Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „Д" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на дванадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря Илияна Коцева,
разгледа докладваното от младши съдия Лазарова в. гр. д. № 13677 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 164432 от 12.07.2019 г.,
постановено по гр. д. № 14364/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II
Гражданско отделение (II ГО), 74-ти състав, районният съд е признал за
установено по предявен положителен установителен иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
че А.М.Д., ЕГН **********,
дължи
на „Б.П.П.Ф.” С.А., Париж, Франция, чрез „ПНП П.П.Ф.”
С.А., клон България, сумата от 2 226,80 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за кредит № PLUS – 01619344 oт 09.11.2011 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 от ГПК
-23.10.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил исковата
претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за разликата над
признатата сума от 2 226,80 лева до пълния претендиран
размер от 4 235,70 лв. С посоченото решение са отхвърлени изцяло, като
неоснователни, предявените от ищеца положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за признаване за установено, че А.М.Д., ЕГН **********, дължи сумата от 431,95 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 03.02.2012 г. до
05.09.2012 г., както и сумата от 1202,83 лв. – мораторна
лихва за забава, начислена върху главницата за периода от 05.03.2012 г. до
11.10.2017 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 75037/2017 г. по описа на СРС, II ГО, 74-ти състав. На основание чл. 78 ГПК,
съдът е разпределил отговорността за разноските.
Срещу решението в частта, в която е уважен
предявеният установителен иск за главница, в законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК от
ответника е подадена въззивна жалба. Изложени са доводи
за необоснованост и неправилност на решението в обжалваната част. Поддържа се,
че неправилно районният съд е приел, че в договора не са налице неравноправни
клаузи. Поддържа се и че клаузата, в която е предвиден фиксиран лихвен процент
е неравноправна, тъй като същият е прекомерен и води до неравновесие между
правата на кредитор и длъжник. Оспорва се заемната сума в размер на 5 200
лв. да е усвоена и длъжникът е да бил уведомен от кредитора, че задълженията по
договора за кредит са изискуеми. Изложени са и подробни доводи, че направилно съдът е приел за неоснователно релевираното от него възражение за погасяване на процесните вземания по давност. Съобразно изложеното е
направено искане решението на районния съд да бъде отменено в обжалваната част и
вместо него да бъде постановено друго, с което да предявеният иск за главница да
бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен. Претендират се разноски.
В законоустановения
указан срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, в който е заявено становище за
неоснователност на въззивната жалба и за правилност и
законосъобразност на обжалваното решение. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт и от надлежно легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Предмет на въззивна проверка е решението на
районния съд, в частта в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за непогасена главница
по договор за потребителски кредит.
В необжалваната отхвърлителна част решението е влязло в сила – чл. 296, т.
2 ГПК.
По аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Настоящият съдебен състав приема, че решението е валидно и допустимо. Разгледано
по същество, същото е и правилно. В тази насока настоящата съдебна инстанция
напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а
по конкретно наведените във въззивната жалба непреклудирани доводи, които очертават и предметния обхват
на въззивната проверка, намира следното:
Страните не
спорят, че на 09.11.2011 г. между „Б.П.П.Ф.” ЕАД, в
качеството на кредитор, и А.М.Д., в качеството на кредитополучател, е сключен
договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01619344 за сумата от 5 000 лева
и 200 лева за покупка на застраховка „защита на плащанията", който следва
да се върне на 10 броя месечни погасителни вноски в размер на по 590,85 лева
всяка, с последна падежна дата 05.09.2012 г. при годишен процент на разходите
47, 19 % и фиксиран годишен лихвен процент от 29,82 %.
Възражението на въззивника,
че сумата по кредита не е усвоена е неоснователно, тъй като съгласно посоченото
на страница № 3 от договора за кредит (л. 11 от делото пред СРС), ответникът е
заявил, че с полагането на подписа си в съответното поле удостоверява, че е
получил посочената сума в поле „Размер на заема”, група „Заем”. Подписът на
кредитополучателя не е оспорен, поради което и въззивният
съд приема, че налице изрично признание от ответната страна за факта на
усвояване на сумата по процесния договор за кредит. В
тази насока са и извършените от ответника плащания по договора за кредит в
периода 05.12.2011 г. – 17.11.2017 г., за които са представени доказателства по
делото и не са спорни между страните.
Неоснователно е и възражението за недействителност на
договора за кредит и/или доворни клаузи от него
поради противоречие със закона и добрите нрави. Съдържанието на същия е в
съответствие с приложимата редакция на ЗПК към датата на сключване на договора
– 09.11.2011 г.
Неоснователно е и възражението за неравноправност на
договорната клауза, в която е уговорен фиксиран лихвен процент за срока на
договора. На първо място, същият е в размер от
29,82 %, а не както е посочено във въззивната
жалба – в размер на 47.19 %. На следващо място, така договореният лихвен
процент в размер на 29,82 % не се явява неправомерно завишен в степен, която да
накърнява добрите нрави. Същият е договорен като годишен, поради което
възражението, че надвишава трикратния размер на законната лихва, е
неоснователно. Необходимо е да се посочи и че в настоящия случай в договора не
е предвидена възможност кредитора едностранно да изменя договорения лихвен
процент, а напротив в т. 3 от същия изрично е посочено, че договореният лихвен
процент остава непроменен за целия срок на договора, като не са предвидени
плаващи компоненти, които да се променят единствено въз основа волята на
кредитора.
Възраженията на въззивника
за ненастъпила предсрочна изискуемост са ирелевантни
за изхода на спора, тъй като от представения и приет договор за потребителски
паричен кредит № PLUS-01619344 е видно, че падежът на последната погасителна
вноска е настъпил на 05.09.2012 г., т. е. още към датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 23.10.2017 г.,
е бил изтекъл срока на договора и са падежирали
всички вноски.
В обобщение, предвид всичко изложено, настоящият
състав приема, че не са налице сочените от ответника пороци на договора за
кредит, които да влияят на неговата действителност. Ето защо, следва да се
приеме, че от ищеца е установено при условията на пълно и главно доказване, че
ответникът А.М.Д. е бил обвързана с валиден договор за кредит с „Б.П.П.Ф.” ЕАД, който е породил своето действие, и с оглед
изпълнение на задължението от страна на кредитора, е възникнало задължение за
изпълнение и от страна на ответницата.
С оглед установеното обстоятелство, че за въззивника е възникнало задължението за заплащане на сумите
по договора за кредит, следва да се разгледа и направеното от него възражение,
че задължението е било погасено по
давност.
В процесния случай кредитът
не е обявен за предсрочно изискуем, съобразно изложените доводи в заявлението
по чл. 410 ГПК и исковата молба. Предсрочната изискуемост на кредита не
настъпва автоматично при спиране на плащанията на погасителните вноски, т.е. по
право от обективния факт на неизпълнението по отношение на една и/или наколко погасителни вноски, доколкото настъпването й е
кумулативно обусловено и от упражняването на субективното правомощие на
кредитора. В конкретния случай по отношение на вземането на кредитора срещу на
ответника не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като ищецът не е упражнил
субективното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем, доколкото не се
навеждат твърдения, а и не са представени доказателства в тази насока.
Предвиденото в договора за кредит, че при неплащане на две или повече месечни
вноски вземането на кредитора става автоматично предсрочно изискуем, не
съответства на дадените в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. В този
смисъл е и константната съдебна практика, обективирана
в решение № 64/09.02.2015 г. по г. д. № 5796/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение
№ 161/08.02.2016 г. по т. д. № 1153/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.
Доколкото задълженията по кредита не са обявени за
предсрочно изискуеми, по гореизложените съображения, погасителната давност за претендираните вземания е започнала да тече за всяка една
от месечните погасителни вноски, считано от датата на настъпване на падежа на
същата. Вземането за сумата, предоставена по договора за кредит (главница), се
погасява с обща 5-годишна давност, тъй като не попада в категорията на
„периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. „в" от ЗЗД. Съгласно
Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. №
3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодично плащане" се характеризира
с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ
факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията еднакви. При договора за потребителски
кредит се касае за единно вземане, чието изпълнение е разсрочено във времето,
т. е налице е един правопораждащ факт – договора за
кредит, като въз основа не него не възникват отделни нови вземания през
различен период от време, а се касае за едно възникнало вече вземане, за което
кредиторът е изразил воля, че ще приема изпълнение на части през определен
период от време. По отношение на погасителната давност за възнаградителна
лихва, въззивният съд намира, че същата е тригодишна,
доколкото вземането за възнаградителна лихва попада в
категорията на „периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. „в" от ЗЗД.
Между страните не е спорно и от представените доказателства
се установява, че в периода 09.11.2011 г. – 17.11.2017 г. ответникът е
извършвал плащания за погасяване на вземанията по процесния
договор за кредит. Въззивният съд намира, че същите
съставляват признание на процесното вземане, което
съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а" ЗЗД прекъсва погасителната давност.
Съгласно трайната задължителна съдебна практика, признаването е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен
към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116 б. „а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния
срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до
наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на
фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този
фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да
бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите
да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг към кредитора, каквато въззивният
съд намира да е и процесната хипотеза. За да достигне
до този извод съдът съобрази, че като основание на всяко от плащанията
ответникът е посочвал номера на договора, а не конкретна погасителна вноска или
част от нея, т.е. извършените плащания съставляват пълно признание на всички
вземания, произтичащи от договора за кредит. В този смисъл е и трайната съдебна
практика – решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г., на II ТО на
ВКС, решение № 98 от 26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г., на I ТО на ВКС.
Признанието на вземането представлява едностранно волеизявление на длъжника,
което законът е скрепил с правни последици – прекъсване на течащата в полза на
автора на волеизявлението погасителна давност. За да настъпят тези последици не
е необходимо кредиторът да е приел и да се е съгласил с признанието, не е
необходимо каквото и да било волеизявление от негова страна.
Доколкото с извършените частични плащания на 02.12.2011 г.,
27.08.2012 г., 16.11.2012 г., 31.01.2013 г., 31.05.2013 г., 28.06.2013 г.,
16.09.2013 г., 26.11.2013 г., 28.02.2014 г., 09.07.2014 г., 08.10.2014 .,
16.12.2014 г., 19.02.2015 г., 24.07.2015 г., 16.09.2015 г., 13.11.2015 г., 23.02.2016 г., 25.04.2016 г., 22.06.2016 г.,
26.08.2016 г., 03.11.2016 г., 01.12.2016 г., 03.02.2017 г., 15.05.2017 г.,
16.06.2017 г., 17.07.2017 г., 17.08.2017 г. 15.09.2017 г., 13.10.2017 г. и на
17.11.2017 г., многократно е прекъсната давността досежно
процесните вземания, то съдът приема, че същите не са
погасени по давност към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК,
както е прието и от районния съд.
Предвид изложеното, с оглед размера на установените
плащания по кредита от длъжника, който не е спорен между страните по делото,
районният съд правилно е определил размера на непогасената главница по договора
за кредит, като при отчитане на извършените плащания е съобразил разпоредбата
на 76, ал. 2 ЗЗД, включително е отчел, на основание чл. 235 ГПК, и платената по
банкова сметка ***лението по чл. 410 ГПК.
В обобщение, предвид неоснователността на непреклудираните доводи на въззивника
и съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно.
По
разноските:
При този изход на спора и по аргумент от чл. 78, ал. 3
вр. чл. 273 ГПК, право на разноски има въззиваемата страна, от която се претендира юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78,
ал. 8 ГПК вр. чл. 37,
ал. 1 ЗПП вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006 г.), съобразно
извършената от юрисконсулта дейност в настоящата инстанция, въззивният
съд определя юрисконсултско възнаграждение в полза на въззиваемия в размер
на 100 лв.
По аргумент
от чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 164432 от 12.07.2019 г.,
постановено по гр. д. № 14364/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС),
II Гражданско отделение (II ГО), 74-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА А.М.Д., ЕГН **********, с адрес ***, офис № 4, да
заплати на „Б.П.П.Ф.” С.А., Париж, Франция, чрез „ПНП
П.П.Ф.” С.А., клон България, ЕИК ********, с адрес:
град София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес парк, сграда 14, на основание чл. 78 вр. чл. 273 ГПК, сума в общ размер на 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.