гражданско процесуално право, десето преработено и допълнено
издание, второ по действащия ГПК, София, Сиела, 2020, с. 237). Само ако
последният ден от срока е неприсъствен, на основание чл. 60, ал. 6 от ГПК
срокът изтича в първия следващ присъствен ден, какъвто не е настоящият
случай. В случая, след срока на обжалване на решението, в частта имащо
характер на определение, от ищеца е подадена молба с вх. на МРС № 13517
от 26.11.2024 г., с която иска да му бъде предоставена правна помощ. В нея
4
се е позовал на разпоредбите на чл. 259, ал. 2, 3 и 4 от ГПК, че в този случай
срокът за обжалване се прекъсва. Тази последица обаче важи, когато молбата е
подадена преди да е изтекъл срокът за обжалване с частна жалба. Поради това
жалбата има за последица прекъсване на срока за въззивно обжалване на
решението в останалата му част, в която има произнасяне по спора, но не
и в частта, в която то представлява определение и исковата молба в
цитираната част е върната, а производството прекратено. В случая
жалбата, в която е инкорпорирана както въззивна жалба, така и частна
жалба, е постъпила директно (на ръка) в районния съд, чрез който следва да
бъде подадена на 17.03.2025 г. (понеделник, присъствен ден). От това следва,
че в частта имаща характер на частна жалба, жалбата е просрочена.
Подаването на жалба след изтичането на едноседмичния срок е лишено от
правно основание и подлежи на връщане (Павлова, М. Гражданско право обща
част, второ преработено и допълнено издание, Софи-Р, 2002, с. 650). Ето защо,
след като срокът за обжалване е пропуснат, жалбата, в частта в която е
частна такава, следва да бъде върната, а производството прекратено.
По отношение на жалбата, в останалата част, имаща характер на
въззивна такава, въззивният съд намира, че тя е подадена в законоустановения
по чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок. В случая в този срок за въззивно
обжалване на решението, в частта, с която има произнасяне по спора,
започнал да тече от 13.11.2024 г. (изтичащ на 27.11.2024 г.) е подадената молба
за правна помощ от 26.11.2024 г. По нея с определение от 28.01.2025 г. (л. 195
от първоинстанционното дело) е налице отрицателно произнасяне на
районния съд, в който случай на основание чл. 259, ал. 3 от ГПК срокът тече
от влизане в сила на определението, с което съдът е отказал предоставянето на
правна помощ. Това определение е обжалваемо в едноседмичен срок,
започнал да тече от 26.02.2025 г. (видно от разписка намираща се на гърба на
л. 197 от първоинстанционното дело) изтекъл на 05.03.2025 г., т. е. то е влязло
в сила на 06.03.2025 г. като необжалвано от молителя-ищец. От тази дата е
започнал да тече и двуседмичният срок за въззивно обжалване на
решението, в частта с която искът е отхвърлен, обжалвано с въззивна жалба на
17.03.2025 г., поради което тя е в срок. Въззивната жалба е подадена от
процесуално легитимирана страна-ищец в първоинстанционното
производство, при наличие на правен интерес обусловен от неблагоприятния
за нея краен резултат на решението в отхвърлителната му част, срещу
5
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт в тази част, поради което е
допустима за разглеждане. Същата отговаря на изискванията на закона за
форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е редовна.
Окръжен съд-гр. М., като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния
съд, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при
така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Исковото производство, по разгледания от Районен съд-гр. М.
вещноправен спор, е образувано по повод на искова молба, и последваща я
молба уточнение, подадена лично от Т. М. В., в качеството му на ищец,
срещу К. В. И. и И. О. И., в качеството им на ответници. След уточнението е
изяснено, че с нея е предявен първоначално пасивно субективно съединен
положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 2 от ГПК във връзка с
чл. 79 от ЗС.
В исковата молба се твърди, че масивна сграда с обща застроена площ
от 262 кв. м на три етажа (РЗП-786 кв. м), находяща се в УПИ I, квартал 52 по
плана на с. Д., община М., област М. при граници: север-улица с о. к. 54-*** и
УПИ III-общинска собственост; юг-улица с о. к. ***; изток-УПИ II и УПИ III
общинска собственост; запад-улица с о. к. *** и о. к. *** от същия квартал, е
собственост на ищеца, въз основа на оригинерно придобивно основание, а
именно изтекла в негова полза придобивна давност. За неин начален момент
се сочи 2006 г., от когато я владеел като своя. Твърди се, че владението върху
имота му е предадено, въз основа на договореност, от И. М.Д., в качеството му
на председател на Кооперация „В.“, която за тази сграда се легитимирала като
собственик въз основа на издаден акт за общинска собственост от 2005 г.
Излага се, че повече от 16 години владял имотът необезпокоявано, грижел се
за него и го поддържал. За този период никой не бил предявявал претенции за
връщането му. За това и още 2016 г. възприел себе си като собственик по
давност. Обосновава правният си интерес от водене на производството с това,
че след извършена, в имотния регистър, справка, той узнал, че имотът е станал
собственост на К. И. чрез закупуването му по реда на ДОПК през 2021 г., а И.
И. е станал собственик въз основа на съдебно решение от 2022 г. постановено
по иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Така се твърди, че собственик на имота е
6
ищецът, поради което се прави искане да бъде признато за установено по
отношение на двамата ответници, че той е такъв на основание непрекъснато
давностно владение, повече от десет години.
Ответникът, К. В. И., в отговора който е подал, оспорва предявения иск.
По съществото на спора се твърди, че той е закупил сградата на 14.07.2021 г.
на публичен търг с тайно наддаване организиран и проведен от НАП. След
спечелване на търга му било издадено постановление за възлагане на имота,
вписано на 30.09.2021 г. в Агенция по вписванията. Сочи, че е декларирал
имота и за него заплаща дължимия местен данък. Затова собственик на имота
бил този ответник броейки поредността на вписванията. Заявява, че ищецът
никога не е владял имота. Моли съдът да отхвърли иска. Прави искане за
привличане на негова страна като трето лице помагач в производството НАП-
ТД гр. Велико Търново.
Другият ответник, И. О. И., не е подал отговор.
По делото, на основание чл. 219, ал. 1 от ГПК, е конституирано трето
лице помагач-Териториална дирекция на Националната агенция за
приходите-гр. Велико Търново, офис М..
В производството пред районния съд са събрани писмени и гласни
доказателства.
С първоинстанционното решение районният съд е отхвърлил
предявения положителен установителен иск за признаване за установено
собственост на ищеца по отношение на двамата ответници на тази сграда
поради давност.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за
правомощията, които има при извършена служебна проверка по чл. 269 от
ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд, в
отхвърлителната му част, е валидно. По отношение на настояването за
нищожност на решението, като постановено от съдия, спрямо когото са били
налице основания за отвод, ad notandra (трябва да се отбележи), че съдебната
практика приема, че дори да е било налице основание за отвод на съдия,
постановил решението, това не представлява основание за неговата
нищожност и не засяга валидността му (в този изричен смисъл е Решение № 2
от 25.02.2010 г., постановено по гр. д. № 1495/2008 г., ГК, III г. о. на ВКС).
7
Решението, в отхвърлителната му част, е допустимо. Релевираното във
въззивната жалба основание за нищожност, поради не направен отвод на
съдията-докладчик решил спора, следва да бъде отнесено към проверката за
неговата правилност. Същото въззивният съд намира за неоснователно.
Разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК изисква наличието на такива
действия и/или бездействие и/или поведение, което да е дало основание на
страна по делото да поиска отвод на съдебния състав, или съдът сам да е
преценил, че следва да извърши действие по отвеждането си от делото. В
случая такива действия и/или бездействия и/или поведение не се установяват.
Предвид това отказът за отвод на съдията не влияе на правилността на
решението. Освен това по неговата правилност въззивният съд ще се
произнесе в рамките на правомощията си като въззивна инстанция, като сам
извърши обсъждане на събраните доказателства и достигне до свои собствени
правни изводи. По този начин би било преодоляно и възникналото в тази
страна съмнение за постановяване на решение по същество от евентуално
предубеден съдия. Още повече, че въззивната инстанция не разполага с
правомощие да отменя и връща делото за ново разглеждане при неправилност
на обжалвания съдебен акт-чл. 271 от ГПК (Определение № 410 от 17.11.2016
г., постановено по гр. д. № 61179/2016 г., г. к., II г. о. на ВКС), каквото искане
се съдържа във въззивната жалба. Изложените във въззивната жалба доводи за
неправилност на съдебното решение в отхвърлителната му част въззивният
съд намира за неоснователни.
Придобивната давност е един от уредените в чл. 77 от ЗС способи за
придобИ.е на правото на собственост върху вещи. Тя е оригинерен способ за
придобИ.е право на собственост. В случая в разглеждания казус ищецът-
въззивник основава своето право на собственост върху процесната сграда
именно на основание придобИ.е по давност. Според легалната дефиниция на
чл. 68, ал. 1 от ЗС владението е упражняването на фактическа власт
(обективният елемент, corpus) върху вещ, която владелецът държи лично или
чрез другиго като своя (субективният елемент, animus). Съгласно чл. 79, ал. 1
от ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива
с непрекъснато владение в продължение на 10 години.
В случая следва да се даде отговор на въпроса дали спрямо
жалбоподателя са налице и двата елемента от фактическия състав на
придобивната давност, а именно владение и период от време, срок, през
8
който владението се упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и
спокойно. Периодът, за който жалбоподателят твърди, че упражнява владение
е от 2006 г. до настоящия момент.
От фактическа страна по делото се установява, че в УПИ I в квартал
52 по плана на с. Д., община М., област М., при граници: север-улица с о. к.
54-*** и УПИ III-общинска собственост; юг-улица с о. к. ***; изток-УПИ II и
УПИ III общинска собственост; запад-улица с о. к. *** и о. к. *** от същия
квартал, има няколко сгради. Съгласно заглавната част на съставения на
18.05.2005 г. Акт № 807 за публична общинска собственост (АПОС), вписан в
Служба по вписванията-гр. М. под акт № 56, том VIII, с вх. рег. № 2803, парт.
31 (л. 5 от първоинстанционното дело) този урегулиран поземлен имот, ведно
с част от построената в него двуетажна масивна сграда със сутерен (кметство),
със застроена площ от 264 кв. м намираща се в него, представляват публична
общинска собственост. В същия урегулиран поземлен имот се намира и друга
сграда-процесната, за собствеността, на която в случая е налице спор,
представляваща масивна сграда със застроена площ от 262 кв. м на три
етажа с /РЗП-786 кв. м/. Видно от раздел 5 „Съсобственици“ от АПОС за
такъв на масивната сграда със застроена площ от 262 кв. м е посочена
Кооперация „В.“ (бивше АПК-юг), председателствана от Д.Е.Д., съгласно
разделителен протокол от 22.03.2001 г., като в раздел 13 „Забележки“
изрично е записано, че в продължение към раздел 5 тази кооперация „В.“
е съсобственик с част от сградата, със застроена площ 262,00 кв. м. Тази
сграда е била нейна собственост и от преди това, видно от протокол от
22.03.2001 г. (л. 103 от първоинстанционното дело), сочещ действителните
квадрати и удостоверяващ наличието на две сгради-тази на кметството и
на тази сграда на АПК-юг (процесната).
По делото е представен предварителен договор от 06.02.2006 г. за
продажба на процесната сграда от 262 кв. м (л. 102 от първоинстанционното
дело). Този договор обаче е сключен от друга кооперация със сходно, но
въпреки това с друго, различно от неговото, наименование, а именно
Кооперация „В.“, ЕИК ***, представлявана от председателя И. М.Д., като
продавач и Т. В., като купувач, което наименование е потвърдено и от
приложеното по делото удостоверение (л. 101 от първоинстанционното дело).
Затова не може да се приеме за правилно изложеното от ищеца-въззивник, че
9
Кооперация „В.“ (различаваща се от кооперацията посочена в АПОС), се е
позовала на легитимиращия ефект на АПОС, който той има за
принадлежността на правото на собственост, защото той има такъв ефект не
по отношение на нея, а спрямо Кооперация „В.“ (бивше АПК-юг). Именно
по отношение на последната този акт констатира правото на собственост,
предвид това че той по своята същност няма правопораждащо действие. По
делото не е доказана идентичност между тези две кооперации. От всичко това
следва, че в случая въззивникът В., въз основа на предварителен договор,
предвид клаузите на Раздел I, чл. 1.3 in fine и Раздел III, чл. 3.3 от него, е
получил при подписването му, владението на процесната сграда, сключен с
несобственик на вещта. Лицето, което е получило владението на вещта въз
основа на предварителен договор, сключен с несобственик на вещта, не я
владее на законно основание (Решение № 260 от 09.02.1967 г., постановено по
гр. д. № 2264/1966 г., I г. о. на ВС). Владение, основано на предварителен
договор, сключен от несобственик не е добросъвестно. То е мнимо основание
и не може да направи владелеца собственик, което в правната литература се е
обозначавало с латинския термин titulus putativusin. Мнимото правно
основание не е годен акт за пораждане правото на собственост, защото чл. 70
от ЗС изисква „годно“ правно основание, за да направи владелеца собственик
(Решение № 1362 от 06.08.2002 г., постановено по гр. д. № 1382/2001 г., IV г.
о. на ВКС). Предвид това в случая придобИ.ето по давност изисква
упражняване на владение в срока по чл. 79, ал. 1 от ЗС.
Дори обаче владението да му е било предадено в деня на сключване на
предварителния договор, и от този момент (06.02.2006 г.) В. да е владял
процесната сграда, то давността със сигурност е била прекъсната, тъй като
преди 2009 г. собственик на процесната сграда е станала трета кооперация.
Във въззивната жалба въззивникът е изложил, че районният съд
неправилно е приел, поради представянето му извън преклузивния за това
срок, и обсъждал и ценил нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот, с който на 04.02.2009 г. процесната сграда е продадена от КЗПЗ „П.“
(тогава в ликвидация), представлявана от ликвидатора Т. В., на „С.“ ООД. В
случая липсата на владение от страна на ищеца В. е обстоятелство, което не е
било прието за установено от районният съд единствено въз основа на този
нотариален акт. Напротив, от първоинстанционния съд е извършена съвкупна
преценка на доказателствата-както писмени, така и гласни, въз основа на
10
която е формиран изводът за недоказаност на владението.
Освен това, от една страна, съществуването на Нотариален акт № 24 от
04.02.2009 г., том I, рег. № 1408, дело № 21/2009 г. на нотариус с рег. № 113 от
НК, вписан под вх. рег. № 545 от 04.02.2009 г., акт № 136, том 1, дело № 94 в
Служба по вписванията-гр. М., се установява косвено от представените от
самия ищец документи за собственост на двамата ответници. Въз основа на
него през 2009 г. собственик на процесната сграда е станало „С.“ ООД.
Именно този нотариален акт е посочен в диспозитива на конститутивното
Решение № 25 от 31.01.2022 г., по гр. д. № 2115 от 2021 г., по описа на
-ти
Районен съд-гр. М., 3 състав (л. 11-13 от първоинстанционното дело),
вписано в Служба по вписванията-гр. М. под акт № 71, том 1, имотна партида
7176, с вх. рег. № 1005 от 09.03.2022 г., постановено по иск по чл. 19, ал. 3 от
ЗЗД. С него за окончателен е обявен предварителен договор сключен на
17.02.2016 г., по силата на който собственикът „С.“ ООД се е задължило да
продаде на втория ответник И. О. И. процесната сграда. Наред с това през
2011 г. пред НАП е образувано изпълнително дело № 12110000942/2011 г.
срещу длъжника „С.“ ООД, в хода на което спрямо този имот е насочено
принудително изпълнение. В Постановление за възлагане на недвижим
имот с изх. № С210012-091-0000686 от 29.07.2021 г. (л. 10 от
първоинстанционното дело) на публичен съдебен изпълнител при
Териториална дирекция на Националната агенция за приходите-гр. Велико
Търново, офис М., вписано в Служба по вписванията-гр. М. под акт № 163,
том 12, с вх. рег. № 4568 от 30.09.2021 г., с което процесната сграда е
възложена на първия ответник К. В. И., обявен за купувач по публична
продажба, чрез търг с трайно наддаване, този нотариален акт е вписан като
титул за собственост на длъжника.
От друга страна, дори да е бил представен извън срока и поради това да
не следва да бъде част от доказателствената съвкупност като писмено
доказателство по делото, то за удостоверените с него факти е налице
признание. От значение в случая е направеното лично от ищеца в открито
съдебно заседание проведено на 11.04.2024 г. пред първоинстанционния съд,
обективирано в Протокол № 314 от 15.04.2024 г. (на гърба на л. 108 от
първоинстанционното дело), признание на факт, което съдът може да полза.
Изрично ищецът В. е заявил, че информацията за извършената през 2009 г.
11
продажба, във формата на нотариален акт, и придобитата от „С.“ от
продавача КПЗП „П.“, е публична. Ищецът е преповторил, че процесната
сграда е продадена от КПЗП „П.“, което при изповядване на сделката е било
представлявано от него, като сочи и своите три имена (Т. М. В.), като
неин ликвидатор по онова време. Това изявление направено лично от
ищеца, като такова съдържащо неизгодни за него факти, релевантни за
спорното право, има характер на съдебно признание и се явява важно
доказателствено средство. Според гражданскопроцесуалната теория
признанието е изявление на страната за това, че са се осъществили неизгодни
за нея факти и именно върху неизгодността се крепи неговата доказателствена
стойност (Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, девето
преработено и допълнено издание, първо по действащия ГПК, София, Сиела,
2012, с. 270, 271). Така установеното показва липсва както на обективния,
така и на субективния елемент на владението, като фактически състав. След
като той е продал процесната сграда, в качеството му на ликвидатор на КПЗП
„П.“, като продавач на „С.“, като купувач, това несъмнено оборва тезата му, че
той е владял процесната сграда. Това показва знание във въззивника В. и
признание, че, от една страна, до преди сделката от 2009 г. собственик на
процесната сграда е КЗПЗ „П.“, а, от друга страна, че след сделката от 2009 г.
собственик на процесната сграда е „С.“ ООД, след като той е участвал в нея
като представител на страната на продавача.
При установяване на фактите от значение за изхода на делото
признанието следва да се вземе предвид и да се прецени съгласно правилото
на чл. 175 от ГПК, т. е. оглед на всички обстоятелства по делото, които биха
насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция
(Решение № 65/30.07.2014 г., постановено по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. на
ВКС, Решение № 551 от 25.09.2024 г., постановено по гр. д. № 1028/2023 г., г.
к., І г. о. на ВКС, Решение № 134 от 05.08.2019 г., постановено по гр. д. №
3482/2018 г., ІV г. о. на ВКС, Решение № 70 от 29.05.2013 г., постановено по
гр. д. № 579/2012 г., ІІ г. о. на ВКС, Решение № 56 от 14.05.2021 г.,
постановено по гр. д. № 3408/2020 г., І г. о. на ВКС, Решение № 50034 от
09.06.2023 г., постановено по гр. д. № 2277/2022 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС). В тази
връзка на анализ подлежат и събраните по делото гласни доказателства.
Посоченото от свидетеля И. И. не доказва владение на имота от страна
на въззивника В.. Единствено може да се приеме, че през 2007 г. с акт за
12
отговорно пазене този свидетел е предал на въззивника В. машина, която да
бъде съхранявана и то без да е доказано, че това следва да бъде в процесната
сграда, тъй като в този акт не е посочено къде като местоположение следва да
бъде съхранявана (л. 100 от първоинстанционното дело). Този свидетел, след
зададен насочващ въпрос от ищеца, общо е посочил, че си спомня, като след
това уточнява и какво точно си спомня, а именно, че през 2007 г. като
управител/директор на банка е подписал акт за отговорно пазене между
банката и ищеца, на машина за сапун, собственост на длъжник на банката. В
показанията му се акцентира, че си спомня, че такъв акт е съставен, но в нито
една част от тях не се посочва, че тази машина е била предадена за
съхраняване именно в процесната сграда, нито че тя е владяна от въззивника.
Предвид това показанията му съдържат изложение за обстоятелства, които са
ирелеванти за правния спор, т. е. показанията му са неотносими към спора.
Въззивният съд, след запознаване с показанията на свидетеля О.З.
намира, че те следва да бъдат преценявани по чл. 172 от ГПК (като дадени от
възходящ роднина по права линия от първа степен на страна по делото и с дела
с нея) с всички други доказателства по делото, като се има предвид
възможната тяхна заинтересованост. Свидетелят О.З., доведен от ищеца В., е
баща на единия ответник-И. О. И.. От своя страна, свидетелят О.З. е син на И.
З. И., който всъщност е управителят на „С.“ ООД, към 2009 г., когато това
дружество е придобило собствеността от КПЗП „П.“ (в ликвидация), от
ликвидатора В., а понастоящем свидетелят О.З. дори е управител на това
дружество, като наследник на баща му, който е починал. Затова и съвсем
логично е изложеното от свидетеля О.З., че той съхранява вещи в процесната
сграда, защото тя по документи от 2009 г. до 2021 г. (когато срещу нея е
насочено принудително изпълнение по реда на ДОПК и е била изнесена на
публична продан) е била собственост на дружество, на което управител е
неговият баща. От показанията му не се доказва владение на процесната
сграда от въззивника В.. Налице е съществено противоречие в изложеното от
него, тъй като, от една страна изрично заявява, че В. му е позволил да
съхранява вещи в процесната сграда, но, от друга страна, излага, че той „даже
знае за моите работи“, „не ми пречи да съхранявам тези неща там“, „не е
идвал да ми прави забележки“. Нелогично е той да има разрешение от В. да
ползва имота като съхранява вещи в него, но наред с това, въпреки наличието
на позволение да се притеснява и да очаква, че може да му бъде направена
13
забележка за ползването на имота. Отделно от това показанията му са, че той
(свидетелят З.) ползва имота от „2006, 2008, 2007 г.“, като склад, а не ищецът
В.. Същевременно сочи, че сградата е ползвал баща му И. З., който всъщност е
управител на „С.“ ООД-собственик от 2009 г. нататък. Налице е и друго
противоречие. Свидетелят З. сам сочи, че не е бил в България. Предвид това,
не става ясно как той въобще е ползвал имота. Затова не е възможно да е
придобил и твърдените лични впечатления за владение на имота от В., тъй
като излага, че последните 5, 6 години е във Франция. Това оборва изцяло и
изложеното от ищеца, че този, на който е дал да държи вещи в сградата, т. е.
свидетелят З., е правил ремонт на покрива и е сменял прозорци на сграда
преди 2, 3, 4 години, защото свидетелят сам е изложил че в този период дори
не е бил в България. Нещо повече, свидетелката В. изрично излага, че сградата
няма прозорци и това е от отдавна.
С оглед констатираните несъответствия, показанията на свидетеля З.,
като хаотични, вътрешно противоречиви, житейски нелогични и
неподкрепени от останалите по делото доказателства, не следва да бъдат
кредитирани.
Въззивният съд забелязва противоречие и в изложеното от свидетеля З.,
че В. има ключове за процесната сграда, тъй като свидетелката Е. В.
съобщава, че в нейния приземен етаж се събират деца, което означава, че на
практика достъпът до нея не е ограничен. Освен това тя сочи, че имотът от
край време не е в добро състояние. Той е без прозорци и осветление. Определя
го като необитаем и пустеещ. Не е виждала никой да влиза в него и
разговорно сочи, че в сградата няма живот. Излага спомени, че отдавна, може
би повече от десет години, процесната сграда, която сочи, че на времето била
ТКЗС или стопанство, е работила и в нея се е продавало хляб. Това също
оборва тезата, че е владяна от въззивника, след като около преди 10 години, тя
е била ползвана за целта посочена от нея. Показанията на свидетелката В.
въззивният съд кредитира изцяло като обективни и безпристрастни.
При този анализ и неотносимостта на показанията на свидетеля И. И.,
некредитирането на показанията на свидетеля О.З. и приетите като
достоверни показания на свидетелката Е. В., следва изводът, че по делото не
са събрани доказателства, в подкрепа на това, че имотът е владян от
въззивника В. в посочения от него период.
14
Направеният доказателствен анализ е основание за обобщаващия извод,
че правилно искът на жалбоподателя е отхвърлен. Това е така, защото той не е
доказал, че е собственик на процесния имот, въз основа на заявеното правно
основание-десетгодишно давностно владение постоянно, непрекъснато и
несъмнено.
Въз основа на изложеното и предвид това, че направените от въззивния
съд правни изводи съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд,
решението, с което искът е отхвърлен, следва да бъде потвърдено като
правилно.
По въпроса за отговорността за разноските:
При този резултат на делото въззивният съд не следва да ревизира
присъдените на страните разноски в първоинстанционното производство.
Право на присъждане на разноски във въззивното производство на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, има въззиваемият К. И.. Тази въззиваема
страна пред въззивна инстанция е доказала разноски за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 5200,00 лв., от които 2600,00 лв. за изготвяне
на отговор на въззивната жалба и 2600,00 лв. за явяване и представителство в
открито съдебно заседание, видно от приложените по делото два броя
договори за правна защита и съдействие (на гърба на л. 14 и л. 15 от делото),
сключени между К. И. и адвокат Е. Х.. В тях изрично е посочено, че
договорните възнаграждения са заплатени в брой. Съгласно т. 1 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.10.2012 г., по тълк. д. № 6/2012 г., на ОСГТК
на ВКС, в този случай договорът има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение. Жалбоподателят е направил възражение за прекомерността
им, което въззивният съд намира за основателно. В случая възникналият
между страните спор е вещноправен и е свързан с института на придобивната
давност. Казусът е по-скоро класически, без да поставя сложни за решаване
материалноправни и процесуалноправни въпроси. На практика делото не се
характеризира с висока правна и фактическа трудност. В помощ за
разрешаването му от адвокат Х. е изготвен отговор на въззивната жалба. Пред
въззивната инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, на
което е даден ход на делото и то е обявено за решаване. В него не е проведено
съдебно дирене, а адвокат Х. единствено е заявил вече застъпеното от него
15
становище в отговора. При това положение за справедливо въззивният съд
намира да бъде определено възнаграждение в размер на 2600,00 лв.
Не са налице основания за присъждане на разноски в полза на
Териториална дирекция на Националната агенция за приходите-гр. Велико
Търново, офис М., тъй като същата участва в производството като трето лице-
помагач на страната на първия ответник (чл. 78, ал. 10 от ГПК).
Решението по настоящото въззивно гражданско дело, в частта, с която се
оставя без разглеждане жалбата, в частта представляваща частна такава и
производството се прекратява, има характер на определение и подлежи на
обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването, а в останалата
част подлежи на касационно обжалване, с касационна жалба в едномесечен
срок при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата подадена от Т. М. В., в частта
имаща характер на частна жалба, насочена срещу Решение № 487 от
23.10.2024 г., постановено по гр. д. № 2047/2023 г. по описа на Районен съд-гр.
-и
М., 5състав, в частта с която е върната исковата молба, с която ищецът е
предявил положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от
ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС срещу двамата ответници за признаване за
установено спрямо тях, че е собственик по давностно владение на масивна
сграда /груб строеж без дограма и ел. инсталация/ от 108 кв. м /РЗП-324 кв.
м/ на три етажа, находяща се в УПИ I, квартал 52 по плана на с. Д., община М.,
област М., при граници: север-улица с о.к. 54-*** и УПИ III-общинска
собственост; юг-улица с о.к. ***; изток-УПИ – II и УПИ-III; запад-улица с о.к.
*** и о.к. *** от същия квартал и производството в тази част е прекратено,
като просрочена.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 487 от 23.10.2024 г., постановено по гр.
-и
д. № 2047/2023 г. по описа на Районен съд-гр. М., 5състав, в частта с която е
отхвърлен предявеният от Т. М. В. срещу К. В. И. и И. О. И. положителен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79, ал.
16
1 от ЗС, за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът е
собственик на масивна сграда с обща застроена площ от 262 кв. м на три етажа
с /РЗП-786 кв. м/, находяща се в УПИ I, квартал 52 по плана на с. Д. ., община
М., обл. М. при граници: север-улица с о.к. 54-*** и УПИ III-общинска
собственост; юг-улица с о.к. ***; изток-УПИ – II и УПИ-III; запад улица с о.к.
*** и о.к. *** от същия квартал, по силата на придобивна давност в периода
посочен в молбата.
ОСЪЖДА Т. М. В., ЕГН **********, с адрес с. С., област М., ул. „Ч.” №
*, да заплати на К. В. И., ЕГН **********, с адрес гр. М., ул. „И.“ № **, вх.
*, ет. *, ап. **, сума в размер на 2600,00 лв. (две хиляди и шестстотин лева),
представляваща направени разноски във въззивното производство за
адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на Териториална дирекция на
Националната агенция за приходите-гр. Велико Търново, офис М., като трето
лице помагач на страната на ответника К. В. И..
Решението, в потвърдителната му част, подлежи на обжалване с
касационна жалба, в едномесечен срок от връчването му, а в
прекратителната му част, подлежи на обжалване с частна жалба, в
едноседмичен срок от връчването му, чрез Окръжен съд-гр. М., пред
Върховния касационен съд.
Препис от решението, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК, да се връчи на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17